Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 105
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 105

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

1.

НЯКЪДЕ ОТДАЛЕЧ ПРОНИКВА СМЪТНО ЧУВСТВО НА БЕЗПОКОЙСТВО

Адам Георгиев, „Хомоголгота“
Изд. „Жанет 45“, 2011

2011_07_Homogolgota

Берлин.

Пътувам от летището към спирка „ЗОО“.

С автобус № 9 до последната му спирка Zoologischer Garten. Трепач. Наистина съм в Берлин и пътувам към известната спирка. Марк казваше „Зу гардън“, на английски.

Срещата ни е пред някаква църква. Да, виждам я. Странен монумент с оръфана кула. По-късно разбирам, че от бомбите.

Марк ме повежда към сребрист скалпчър. Някаква модерна изгъзица. Наоколо е пълно с готини момчета. Въртя се като шантав. Марк вече е в спортен екип.

Днес ще ходим на Sportswear party. Утре на skinheady.

Марк премята чантата ми през рамо и влизаме в хотела. Тук бил отсядал Рейгън. В двойната хотелска стая сме трима – аз, Марк и неговият приятел от Австралия, Джим. Бяха дошли преди мен, с влак. Джим се е изтегнал на леглото и зяпа CNN. На Джим му дай да се излежава и да се тъпче. Съвсем наскоро навърши двайсет и две.

Това пътуване е всъщност подарък от Марк за рождения му ден. Вчера бяхме седнали на коктейл в „Cowboys“, откъдето се вижда Прага, и Марк го попита колко изкарва. Май преподава английски. Егати лесния живот. Достатъчно е само да се родиш някъде. Четиридесет хиляди крони, рече, ама излъга. Марк възрази: къде са тогава тия мангизи, като вечно е без пари и все той трябвало да плаща.

Като им писна да се въргалят в кревата, тръгваме нещо да хапнем. Марк взема и песа, дето е домъкнал със себе си. Има два такива ситни помияра, но бе взел само единия – Анди. Попитах го: „Едното куче повече ли го обичаш?“ – „Не, не може да се каже така, едното ми е по-близко.“ – „По-близко ли?“ – учудвам се. Че между тях няма никаква разлика. Два напълно еднакви помияра, дето ситнят из мраморната зала на двореца му в Мокропсех. Един такъв house, чиято врата се отваря с дистанционно.

– They have different mentalities – казва ми.

Виждам тази менталити, горкият пес е съвсем слабичък и абсолютно зависим от своя стопанин. Инак грухти като френски булдог. Най-вече като се заиграе. Кучето си е куче, но тъй като всичко му е позволено, а и Марк се грижи за него като за истинско бебе, на всички им е дошло до гуша от него. Но такава си е неговата представа за структура на взаимоотношенията. Да са зависими от него. Така прави и с момчетата всъщност. Взе на работа Якуб за двайсет хиляди крони на ръка, момъкът изпрати няколко имейла и туй му бе работата. Сетне всичко проигра по казината.

Изобщо страхотна стори. Марк има приятел, с когото живее осем години. Игор е едно готино момче от Белорусия, говори отлично английски. Работи за него – Марк върти бизнес с чешко стъкло, изнася стъклени простотии от Яблонец за Щатите. Както казва, имат open relationship. Всъщност това значи, че се обичат, заедно спят по изключение (доколкото знам, само като са в Ню Йорк, щото там няма друг начин, а пък без туй и не може), инак и двамата си правят кефа с други.

– Сексът не може да ти скапе отношенията – казва ми Марк в берлинския ресторант на самообслужване „Marshé“, – но чувствата – със сигурност.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Така си е. Докато Игор е неверен само в секса, Марк – главно в чувствата. Твърди, че Игор е виновен, защото не понасял нежности, държане за ръка и прочие. Напълно го разбирам. Той си е мъжкар и това му е чуждо. А Марк търси романтика. И си намира двайсетгодишния словак Якуб, който ходи с жени, но казва, че е „би“. Може пък и вече да е гей. Дворецът в Мокропсех е истинска фабрика за бързо производство на гейове. Там всичко изглежда тежкарско, Марк страшно си пада по това. Якуб е с него девет или десет месеца, съгласява се да му купи кола и пътуват с нея по Европа. Една нощ изчезва. Връща се заранта и реве. Сълзи капят по възглавницата. Нападнали го и му отмъкнали всичките трийсет хиляди крони, дето имал. Опрели нож в гърлото му. Игор – в двореца всъщност живееха заедно тримата (М. и И. в отделни стаи, пълен лукс) – му се развикал на чешки, че е лъжец. Марк застава на страната на двайсетгодишния нещастник: моля те, не му крещи, не виждаш ли, че е в шок. Момчето си вдига партакешите и се чупи. Игор вика: „Обзалагам се, че през нощта е бил в някое казино.“ Намират накрая квитанция от паркинга на някаква улица, отиват там, на въпросната улица казината са даже три; крупието разпознава Якуб на снимката. Когато Марк проверява разпечатката с телефонните му разговори, установява, че докато са били през уикенда в Германия, Якуб е звънил към осемнайсет пъти на някакъв телефон. Не разбира кога е успял. Номерът е словашки и отговаря мацка.

Беше му ясно. Двайсетгодишен момчурляк, атакуван в тая възраст от пари и скъпи коли, чука се девет месеца с мъж и с изкараните пари си пробва късмета по казината. Като удари джакпота, ще се върне при любимата си с куп пари.

– Знаеш ли, в крайна сметка си казвам, че не съм се минал. Танто за танто. Аз дадох, той даде.

Джим бе натоварил таблата си, колкото побираше, сега ще си вземе и ягодова торта. Показва ми едно яко парче – Strawberry! – и се засмива със своя завладяващ смях. Помиярът непрекъснато се измъква от чантата и аз трябва да го държа, да не се качи на масата.

Марк разхожда кучето си из нощния Берлин, прибираме се в хотела. Там се подхваща подготовка за нощта. Марк ми показва спирала за мигли и вика: „Знаеш ли, че Jan Paul Gaultier е направил козметична серия за мъже? Тушът не е черен, а естествено кестеняв, само подчертава миглите“. Ухилвам се, тези неща са ми смешни. А уж съм педал.

Всъщност странен педерастки парадокс. Колкото повече някой не е мъж, толкоз повече се кипри. И колкото повече се кипри, толкоз по-малко е мъж.

Излизаме и Марк не спира да бръщолеви колко много щяло да ми хареса в Берлин. Това, което съм щял да изживея тук, досега в живота си не съм бил преживявал.

На вратата на гейклуба пише Sportswear.

Влизаме, плащам 6 евро.

Я да ви огледам, господа. Малко старички ми се виждате.

Тръгвам към бара, обръщат се глави, вземам си една вода и продължаваме. Тук вече са се развихрили, един е седнал върху някакъв и оня го милва по босите крака. Не липсват и вездесъщите екрани с порно, за разлика от Прага обаче, на всеки екран върви различно порно: на единия – брутален анал, на другия – брутално групен чукане. Тези картинки приемам вече нормално, като „Сънчо“. Продължаваме нататък. Вдясно – две слабо осветени тоалетни с няколко кабинки. Вляво – почти тъмно. Darkroom.

Драстична картинка. На един му духат, а той пък мирише някаква обувка, заврял си е в нея и носа, и устата. Егати техниката, същинска реанимация на пеленаче.

Връщам се, сядам на столче. Никой не ми харесва.

По едно време се появява един бая висок, направо баскетболист, с бейзболна шапка. Идва при мен и подхваща приказка. Говори английски с френски акцент, живеел в Германия, но често отскачал до Париж. Можело някой път да изкараме заедно един уикенд в Париж, кани ме. Надървил го е и аз му пускам ръка, да не каже, че нищо не върша. Почваме да се целуваме, направо ще ме изяде. Бива си го. Мачка ме все по-яко, чувствам осезателно силата му.

Още преди това бях бройнал един тип с невероятен гръден кош. Гол до кръста. Сега е застанал до моето столче. Както си се целувам с французина, хвърлям по едно око и към него. Оглежда ми краката. И все със сведен поглед. Ясно, тоя ще е фетишист. Май го привличат черните ми адидаски.

Я да му пусна малко гювеч. С едната ръка дърпам ципа на левия крачол на анцуга.

Няма и минута и вече се накланя. Плъзга ръка по крака ми, почва да опипва чорапа ми и да целува обувката. Главата му е напълно гола. Хващам го за нея.

Всички се зверят, аверите ми се смеят. По едно време втори тип набира кураж и се навежда над другия ми крак, явно смята да се приобщи. А, туй вече не ми харесва. Краката ми ще опипва само тоя, от когото не се гнуся.

– Too much – викам на французина. Дърпам си крака и ставам от столчето. Французинът ми дава номера си и… see you.

Разхождам се и търся фетишиста с якия гръден кош. Спрял се е на пътеката и говори с някакъв досадник. Заставам точно отсреща му. Той отпраща набързо досадника и все ме зяпа в краката. От време на време вдига очи, а аз впивам в тях поглед. Да чувстваш нечие силно желание е страхотно, направо те побърква. Нарочно се разкрачвам, после подпирам единия си крак о стената. Приближава се и ме заговаря. Казва се Макс и е от Милано. Макс, от Максимилиано. Нямал си приятел.

– Защо? Никой подходящ?

– Трудна работа.

Изтърсва, че всъщност в леглото го интересуват единствено краката.

– Какво толкоз, нормално – казвам.

– Имаш секси тяло. Секси лице. Кой номер обувки носиш?

– Четиридесет и трети.

Поглежда надолу, явно видяното му харесва.

Влизаме в една от баните, надзъртаме в кабинката. Там е съвсем тъмно, а той иска да ми гледа краката. Отиваме в другата баня и оставаме в преддверието. Кляка и почва да ми лиже адидаските. Прави го доста дълго, чак чувствам как прониква влага в обувката ми. Ще вземе да се скапе, казвам си. Ала го оставям. Събувам си и другата обувка, махам си и чорапа. Да видим докъде ще я докара.

От време на време завирам обувка в лицето му или я стоварвам връз голия му гръб. Зяпам се отсреща в огледалото как дъвча. Всичко това изобщо не ми действа, само дето се чувствам пич.

Ето че се присламчва още един и посяга към другия ми крак. Отблъсквам го.

Макс вдига глава, както е коленичил, и почва да лъска бастуна. Ритам го с обувката в гръдния кош. Като го стегне, е като камък. Най му харесва между гърдите. Няма начин поне малко да не го боли.

От непосредствена близост ни бройка някакъв добре сложен негър, не е висок, но пък гръдният му кош е първокласен. Вдигам нагоре крак като кикбосьор и го ритам вдясно по гърдите.

Накланям се към Макс и викам:

– Всичко наред ли е?

Да, и пожелава да повторим някъде насаме, да речем утре.

Тръгвам и виждам двама младоци, които са ни наблюдавали. Трябва да си сложа чорапите и да се обуя. Всичко това ме забавлява.

– Чао, младежи – обръщам се към тях, – вие трябва да сте немци, нали?

Този с червената бейзболна шапка е доста хубаво момче. И тъкмо той ми отвръща:

– Цената ми е четирийсет евро.

– Sorry?

Изумлението ми не трае дълго.

– Приличам ли ти на такъв, дето си купува момчета? Пък и твърде си евтин.

Врътвам се и бързам да се отдалеча от надутите немски кратуни.

Минавам покрай французина. Разменяме по някоя и друга дума и аз го тупвам в гърдите. В същия миг той ме сграбчва за главата и ме разтърсва. „Не се бъзикай с мен“, изрича. Виж ти, нашият обичал твърдата игра. Сигурно няма да откаже и сам да отнесе някой здрав пердах. Научавам, че си имал приятел. Две години по-голям. „Много е хубав.“

Отивам да надникна в darkroom-а. Някой там стене. Всички са се скупчили в ъгъла зад стената. Един гологлавец опъва друг гологав отзад. Тласъците са бавни и кратки. Усещам в тях болка. В помещението е задушно, не се чувствам добре. Някъде отдалеч прониква смътно чувство за безпокойство, познато отпреди години. Но това сега не съм аз. Нищо вече не предизвиква безпокойство в мене. Всичко е нормално и естествено. Вероятно съм пораснал.

Опитвам се да отгатна професията на фетишиста:

– Бодигард?

– Работя в банка. Броя пари.

– Значи мангизите са в сигурни ръце.

Двете немски педалчета са сигурно само авери. Доста дълго висяха в кенефа, но така и не им излезе късметът. Затуй взеха да си го духат един на друг. Да, приятел в нужда се познава. Всичко тук е театър. Шапката бейзболка имитира възбуда със затворени очи. Берлиналето отдавна свърши, драги, инак сигурно щеше да отнесеш награда.

Приятелчетата духаха к’вото духаха и шоуото приключи.

Преместваме се в друг клуб.

Навсякъде срещаме гологлави в латексови униформи. Марк вика:

– Ти ще имаш успех тук, аз не съм тип за Берлин.

Не му казах, че не е тип даже и за Берлин. В Прага момчетата кълват на американски паспорт и американски долари, а на тия тук им е все тая.

– Тоя гей ли е? И тоя ли е гей? – чудя се нарочно като профан.

– Всеки тук е гей, намираме се в гей квартал – поучава ме Марк.

Минаваме през няколко клуба, където нищо интересно не се случва. Единствено Джим се остави да му духат в местния darkroom.

После влизаме в дискотека „Connection“. Огромно нещо, а и усуканите darkroom ми събират очите. Приличат на лабиринт в катакомби. Сектор А, сектор Б… Истински немски ред. Тъй де, бардак.

След като доста съм поскучал, тръгвам към тъмното помещение. За мен тутакси се лепва някакъв, опитвам се в мрака да налучкам как изглежда и на каква възраст може да е. Знам, че до нищо няма да се стигне, този тук с нищо не ми действа, и все пак го оставям да ме поопипа. На тялото си отдавна вече не държа особено. Какво толкоз, просто месо.

От ъгъла ме наблюдава някакъв кльощавелник, едва по-късно забелязвам, че си го е извадил от панталона. Естествено, надървен.

Отдръпвам се от опипващия ме и той си тръгва. Бил от Хамбург, на трийсет и две.

Оня с навирения застава зад мен и почва да ми мачка задника. Усещам нещо лепкаво. Посягам да проверя. Какво? Този тъпак ми е мацнал там лубрикант! Хуквам към кенефа да си избърша задника. Оня подире ми, мисли си, че ще продължим. Рязко, с трясък затварям вратата под носа му.

Когато излизам, той е още там и ми се усмихва. Веднага като ме видял, си казал, че сигурно съм от Източна Европа. Такива момчета на Запад нямало. Той самият бил поляк, но живеел в Лондон, там работел в някаква галерия. Приятелят му бил англичанин.

– Искаш ли някаква дрога?

– Каква по-точно?

– Екстази, LSD… – изброи какво ли не. Естествено, не взех нищо, но от чувството за погнуса така и не се отървах.

– Сваляш ли се за кинти? – попита.

– Не. Защо?

– Атрактивен си. Такива атрактивни момчета обикновено се свалят за пари… Би могъл. Щеше да си богат. На моя приятел също му харесваш.

Известно време се целуваме. Не ме привлича, но има хубава усмивка и излъчва някаква извисеност.

Когато го срещнах след половин час, посегна и опипа джоба ми, в който го бях надървил.

– Някой ми открадна портфейла. Ти си единственият, с когото разговарях. Ще бъдеш ли така добър да дойдеш с мен до охраната? – рече момче, което току-що бе излязло от darkroom-а, където бе тъмно като в гъз.

– Sure, нямам нищо общо.

Охраната му се изсмя: какво биха могли да направят според него, тук имало хиляда души. А той: щял да повика полиция. Но на тях не им дремеше.

– Трябва да внимаваш – рече бащински Марк.

После си харесах едно момче, на врата му висеше неко като крокодилски зъб. Имаше груб вид, но пък фини черти на лицето. В началото се правеше, че уж не ме забелязва. След малко обаче дойде и ме хвана за ръката. Почнахме да се целуваме, а после ме помъкна към една от кабините. Пред вратата на кабината висеше вече с часове някакъв азиатски мелез и се предлагаше. С леко побутване му даде да разбере, че трябва да се чупи, и се затворихме. Метна ми якето върху някаква украса, висяща от тавана, и ми смъкна фланелката. Седна на столчето, което стоеше там, и почна да ми духа. Целувахме се, лъскахме си бастуните, по едно време почувствах, че му се ще да поема доминиращата роля. Станах рязко от столчето, блъснах го с крака на пода в ъгъла, застанах над него и почнах да си бия чекия.

Гледаше ме от подчинената си позиция, в която женствените черти на лицето му ярко се открояваха, в очите му имаше копнеж, молба и чувство за споделеност на тайната за неговата идентичност. Този поглед няма да забравя.

Изпразних се върху езика и лявата му буза. Когато и той свърши, опита се да изплюе поетото. Подаде ми якето.

През цялото време не разменихме нито дума.

Превод от чешки Васил Самоковлиев

Адам Георгиев (род. 1980) е чешки поет и писател с отчасти български произход. Премиерата му като прозаик са три книги, известни като „Хомосексуалната трилогия“ (първата част излиза току-що на български под заглавието „Хомоголгота“). Според Чешката национална телевизия, тази трилогия прави Адам Георгиев най-продаваният гей автор в страната.

Pin It

Прочетете още...

Първо умиране

Нели Лишковска 28 Май, 2012 Hits: 8989
Ясно си спомням първото си умиране. Би могло…

Заклинание 88

Костадин Костадинов 07 Ян, 2014 Hits: 8162
Ангелът се качи на бойницата към Дунава,…