Разводът не мина лесно. Петър нае адвокат и направи всичко възможно да я спре – беше прекарал със Силвия 40 години. Въпреки загърбените 63 зими, бившата учителка издържа на натиска и след 10 месеца вече беше свободна. Чувстваше се по-млада, отколкото повеляваше въздухът в столицата, и по-жизнена дори от най-малката си внучка.
В деня, когато Силвия дойде за последния си куфар от апартамента, Петър посегна да я удари. Спря в последния момент, защото усети как от яд по бузите му се търкалят сълзи.
– Защо, Силвия? Кажи ми, моля те, само искам да знам защо…
– Няма смисъл, – каза тя – никакъв смисъл няма, всичко вече приключи. Знам, че това с нищо няма да ти помогне, но съм сигурна, че ако по-често бяхме гледали гнездата на щъркелите, животът ни щеше да се подреди по друг начин.
Бившият ѝ мъж се стъписа – подобна глупост никога не беше очаквал да чуе. Още по-странното беше, че Силвия грейна в най-хубавата си усмивка, взе зеления куфар, остави ключовете си на закачалката и затвори вратата след себе си.
* * *
От тогава майката на две прекрасни дъщери и баба на три внучета, започна още по-често да ходи в планината. Живееше в покрайнините на едно от софийските села. Малко след баира, до един разрушен обор, започваше тясна пътечка. Стотина крачки по-нататък табелите съобщаваха, че това е екомаршрут № 3. Пътят постепенно преминаваше в широка, павирана алея. В следващите 4 километра имаше беседки, пейки и две чешмички. Силвия рядко пропускаше да спази новия си ритуал.
Сутрин ставаше в 7. Пиеше кафето си черно и горчиво. Прочиташе няколко глави от книгата си. Слагаше два сандвича в раницата, малка бутилка вода, проверяваше за несесера с хапчетата и след час вече крачеше към баира.
Вярно е, че вероятността да срещне отново Николай беше нищожна, но това по никакъв начин не разваляше разходката ѝ.
Ето вчера, например, малко преди да стигне синята беседка, Силвия видя първия щъркел за тази пролет, зарадва му се като малко дете и закрачи бързо към него. Птицата се стресна, отскочи и след малко полетя. Жената развълнувана спря и седна да си почине. Спомни си деня, в който срещна Николай. Беше в междуградския автобус, той – облечен в костюм и с изцяло побеляла коса, тя в най-старите си и изцапани панталони за планина. Заговориха се покрай опитите да отворят залостения прозорец. Оказа се, че Николай е страстен турист и знае наизуст всички пътеки около столицата. Силвия му разказа от какъв самотен поход се връща, после заговориха за изборите, а след три спирки вече обсъждаха цените на кабелната телевизия. Малко преди спирката на Николай, той изведнъж вдигна ръка и посочи развълнувано.
– Ето, виждаш ли го? Това е щъркел, там горе на стълба. Гледай само колко е красив, все едно е царят на площада.
Силвия успя да мерне птицата само за секунда. След малко Николай се сбогува и бавно слезе от автобуса.
Същата вечер вкъщи Силвия се скара с Петър. Нищо сериозно – просто той не понасяше да има пръски по мивката. Взе гъбата, изцеди я старателно, избърса всичко и не пропусна да спретне малка лекция по въпроса. Жена му знаеше прекрасно от какво е причинена цялата драма, но за пръв път от много години усети, че безропотното ѝ подчинение се пропуква.
Силвия се славеше като изрядна домакиния, но с Петър се живееше трудно. Той беше придирчив и не разбираше чуждото мнение. Кипваше бързо, ако нещо в къщата не е направено по неговия начин. Не понасяше никакви волности и сам контролираше всичко.
Често назидаваше, а понякога налагаше и наказания. Въпреки това, никой от общите им семейни приятели не подозираше за тежката атмосфера в къщата.
Навън, в компания, Петър бързо грабваше вниманието. Разказваше дълго, напоително и цветисто. Даваше съвети по абсолютно всички проблеми, знаеше наизуст цели стихосбирки, а в разгара на купоните задължително хващаше китарата и изкарваше половината парчета на любимите си банди.
В началото на брака им, Силвия искрено се гордееше с мъжа си. Той беше душата на всеки купон, духовит и пиперлив. Не след дълго обаче, младата жена забеляза, че зад цялата тази лъскава фасада се крие съвсем друг мъж – самовлюбен и егоцентричен. Мъж, който прави всичко възможно, за да спечели вниманието на другите и да ги подчини на собствените си рамки за света.
Скоро Силвия разбра, че бракът ѝ ще бъде груб и безчувствен, но бързо се примири – беше прекалено плашлива и нерешителна. Точно такава остана и през следващите 40 години съвместно съжителство. Навън, Петър заставаше в центъра на вниманието, за да получи редовната си доза аплодисменти, а в къщи жаждата му за слава и подчинение преминаваше в най-непоносимите си форми.
С напредването на годините натякванията понамаляха, но никога не изчезнаха. Силвия беше развила перфектна интуиция и рядко даваше поводи за скандали.
Така, след 40 годишен брак, бившата учителка напълно беше забравила как се мечтае, беше загубила усет за романтиката, око за простичките радости в живота и почти не помнеше вкуса на импулсивните постъпки. Състаряваше се по-бързо, отколкото календарът диктуваше.
В нощта на спора си с Петър, тя за пръв път от много години си даде сметка за натрупаната умора.
„Отговорен“ за всичко беше Николай – неговата по детски чиста радост при вида на щъркела, щастливата усмивка, с която разказваше за съботните си преходи и галантните похвали, с които обсипваше случайната си спътница. Именно от него Силвия разбра, че на 63 години очите ѝ още могат да излъчват глад за живот и мечти.
На сутринта, след скандала за мивката, Силвия написа молбата си за развод и вместо да приготви закуската, както правеше от 40 години, замина за една седмица в Рила.
