Предполагам, че много от нещата, които ще споделя тук, ще ви прозвучат екзотично, ако ли не еретично. Понякога и сам се удивлявам на сравнителния непукизъм, с който сервирам на въображаемите си читатели мисли и цели мисловни конструкции, които само допреди няколко години биха ме захвърлили в тъча. Обяснението, предполагам, се състои във все по-силното усещане за непричастност и непринадлежност към мястото и културата, които това списание гледа през въображаема далекогледна тръба. Когато единствените ти граници са онези на смътната интуиция за посоките, в които се движи света, а не онези на малкото парче земя на Балканите, много неща придобиват измерения, които нямат нищо общо със съвременността или дори с нещата, които и сам би искал да наричаш „бъдеще“, та дори и „реалност“, пък била тя и някаква изфантазирана, магическа. От гледна точка на здравия разум те дори биха могли да бъдат наречени приумици на човек, който упорито настоява, че не желае да порасне, напук на тялото, което му напомня за обратното кажи-речи ежедневно. Нямам идея дали в това има нещо ценно, правя го просто защото, първо, то действително е част от ежедневието и начина ми на живот, и, второ, в историята на нещото, наречено „култура“, има толкова много примери за пълни детинщини, които в някакъв момент са се оказвали безумно дълбоки прозрения (немските и всякакви други романтици; ранният Хесе, отказващ да се присъедини към войнолюбивия рев на кажи-речи цяла останала Европа; вземете която си поискате кохорта от странници, зазяпани в нещо отвъдно – и ще откриете чердата, към която се присъединявам с някаква поне доловима охота).
Искам просто да кажа, че на някаква степен на катерене по гънките на нещото, което мога да нарека единствено „световно информационно тяло“, човек изглежда по необходимост придобива усещането, че всичко е едно и също, в смисъл всичко е игра на стъклени перли (само че без особени правила). Хвърляш твоите си, търсиш някакъв смисъл в комбинациите, които успяваш да откриеш, гледаш да ги запазиш доколкото можеш от копитата на чердата, която разпилява вся и всьо, до което се докосне – и това май е всичко. Дори и запазването им в колективната памет вече започва да губи статуса на окончателна присъда, особено когато човек се замисли, че на тая колективна памет може би ѝ остават няколко столетия, да не кажа няколко десетилетия, живот. М-да.
Но да започвам. Ще говоря за книги, тъй като поводът е такъв – току-що публикувах списък с предполагаемите 100 най-добри книги на (досегашния, американския) 21‑ви век, та гледам, това дори успяло да накара хората да се повторачат малко. Поне във Фейсбук откривам доста много смислени и интересни допълнения към класацията (удивлява ме това колко много от тия книги вече са преведени на български език, но това със сигурност си е мой собствен проблем, няма да се впускам в повече коментари по тоя повод).
И така, откровение номер едно: вече ми е трудно да си спомня кога за последен път съм купувал хартиена книга. Ако не се лъжа, беше „Времеубежище“ по време на българската ѝ премиера – и това, разбира се, само и единствено защото нямаше никакъв друг начин да намеря и прочета книгата. Ще скоча веднага твърдо срещу всички омразници нашенски, които подскачат при всяко споменаване на единствения български литератор, за когото светът поназнайва нещичко – това са неизбежни атрибути на българския фолклор, знам, знам (кълни, майко, проклинай!), но да се занимавам с тях нямам нито време, нито желание. Така че ще продължа без да обсъждам Георги и творчеството му.
Та, некупуването на хартиени книги е само връхчето на айсберга. Истината всъщност е, че от много време насам вече съм до такава степен неспособен да чета текстове, които изискват съсредоточена работа в продължение на повече от един-два часа, че не помня кога за последен път съм купувал книги, точка. Правя редовни опити да зачитам поне някоя и друга от книгите, за които в момента говорят големите културни издания откъм англоезичния свят (без изключения в електронни формати), но безсилният отказ, някъде след 20-30, най-много 50 страници, е гарантиран до такава степен, че комай това също са неща, за които си спомням само с определени трудности.
Каква безкултурност, а? Ще се съглася донякъде, но само донякъде, просто защото работата ми е да пресявам непрестанно информационния облак – нещо, което няма как да стане без четене, макар и много, много специфично четене. От около 17 години насам пресявам почти ежедневно маса информационни източници (основно вече споменатите големи англоезични издания), след което представям пред вас резултатите. Предполагам, че оттук идва и увреждането ми (друга дума не мога да намеря). След толкова дълго и безпрестанно потапяне във вихъра на тези наистина гигантски информационни потоци, съзнанието човешко (или поне моето) изглежда по някакъв начин претръпва (тоест извършва нещо подобно на принудителна мини-еволюция) и се приспособява към ежедневните бомбардировки по начин, който прави специфичните, отделни, обособени информационни единици, някак неразличими едни от други. Паметта, известна с изключителната си пластичност, също се приспособява по много странен начин – единственото нещо, което съм в състояние да запомням, вече от много време насам, са дифузни неща като „идеи“, „концепции“ и всякакви други „информационни манджи“, но не и отделните им компоненти – не книги, не дори и автори (особено нови и непознати), а само това – дифузната материя на „мисълта“, която работи по силно асоциативни, понятни единствено за самата нея начини, така че в края на краищата се оказвам в непрекъсната зависимост от телефона, където намирам отговорите на всички конкретни въпроси. Останалото е мистерия.
Е, има и една дреболия, която все пак ме избавя от принудителното книжно невежество. За щастие слуховото ми възприятие, за разлика от зрителното, продължава да функционира долу-горе по стария начин и, тъй като ежедневните физически упражнения – нещо, което практикувам от много десетилетия насам – така или иначе оставят поне един час, който мога да запълвам с някакъв вид научаване на нови неща, докато върша една или друга рутинна тренировка… Та, благодарение на това, че повечето големи и интересни книги имат аудио-варианти, все още успявам да „възприема“ и по някоя и друга книга. Сложна работа, тъй като повечето умозрителни пътешествия вече ме оставят непосилно хладен и досадèн, така че основната ми диета се състои от научно-популярни и публицистични неща, но все е повече от нещо.
Това, както и безпрестанното пресяване на всевъзможни вторични текстове, тоест рецензии, есета и всякакъв вид други информиращи текстове, които обграждат всяко голямо културно явление като рояк мушици около нещо ароматно (пардон, получи се двусмислено 😊). Тях, както вече казах, чета безпрестанно по силата на заниманието, което съм избрал от много години насам. Дали и по какъв точно начин това променя мисленето ми – за това вече съм напълно неспособен да умувам, то се намира в някакъв вид перманентно сляпо петно, предполагам.
За щастие списъкът, предложен от Ню Йорк Таймс, обхваща достатъчно много заглавия, идещи от времената, в които все още четях книги, така че ще опитам да пребягам през него, като давам по някоя и друга свободна асоциация във връзка с едно или друго (не непременно самите книги). Надявам се да се получи нещо забавно, но не настоявам да се усмихвате, не и през цялото време.
И така да тръгваме, викам.
Номер сто – Дърво от дим на Денис Джонсън. Започвал съм я на два пъти, но никога не успях да стигна по-нататък от първите няколко страници. Не стана и под формата на аудиокнига.
Впрочем, да говоря за неуспешните си опити едва ли е чак толкова интересно. Всъщност първата книга от списъка, която познавам, е Доведете труповете на Хилари Мантел (която изслушах след като изгледах мини-сериала с великолепния… момент, да погледна телефона… да, великолепния Марк Райлънс в главната роля. Откровено казано, сериалът остави несравнимо по-дълбок отпечатък в паметта ми. Това е и препоръката ми, ако нещо подобно би ви заинтересувало: книгата е майсторска, но тежка работа, докато сериалът е прекрасно и сравнително леко ястие, което можете да изгълтате за една нощ. Кое от двете (или никое) ще предпочетете, си е ваша работа, разбира се.
Станция Единайсет от Емили Сейнт Джон Мандел познавам единствено от телевизионния сериал, който си струва, ако си падате по антиутопични неща с елегичен, но не прекалено ужасяващ привкус. Специално Шекспир има много странно, почти свръхестествено присъствие – или поне това е, което ми остана.
Виж, Дни на самота от Елена Феранте е една от най-най-любимите ми книги. Изчетох я за една-единствена нощ, в един вид задъхано препускане, което ми напомняше начина, по който четях новелите на Стефан Цвайг, преди 45 години. Това изгарящо, абсолютно неизбежно, поне за мен, съпреживяване на вътрешния вихър на героинята – може би защото я четох по време, когато собствения ми развод лежеше не чак толкова назад във времето… Никога, никога няма да го забравя. Преживяване, което бих искал, но едва ли съм в състояние да опиша.
Човешкото петно на Филип Рот познавам само от филма, придружено от странното усещане, че Антъни Хопкинс е всичко друго, но не и актьорът за тази роля. Защо – не знам. А инак мисълта и усещането за дълбоко вътрешно раздвоение – изпитвал съм подобни неща в някои моменти от живота си, за щастие само за кратко. Не познавам по-убийствено, по-унищожително усещане от това. Да пази Господ!
В Симпатизантът на Виет Тхан Нгуен успях да проникна на цели стотина страници! Безспорно добра, сигурно много добра книга, но не успях да почувствам нищо, което мога да обвържа с някакъв вид собствени преживявания. Сигурно не съм се потрудил достатъчно. Обещал съм си, във всеки случай, да изгледам сериала, макар че и това вече е проблем в последно време. Да видим, да видим.
Олив Китридж на Елизабет Страут: великолепен сериал, великолепна Франсис Макдорманд в главната роля. Напомни ми за хората, от които идвам: същите букови талпи, неподлежащи на гниене или дори на промяна, колкото и да ги премята времето. Макар че може и така да ги рисува съзнанието ми, знам ли.
Деймън Копърфийлд на Барбара Кингсолвър не познавам, но пък Евангелие на отровното дърво беше едно от нещата, заедно с ранния Франзен, които ме вълнуваха дълго и силно, още по времената, когато четях хартиени книги. Боже, колко отдавна ми се струва!
Мидълсекс на Джефри Юдженидис изслушах преди много години, почти не мога да си спомня кога. Запомнил съм най-вече сцените със зверствата от Измир, което ще рече, че сигурно е било много отдавна. Искам да кажа, не мога да намеря друго обяснения за това освен българската си социализация (турци-изедници и прочие мили, родни, засукани с майчиното мляко неща). А специфичния вид раздвоение, описван в книгата, ми е непознат, разбира се, но много години по-късно щях да описвам един друг вид родителско раздвоение, свързано с отглеждането на „специални деца“.
Персеполис на Марджан Сатрапи познавам единствено от филма. Един от двата графични романа, включени в този списък (Другият е Веселият дом на Алисън Бехдел). Със сигурност могат да бъдат включени десетки други. Самият аз едва правя първите си крачки в света на графично разказваните идеи. Необозрима джунгла, ако трябва да обхвана усещанията си в две думи. Но ми се вижда напълно недопустимо човек да не познава един от разказните видове, които във все по-голяма степен започват да доминират цялата култура на разказване, така че се боря. Бъдещето ми се привижда много, много графично.
Тук вече идваме до личния ми фаворит – Щиглецът на Дона Тарт. Неописуемо преживяване, може би не толкова заради самата история (вид лично израстване, тоест Bildungsroman, ако ми е позволено едно може би повърхностно обобщение), колкото заради стила. Дона Тарт е една от малкото познати ми съвременни автор(к)и, които предизвикват у мен асоциации с най-високата класика (може би защото владее античните езици, което е вид простичко обяснение за собствените ми езикови обсебености). Нямам идея, пък и ми се вижда не чак толкова важно. Удоволствието, което преживях, наистина бих описал като класическо.
Тук ще направя доста рисково признание – изслушах една и половина от страховитите фантастики на Н. К. Джемисън, но нямам ни най-слаба представа дали някоя от тях е Петият сезон, която е включена в този списък (не съм запомнил нито едно от заглавията). Забележително сложна и трудна дори за въобразяване история (манипулиране на самите природни стихии по магически начини), разказана изключително динамично и модерно (спомням си колко поразен бях от начина ѝ на разказване, но вече не си спомням какви точно бяха елементите, които ме поразиха толкова). Държа да бъда честен, най-вече пред самия себе си. Съзнанието и паметта ми са претоварени до такава степен, че вече дори не се опитвам да запомням. Имам ясното усещане, че всичко, което поемам, влияе директно и по неизбежност върху собствените ми начини на фантазиране и писане, но да ме убие Господ, ако имам дори най-слаба представа по какви точно начини. Най-близката асоциация, която ми идва, е някакъв вид ферментация, мисловна ферментация. Останалото е мъгла и вятър.
Виж, с фактуалните книги ми е някак по-лесно, не знам защо. Във всеки случай След войната на Тони Джъд е книга, която прочетох цели два пъти, в далечни времена, просто защото след първия път не бях доволен от онова, което бях запомнил. Обожавам историографията и нейните майстори, това е гранична област между фактология и фикция, върху която съм мислил и писал много. И Тони Джъд е един от любимите ми автори – нещо, което се вижда на секундата в „Прегледа“. Потърсете текстовете му в списанието, всеки от тях е някакъв вид перла!
Жестокото присъствие на времето от Дженифър Игън изчетох по времената, когато все още ми беше много важно поне да се залъгвам с мисълта, че ще бъда в състояние да поглъщам поне най-важните (тоест най-награждаваните) книги. Удивително, но факт: дори съм запомнил нещо от настроението, тоест мислите за нея пробуждат отчетливи асоциации за някакъв вид джем-сесия. Музикални страсти. Друго не помня. Ах, да – това, както и факта, че Дженифър е била гадже на Стив Джобс. Гадните джобове на паметта, които запазват на повърхността всевъзможна гнилоч откъм света на клюките, но не и някакви дълбинни неща. Те лежат някъде отдолу, скрити. Като навсякъде, предполагам.
Свирепите детективи на Роберто Боланьо мъчих дълго и с огромна решимост да я довърша. Не успях. Свирепа работа. Смътно си спомням някакви насилнически сцени откъм Мексико. Съжалявам, това е всичко.
От Бели зъби на Зейди Смит ми е останало много силно усещане за удоволствие, макар че си спомням историята само смътно (беше преди двайсет години, мисля). Много красиво, много елегантно писане. Младежът – не помня името му – ми се е отпечатал значително по-дълбоко от девойката.
За Облачният атлас на Дейвид Мичъл съм сигурен, че го прочетох, но единствените сцени, които си спомням, идват от филма на сестрите (по онова време май още бяха братя)… уф, пак трябва да консултирам телефона… ах, да, Вачовски. Е, не е точно на нивото на първата Матрица, но това май го знаят всички. Темата за пресъхването на творческото вдъхновение ми се струва приложима както към филма, така и към романа… Ох, колко ли съм само невеж!
Виж, Американа на Чимаманда Нгози Адичи ми се отпечата по странно незабравим, инак абсолютно нетипичен за четенето ми начин. Нямам идея на какво се дължи това, но книгата ми е останала с толкова много подробности, плюс цялото удоволствие, че просто се дивя, особено сега, на фона на цялата тази какофония от полузабравени неща, за които само знам, че някога съм поемал. Странно нещо. И страхотна книга!
Изкупление на Иън Макюън – поредната история, от която помня само филма, при това доста смътно. Макюън е голям майстор на напрегнатия, изключително специфичен и наситен с огромно количество работа, стил. Просто чувстваш колко нечовешки се е борил с думите (той и Мартин Еймис – от когото, странно, американците не са включили нито една книга). Това съм запомнил, а виж, нещо от конкретното съдържание, не чак толкова. Неведоми са пътищата…
Невероятните приключения на Кавалиер и Клей от Майкъл Шейбон прочетох по същите времена, по които четях Дженифър Игън – и по същите причини – но от нея ми е останало значително повече. Борбата на тия момчета да поддържат комиксите си живи е някак много… знакова, знам ли какво да кажа? Много, много синьо настроение. Не ме питайте какво означава това – и не правете никакви български асоциации. Синьо, просто синьо.
Пачинко на Мин Джин Лий изгледах като сериал. Обожавам корейските истории (познавам ги единствено във филмови версии, затова пък безброй). Вече започва да ми се размива, но усещането за история на устояване остава. Не е лесна работа това нещо, устояването.
Пътят на Кормак Маккарти помня много отчетливо, ако и да беше преди много години. Жестока история – както в директен, така и в преносен смисъл. Като всички други и аз го познавам най-вече чрез онзи изгарящ филм за старите кучета, но това тук ми се е отпечатало комай още по-дълбоко. Само много силни хора могат да пишат по такъв начин. Останалите, тоест 99 процента от нас, могат да се нарекат късметлии, ако не се почувстват прекалено смазани, за да могат да изпитват реално удоволствие. Е, поне с тази илюзия все още мога да се залъгвам.
Краткият чуден живот на Оскар Уао от Джуно Диас – още една от книгите, прочетени „тогава“. Непоносимо лека история, ако разбирате какво имам предвид. Следя Джуно в Ню Йоркър, където публикува по-кратките си неща (или поне публикуваше, преди да се заплете в някакви MeToo истории. Бил целувал девойчета без тяхно позволение. Вай, завалията!) А книгата е забележителна, не само защото съседът до мен е от Доминиканската република. Питам се дали я е чел, но не смея да го попитам, от страх да не го засегна с нещо. O tempora!
Никога не ме оставяй от Казуо Ишигуро познавам единствено от филма. С риск да стана смехотворен бих искал тук да говоря вместо нея за Клара и слънцето, която изслушах с огромно удоволствие някъде през последната година. Забележителна книга, забележителен стил! Още никога не бях среща такъв тип невъзможно потапяне в едно по принцип различно от „човешко“ мислене (книгата е разказана от гледната точка на бъдещ робот, всъщност роботка). Грабна ме невероятно и дори я купих на хартия, специално за да я подаря Дорейн. Слава Богу, тя също се влюби в нея. Голям късмет! (Подарих ѝ „Неаполитанския квартет“ във възможно най-луксозното издание, което успях да намеря, но тя никога не се запали по Феранте. Какво разочарование!)
Аустерлиц на В. Г. Зебалд изчетох на хартия, което означава, че е било преди някаква малка вечност. Една от книгите, след които се нуждаеш от солидна почивка. Меланхолия, меланхолия, меланхолия. Двамата с Ларс фон Триер са си плюли в устата! Безспорно голяма книга, инак нямаше да ми остави такъв дълбок отпечатък, но в никакъв случай от онези, които някога бих искал да прочета отново, дори и в следващ живот. Съжалявам, ако това обижда собствените ви усещания.
Подземната железница на Колсън Уайтхед – друг страховит сериал, с който никога не успях да се преборя под формата на книга (опитах, сериозно). Пише страшно добре, причината изобщо не е в него. Подозирам, че ерозията на способността ми за възприятие вече е прекалено дълбока, за да мога да поемам нещо друго освен фактологични или фантастични истории (макар че тази всъщност е фантастична, като се замисли човек; уф, да пази Господ от подобни „фантазии“!)
Поправките на Франзен? Е, няма как, без нея и него не може. Повлия страхотно много върху собственото ми писане, в „Реквиема“ има една сцена, която е почти идентично пресъздаване на сцена от Поправките, но не защото се е случила на Франзен.
Окей, номер едно си е номер едно: изслушах всичките четири части на „Неаполитанския квартет“ по време на пандемията; не знам дали бих намерил издръжливостта и мотивацията по някакви други, по-нормални времена. Благодарен съм за това до неописуема степен! Историята от италианския юг ме хвана за гърлото най-вече защото е история, която идва от много жежко място, а значи може и да се почувства като потенциално българска. Така поне я преживях аз – като нещо безкрайно познато, запечатано някъде из нишките на костния ми мозък, ако и да разказва за чужди места и порядки.
Уморих се ужасно – и слава Богу, че стигнах до края на списъка. Дали всички тия излияния ще ви свършат някаква работа не знам, пък и, откровено, вече отдавна не се и питам. Писането, поне онова, което практикувам в момента, има най-вече един, при това доста заблеян и вечно-всичко-забравящ читател. Повече – в някой следващ живот!
