Не са само корейците, които бягат към топли и евтини страни. Линда, моя американска приятелка, с която се намерихме в Субик, е живяла с мъжа си пет години в Еквадор – цели колонии от германци, швейцарци, новозеландци и всякакви от скъпите страни са се преселили да живеят на топло и евтино, разказва тя… Всеки иска в края на живота си да се почувства цар. Нова, но трайна тенденция… Гледано от тук, се вижда едно великанско преселение на народите в световен мащаб, като че ли никой не иска да остава завинаги там, където е роден. Американците пристигат на тумби, на тумби и се закотвят тук, без намерение да се връщат някога. Филипинците с радост си сменят местата с тях и заживяват в Новия, вече не толкова нов свят. В различен етап от живота са, разбира се, но резултатът е, че понятието „родина“ постепенно губи значение и излиза от употреба.
Помолиха ме да съпоставя китайския и филипинския народи. Замислих се над задачата с ясното съзнание, че няма как да се сравняват цели народи. Сърцата на хората са като дълбоки кладенци, никой не знае какво има на дъното им. Можем само да предполагаме по онова, което от време на време изплува. Пазя се много от обобщения, затова ще сравнявам само на основата на хората, които лично познавам. Идеалният случай е да се чувстваш добре навсякъде. Намирам приятели по всички места, където съм живяла и те ме правят щастлива.
И така – опасно е да се сравняват народите – винаги ще остане някой обиден. Но не можах да откажа на молбата и – ето ме в ролята на сравнител… Прилики почти няма в световъзприемането на двата народа, само разлики се гонят из главата ми. Честно казано, филипинците много повече приличат на латиноамериканските народи, отколкото на северния си съсед. Слушах разказите на позната колумбийка и на Линда за живота в Еквадор – испанците са оставили траен отпечатък в психиката на покорените от тях народи. Някои обединяващи черти са: двойствена природа, притворство, лесно обещаване и трудно изпълняване на дадената дума…
Китайците, които срещнах, са хора мили, сърдечни, открити и непосредствени. Гордо се опират на хилядолетните традиции на древния си народ, който никога не се е съобразявал или приспособявал към нашествениците, а е извоювал свободата си. Няма го филипинското раболепие към белия човек, само любопитство и радост от общуването.
Двама души може да гледат едно и също нещо, а да виждат нещо съвсем различно. Китаецът вижда в японския окупатор само враг и до днес не иска да купува японски стоки, нито да ходи на туризъм в Япония. „Японците няма да получат моите пари!“ – отговори яростно Сун на въпроса ми дали ѝ се ходи в съседната страна. Точно противоположно е отношението на филипинеца към американския господар. Между 1898 и 1911 г. – период, в който продължава Филипино-американската война – около един милион филипинци (от тогавашното седеммилионно население) са намерили смъртта си в борбата да сложат край на американската окупация. Напразни жертви. Никой вече не си ги спомня, национална амнезия. Днес в Градския музей на Олонгапо американският период е илюстриран с фигури на проститутки, без никакъв упрек – ето, имало е поминък за населението… „Знаеш ли защо харесваме американците? – предизвикателно ми обясни Ким. С невярващи уши чух: – Защото говорят на малко име и защото ни оставят добри бакшиши!“. Съкрушителни доводи. Лоботомия на ценностите.
Градският музей на Олонгапо
В музея – американски патрул проверява местните на влизане в Олонгапо
Дори името на страната, дадено ѝ през 1543 г., е в чест на испанския крал Филип Втори, завоевателя. Населението е пръснато по седемстотин острова от общо 7107 и говори на 171 езика, които нямат нищо общо помежду си. Тагалог е създаден, за да се разбират сънародниците от всички краища, но много от племената и досега не искат да го учат и да го говорят. Тук, в Субик, се говори, но пък повечето не могат да четат и пишат на него. Учителите по тагалог обикновено говорят в час само на английски, как децата да научат родния си език. А преподавателите просто са загрижени да подготвят учениците си за живота… Не може да става и дума за общи традиции, обичаи и културно наследство, голямо е разнообразието в закони, нрави, и вкусове. Културен кръстопът, където малайци (това е старото име на всички островитяни от Мадагаскар до Филипините), индуси, араби, китайци, испанци, американци и много други са си взаимодействали и са изградили уникална расова смесица. Необичайното съчетание от черти на днешните жители би хвърлило в недоумение и най-опитния антрополог. Нито статистиката при преброяването, нито някой друг се е захванал да проследи странните криволици на родословните дървета на милионите филипинци. Впрочем над една пета от населението на земята са деца от смесени бракове. На планетата не остана място, където коренното население да не се е смесило с представители на имигранти (една болна за Европа тема в момента). Може би изключение правят само арктическите ескимоси, които от седем хиляди години живеят в малки родствени популации и при тях генетични увреждания не се наблюдават.
Южните острови са ислямизирани още през петнадесети век вследствие на пристигането на многобройно мюсюлманско население от малайски произход, което е създало свои собствени, но непризнати от света, султанати. Имат независимо правосъдие и образователна система. Днес тези хора са обхванати от сепаратистки настроения, добре въоръжени, в сложни отношения и чести схватки с правителствените войски.
И още нещо. Ако Великата китайска стена е защитавала народа от външните врагове, то Интрамурос (градската стена на Манила, строена 150 години) е илюстрация за дискриминация спрямо местните, наречени от колонизаторите индиоси. Въпреки че била построена от работници индиоси, тя служела на испанското духовенство и благородници. Местните не можели да влизат, освен за да работят като прислуга. И днес тази традиция продължава в „Свободната зона“ Субик, където живея (бивша американска военна база). На подстъпите мостове към Зоната полицейски постове пропускат само работещите в нея, а чужденците – без проблеми.
Предците на китайците са китайци, на корейците – корейци. А на филипинците – островитяни от близки и далечни места, които са се заселили тук някога, въпреки двадесетте действащи вулкана и тайфуните. А също и малко китайци, на които им е харесала красивата природа и целогодишното слънце; и Бог знае колко още други видове кръв са се влели в жилите им. Всъщност много народи са се лакомили за тази територия… И много са оставили следи. Трудно може да се изгради национална гордост и патриотизъм сред доскоро враждували племена. „Ние нямаме традициите на Китай и Япония – разказва с плътен баритон Беа, транссексуален човек, роден като мъж с името Бруно. Познавам я от фитнеса. – Нашите предци са малайци и заради бедността сме принудени да правим много жертви. Жертваме дори любовта. Да, много чужденци се шокират от гримираните и с ярко червило мъже с преднамерено женствен вид, които крачат по улиците. Смес от различни проценти женственост и мъжественост – ние наричаме това демокрация. Мога да ти кажа, че като жена мога да припечеля повече, отколкото като мъж. Имам малки братя, които трябва да изуча; баща ни почина. И така, отидох в Тайланд и си направих операция за смяна на пола, там е по-евтино. И вече съм жена…“ – завърши спокойно разказа си Беа (за име си е избрала първите букви от думата beautiful (красив). Самоосъдила се душа е Беа. Очите ѝ – изстинал шоколад, просто преминават през мен, вкопчени в нещо, което никой друг не разбира. Тялото ѝ прилича на женско, но от очите ѝ наднича мъж.
Разбира се, не навсякъде в страната е така. Олонгапо е най-близкият до бившата американска база град, неслучайно филипинският ежедневник „Philippine Daily Inquirer“ го нарече „града на греха“ миналата есен, когато американски военен уби транссексуален младеж в един хотел.
Ето ги накратко някои от най-фрапиращите разлики в манталитета на китайци и филипинци. Херодот отбелязва, че всяко общество счита своите собствени възгледи, вяра и бит за по-добри от останалите. Според релативизма истината и моралът са относителни и трябва да се разглеждат само от гледна точка на историческия контекст и преобладаващите принципи и норми. Разбиранията за добро и зло са въпрос на социално споразумяване и по този начин нямат универсална валидност. Те се променят и различават от епоха на епоха и в различните култури и ситуации. Обективното познание на света е невъзможно и няма обективна истина. Абсолютизмът обаче отговаря повече на моята нагласа, че съществуват универсални етични стандарти, които са непреклонни и абсолютни. Има очевидни морални истини, също както има и очевидни факти за света. Например малодушието е лошо качество. Героите заслужават уважение… Но, както е казал Достоевски: „Нахрани, пък тогава искай добродетели“.
Приемаме, че очарованието на Филипините е и в етническото им многообразие. Преснех и шест снимки от фиести в различни градове на страната, правени от местния фотограф Алън Фабриканте, за да го покажа.
А сега ще ви върна в Илокандия – това е името на родното място на народа илокано (или илоко). Третата по големина филипинска етнолингвистична група обхваща девет милиона души в Северен Лусон и планината Кордилера. Говорят илоко – подгрупа на австронезийското езиково семейство. Австронезийските им предци са дошли на остров Лусон с билоги (лодки – стрели) през Желязната епоха. Хранят се с варени зеленчуци и сладководна риба, а любими лакомства им са бели ларви на мравки и „скачаща салата“ – живи скариди, полети със сок от каламанси (малки лимончета). Споменах за храна и срещнах гладния поглед на Ким – 11 часа е, обедно време. „Добре, че нямаш изискванията на корейските ми клиенти за техен национален ресторант“ – одобрително ме погледна тя. Не, моите изисквания са други – за българска храна или поне за европейска…, което е по-трудно за намиране. Подминахме няколко филипински закусвални и най-после спряхме в една пицария – това е най-европейското място в града. Блюдата са неутрални, по световната рецепта „Да не обидим никого“ и се понасят добре. В Азия хората вярват, че храната е едно от най-големите удоволствия и му се посвещават със страст.
Илокано
В Илокандия...
Младежи в носии от Кордилера
Нощем в парка на Багио
Откакто свят светува, хората мечтаят всичко да е такова, каквото няма да бъде. „Умирам, без да видя зората да осветява моята родна земя. Вие, които трябва да я видите, приветствайте я…“ (Хосе Ризал)
Слънце и слънце, и слънце, с очите си гребвам и вече съм богата. Под дългата светлина на вечното лято имаме време за още няколко места, преди да потеглим вечерта към Банауе. Тук горе времето е разредено и забавено още повече, отколкото в низината. Искам да проникна дълбоко в тази страна и да я разбера. А дали наистина трябва да сравняваме народите…
Откъс от сборника „Лицата на Филипините“, изд. „Ерове“, 2018.
Издава се със съгласието на авторката.
