От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Прочетох редовете на Лоурънс Фърлингети и вдигнах глава.

Какво съвършенство, какво съвършенство! Поезията, аз и целият свят танцувахме в съвършен танц! Аз бях в края на четирестата си година, здрав и чернокос, доста богат с хубавите си и златни мисли в главата! Напрегнех ли дясната си ръка, тя се изпъваше като корабно въже; на кораб, който ще стигне далече и ще пренесе хубав товар. Напрегнех ли лявата си ръка, тя се свиваше като джобното ножче на някой хитър титан, който познава огъня отпреди Прометей, но не се хвали с това излишно!

Чувствах се силен и бодър, с широки рамене и дълга коса; като весел гръцки бог. Знаете, виждали сте тези богове, пъргаво претичващи през горските сенки. Пан и останалите.

Днес беше добър ден. Седях спокойно на последната седалка в тролея и четях томчето Американски поети. Тъкмо бях прочел Лоурънс Фърлингети. Големият битник. Този, който е издавал в издателството си всички велики майстори на Америка от петдесетте. Ама че приповдигнат пръдльо съм – казвах си. Трябва ми малко слънце, малко здраве и малко поезия, за да изпадна в опиянение, да се самозабравя. Да се понеса в мъгла от възторг. Възторг от света и от себе си. Ето ги и редовете на Лорънс Фърлингети. Прочетете ги, преди да започне действието на този разказ:

Аз водя тих живот
В заведението на Майк. Всеки ден
Наблюдавам шампионите в билярдната зала
И страстните играчи на френски пинбол
Водя тих живот
В долния край на Източен Бродуей.
Аз съм американец
Бях американско момче

И така нататък.

Седях си на кожената седалка и се радвах на всеобхватното щстие, което можеш да постигнеш, четейки свой събрат. Не се чувствах нито българин, нито унизен човек, нито беден човек, нито притиснат от проблеми човек! Поезията ме издигаше като с истински стоманен цепелин над кафявата пелена на глупавия живот. Аз знаех как да постигна щастие, благодарение на думите на моя събрат – живял или живеещ някъде другаде, велик също като мен – благодарение на красотата, витаеща в нежния и истински въздух на творците по целия свят.


Small Ad GF 1

Ех, че хубаво! Аз усещах, че съм спасен човек – нищо не можеше да ме унизи и уплаши! Щом имах такива чудесни и велики братя – като Фърлингети и Керуак, Едгар По и Хемингуей. Не се самозабравях – знаех това. Съвсем спокойно и разумно чувство на братство с умните и мъдри хора ме владееше. Щом бях сигурен, че винаги мога да разполагам с думите им, значи бях спасен. Слънцето навън, тихото виене на електромотора на тролея – всичко около мен укрепваше в чувството ми за надмогване над житейската тиня.

Пъхнах книгата в чантата си и се загледах навън. Навън беше сиво и прашно, мръсно както винаги – но аз бях оцветил вече ретината си с тая пракрасна поезия. Виждах предметите като част от картина на благороден художник. Ако погледнеш света като картина на голям майстор, даже най-свирепата мизерия ще изглежда като шедьовър. Помислете за Улица Транснонен на Домие! Светът всъщност е шедьовър, ако се погледне през очите на творец! Светът е кочина, когато се гледа през очите на зъл глупак! Изведнъж трепнах.

През предната врата на тролея влязоха няколко сини фигури. Грозни фигури. Бяха контрольори. Познавах контрольорите от един километър. Те винаги изглеждаха по определен начин. Заплашително. Някак си изглеждаха като човек, който се готви да пръдне в театър, за да отврати всички и да загрози всичко. Изглеждаха като хора, които заплашват света с грозота. Грозотата може да убива и те знаеха това.

Сепнах се. Замислих се: дали съм си дупчил билет? Не – не съм – отговорих си. Никога не си дупча билет. По дяволите, хиляда пъти по дяволите! Пет милиона пъти по дяволите! Така е!

Аз никога не си дупча билет в градския транспорт!

Откъде накъде ще си дупча билет? Всъщност – тук е моментът да кажа следното: плюя на тоя морал – български, селяшки, патриархален и какъвто и да било там – който забранява на мъжете да си признват, че са бедни. Да признаеш, че си беден за българския еснаф е все едно да признаеш, че си мързелив и разпасан, че си турчин, че си неуспял човек, че си пропадняк и нищожество.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Аз, приятели, аз нищожни контрольори – Аз съм горд, че съм беден! Работя като луд! Наистина – писател съм – а това не се заплаща добре. И затова – беден съм!

На писателите – конрольори мои – на писателите в България им се подиграват. Просто никой – даже тия, които ползват труда им – не ги приема насериозно. В България насериозно се приемат бандитите. Особено крупните. Богатите убийци и изнудвачи са на почит в Бългрия. На писателите даже техните работодатели гледат като на втора ръка хора. Просто им казват: Няма пари. И работодателите отиват да обядват с богатите престъпници.

Та така. Аз, мили конрольори, съм български писател и не си дупча билет в градския транспорт, защото хората, които дават пари в България, оценяват сто пъти по-скъпо марката на обувките си, отколкото моето писане. Даже обядът с един престъпник за тях е сто пъти по ценен за тях от моето писане. И затова аз нямам пари! И не си купувам билети за градския транспорт. Пътувам с градския транспорт гратис, чета Лоурънс Фърлингети и се надявам, че моята държава, щом не ми дава пари и уважение, поне ще ми даде право да се возя без пари в тролейбусите й.

Такива мисли се завъртяха в главата ми – като тайфун, като хипертонична криза. Лицето ми почервеня. Не от срам, а от гняв и омерзение. Но някакъв сакат дявол, някакво нищожество, живеещо вътре в мене, ме изправи на крака и ме поведе бързо към апарата за дупчене на билети. Че защо трябваше да правя това?  От робски срам, ето защо! Аз бях българин и бях дресиран да се срамувам!

Посегнах да дупча нещстното билетче, което – все пак – бях намерил в джоба си. Но една ръка ме спря. Тлъста, грозна ръка. Една от контрольорките, грозна, пълна, синеока като бутилка за боза жена – ме дръпна за ръката, спря опита ми да си дупча билет и изръмжа заплашително.

Подскочих и със смях побягнах навън. Вратите на тролея не се бяха затворили още. И аз – нистина развеселен от глупостта на случката – побягнах навън. Смеех се. Бях четиресетгодишен поет и вдъхновен човек, когото гонят, защото не си е дупчил билет.

Но навън не ме оставиха. Не ме пуснаха да плувам в безбрежната поезия и свобода на мислите си. Аз бях нарушител. Как да им обясня всичко това, което бях помислил още в тролея? Та аз можех да изнеса огромна лекция за Моето Достойнство, за Положението на Българския Писател, за Културното Бедствие, наречено България. За това, че няма никога да си продупча шибан билет, защото съм Беден. И съм Свещен! Аз съм беден, свещен писател, който се труди честно, но живее в грозно и глупаво време, което не цени труда му. И затова Няма Да Си Дупча Билет. Исках да им кажа това.

Но знаех, че е излишно. Просто казах: Какво, ще ме биете ли сега? И се изсмях. Много злобна ирония имаше в смеха ми. Ръцете ми все още бяха на мястото си. Бях по силен и бърз от поне десет подобни изчадия. Контрольорите ме бях наобградили като чакали – паднал бик. Бяха шест или седем на брой. Бяха едри, охранени и озъбени. Ръмжаха и джавкаха. Жал ми беше да ги сравнявам с животни, но те не приличаха на друго. Най-едрата контрольорка – именно синеоката – ме сграбчи с все сила за яката и дръпна.

Ей тук ще те смачкаме, педерас. Защо бягш от органите? А, педерас? Цяла нощ чукане отзад, а? Педерас! Защо бегаш, а? От кого бегаш?

Бях удивен от гнева и. Тя ме мразеше с оная омраза на получилото власт нищожество към загубилия власт човек. Заби юмрука си в гърдите ми, стисна яката и така силно ме повлече, че залитнах. Облещих се. Не можех да повярвам – тая дебела и груба жена, това двуного зло, се опитваше да ме събори – може би. Тя може би смяташе, че по тоя начин силно ще ме уплаши. Аз сигурно и изглеждах прекалено чуплив с кадифеното си сако и къдриците покрай ушите.  Обхвана ме яд. Не исках злото, глупавото и долното винаги да побеждава. Изправих се с все сила. От мощното движение въздуха сякаш изфуча. Тя отстъпи назад.

Изчезвайте от тука! – изсъсках тихо. Бях вложил толкова гняв и злоба в гласа си, че контрольорите заотстъпваха. Някой даже тихо изви. Измяука. Аз пристъпих напред и изсъсках още веднъж: Изчезвайте. Марш. Нещастници.

Контрольорите се отдръпнаха и се заотдалечаваха странишком, ръмжейки и джавкайки.

Аз тръснах рамене, тръснах дългата си коса. Вдишах дълбоко. Тръгнах си – към вкъщи, към следващата спирка, към другите места. Бях унизен. Защо ли? Защото се бях разгневил.

Сега щеше да се наложи да прочета поне пет стихотворения от Фърлингети. И може би две, три от Гинсбърг. Нищо. Опитвам се да простя.

Калин Терзийски е психиатър, но в последните години паралелно с професията си се занимава с писане на романи, сценарии и поезия.

Pin It

Прочетете още...

Хайку, копеле

Филип Анастасиу 07 Май, 2014 Hits: 8875
Умът ми се изпълва с картини, с които…

Когато бях река ...

Неда Антонова 15 Дек, 2009 Hits: 12178
Човекът е най-бързото животно от моите…