В историята, която следва, всичките герои и събития са действителни. Като жанр това е разказ на очевидец /в случая – аз/, но може да мине и за фейлетон. Мястото на действие е Франция, по-точно Марсилия, месец юни, по време на Панаира на книгата. Бях там по повод на един литературен конкурс. Мой разказ беше награден и организаторите бяха поканили всички лауреати. В гостуването ни бе включено и това изложение на книгата. Там имахме срещи с писатели, интересни запознанства, дискусии. И понеже няма нищо случайно, на този ден си бях облякла тениска, купена от България, от сувенирен магазин, в който ги продават заедно с мускалите с розова есенция и троянската керамика. Някой мъдър човек бе щамповал върху тениската нашите азбуки – Глаголицата и Кирилицата.
От тридесет години живея в Гърция и често ми се налага и там да я обличам. Това доказателството за съществуването на двете азбуки го нося, както се казва, на „гърба си“. Тук, в Марсилия, я бях сложила, защото се връзваше със събитието, а и времето си беше за тишърт. Сред това море от книги се образуваха няколко дискусионни кръга около присъстващите писатели и издатели. Аз бях с Ада, също лауреатка на конкурса, представителка на Египет. Тя имаше сериозен проблем с нашите домакини, заради забрадката, която не сваляше от главата. Официално я предупредиха, че ако не я свали, по всяка вероятност, няма да си получи наградата. Европа имаше становище по въпроса и настояваше то да се спазва.
Ада трябваше да реши, дали да се съобрази с това изискване, или преждевременно да се върне в Египет, и то без награда. Прекарахме една безсънна нощ в разговори на тази тема. Тя ми сподели, че е дала обет пред баща си, преди той да почине, че ще носи забрадка. Ада беше интелигентна жена, завършила френски колеж в Кайро и работеше в организация за правата на жените в родината й. Имаше семейство и две деца. Нямаше как да направи компромис. Искаше да остане вярна на обещанието си, и пред паметта на баща й. В Египет забрадката й е нейната защита от опасностите на света, който я заобикаля:
– Богатите ги пазят бодигардове, а ние, обикновените жени, по този начин се предпазваме от агресията срещу нас. Може би във вашите очи да е глупаво и наивно, но така сме възпитани. Аз не съм покрила лицето си. То е открито пред света. Вие също носите кръстче, за да ви пази. Това мен не ме дразни.
– Разбирам те, Ада – казах аз. – Когато бях дете прекарвах ваканциите си при моята баба. Комшиите й бяха помаци и носеха фереджета. Днес с носталгия си спомням за онова време, изпълнено със снежнобели фереджета, с благи приказки, сиропирани лакомства и нескончаеми мохабети... Ти си част от свят, който ми е познат. В него се живееше с любов и търпимост.
До сутринта успях да я убедя да не си тръгва. Обещах й, че ще бъда на нейна страна, без да имам представа как ще го направя. Марсилия гъмжи от африкански емигранти с тюрбани и шалвари, с най-различни марокански и алжирски елементи по облеклото. Разбира се, в държавната администрация всички имат европейски вид. Нашата организация домакин е известна, международна и е асоцииран член на ЮНЕСКО, а темата на конкурса бе „Емигранти „. Всички бяхме писали случки, разказващи за толерантността към чужденците, за разбирането и съпричастието към тяхната съдба, цвят, облекло, култура и светоглед. И затова ни бяха отличили с награди. Какъв парадокс, точно заради една такава причина, награждаването на Ада висеше на косъм. Забрадката й се превърна в проблем и сне маската на двуличието, прикриваща европейската толерантност.
На раменете си бях преметнала красив, копринен шал, купен от Париж, който въобще не пасваше на тениската ми от магазин „Българска роза „. Домакините отново категорично заявиха, че няма да включат Ада в дискусиите, докато не си свали забрадката. Тя не реагира. Когато дойде моят ред да се изкажа, станах и сложих скъпия копринен шал върху главата си, като се извиних, че ми духа от морето, което беше истина. Отстрани, между мен и Ада, нямаше голяма разлика, освен кръстчето, което висеше на врата ми. Всички разбраха моята провокация, но дискретно я премълчаха и дискусията продължи, все едно че нищо не се е случило. Ада ми стисна едва забележимо ръката в знак на благодарност. После ме помоли да подържа някакъв свитък, навит на руло, който беше купила и отиде да донесе кафе. Разгърнах го от любопитство и зяпнах от учудване. Държах в ръцете си цветен плакат с всичките азбуки, възникнали по Средиземноморието, от древността до днес. Беше официално, луксозно издание на френската Асоциация на азбуките, носителка на редица отличия. Каква красота от буквени знаци! – египетски , коптски, гръцки, финикийски, грузински, арменски... и изведнъж виждам: Русия, Кирилица, XIX -ти век сл. Хр.
Под всяка изписана азбука имаше кратка информация, откъде и как е произлязла. За кирилицата не се споменаваше нищо. България я нямаше, както и нашата глаголица. НЯМА НИ! В центъра на Европа, нас ни няма! На Панаира на писмеността ни няма!
Незнание? Умишлено преиначаване на неоспорими исторически факти? Неграмотност на Панаира на грамотността ? От всичко по малко. Толкова, колкото е необходимо, за да ни заличат. Днес само от някакъв списък от родните места на азбуките. А утре ?
Ада стоеше до мен вече четвърт час с двете кафета в ръце и не можеше да разбере защо продължавам да въртя свитъка на разни посоки и да се взирам в дребните шрифтове.
–Ма шери, твоят проблем е нищо. Друг е големият проблем! Няма ми я държавата. И писмеността ми я няма. Европа иска от теб да си свалиш забрадката, а за мен си е сложила бурка на очите, която й пречи да види очевадни истини. Сякаш принадлежа към някакво неидентифицирано европейско племе.
Тя не проумяваше за какво говоря и започна да отпива ту от едното, ту от другото кафе. Помолих я да ми покаже от кой щанд си е купила свитъка. Вживяла се бях в проблема със забрадката, а само на няколко крачки разстояние, както се казва, под носа ми, официално се разпространяваше фалшива информация за кирилицата.
Някаква солидна дама представяше издателството на Асоциацията. Казах й съвсем вежливо, че в каталога, който продават, липсва държавата България, липсва глаголицата, която е предшественичка на кирилицата, и че Русия не е майка на българската азбука. Разказах и всичко, което знаех по темата. Накрая й посочих информацията от тениската ми.
– Не познавам тези знаци – каза тя, поглеждайки ги бегло.
– Това не са пещерни знаци, а букви, систематизирани по всички правила в азбука – поясних аз.
Вместо интерес, усетих враждебност и раздразнение. Казах и, че съм в Марсилия, защото съм лауреат на литературния конкурс и че аз пиша с тези букви.
– Ако има някакъв проблем – каза дамата, – той си е ваш. Не разбирам защо ме занимавате?
– Това не е занимание, а просветление, госпожо. Той е ваш проблем, на вашата Асоциация на азбуките. И си има име: IGNORANCE! /НЕВЕЖЕСТВО !/
Тогава дамата направи последен, отчаян опит да се отърве от присъствието ми, като предложи да купя каталога с две евро по-евтино. От целия ни разговор, това беше разбрала – да компенсира липсата на две азбуки и една държава с две евро. Понеже не отвърнах „на жеста й“, госпожата нервно заприбира последните два свитъка и ми даде да разбера, че затваря щанда.
За какво съм взела да тревожа Европа? Буквена терористка! На всичко отгоре бях забравила да си сваля кърпата от главата. Върнах се отново на дискусията и разказах на Ада какво се беше случило. Тя се опита да ме успокои, припомняйки ми, че все пак от години не живея в България.
– Знаеш ли, Ада, това бе най-хубавият празник в детството ми – Денят на българската писменост. И на края на света да се намирам, винаги го нося у себе си. Мисля, че сме единственият народ, който празнува своята писменост. Този свитък надраска душата ми.
– Ако това ще те успокои, нека ти кажа, че ние, в Египет, в училище учим за Кирил и Методий и знаем, че са използвали и египетски знаци при създаването на вашата азбука.
Това ми каза Ада, която носеше забрадка. Моята беше паднала на раменете. Наместих я отново на главата, защото вятърът се усили. Тогава тя ми подари своя свитък. Е, все пак, не платих дори и цент за европейското невежество.
На сбогуване подарих на Ада моята тениска. Веднага я облече върху нейната блуза и без да иска смъкна кърпата от главата си. Имаше прекрасна коса и изглеждаше много красива. Не бързаше да се забради. Остана така миг, два... Това беше мълчалив жест на благодарност към мен. Така я запомних.
Тръгнах за летището. Там ме очакваше компенсация за яда ми. Служителката, която обработваше багажа, погледна билета ми и се усмихна. Връщах се в Солун. Беше месец юни и много французи отиваха да прекарат ваканцията на гръцките острови. Върху картончето на куфара ми тя написа „Солун“ и попита :
– Къде се намира този остров в Гърция?
И ето я моята балканска радост! В Европа не знаят, че Солун е град, втори по големина след Атина, а аз се кахъря за глаголицата, кирилицата и България. Та това е висша математика! В азбучния каталог Гърция присъстваше повече от достойно, досущ като олимпийска богиня: както с античната й, така и със съвременната й азбука. И въпреки това Солун е остров!!! Зарадвах се по балкански. Не само на мен ми е криво, но и на съседката положението не е розово.
По високоговорителя обявиха моя полет. Стиснах здраво свитъка с „руската кирилица“ и се отправих към самолета, който щеше да ме отведе на остров Солун.
