Виждам ги. Следя ги с очи. Не мога иначе. Аз съм толкова тежка. Те – така леки. Те хвърчат, правят своите лупинги, не се сблъскват с никой и нищо. Аз цялата съм един вътрешен сблъсък. Те ваят своите невидими вертикали и хоризонтали, чертаят своя живот. Аз искам да тегля една черта. Разграфяват небето, перата им скърцат и драскат по белите, сивите и по най-синьо-златните му листове, изписват своите птичи шедьоври и ми спират дъха. Дъхът ми спира. Спирам дъха си...
Кога и как ли секва техният? Гледам, прелитат насам-натам – врабчета, гълъби, гарвани, някакви други – черни, и пъстри, по-големи, и по-малки. А, за късмет, не виждам пространствата около блоковете ни, пътеките и полянките да се осейват периодично с птичи трупове. Сред природата п`о мога да си представя как се случват нещата. Ала в града... И колко е дълъг изобщо животът им? Къде остават да лежат след това? Нима след като цял живот са порили небето, сетне си почиват в земята? Издъхват ли ей тъй, в полет, както човек, докато спи? Това ли е най-добрата птича кончина? И сетне бавно-бавно насекоми, мишки, плъхове, котараци и всякакви други гладни създания ги довършват – реалните погребални агенти? Или даже при нужда се катерят по покриви на къщи, по клони и стрехи, за да излапат тленните останки, та колелото на живота да продължи да се върти необезпокоявано?
Виждала съм неведнъж по магистралите сгазени хвъркати. Тъжен, неестествен свършък. Тогава през тях прелитат стотици колела и ги равняват със земята, докато помен не остане. Чувала съм също, че понякога ята се объркват и загиват от удара в стоманеното туловище на някоя от онези птици, превозващи хора по въздушните трасета. Обикновено и пасажерите заплащат с живота си. Дали някой е предчувствал за къде си купува билет? ... В края на краищата всички сме пътници с еднопосочен билет. Мисълта ми кръжи над тая тема като лешояд над мърша. Гледам птиците и си мисля за края. Не намирам никаква логика. И не търся.
Крилата им напомнят ножици. Има нещо така естествено в категоричното отрязване на пространството. Късове, парчета, тук – нагоре, там – настрани, не кърви. С това се разделям, не ми трябва. Ще хвана онази пътечка. Аз се боя да не съсипя всичко, лутам се по пътищата. А те без знаци и пътеуказатели – просто си режат. От небето, от времето. Правят си някакъв непонятен за мен модел. Усъвършенстват го. Объркат ли се, поправят. И продължават да кръцкат и да отпускат, където е необходимо. За да има размах и висота, да е смислено и красиво едновременно.
На село, като дете, съм виждала често мъртви – съвсем малки, буквално новоизлюпени, които са паднали от гнездото. Някъде под покрива имахме лястовици и почти всяка ваканция погребвах поредното загинало птиче-бебе. Това бяха моите първи срещи със смъртта. Първият ми физически досег с нещо, което е било и вече го няма. Събитие, което винаги ме зашеметяваше. Един малък вътрешен земетръс обръщаше детските ми представи с главата надолу. Вцепенена, аз се опитвах да проникна вътре, в оня свят или в нищото, което изпълваше ефирното като въздишка птиченце. Дълго го държах в шепа. Пробвах да го съживя с дъха си, със силата на детското си желание. Впивах така поглед в изстиналото телце, че сякаш се промъквах отвъд. Усещах колко е крехко всичко. Колко е чупливо и ранимо. До смърт.
Често ходехме на гости у едни далечни братовчеди в другия край на селото. Там батко Сашо все ловеше кокошките на двора с леген, подпрян на пръчка. Под коварната му сянка щедро ръсеше зрънца и както казваше – „глупачките тичат една през друга и даже се карат коя първа да падне в капана“. Това го забавляваше. На мен ми даваше някое от малките, да му се порадвам или улавяше някой тромав врабец. И тогава това мъничко, топло, шавливо и пискливо клъбце изпълваше сърцето ми с такъв възторг, с какъвто страх сигурно се е изпълвало неговото. Ала в тези щастливи мигове познах какво е да държиш нещо живо в шепите си. Не че котенцата, които все носех на майка, не бяха сладки. Но те обикновено задрямваха в прегръдките ми и почваха тихичко да предат. А птичетата така пърхаха, че нямаше начин да не усетя живота в тях, да не чуя как думкат на дланта ми техните сърчица.
В задния ни двор, където се разделях с някое от починалите, там в ръцете ми отстиваше и последната топлинка. И ми се искаше да прекрача някак невидимата межда, за да не се плаши птичето само оттатък. Беше трудно да приема, че всичко е безвъзвратно. Как така чувствах тежестта му, виждах го съвсем ясно, а фактически то вече не съществуваше? Да не би пък в отвъдното, когато вече никой не би могъл да те види и усети ясно, тъкмо тогава теб отново да те има?...
Кой, как и защо избира даден момент, след който онова, дето му се вика „живот“ напуска някого и влиза другото, дето се нарича „неживот“, „смърт“, „край“ ... Това беше нещо по-голямо от мен (тогава не подозирах, че така и ще си остане). Тогава за първи път осмислих колко е безсмислено да тропам с крака, та да ми угодят и сменят правилата на тая странна игра. Правилата й не можеха да се нарушават – схванах го. Правилата бяха непроменими. Непоносими. Ала това не означаваше, че в мен не остана късче надежда, че някой ден ще открия начин да ги надхитря.
И понасяйки болката си и птичето към гроба му, оставах непримирима. Едно малко човече, огорчено и разсърдено, без да знае на кого, закопаваше частичка от розовото си детинство и съживяваше толкова загадъчни духове, необясними страхове и неотговорими въпроси.
Едва след това започваше същинската траурна церемония. Пеех. Плачех. Засаждах нещо. Слагах малко вода. Накрая забивах кръстче от клечки и свеждах глава. А съседката ми казваше, че това не било нужно. На една птица й стигало небето отгоре. Сега си мисля, че имаше право. Тя беше различна жена. Разправяха, че внезапно полудяла и вече не ходеше нито на работа, нито излизаше много навън. Детето й го гледаха нейните родители. Аз не забелязвах нищо особено. Освен че не ни се караше, както другите възрастни, ако вършехме пакости. Единствено тя се смя като видя новата ни игра. Момчетата късаха некролози от стълбове и врати, правеха от тях лястовици и цяла тайфа дечурлига тичахме на баира, да ги пускаме от високо. Всички старци бяха възмутени. Само лудата, загледана нанякъде, рече:“Убаво е да обърнеш смъртта в птица! И моя некролог някой ден ще фърчи. Не ща да черни къщната порта. „
* * *
Птичите ми погребения не включваха писането и разлепването на така наречените – тъжни вести. Макар да си го бях помисляла, понеже държах всичко да е истинско. Истинско като моята мъка тогава. Същата, която прелетя през годините и пак кацна на рамото ми. А се надявах, че като се превърна в чучело никаква гарга няма да се осмели да кълве сплъстените ми мисли, никакъв папагал няма да завтаря думите ми.
Дали изпитват нещо? Най-вероятно науката отрича всякакви емоции и за нея съществуват само логични био-сезонно-препитателно-размножителни и прочие факти. Ама като ги слушам, си мисля, че изпитват и болка, и страх, и радост. Тоест всичко, което би могло да изпита човешкото същество. А защо не и всяко друго, пръкнало се на света? Птиците сигурно пеят, защото са щастливи. А когато са тъжни – пеят. Грачат, писукат, кърят с надути шийки или пеят, щом се чувстват заплашени. Пискат, квикат и пак пеят, ако ги боли. Мълчат, когато се хранят. И вероятно като спят. А може и да си тананикат насън и наум в полет.
Някъде бях чела, че врабчетата достигат 20 години живот и дори можели да си дремват, докато прелитат от точка А до точка Б. Аз отдавна не съм летяла в съня си. Ала знам какво е да летиш. Някога го можех. Даже докато пътувах в трамвая и гледах назад, към релсите, прокарващи двете успоредни до вечността.
Присънва ли им се понякога и на тях, че са човеци? Че вършат нещо, типично само за нас? Както ние сънуваме криле. Или те плуват като риби в нощните си видения? Може да препускат през някоя степ. Аз все по-трудно успявам да се издигна във въздуха. Опитвах миналата нощ и пак не се получи. Засилих се да скоча от последния етаж на някакъв строеж, където пък се бях озовала, тъй като ме преследваха двама опасни типове. И вече нямаше как. Или трябваше да скачам, или щяха да ме хванат. Разтворих ръце и замахах. Тялото ми полетя .... като гюле по посока на земята. Събудих се ужасена, малко преди да разгледам собствените си останки долу.
Случва ли се на някое хвъркато да не успее да излети? Или ей така, насред полет, да му засече механизма, както засича парашут? Човек също може да се спъне, да заплете крака без-алкохолна причина. Просто стъпва накриво, олюлява се и пада. Провал в най-простата човешка дейност. Магнитът на земята не престава да ни тегли. Ако на някоя птица й се объркат крилете и не успее да се оправи овреме, това може да й коства живота. Най-малко същите тия криле. А що за живот ще е без летене? ... Нека ида още по-нататък в абсурдните си представи. Има ли летящо същество, което доброволно и съзнателно да се унищожи? Дааа, това е все едно да питам – има ли газела, която по собствена воля да се сервира за обяд на тигъра, или заек – на лисицата и тем подобни. Само човек се пъха в устата на лъва, така излиза. Единствено ние ли си играем с огъня и понякога си плащаме цялата сметка затова? Ама да си играеш е едно, а да вземеш решение – друго. Само ние ли можем да се оттегляме, когато решим?
Поне не съм чула вълк да се хвърли под влак, прилеп да се обеси или пъстърва да се отрови. Без наше участие, разбира се. Сега се сещам, че има там някакви светулки, паяци и други гадинки, при които мъжката умира или даже бива изядена от женската след половия акт. Така е отредено – щом си свърши работата, за която явно е предвиден, да си отиде от света. Но това все пак не е по собствена воля. Дали ако знаеха какво ги чака и можеха да избират, пак щяха да се жертват за продължението на поколението? Сигурно доста биха се отказали от така набеденото „най-голямо удоволствие“ и биха си удължили дните. Е, някой може да си рече – ега ти дните без любов! ... Друг – ега ти (само)убийствената любов! ... Не е ли такава по принцип? – да засече най-мрачният между циниците.
Фактите – съществуват едни особени животни, птици, че даже люде, които се чифтосват и до самия си край остават заедно (което съвсем не означава, че е от любов. Екзистират и други причини. Надеждата също може да е сред тях. ( Надежда за какво? Все едно... тя, от своя страна, екзистира от как Хомо Сапиенс се помни!) ....Не исках ли и аз да съм сред тия, дето остават? Дето вървят докрая, пък било то и от надежда? ... На мене ми дай – в нищо да не съм сигурна. А една приятелка категорично заяви, че ще се чифтосва докрай с най-различини екземпляри ... от инат. Това се казва позиция!
На един клон кацнаха две пилета. Мисля, че не е случайно. Едното пее. Другото подслушва. Трето – яде като врабче, а не е. Ах, чудя се сама на себе си. Откъде накъде се вълнувам тъкмо от тях, когато съм в такова състояние? Защо не се питам какво й е на котката, дето току-що пресече двора?
Е, аз никак не приличам на котка. Ама точно толкова и на птица. Поне не на онова, което хората им приписваме в желанието си да правим вечните – символични, психологически и прочие сравнения. Давам си сметка колко са излишни. Ама пак не се отказвам. Крилатите успяват да ме докоснат. Аз обожавам кучета. Ала стъпя ли на кучешко, се ядосвам. Пък за птичето – някой някога рекъл, че ако те улучи, носи късмет и макар да ми е ясно, че е глупост, даже нещо в крилатите глупости ме прави по-мека, по-уравновесена. Кара ме да погледна нещата от птичи поглед. И те тутакси стават дребни. Някои направо изчезват.
* * *
Във всеки случай кучешки лай или котешко мяукане не ми липсват така в градския саунд, както птичите гласове. Преди години, в дън гори балкански, бях слушала доста птичи песни. Обаче не си спомням да бях кой знае колко възхитена. Донякъде разбираемо. Тогава мечтаех да се запозная с готината компания, която все слушаше готина музика в готиното фоайе на почивната станция вечер ...
* * *
А от една-две години се показвам навън и се ослушвам. Опитвам се да чуя. Уча се да разпознавам звуците – шума от тишината, песните на затворените птици от тези на свободните. Семейството до нас вади от време на време две клетки на терасата си и аз почнах да долавям разликата. Сигурно го правят и самите пеещи. Ала тези под ключ не се отказват. Не се дават на свободно разпяващите се из раздиплилото се небе. Почнах да улавям една недостижима висина, до която стигат в своя незаключен копнеж. Била съм слушател на невероятни надпявания! Тогава реших, че ми е време и аз да се разпея. Нали и народът твърди, че който пее, зло не мисли.
– Хем ще се отърва от злите си помисли, хем ще науча сърцето си на свободната песен – рекох си. – Ще я пея като заключена птица, докато настъпи мигът, в който мелодията сама ще се промуши, ще пречупи желязото и ще се слее с медносините звуци на голямата камбана. Дотогава! ...
Още никаква моя песен не е тръгнала по своя пътечка, камо ли да поеме по широкия свят. Затова все отварям прозорците – може пък да влезе отвън. Друг път успявам да додрапам до този остров в небето – балкона – и махам с ръце за помощ. Крилатите певци и музиканти ме спасяват. Пеят и ми свирят до зори...
Миналата зима не можех да се наситя на тия звънки трели в кристалната тишина. В един период почнах да се будя след три-четири часа сън. Най-вероятно от някой гръмогласен нощен изпълнител. Лежах без да мърдам в леглото си, като да бях вече в рая на оня свят и се наслаждавах на птичите песнопения. Е, може да са били просто разговори. А денем лека умора притваряше клепките ми. Обаче, както умората, така и душата ми бе някак лека. Не знам защо се чувствах по този начин, нито защо тук има толкова песнопойки, ала е истинско богатство.
После започна големият ремонт на блока. Месеци наред не чувах мислите си, какво остава за друго. Сетне съм забравила за пернатите. До преди седмица. Докато отново не станах п`ерната и внезапно осъзнах – нещо липсва. Загубила съм нещо. Вече затъвах в блатното си състояние, когато отново ги дочух.
Изпълненията на птичия хор ме освобождават. Отнемат голяма част от болката. Някак добивам усещането, че това, което съм видяла дотук ми е предостатъчно. Може да е внушение. Изкривено, удължено, неотлъчно като сянка. Ала не се боя от него. Всичко, което съм измечтала, изболяла, изработила, измързелувала, изяла, изпила, изчела, изслушала, изписала, излюбила... всичко това ми стига. Чувствам се сита, доволна и изчерпана. И е някак съвсем натурално. Затова няма смисъл да продължавам да гоня, бягам, да сънувам, и рискувам ... да пиша. Кой знае дали ще излезе още нещо изпод перото ми?
Едно перо се отскубнало от птица, политнала към хоризонта... където се загубват всички следи... където свършва всичко и започва отначало... Коя нормална жена на моята възраст ще стои и ще се ослушва всеки ден да чуе птиците? Птиците! И още повече – ще й липсавт. Тяхната песен.
Като изброявах така безпощадно преди малко, изведнъж ми се сви сърцето. Значи не съм съвсем сита и препита! Стига ли ми каквото съм изчела, изрисувала, изпътувала? Нещо ме жегва. Ама най-вече на „излюбила“. И не че искам още, и още завоевания. Не. Тук съм напълно категорична. Стига ми тая обич, дето имах щастието да срещна. Не ми трябва друга. А най-странното е, че щом си помисля за края, не мога да си представя, че човек губи любовта си. Той може да си отива. Но истинската му, всеотдайна любов – не. Може би по този начин се запазва душата.
Може би така се срещат някъде под някаква форма душите на безброй майки, обичащи до безкрай рожбите си, с тези на двама непораснали и все така опиянени, с тази на някой до смърт влюбен в музиката композитор, до безсмъртие влюбена в музата си – портретистка, в цифрите – математик, в жените – венецианец, в свободата – поет, в свободата – мъдрец ... И отвъд, предполагам, любимите понякога са общи. А Свободата е една от вечните страсти не само за поетите, а и за философите. Но какво ли се случва с душите на тези, които боготворят самия живот? Ами с другите, боготворящи най-вече себе си? Кой знае. Все пак сигурна съм, че са важни наистина дълбоките чувства. В крайна сметка не е ли любовта най-чиста и дълбока доброта?
Ама отсечи де – стига ми, дето съм обичал, дето са ме обичали! Правичката да си кажа, почти всичко друго някак ще преглътна. Пък за някои неща ще си и река – опазил ме господ от повторения! – стига глупости, детски болести и празни приказки ...
Нямаше да е зле повечко свят да видя. И като се замисля колко лесно се пътува днеска! Че то народът не разбира, че се е преместил в пространството, че е попаднал в друга култура, в друго време. А и как? Всичко е светкавично. Зашеметяващо. Как да се възприеме реално? Да се асимилира и осмисли? Както огромните количества храна и питиета, с които тъпчем стомасите си ( поне една привилегирована част от човечеството, докато другата се бори за физическо оцеляване ), както невъобразимите количества информация и всякакви форми на развличане, с които задръстваме „цивилизованите“ си умове и сетива. Няма начин, такива количества човешкият организъм не може да преработи качествено.
Обаче на истинска обич има ли насищане? Не мога да си представя някой да каже – бахтън! Писна ми! Не ми се вярва, щото те, истинските неща, не са просто сладки, те изгарят и измъчват. От тях боли най-осезаемо. При такова разнообразие – втръсване няма. Аз май и на смях не съм се наситила.
Ала сега осезаемо имам нужда от утеха. Къде да търся? – В работата? В алкохола? Не. В птичките! Хе-хе... Кой век сме? (21?) В кой свят съм? ( все още в същия? ) Тоя свят си има толкоз грижи! Навън върлуват природни бедствия, епидемии, глад, нечовешка търговия с хора, търговия с мъка, безработица, вилнеят престъпност и насилие, откровени диктатури, половинчати демокрации, корупции, абсурдистки бюрократични инструкции, открити, ненаказани несправедливости, неизброими зарази от всякакъв характер... В този град, ако щеш, има десетки болници и безброй аптеки – за лечение. Има и места за забавление, настроение, забрава. Кафенета, кина, дискотеки, изложби, градини, грамадни шопинг-центрове, интернети, разкрасителни кабинети, ако не фейслифтинг, то поне фейсбук... – всичко това не? Птичките. Те са – които ми трябват. Да ме спасят. Излизам на балкона да подуша въздуха, да усетя с кожата си подранилото януарско слънце.
Вече трети ден крилатите същества пеят и чирикат, вярвайки че е дошла пролетта. Скоро ще разберат, че са излъгани. От наивност ли, от нетърпение ли, ама все се подвеждат. Не им е за първи път. Това обаче няма да ги спре да пеят, когато наистина я дочакат. Когато я постигнат. А мене ще ме стигне пролетна умора. Познавам се добре. Тая моя самонадеяност ми пречи да се разпея без причина, без да е настъпил моментът ... да не би да го предизвикам. Как не понасям собствената ми вътрешна сакатост! Така се изкушавам да направя нещо. Да шашна сама себе си. Ама веднъж, та завинаги!
Не знам дали е неуместна асоциация, но нали някакво будистко учение твърди, че животът – било да се научиш да се отказваш. Е, не се ли опитвам тъкмо това? Отказвам се. От едно, друго, трето, от цялото-всичко. Може пак да съм в някаква заблуда, ама и тя ще ме доближи до голямата истина... Ах, коя истина?! Истината е, че не вярвам да я позная даже да стои гола-голеничка пред мене.
Как само се е закотвило в мозъка ми, че не подлежа на промяна, на просветление! Една тежка, отдавна ръждясваща котва загноява дъното на моя мисловен басейн. (Не смея да си представя, че е океан). Аз трябва да я издърпам, дори с риск да разпоря и разкървява мястото. Аз трябва да изтегля всички котви и да върна живота в това мочурище. Да потеглят пак в различни посоки, по различни течения, даже да се разбиват в ненадейни рифове вече освободените стари корита и откривателските кораби на моя отново развълнувал се ум.
Защо не си давам право поне на надеждица, че бих могла и да позная истината? Че бих могла да се отърся от всякакви ограничения. Та не е ли всъщност най-упоритото ми ограничение това, дето си мисля, че съм ограничена? Защо да не съм безгранична? Както дълбоките, подземни води, както вятъра. Те не познават понятието „граница“. Аз и без друго съм толкова вятърничава. Може би съм цялата един търсещ, разтревожен вятър? Ще се отвържа и ще се понеса, накъдето ми видят здраво стиснатите очи, в този най- невероятен сън – живота.
Наскоро в метрото чух и застинах на място. Светкавично си отворих очите. Като че ли не можех да слушам, без да гледам ( поредното ми завръзване за оградата на едно от сетивата ми). На някакво момиче му звънна мобилният. Вдействетилност, в продължение на около минута, докато си го намери, тунелът под земята се изпълни с птичи трели. Страхотно. Обърнахме се неколцина невярващи. Като видях как се беше облякла и гримирала, си помислих: „Никога нямаше да кажа, че й звънят птици. По-скоро, че спирачки се забиват с писък или че врещи сирена...“ Ама на момичето му пееха птици! Това така ме изненада и умили.
Съседът от долния етаж излиза да разходи множеството си старчески болести, изкривените крака и може би все още младата си душа. Пък аз се ослушвам на балкона да чуя и да претегля – живот, неживот, смелост, несмелост. Все големи и в един момент кухи думи. Не се ли изкушава сега оня гълъб горе? Защо ще стои иначе съвсем, съвсем на ръба? И него го дърпа земята. Небето?
Спомням си в моя роден град навремето имаше момчета от махалата, които дебнеха някое пиле да кацне точно тъй, на края на нещо, за да го уцелят с прашката. Веднъж видях колко ефектно падат. Ала в момичешката ми душа това не извика възторг, а омраза. Светльо – водачът и убиецът – го намразих така, че му се наложи да стреля и по мен. Имах късмет, че запазих окото си. Остана само белег и спомена. Хм, ето нещо общо помежду ни – стреляна съм със същата прашка, с която бяха стреляни и хвъркати.
Колко невероятности си спомня човек понякога. Днес не мога да мразя така. Боже, какви чувства бяха! Нямаше шест-пет. Само – черно, само – бяло. Ако обичаш – до смърт. Ненавиждаш ли – пак. Пък се е случвало да изпитваш второто, само щото някой те е погледнал с пълна уста... и празен поглед. То горе-долу за същото можеше и да го обикнеш.
Имам на нощното си шкафче пак някакви спомени за Гьоте. В един разговор със своя секретар големият поет се оплаква, че представител на новото пишещо поколение го критикувал, че не бил взел по-сериозно участие в съпротивителното им движение, че не дал пример на немците с оръжие в ръка, а само тъй, от кабинета си. „Как да го сторя – пита се той – да бях на двайсет! Но на шейсе не мога вече да мразя...“ – до там ми услугва скръндзавата ми памет. Ама колко е прав Поетът. Всяко нещо с времето си. Всяка възраст със сърцето си. Или защо не – възрастите на сърцето? Не звучи баш. Сезоните – по-добре. Сезоните на сърцето... Като сладникав сериал.
Нямаше ли друго подобно (по сладникавост) заглавие – „Птиците умират сами“? Така и не го гледах. Не бях дорасла. Главното е, да не измираме като пилци. А в живеенето – гнездата не са лош вариант. Гледах веднъж документален филм за едни дребни птички от екзотичните страни, които си правят огромни гнезда (да не повярва човек какви майстори-строители се оказват!), с много входове и уютни жилища вътре за около 400 жители на брой, с остри сламки отпред, за да се пазят от агресори и да си живеят мирно и с песен. А някои от гнездата успявали да се запазят цели сто години, въпреки екстремните метеорологични условия. Това ще да е върхът на птичата архитектура, може би техните домове-катедрали!
Ала както се разбира от горното заглавие, каквото и да е било житието им, накрая и те умират сами. Като хората... Освен ако не сме си устроили за кой ли път война или при някое природно бедствие, тогава измираме по много... и в множеството – пак сами. Иначе не знам колко би било хуманно да вземеш и ближния със себе си, че да не си самотен и да не се боиш в тъмното.
Някога някъде са съществували и такива обществени практики. Нищо чудно още да ги има. Ама току виж оттатък се окаже светло и изведнъж се видиш какво точно представляваш, така както си помъкнал и придружител.
Боже, какви си ги фантазирам! Чувствам се някак отнесена, слаба. То пък кога ли съм се чувствала силна?
След ранното ми детство вече не. Все не се нравя на себе си, все съм кекава. Единствено като дете, докато още бяха силни чувствата ми. Тогава си знаех, можех да се закълна, че съм страшно силна. Периодът, в който твърдях пред кака, че съм като Крали Марко и нищо не може да ме събори (тогава още нямах представа, че и тоя герой е измислен, уви...) Каква двойна ирония! Понеже нейното сърчице явно вече бе преминало в следващия свой сезон и тя ми изглеждаше толкоз несигурна и замаяна. Пък аз още пръщях и се перчех. Колко смешно и мило.
После взеха да се мътят някакви отнесени гатанки в главицата ми. Излюпваха се и щъкаха, и къкаха, където са се пръкнали. И това беше хем неуважително, хем неразкрасително. Пейзажът помътня. Тогава някъде почнах да се питам какво бих предпочела да бъда – ръката, която слага камъка на прашката или птичката. И вече не се бавех с отговора. Птичката, разбира се. По-добре жертва, отколкото убиец.
Още там някъде – в озарението на бързите лета, сред прахоляка на стражаро-апашките следобеди, между възлестите стволове на дивите овошки, зад които потръпвах, скрита привечер, там някъде между ръбестите камъни, дето разхвърлях докато заривах съкровища, аз вече предусещах, с краищата на пощурялата си четина долавях – съществуват само двете банални възможности – или гониш, или те гонят. По-късно чух да му викат законът на джунглата. Още по-късно не можех да се съглася с него. Сега... като че ли е време да си призная. Окей. Може и така да е. Все пак с малки изключения. Или по-точно, зависи как гледаш на света и на нещата. А аз не гледам така. Ама ако го правех... Е, да, щях да съм жертвата. Тая, дето ще я разкъсат и изядат. И по-добре.
Като ученичка в основното (вече учехме за втората световна) един съученик ми каза, че ако съм била жива по онова време, Хитлер със сигурност щял да ме направи на сапун. Той добави имената и на няколко други слабаци и смотаняци от класа. Да, нещо във всеки от нас не се напасваше „както трябва“ в общата картинка. Само че как ме беше сбарал мене – изтръпнах вътрешно. Учех се отлично, ходех с вдигната глава, зъбех се при нужда. Тоя имаше нюх на зло куче, което надушва, че са ти пълни гащите. А тогава – прошка няма.
В същото време една част от мен вече си заграждаше отвътре своя малък, подъл Аушвиц. Толкова се стараех да не съдя другите, да не съм нетолерантна, несправедлива и безжалостна. Не повече отколкото към мен самата. Първо и основно – искай от себе си! Критикувай себе си! Много е лесно другите. Виж си тебе! Твойте слабости. Грешки. Недъзи. Непоправимости. Свеждай глава, некадърно момиче! Нямаш право на това, ти не го заслужаваш. Ти си грозна и тъпа. Ти си едно нищо... Докато не се превърнах в злото, непрощаващо псе. Сам сама – и палачът, и жертвата.
Животът е тежка травма, която трябва да се терапира и лекува, докато се преодолее. А за това е необходимо време. Много време... Дали ще е достатъчно времето-смърт? Сигурно бълнувам. Или съм вече в терапия?
Просветна ми. А още се чувствам слаба. Докато притрепервам тук, на балкона и се взирам надолу. Високо е. И се ослушвам. Затишие. Вслушвам се в мълчанието на птиците. Каква пустота! Облива ме, разтърсва ме. Събирам слабостта си (нямам друго). И още малко свеж кислород за вътрешната ми пещ. Не. Не искам да разпалвам огъня. Нито чакам оня да ме стигне и да ме бутне най-сетне отгоре. Не е време за това. Както мъдро е казано – има време за всичко. А тъкмо такъв вариант, вече знам, за мен няма да настъпи (поне не от собствената ми ръка). От ничия ръка. Стига!
Просто е дошло време да се прибирам. Костите ми изпукаха. Мозъкът ми изпуши. Само грипът е още тук.
