Докато се бори за оставката на правителството на площада, един ден младият рекламист Емил сам се сдобива с такава. В рамките на месечното предизвестие бизнес етиката го изважда от тъмната заблуда, че поне наема и бирата са осигурени, и го връща обратно на неумолимо конкретната повърхност, там където страхът от несигурността обръща чашка след чашка, а бюрото по труда грее отдалеч със статут на свещена земя.
Дните безметежен платен отпуск, с който копирайтърската му авантюра приключва капят като пробито казанче. Гражданската отдаденост на Емил обаче функционира безотказно. Макар и със свито от разноските сърце, Емил всяка вечер принтира поредния си антиправителствен плакат, формат А4, за да го отнесе в редиците на все по-малобройното, но все по-упорито столично шествие.
За да балансира лекотата, която изпитва в душата, преди да отиде на сто и седмия ден от началото на протеста, Емил си купува бира. Докато чака червеното на „Орлов“, посяга към джоба на шофьорската врата и надига отвореното кенче. Регистрира неидентифициран обект в устата си веднага, но докато го изплюе, стореното е факт – оса, зашеметена от въздушната струя лъкатуши мокро по таблото, а инжекцията от пареща отрова в горната устна, тепърва ще покорява нови територии от физиономията му. В стресовата ситуация, Емил е вдигнал крак от педала на спирачката и и предницата на опела му нежно чуква лимузината отпред. Оттам пъргаво, стряскащо правдоподобно копие на Делян Пеевски, приканва Емил да излезе и обере шамарите на дебелите му ръчища. С разширена от паниката зеница в огледалото за обратно виждане, където горната устна не спира и не спира да нараства, немите безпомощни ръкомахания на Емил в крайна сметка дават на Пеевски да разбере, че нещастника не е с всичкия си. Лимузината ядно отлепя, а след нея и Емил, който заряза колата на стопове, без да пуска есемес за синя зона в локалното на „Левски“, и се втурва към най-близката аптека за антихистамини.
Веднъж имали неблагоразумието да мернат разпльокания домат под носа на Емил, минувачите рязко свеждат поглед и ускоряват крачка. Това кара Емил повторно да стресне аптекарката на „Кракра“. Вече дегизиран с антипрахова маска, той закача плаката на гърба си и с нервна крачка се отправя към Министерски. Докато минава покрай Народното събрание, свиркане откъм палатковия лагер го кара да приближи паркирана кола на БНТ. През сваленото стъкло на задната се виждат натъпкани хора и техника. - Къде са ти шефовете, заговорнически подметва млад, брадясал репортер. Емил нито разбира въпроса, нито пък е способен да произнесе нещо през огромния оток. - Шефовете ти, де са? Звънни им ако им имаш телефона, да се видим тука. Става ли? Запотени от дишането в маската, очилата на Емил излъчват недоумение. Дрезгавият кикот на тиви-ветераните вдига стъклото пред носа му.
Когато стига президентството, шествието вече е тръгнало да обикаля партийните централи и освен окичените като елхи продавачи на революционен арсенал, около фонтана се мъдри само червеният бус на Канал 3. С обрана на конска опашка лъскава грива, изопната репортерка-лекоатлет веднага фиксира Емил. Без да снема хищно сини очи от него, мацката щраква с пръсти заучен сигнал на оператор, на възраст колкото дядо й, който първо разпъва просветка вляво от Емил, а после разставя тежка камера на статив на метър от маската му. Към сцената се появява и възрастна дама с диктофон, собственост на Национално радио „Христо Ботев“.
– Здравейте, сто дни по-късно, каква оценка бихте дали на кабинета? - дунапреновата топка на микрофона мирише на... Пачули? Двойка полицаи с анти-конфликт жилетки безшумно затворят кръга от зяпачи. През замъглените стъкла, Емил се опитва да изнесе достатъчно силен S.O.S сигнал в ефира, но, уви, вместо да го оставят на мира жалкото му поведение само насърчава журналистката от НСА. - КОЙ ви изпрати на протеста, кажете, КОИ са вашите шефове?
Емил успява да вдигне ляв крак, да прехвърли тялото си крачка напред, а после да направи и други сто такива, с които окончателно се разкарва от тази Голгота. Задминава двйката гвардейци на пост – стори ли му се или тия двамцата наистина му се смееха? – и стига до магазинчето за оборотни стоки на „Съборна“. Пожарът се бори с пожар, затова Емил посочва патронче ракия. Преди шишето да хлътне в шушляковото му яке няколко светкавици увековечават момента. „Доволен от надницата си протестиращ отмаря с мека топлина“.
С пулсиращи слепоочия, Емил все пак събира сили и разсмива фотографите със среден пръст.
По „Тодор Александров“ тътенът от свирките настъпва. Емил е седнал на каменна пейка на Ларгото. Разхвърляни, индиферентни към социалните държавни проблеми, жизнени, около него млади чернокожи имигранти, по тениски, троен хиксел панталони и развързани връзки на жълтите корави боти въртят коз. Отривистият жест, с който Емил сваля хвърля бейзболната си шапка с опакото на земята и разтрива голата си обръсната глава привлича вниманието на африканците и най-близкият до него дискретно му подава цигарата. Емил поклаща маска отрицателно. Най-дългата раста в групата произнася нещо с италианско произношение, от което Емил разчленява думата „NAZI“.
Шествието на протеста вече е зад гърба на статуята на София. За да оформи един от последните красиви септемврийски залези, зад бронзовите дипли на Чапкънов отива и слънцето. Събудена от вувузелите, тайфата става шумно и преди окончателно да се отдалечи в гърлен смях от прегърбения над трудния си ден Емил, един от мъжете като че подхвърля нещо назад. Нещото уцелва дъното на шапката на Емил на земята, каквото явно е било и намерението, но отскача и се търкулва в краката му. Емил оставя отвореното патронче на пейката. Повдига мокрите си очила и разглежда монетата между показалеца и палеца на дясната си ръка. Медна, с десетка, на размер колкото нашите пет стотинки. Изображението на опаката й страна поразително прилича на оса.