Това е един обикновен есенен ден, в който слънцето изгрява в 6.48 и залязва – момент, казваше си, момент да проверя в колко точно залязва…
И той проверяваше във вестника, прилежно сгънат на нощното му шкафче. Според това колко дълъг щеше да е денят, съставяше своята дневна програма. В нея беше включена закуска от сухар и сирене, понякога изстискан портокал, а когато беше леко неразположен – в смисъл, че настинката заплашваше да обземе тялото и да развали ритуалите му за деня, тогава си казваше на глас – хайде да отида до близкия пазар и да си купя гулия. Защото гулията беше много полезна за предпазване от настинка, особено ако я изстискаш внимателно в сокоизстисквачката.
Синът му му я подари. Преди няколко години за първи път усети старостта върху плещите си. Беше просто инфлуенца, грип. Иначе годините му не бяха много или поне на него не му се струваха много – просто някакви си 80, изпълнили вече кръгчето на нулата. Чувстваше се и сега достатъчно бодър и жизнен, за да става сутрин с настроение и да започва деня.
Онзи път обаче го спаси именно тази сокоизстисквачка – поне така му се стори навремето и после не искаше да си променя мнението. Една негова съседка – и тя вдовица, му разказа за вълшебната сила на сока от гулия. Имаше доста книги по въпроса за природната сила на зеленчуците, на плодовете, на билките, та даже и на камъните. Интересни му бяха тези работи и с удоволствие в следобедните часове, когато си почиваше от музиката, сядаше на столчето с възглавничката – да не убива, – на малкото си балконче, ако беше лято, или на същото столче до прозореца, облегнат на едвам затопления радиатор, ако беше зима – и четеше за свойствата на кехлибара, който не е камък, а смола. Същата година, когато се разболя сериозно и даже на моменти, когато температурата беше много висока и лекарите се усъмниха, че може да е бронхопневмония, синът му се върна от Аржентина, където се опитваше да си устрои живота – точно така казваше – да си устрои, – и той му вярваше или поне се увещаваше горещо да му вярва.
Тогава донесе сокоизстисквачката, купиха я със съседката – болнава жена, но много любознателна на тема всякакво алтернативно лечение – въпросните гулии и след няколко дни, в които всяка сутрин и вечер пиеше по една чаша сок, се вдигна на крака. Нямаше и помен от кашлица, пневмония и температура. Беше щастлив, че се оправи бързо, тъкмо когато синът му беше дошъл през океана.
После ходиха заедно на концерт – сезонът още не беше свършил. Слушаха Брамс и им беше добре заедно. В залата си спомниха времето, когато… Тук мислите му се прекъснаха за момент, очите леко се замъглиха, той натисна бутона на сокоизстисквачката и след малко течността потече. Изпи ободряващата чаша сок, изплакна всичко на чешмата, подреди нещата внимателно в шкафа, защото колко ѝ е на техниката да се счупи – само миг невнимание, – и отвори двете крила на гардероба до леглото в дъното на стаята.
Извади оттам черен костюм на тънки райета, под който висеше бяла риза и го остави върху фотьойла, след което затвори плътно гардероба. Фрака не искаше да вади. Той беше за по-специални случаи. После премести двата стола от масата за хранене в средата на стаята. Сложи ги един до друг, като внимаваше да са на една линия. Затвори вратата към антрето и свали от пироните на стената зад нея още три сгъваеми стола, които подреди зад другите два. После ги размести точно обратно. Така, оттук по-добре се вижда, промърмори си. Отпред сложи двете табуретки, останали от едновремешната им сватбена мека мебел – наричаше я умилително така, защото това бяха всичките пари, които им дадоха родителите за сватбата – стигнаха за диван с два фотьойла, на оцелелия от тях сега лежеше костюмът със закачалката и ризата, а другият отдавна беше изтърбушен от кучето им и той сам го изхвърли до кофите, след като кучето умря. Към комплекта мебели имаше и две табуретки.
Никога не успя да си отговори на въпроса защо ги купиха тогава – можеха да си вземат само дивана с фотьойлите, струваше по-евтино, но тя беше толкова настоятелна, с такова съжаление в погледа, че комплектът се развалял, че табуретките са много полезна вещ и като им потрябват, вече ще е късно, а тя много мрази различни мебели в една къща, различни чинии за хранене, сякаш събрани по бедност, сякаш взети от някой роднина или съсед… Така табуретките – непрекъснато местени насам-натам, за да не пречат в тясното жилище, просъществуваха дълго, за разлика от дивана – претапициран два пъти и след това изхвърлен, за да се освободи повече място за публиката.
Публиката трябваше да седи тихо на столовете. Да не кашля и да не скърца, мърдайки нервно, да не му прави забележки, когато репетира, да не разговаря, дори да не шепне. Музиката изисква свръхсъсредоточаване. Музиката изисква да не чуваш нищо друго.
Най-отпред сложи малкото столче с възглавничката. Там си представи, че седи внучето му. Кръстосва крачета, подпира брадичка с длан и слуша. Нямаше внуче, нито имаше изгледи да има, но му беше приятно да си го представя ей така. Без публика – какъв концерт, а даже и репетиция би имало? Публиката сядаше, всеки на своя постоянен стол, наместваше се още преди първите клавиши да чукнат струните на пианото и звукът да изпълни малката стая – могъщ, тържествен или тих и сърцераздирателен. На публиката това много ѝ харесваше. Бяха обичайните гости – жена му, синът му, трима приятели – ако дойдеха повече, се разполагаха на леглото му, но той беше сигурен, че акустиката там е лоша и държеше да бъдат точен брой, за да заемат хубавите места. Идваше и един колега, който обаче понякога ставаше по средата на изпълнението и си тръгваше мълчаливо, или пък закъсняваше толкова, че пристигаше тъкмо на финала. Все едно – той свиреше за тях – седнали по столовете, с програмата в ръце, готови да се пренесат във въображаемата страна на музиката.
Едно, две три. Начало. Когато слагаше костюм, свиреше на пианото. Малко се беше разакордирало, но в този момент не можеше да си позволи да плаща на акордьор. Не и преди да получи пенсията. Иначе парите от сина си събираше във влог. Тях не искаше да докосва, освен в екстрени ситуации. Или – мечтаеше си понякога – ако получи покана от някоя филхармония в чужбина. Да дирижира „Реквиема“ на Моцарт. Тогава щеше спокойно да си купи – дори и най-скъпия – билет за самолет и да замине, както подобава на световноизвестен диригент. Не беше успял да стане чак световноизвестен, но пък синът му, като е сега в Аржентина, току-виж уредил едно гостуване. Много добре знаеше, че е невъзможно, и все пак…
Пазеше фрака тъкмо за дирижирането – това, което беше вършил с върховна радост през целия си живот. Беше дирижирал няколко провинциални филхармонии, докато се върне в столицата, където беше роден, където завърши Консерватория и където срещна жена си. В провинцията имаше много добри музиканти и чудесни оркестри. Не можеше да се твърди, че свирят по-зле. Просто малкото пространство, в което живееха, близостта, всекидневните срещи създаваха неприятни за него отношения помежду им и той с облекчение напускаше след известно време работа със съответния оркестър. Много обичаше да е сам. Никой да не му се бърка и да не пречи на музиката да изпълва освен мозъка му и всяка частица от тялото му. Да не се разсейва сега! Най-сетне от години – останал сам – той имаше възможност да работи. По цял ден. Да прекъсва, когато реши. Да не спира. Да свири, да дирижира, да слуша, да живее с музиката. Хайде отначало. Едно, две, три. Пръстите удариха клавишите. Стаята изчезна. Остана музиката.
Свиреше, усещаше хората зад гърба си, чувстваше дишането им, кога се напрягаха, кога звуците ги отпускаха и те се оставяха да бъдат понесени. Усещаше и когато не се получава. Имаше такива дни – без магия, без да може да овладее инструмента. Тогава те започваха първо лекичко да мърдат, да бъркат по чанти и джобове, да вадят и слагат неща, да навиват програмата на руло и после да я развиват, да се покашлят с повод и без повод, като постепенно забравяха усилията му над инструмента, забравяха стаята, столовете и гърба в черно раирано сако, наведен над пианото, и започваха да си говорят. Някои дори ставаха, взимаха си бира от хладилника или си правеха чай на газовия котлон. Други обелваха кроасан със сладко и топлеха мляко в микровълновата, като небрежно го питаха няма ли какао, след като много добре виждаха в празната метална кутия, че няма абсолютно нищо – нито прашинка от какао, което да сложат в млякото си и да натопят в него кроасана.
Имаше и жени сред публиката от няколко души – почти винаги постоянна, почти – ако някой не се разболее, в еднакъв състав, неизменен с годините, независимо какво се случваше с тях. Вече няколко пъти беше вървял след ковчезите и опечалените лица на приятелите. За негово учудване той не се натъжаваше толкова, нито се потискаше от онази празнота в гърдите, позната при загубата на много близък. Сякаш някакъв вътрешен глас държеше духа му бодър с това, че докато траеше надгробното слово за мъртвия приятел и всички бършеха сълзите си, гласът му припомняше всякакви смешни ситуации, в които бяха попадали заедно с мъртвия, даже моментите, в които са били съперници – в любовта или просто на карти, и някак си други, не тъжни чувства го завладяваха. Понякога се изпускаше и разказваше някоя стара случка, която звучеше като виц, но срещаше само неодобрение по лицата на приятелите си, които в този момент сладко похапваха от погребалната почерпка и пълнеха чашите си с кòла по няколко пъти. Така или иначе, той обичаше приятелите си. И макар те да изчезваха един по един в нищото, наречено отвъден свят, оставаха и по местата си на столовете в стаята – всеки заел номера си като в концертна зала. Най-много се стараеше изпълнението да хареса тъкмо на тях и най-дълбоко се покланяше именно към тях – смяташе, че те някак повече го заслужават от останалите. Даже и от дамите. Винаги е бил галантен и внимателен към нежната част от публиката. Дотолкова, че в годините на младостта му го считаха за твърде скован. Даже старомоден. Целувам ви ръка, мила, как сте днес, казваше, но галантността не можеше да прикрие ироничната нотка в гласа, нито тази в погледа. Жените го плашеха донякъде, но и му бяха интересни и забавни. Дори вече улегнал мъж, уважаван диригент с положение в обществото, той не се прости с това си отношение към тях. Все искаше да ги разсмива, да ги забавлява и тогава те му се струваха най-прекрасни, а някоя по-грозничка представителка на рода дори се разхубавяваше и безгрижният ѝ – и за нейно учудване – смях го караше да потръпва.
Не беше особено красив. Никога не го ухажваха и не въздишаха тайно по него. Никога не получи даром целувка, да не говорим за нещо повече. Трябваше да се труди за всичко, дори за благоволението на жените. Искаш ли да те заведа тази вечер някъде? Ами където ти пожелаеш. Заета ли си вече? Може ли да прекараме няколко неангажиращи часа заедно? Готова ли си да споделиш с мен живота си? Това последното го каза веднъж наум. Срещнаха се случайно, но после лицето ѝ се появяваше съвсем реално пред погледа му, щом гледаше някоя жена. Тази игра на криеница продължи известно време. После се обади на нейната приятелка, която, горката, помисли, че се интересува от нея. Въпреки това в края на вечерта тя с охота даде телефона на любимата му – беше ѝ съвсем доскучало да слуша за опуси, за клавиши, за смисъла на музиката и други подобни, които интересуваха този не толкова млад вече мъж, приличащ на дете, когато ставаше дума за работата му. На жените, които сваля, сигурно не им говори за това, помисли си тя, докато пишеше с едри цифри телефонния номер на своята приятелка, с която много скоро след тази вечер намериха повод да се посдърпат и постепенно отношенията им охладняха. Колкото повече времето минаваше, толкова повече се разгаряше любопитството му към тази необикновена приятелка, която ту се заливаше от смях на номерата му, ту заставаше свръхсериозна, когато той започваше да свири на пианото в малката си стая.
На един от тези столове – третият отдясно – тя присъстваше на всеки концерт. Ако случайно беше болна или имаше някаква друга работа, телефонът винаги звънеше един час по-рано: „Няма да бъдеш тук?“ – казваше той с трепет в гласа, който овладяваше с усилие. – „Дори и да закъснееш, заповядай, ще ми бъде приятно… ще оставя отворена външната врата.“
В такива случаи – когато я чакаше с отворена външна врата, често влизаха котките от вътрешния двор да търсят храна или просто от котешко любопитство. Надничаха съседи, особено тази с книгите за различни алтернативни лечения. Здравей, как си, пак ли свириш, репетирай си, репетирай, аз ще седна тука на един от столовете, не на този, на другия ли, защо, чакаш ли някого, извинявай, ако чакаш, аз просто видях отворена вратата и реших..., а, добре, ще се преместя на втория ред, ама ти не спирай – свири си, аз тихичко тука ще те послушам, да извиня кого, че тук никого няма?
За някои новодошли беше оставил последния стол на втората редица – този до кухненския бокс и хладилника – там шумът от включването и изключването на компресора му, както и от пускането на водата в някой апартамент отгоре или отдолу, пречеше на пълното отдаване на музиката. Там не можеше да седиш със затворени очи и да преживяваш стакато или форте. Там седиш почти в бита, почти до газения котлон, на който стои чайникът. Там мислиш повече за това, че супата днес на обед е била твърде постна или за сандвича, който те очаква в собствения ти хладилник след концерта.
Останалите гости от публиката също имаха своите постоянни места. Приятелката, в която дълги години беше влюбен, сядаше винаги на третия стол отдясно на първия ред – всъщност първият се състоеше от двете табуретки, но като по-неудобни, той не ги считаше за обособен ред. Официалният първи ред беше за най-важните гости. Приятелката му си остана почти само приятелка въпреки няколкото унищожителни години, в които ту се събираха, ту се разделяха, между другото никога няма да забрави първия път, когато му позволи да спи с нея, ако изобщо това можеше да се нарече спане, защото – след тричасово свирене без пауза той стана, приближи се замаян и започна бавно да вдига полата ѝ, коленичейки още по-бавно пред нея. Ти изобщо не помръдна тогава. Само разтвори постепенно бедрата си, за да пропуснеш ръката ми, после, докато седях върху теб, върху стола, който пукаше и трещеше, блъсках неистово вътре в теб, като че ли последен акорд на клавишите, като че този финал никога нямаше да настъпи. Той между другото настъпи доста бързо, поне на теб ти се стори така, а аз не смеех да мръдна, защото столът под нас се беше счупил и само някакво неземно притегляне го държеше в равновесие. После и двамата се разсмяхме, макар в очите ти да имаше сълзи.
Стола поправих години по-късно – беше стоял толкова дълго на балкона, че чудно как не се беше разпаднал от слънцето и дъжда. Сега съм го стегнал и спокойно, няма да паднеш, пък и той те познава – само ти имаш правото да сядаш върху него.
Всъщност съпруга му стана нейната приятелка – онази, която умираше от скука, докато той седеше пред пианото с часове и свиреше. Не можех да понасям повтарянето на една и съща музикална фраза по пет, по десет и повече пъти. Направо ми идваше, докато разбърквах супата – готвех набързо и без особен ентусиазъм на газовия котлон, – да блъсна капака върху пръстите му. Но когато се приближавах, и си казвах – ето сега, в този момент ще го фрасна и ще спре завинаги да свири, ще му счупя фатално някой пръст и ще бъде мой, мой, мой, а не на музиката, не на Брамс, на Чайковски или на Моцарт. Нямах нищо против музиката – не ме разбирай грешно – имах против това, че виждаше мен, а чуваше нея. Тя заемаше цялото ти съзнание като любовница, менеше настроенията си спрямо нейния темперамент, съобразяваше се доколко тя те желае и ѝ се отдаваше без остатък. Понякога се усъмнявах в моята любима приятелка, която сега си сложил през един стол на първия ред – значи и нея уважаваш и обичаш толкова, колкото мен, но не посмя да ни сложиш двете една до друга. По-лесно ми беше да си представя как нарушаваш брачната ни клетва с истинска жива жена, макар и да ми е приятелка, отколкото да те виждам пленен от звуци, от партитури, от въображаеми светове. Не ме спирай, искам сега, преди концерта да ти кажа всичко, преди другите наши приятели, а защо не и врагове, да заемат местата си. Обичайните си места. Там, където ние, с нашите подсъзнания сме ги нареждали, а днес те с право сядат на тях.
Нямаше начин да я спре. Никога не беше и търсил такъв. Стори му се – през трите години бурна сексуална връзка с приятелката ѝ, че тя знае, че сама ще го напусне, че даже ще се отврати, че го правят едва ли не пред очите ѝ, че той е възбуден от другата почти толкова, колкото го възбужда някоя добре изсвирена част на „Скарбо“ на Равел. Не, колкото повече аз се влюбвах в приятелката ти, толкова ти се залепваше за мен – защото не мога да нарека нашето с теб любов. По-скоро беше някаква симбиоза – не бихме могли да съществуваме един без друг – допълвахме се, чувствахме се спокойни заедно, помагахме си, чувствахме се близки, и още по-близки станахме, когато се роди синът ни. Тогава истински се уплаших. Не заради отговорността пред новия живот, а заради това малко същество, което се опитваше ден след ден да измести музиката от първото място в сърцето и ума ми. Ето, слушай сега – тази песен ти свирих онази вечер, когато за първи път си дадохме дума да бъдем заедно. Беше през май и аз все още се колебаех коя от вас двете всъщност избирам и избирам ли изобщо. Защото музиката бях вече избрал завинаги. Целунах те и отидохме да вечеряме във виетнамски ресторант. Обичаш азиатска кухня все още, нали? Аз никога не добих отношение към храната. Затова всичко, което готвеше, ми харесваше. Без изключения. Бях готов да се съгласявам, само и само да не ме закачаш, докато репетирам. Само и само да мълчиш. Хайде стига с тия сантименти! Виж кой идва, докато се разсвирваш с твоите ретро песнички.
На табуретките се настаняват двамата му най-близки приятели – музиканти, разбира се. Бяха заедно в музикалното училище, после продължиха в Консерваторията. Единият беше пианист, а другият – цигулар. От време на време някой напредваше в кариерата, друг изоставаше, но общо взето не си завиждаха, нито се опитваха да влизат в територията на другия. Тримата прекрасно се разбираха, спореха единствено за музика, затова той предпочиташе те да бъдат най-отпред, почти зад гърба му, там, откъдето можеше да очаква непредвидени удари. Имаше и един трети приятел – диригент като него. Там нещата бяха по-сложни – уж с него се конкурираха, а току един от двамата се отказваше, заминаваше да работи в провинцията за един сезон, а много рядко и навън, в чужбина на специализация, например. Сянка върху приятелството им навремето хвърли само един мимолетен флирт, който цигуларят си позволи със съпругата му, но тогава той с изненада установи, че дори не ги ревнува – това, мислеше си, може неочаквано да освежи връзката ни, а с моя приятел едва ли ще се скарам по такъв повод, мога да съм над тези неща. За кратко се подразни от това, че мисли къде са в момента и за какво си говорят, спят ли заедно и как точно, но бързо отпъждаше такива елементарни мисли и се съсредоточаваше в репетицията. Това бяха най-добрите му постижения. По-късно, когато се издигаше нагоре в диригентската си кариера, разбра, че енергията, която е успял да акумулира, преодолявайки ревността си, му е помогнала да постигне много. Никога не забрави този способ, но колкото и да искаше да се възползва пак от него – не успя. Ти никога повече не ми даде повод за ревност, а и мен не ревнуваше. Освен от музиката.
Местата малко по малко се запълниха. На така наречения първи официален ред столът между съпругата и приятелката му беше още празен. Отзад, на втория седяха съседката, която нервно се озърташе и въртеше в очакване – на кого?, както и един роднина, който присъстваше от уважение към него, без да разбира много от музика, но той му дължеше това постоянно място, тъй като преди десет години, когато го пенсионираха от филхармонията, точно той му намери отново работа в провинциалното си градче и неговия симфоничен оркестър, който времето се опитваше да превърне в камерен. „Настани ли се удобно?“ – попита го от любезност, и щом онзи кимна, за всеки случай стана от въртящото се столче пред пианото и отиде да се здрависат. Жестът беше мълчаливо и смутено оценен. Всички бяха седнали добре. Само третият му приятел, диригентът, закъсняваше, но то си му беше обичай.
Стана и отвори външната врата и откъм входа и стълбището замириса на старо и на мухъл. Една котка измяука вяло и го погледна, като се повлече бавно нагоре по стълбите. Концертът можеше да започне и без сина му. Той отдавна вече се беше примирил с неговото отдалечаване, което първо беше свързано с абсолютната липса на интерес към музиката, а после стана и буквално – беше прекосил океана, за да отиде колкото се може по-далеч след смъртта на майка си. Пак си се обичаха от разстояние. И добре се разбираха, но синът невинаги можеше да присъства на концертите. Разстоянието не прощаваше – връщаше се все по-рядко.
Размърда рамене, втренчи се в клавишите и разбра, че не може да започне. Музиката трябваше да се подчини. Или той на нея. За да стане годна за чуване. Иначе сега можеше да поздрави всеки с по едно парче – малко джаз в ранната привечер. Стана и отново намести столовете, като ги броеше полугласно. Само съседката уплашено отскочи, когато понечи да ѝ побутне стола, на който беше седнала: „Няма ли да започнеш тази вечер?“ – плахо попита тя и смразена млъкна, като срещна погледа му. „Тази вечер ще ви поздравявам – концертът се отлага за утре“, тържественият му глас кухо отекна в стаята и той учтиво се поклони към столовете, прилежно нагласени и празни.
Следващата вечер, след като репетира цял ден почти без да спре – направи си само два пъти сок от гулия със сокоизстисквачката, той погледна часовника – беше 18 часът и пет минути. След половин час щяха да започнат да пристигат. Трябваше да се приготви внимателно и бързо, въпреки че беше страшно изморен. Взе душ, което му отне почти петнадесет минути. После припряно попи влагата по себе си с хавлията, сложи одеколон на избръснатите си бузи и се опита да се усмихне пред огледалото. Пред това голямо огледало, в което можеше да се видиш в цял ръст, наследство на съпругата му от родителите ѝ и пазено зорко през годините, той застана почти мирно и бавно свали хавлията. Не можеше да повярва! Пред него стоеше един много стар човек. Космите по гърдите му бяха почти опадали, косата – и тя. Кожата му се стремеше всячески надолу, привлечена от земното притегляне. Нищо от този мъж, който се виждаше в огледалото не му беше близко. Смътно се опита да си спомни как изглеждаше членът му само допреди няколко години, питаше се как не е забелязал промяната. Нямаше ли кой да му отговори?
С мъка откъсна очи от себе си и се запъти вяло към гардероба. Там, пред двете отворени крила, сълзите му потекоха неудържимо, но не издаде звук. Внимателно извади фрака отвътре и го постави върху фотьойла. Наведе се и взе от чекмеджето чифт бельо и чорапи, а от една кутия най-долу – чифт стари, но добре поддържани черни обувки. Постави ги пред фрака и започна бавно, с треперещи пръсти да обува боксерките, след това потника, чорапите – един по един, като се придържаше за рамото на фотьойла. Накрая облече ризата и фрака и закопча всички копчета, както и папийонката. Беше готов. Беше сломен. Може би днес беше моментът да накара приятелите си да дойдат и да свирят за него, а той, облечен във фрак, седнал на стола между жена си и любимата си, да слуша. Но вече е късно, няма кога да репетират, пък и как могат да пожелаят да свирят, когато все той е искал да им свири или да дирижира. Тях.
На вратата се звъни. Той изважда от кутията диригентската си палка и отива да отвори. Съседката е, която за пореден път оглежда с любопитство подредените столове – най-отпред – малкото, с възглавничката, след него – двете табуретки, а след тях – първият ред от три стола – два обикновени и един сгъваем, след него – вторият и последен ред от два сгъваеми. Сяда чинно на последния сгъваем стол до мивката и се обляга малко на нея. Той кани и останалите да заемат местата си. „На кого предлагаш стол сега?“ – пита учудена, сякаш никога няма да свикне, съседката. Той мълчи и настанява гостите: двамата си приятели, после съпругата си, после колегата диригент, после любимата си, след нея отзад и самата съседка, роднината, синът, който неочаквано също е тук, – на леглото. Най-малкото столче отпред е празно, както винаги ще остане.
Време е за началото.
Застава с гръб към тях и с лице към пианото. Но тази вечер е по-особена. Тази вечер няма да свиря, ще дирижирам концерта. Лек полъх от шушукане пробягва по редовете. Той се обръща рязко и почуква по облегалката на малкото столче с палката си. Тази вечер ще дирижирам. Съседката е уплашена, останалите, обичайно като пред концерт, шепнат и оправят чантите си или някоя гънка на панталона.
Вдига палка във въздуха.
Пред него е оркестърът от публика.
Зазвучава музиката.
Само съседката и няколко котки следващия ден имат право да влизат в жилището, което полицията е оградила с жълта пластмасова лента. „авай! Полиция! Не преминавай! Не преминавай! Полиция! Не преминавай! Полиция! Не преминавай! Полиция! Не пре“ – пише върху нея.
Разаказът е публикуван първоначално в:
Силвия Чолева, „Гошко“ (разкази)
Изд. „Жанет 45, 2013
Публикува се със съгласие на авторката
