Монтен казва, че по принцип човек се оформя през първите пет години от живота си, всичко след това е само наслагване на пластове върху вече оформеното ядро. Казвам това не за да съдя върху прозренията на мъдреца, а просто защото с годините детството започва да се завръща в живота ми с все по-голяма сила, като поток от леко помътени спомени и, което е далеч по-странно, под формата на цяла серия от опити да запълня дупките, та комай и каверните, които то е оставило в съзнанието ми, най-вече като усещания за вечни липси и оскъдици.
Не ме разбирайте погрешно – България от 60-те и 70-те години на миналия век беше място, където материалните оскъдици вече не се изживяваха така тежко, както е било при предишните поколения. Бяхме нахранени и облечени, искам да кажа. Никой или почти никой не живееше с усещането да е част от някаква губеща класа или прослойка, не и в малкото градче, в което израснах. Бяхме блажено равни, преди всичко в незнанието и невежеството си, живеехме тихо и безметежно и моите терзания идваха съвсем не от усещане за някаква материална оскъдица, ако и родителите да ни отглеждаха въз основата на съвместен месечен доход от около 250 тогавашни лева. Както казах – когато човек не знае, че животът би могъл да бъде много по-различен, за някакви особени терзания трудно може да става дума. Знанието е източникът на всичките ни мъки, знанието и разбирането за това колко нищожно и незначително е пребиваването ни на тоя свят. И колкото повече знание – толкова повече копнежи и тъга от недостижимостта им. Старо поне колкото Еклесиаста – но не по-малко истинно и по-малко болезнено, отколкото е било тогава. Тоест винаги, искам да кажа.
Но дори на едно толкова провинциално и затънтено място, колкото беше моят мил Велики Преслав отпреди половин век, искриците на онова, което се случва или се е случвало някога по големия свят, хвърлят някакви почти недоловими отблясъци. И се започва тя.
Виждате ли, аз изглежда съм роден с нещо, което условно бих нарекъл „неутолим глад на главата“. Откак се помня, психичният ми живот се определя от това непрестанно усещане за вечен глад, вечна ненаситност за нови и непознати неща, което трябва да бъде утолявано ежедневно, да не кажа ежечасно или дори ежеминутно, ако бих искал да избягвам неизбежната му последица – убийствената, просто смазваща скука, която затиска и бичува съзнанието ми със същата сила, с която гладът затиска и бичува тялото. Достатъчно е да прекарам само няколко часа без да преживея нещо ново – и скуката се нахвърля върху мен с такава мъчителна сила, че животът губи всякакъв цвят и вкус. Обикновената последица от това е, че или незабавно трябва да подам на главата си „храна“, или изпадам в състояние на лека депресивност и някакъв вид защитна апатия – не говоря, не общувам, опитвам се само да предпазя съзнанието си още по-силно усещане за мъчителна липса на „енергия“ или какъвто там е психическият еквивалент на онова, което храната предоставя на тялото ми. В казармата прекарах цели две години в някакви фази на именно това състояние. Вече не бях дете, имах представа за това колко по-различен е животът „там навън“.
Разбира се, да се живее с някаква толкова мощна потребност от нови и непознати неща, особено на едно място, което предлага всичко друго, но не и тях, е възможно само по един начин – чрез бягство в някакъв вълшебен, личен, недостъпен за когото и да било освен самия теб, свят. Родителите ми бяха толкова озадачени от вечната ми заблеяност и втораченост в нещо, което не може да види никой друг, че ме наричаха „Хамлет“, сигурно защото единствената представа, свързана в съзнанията им с това име, беше идеята за един бродещ наоколо млад човек, който има само отдалечена връзка със света, който го заобикаля.
Животът преди петата година, в която батко ме научи да чета, ми се привижда като някакъв вид тъмно преддверие, противно на твърдението на Монтен. Не помня как точно се случи, но разбира се помня усещането за отпушването на нещо като гигантски потоп, някаква неописуема центрофуга от нови, непознати и много често неразбираеми неща, в които ме потопи достъпа до засега основната човешка способност за съхраняване на знание – писмеността. Винаги съм бил физически здраво и жилаво малко човече, играех много, като всички останали деца, но от някакъв момент нататък книгите малко по малко започнаха да изместват всичко останало като източник на онзи специален вид „храна“ – и някак неусетно живите хора започнаха да ми се привиждат като бледи копия на онези пъстроцветни, нерядко надарени със свръхчовешки качества същества, които ми предлагаше светът на фантазията. Без да го осъзнавам, разбира се, бях открил за себе си нещо като изход от пещерата на Платон.
Но, както вече споменах, заедно със знанието идва и тъгата. Не след дълго мъчителната липса на повечето от желаните и страстно жадувани истории, за които можех само да „поузная“ нещичко, но не и да се докосна до тях, се превърна в основната тегоба на детството ми. Не ме питайте колко часове съм прекарал в неистово претърсване на килери и тавани, с надеждата да намеря някоя от „старите книги“, предвоенните издания на класическите майстори на юношеската приключенска литература като Карл Май, Майн Рид или Емилио Салгари, които по неясни за мен причини не се издаваха в България по онова време. Гневях се до сълзи на баща си, който беше имал непредпазливостта да ми сподели, че в детството си е имал цял сандък с тези недостижими съкровища, който е изчезнал някъде в хода на времето. „Толкова ли не можа да помислиш, че някой ден ще имаш деца?“ – така или долу-горе така го укорявах горчиво, докато се виждах принуден да задоволявам глада си с второ- и третокачествените продукти на тогавашната ни книжна „индустрия“.
За щастие Жул Верн беше останал пощаден от избирателната цензура на тогавашните ни издатели – и в продължение на много години срещите с неговите вълшебно-фантастични истории маркираха нещо като пикови моменти в живота ми. Изчетох по-големите му неща за две или три години. Бих могъл да ви опиша срещата с всяка от тези книги с най-големи подробности (първа беше „Децата на Капитан Грант“ – виждам се и досега излегнат, почти вцепенен след много часове на вторачено четене и борба с хилядите непознати думи и сцени в тази първа среща с необятността на земното кълбо; после „Капитан Немо“, който търсих усилено в течение на много месеци и поне веднъж бях преметнат много неприятно от един хитрец, който ме излъга, че я имал; накрая, разбира се, „Тайнственият остров“, при който вече бях по-големичък, може би някъде към девет и не ми беше чак толкова трудно да следя и разбирам перипетиите на сюжета). Имам и една друга, смешно тъжна история: много скоро да се намери непозната книга на Жул Верн стана почти невъзможно и, когато веднъж най-неочаквано попаднах на малко, чисто ново издание на „Родното знаме“, при това в градската библиотека, от която очаквах всичко друго, но не и нещо вълнуващо, изревах „Жул Верн“ с такава сила, че задрямалата зад тезгяха лелка се стресна и след това май беше посъветвала родителите ми да се „погрижат за мен“. „Това дете е прекалено впечатлително, не е зле да го заведете на лекарски преглед“. Свещената простота, вечното убежище на дребните душици на тоя свят!
Комиксите не бяха реална част от мечтите и терзанията ми от онова време – просто защото липсваха изцяло, или почти. Единственото по-видимо присъствие на комикси в тогавашна България беше френското детско списание PIF, което се беше промъкнало през цепнатините на невежеството само поради факта, че беше издание на Френската комунистическа партия. До Преслав обаче то не стигаше, разпространението му се ограничаваше до големите градове, а за абонамент не можеше да става и дума: между нас се шушукаше, че струвало космическите 60 лева годишно, но дори и ако някой преславски родител би се съгласил на такава лудост, практическото осъществяване на идеята беше невъзможно: списанието липсваше в абонаментния каталог в пощата – и точка. Мисля, че се опитах да говоря с моите старци за това, но особен спомен не ми е останал. PIF се намираше единствено под формата на неимоверно щедри подаръци от шуменчетата, които идваха през лятото на гости при баби и дядовци – и това е всичко, което е останало от комиксите в детството ми. (Никой от нас не владееше френски език, естествено).
Казах „или почти“, защото специално с комиксите имах незабравима среща малко по-късно, в седми клас, тоест вече на 14 години, когато едно от съседчетата най-неочаквано изрови на техния таван старо и старателно подвързано томче от някакво предвоенно детско вестниче, „Шарен свят“, „Пъстър свят“, не си спомням точно. Бяха може би 20 или 30 броя, почти изцяло американски комикси, преведени как дойде и отпечатани в цвят, но толкова калпаво, че цветните пълнежи не съвпадаха с очертанията на фигурите и се получаваше странен ефект, подобен на днешните издания, предназначени за гледане с 3-D очила. Впрочем, кой ли му пука? За първи път имах достъп до комикси на разбираем за мен език, разглеждах и препрочитах заветното томче десетки пъти, но и тук, както винаги, жилото на оскъдицата не липсваше: томчето прекъсваше някъде по средата на повечето истории и безсилният гняв, че някой някъде те държи като куче на каишка, тоест на няколко оскъдни порции „храна“, а инак глад, глад, глад – ей това усещане се е дамгосало в душата ми с такава мощ, че и до днес ме жегва здраво, всеки път когато си спомня за онази история.
И тук идва момента, в който трябва да споделя основното послание на цялото си днешно размишление. Светът, оказва се, винаги има за нас по някоя гигантска и горчиво-отрезвителна изненада, особено когато бъде поднесена под формата на „сбъдната мечта“. Пази Боже, пази Боже!
Виждате ли, работата е там, че от около десетина години насам техническата въртележка направи възможно сбъдването на почти всичките ми детски мечти, и особено на една от тях. Ще ви я опиша картинно, за да придобиете някаква представа.
Значи, на стената в стаята ми има тайно копче, което е видимо и достъпно единствено за мен. Натискам го, стената се отваря и разкрива асансьор, който ме води дълбоко под земята, в някаква версия на Batcave (не че по онова време съм имал и най-бледа идея за това кой е Батман), но за разлика от неговата моята е пълна с лавици и книги – хиляди и хиляди книги на недостъпните и мечтани приключенски автори – и аз мога да ги имам, да ги има, да ги имам, колкото си поискам.
Пиша тук „да ги имам“, а не „да ги чета“, вече поучен от житейския опит. Сега вече знам, че „да имаш“ нещо си е една от най-лъжливите и подвеждащи илюзии на човешкия ламтеж по безкрайността. „Да имаш“ нещо, било то предмет или някакъв друг вид желано благо, (особено пък когато става дума за друго човешко същество) най-често означава да отвориш врата към друг вид недостижимост, дори и ако изглежда така, сякаш тя те е извела на „по-високо ниво“ в живота. Най-честият резултат от имането, поне в собствения ми житейски опит, е горчивото осъзнаване на факта, че то води да още по-голямо „нямане“, което до този момент е било просто невидимо, неосезаемо.
Какво точно имам пред вид? Ами, просто е. Да вземем например липсите от моето детство и юношество – книги, а по-късно музики и филми. Всички или почти всички те днес са напълно достъпни с щракването на едно копче. Искаш Карл Май – ето ти Карл Май. Искаш Кафка, искаш Джойс, искаш когото и да било (ако в някакъв момент си решил, че вече си „прекалено културен за детинщини“): Ама моля, заповядайте! Всяко, всяко, всяко нещо от моята мисловна вселена е достъпно на секундата. Е и какво?
На компютъра ми има няколко десетки хиляди „съдържания“ от всякакъв род – в писмени, визуални или музикални форми. В Интернет има всичко, или поне всичко, за което някога съм се интересувал. Но с това достъпността им приключва: мога само да „ги имам“, под формата на файлове тук при мен или горе в облака, но не и да ги абсорбирам, не и да ги преживея в каквато и да било смислена форма. За това просто липсва време. Липсва време. Липсва време.
Ето това е, за което говоря. Прастарото „внимавай какво си пожелаваш!“ – защото всяко сбъднато желание е просто друга, досега недостъпна вратичка към необятното, която те изправя, отново и отново, пред все същото, болезнено познато от най-ранното детство осъзнаване:
Аз съм нищо – Вселената е всичко!
Не се съмнявам ни най-малко, че някъде в бъдещето, и то много по-скоро, отколкото можем да си представим, ще бъдем способни да усвояваме неимоверни количества информация със скоростите, които в момента са достъпни единствено на нещото, наречено „изкуствен интелект“. Изкуствен или естествен, ще го имаме и ние, под формата на някакъв вид иновация, която в момента не сме в състояние да си представим.
Е и какво от това? Космосът, Вселената, Богът, ще си останат все така недостъпни и все така несъизмерими със собствената ни човешка нищожност. Завинаги ще ни остане единствено мъчителното усещане за ограниченост и недостатъчност. Което е и основното ядро на нещото, което аз възприемам като „човешкост“. В каквото и да се превърнем, от това няма да избягаме никога. Дори и ако станем нещо, което днес, в настоящата си фаза на ограниченост, възприемаме като „божественост“. Всяко нещо, което се ражда и умира, е толкова далеч от Бога, колкото това е възможно. Богът, божествеността, е просто израз на онова, което не можем да бъдем.
* * *
Затирих се в размишления, които се отклониха значително от простичката история, която исках да ви разкажа в началото. Позволете ми да компенсирам това с една друга, наистина простичка и човешка история, която няма да ви натовари с угнетяващото усещане за ограниченост и смъртност.
Споменах по-горе за тия комикси отпреди войната. Забравил съм всички, или почти всички от тях, останал ми е само един, но пък той е толкова силно отпечатан някъде из гънките ми, че вероятно няма да ме напусне до гроб.
Беше комикс за Мики Маус, толкова вълшебно направен, измислен и нарисуван, че и сега стои пред очите ми. В него Мики попада във вълшебния свят на книгите (буквално: бива смален от някаква вълшебна течност, след което го „засмуква“ една книга за Робин Худ – и така Мики преживява цяла серия от невероятни приключения в света на средновековния благороден разбойник).
Е добре, но в моето детство историята приключваше на най-интересното място; точно когато Мики бива воден под стража в този вълшебен свят. Не ме питайте колко съм се гневил и въздишал по тази тъй недостъпна, тъй дълго мечтана история.
Но само доскоро, разбира се. Днес вече живеем в свят, който по онова време изглеждаше фантастичен – и, хоп, с едно щракване на копчето вълшебният комикс, вълшебната история, изведнъж се оказва достъпна и в момента пъстрее пред очите ми, заедно с всички обещания за сбъднати мечти, които инак така старателно се старая да заобикалям.
И достъпна е не само вълшебната история, достъпни са и всички информации за нейния автор, за времето, което я е породило, за препятствията, с които се е борил, за житейския му път. Оказва се, че това е една от малкото истории от комикси, които са придобили статус на „класика“. Ето тук въведението, с което тя се представя на днешния читател в солидното томче „Мики Маус на Уолт Дисни – цветни недели“ [Walt Disney's Mickey Mouse Color Sundays], том 2.
Постмодерни времена
Какво прави едно литературно произведение „класическо“? Италианският писател Итало Калвино е известен с твърдението, че „класиката е книга, която никога не е свършила да казва онова, което има да казва“. Това определение е лесно приложимо към „Приключението на Робин Худ“ – единственият неделен сериал от края на 30-те години на миналия век, който Флойд Готфредсън е не само рисувал, но и замислял.
Решен да подобри градината си, Мики създава изкуствен тор, който кара растенията да стават все по-големи, както и серум за свиването им в случай на нужда. Скоро, борейки се с едно гигантско растение, Мики случайно пръска серума върху себе си. Намален до размерите на „нормална мишка“, Мики се озовава на страниците на вълшебна книга, готов да се бори със средновековното зло.
„Приключението на Робин Худ“ изпреварва съвременния телевизионен сериал „Семейство Симпсън“ в стила си на разказване: то използва малка „а-история“ като въведение в друга, епична и почти напълно несвързана с нея „б-история“. Първите шест страници – с Мики, който увеличава и намалява растения и насекоми – имат само малко общо със седемнайсетте страници староанглийски трилър, които ги следват. Едва последната страница ни връща в Америка от 30-те години на ХХ век.
Разнородните сюжети отразяват начина, по който Готфридсън и Тед Осбърн смесват вдъхновението от различни източници. В анимационните филми „Градината на Мики“ (1935) и „Червеят се върти“ (1937), Мики се появява като химик, който изобретява формули, не твърде далечни от онези в настоящия комикс. Междувременно комиксът Dickie Dare на Милтън Каниф – тогавашен автор на комикси, на когото Готфредсън се възхищава – вече е показвал своя герой, който споделя приключения с Робин Худ. Готфредсън очевидно е искал да изпрати Мики по същия път.
И все пак Мики не споделя приключения с истинския Робин Худ… но дали наистина? В един поразително постмодерен подход към материала Мики осъзнава, че е попаднал в книга, а не в истинската Шервудска гора – и изяснява това разбиране, като открито нарича Робин и неговата група „бедни илюстрации“! Всъщност Веселяците силно се различават от образа си в класическия канон: те са по-скоро обикновени крадци, отколкото герои. Разбира се, същото вероятно е важало и за реално съществувалите Веселяци, ако те изобщо са съществували. Приказките и легендите, казва Готфредсън, изглежда никога не са толкова бляскави, колкото си мислим. Традиционни герои като Робин Худ искат да бъдат деконструирани – заедно с очакванията ни към художествената литература.
Може би читателите от 30-те години на ХХ век са смятали „Приключението на Робин Худ“ просто за хумористичен, вълнуващ полет на фантазията, но сега можем да го прочетем по различен начин. Подобно на всички истински класики, тази история винаги има нещо ново за казване.
– Стефано Приароне
И така, засядам да чета със щастлива, детска или детинска усмивка на лице. Ето ви тук онази последна от достъпните ми тогава страници, която ме измъчваше в продължение на толкова много десетилетия.
А днес вече не. Щастливец съм аз!
Берлин, май 2024
