Прескачам вътрешната седалка до пътеката в автобуса и се намествам до прозореца. Поглеждам захвърлената малка бяла кожена раница, тип дамска чанта. Явно ще пътувам с дете или тийнейджърка? Не бързам да се радвам, въпреки, че явно облекчаващо. Поне няма да слушам разкази за синове, снахи и щерки, за по пет къщи на семейство, за имоти, коли и внуци. И за зашеметяващи кариери, разбира се. Заминахме в края на деветдесетте голи като пушки, пък после младите се уредиха, завършиха международни отношения и право, работят из разни министерства… С коли и секретарки, естествено. Да ѝ се чуди човек на тази многомилионна държава, как се е оправяла без нас?
Обичам да пътувам с автобус до Истанбул. Винаги срещам невероятни образи. Ако са на възраст, изглеждат като излезли от албуми от края на осемдесетте. Усмивки от старите ленти. Ако са млади, са странно съчетание от последен писък на модата и провинциална наивност. Срещат се и тарикати, има и търговци, трафиканти, играчи, шмекери… Скришом ги оглеждам и си мисля къде отиват, кой ще ги посрещне. Питам се какво ги кара непрестанно да пътуват насам натам? Делови задачи, роднини и празници. Понякога обаче просто се изключвам и се зазяпвам през прозореца. Размечтавам се. Време бол – седем часа път до Цариград. Обичам да скитам из чужди градове и земи. Понякога си мисля… ако има следващ живот бих си пожелала да бъда или екскурзовод, или фотограф на географско списание, да кажем Нешънъл Джиографик. А може и нещо по-скромно? Стюардеса, моряк? Може и шофьор на тир.
На малки глътки отпивам от картонената чашка с черен чай, вкусът е леко гаден, но ще ме ободри, освен това така се настройвам на босфорска вълна. Пътниците нахлуват в автобуса, за който Шумен не е начална спирка, и към мен се приближава дългокосо момиче с бяло яке, тъмни очила и слушалки в ушите. Обло личице, изпънати просветлени кичури коса с цвят на прегоряло жито. Задължителните тесни дънки, червило. Нищо извънредно. Хвърлям поглед крадешком.
– Здравейте, аз седнах до прозореца, но ако искате… да се сменим?
– Не, няма проблем – усмихва се тя.
Крадешком я фиксирам. Приказна красавица, източен тип, млечнобяла кожа, тъмни очи.
– Ще пътуваме заедно. Към Истанбул ли?
– Ами да. – кимам. – Няма да се уморя да се завръщам в този град. Това ми е може би десетото пътуване, вече спирам да ги броя.
– Уха! – вдига вежди. – Аз съм живяла там, а пък Вие повече пъти от мен сте пътували и сигурно на много повече места сте били. Сега на гости или по работа?
– И двете. Днес и утре на гости. Вдругиден летя към Трабзон и Батуми по един проект. А ти? – светкавично преминавам на „ти“, не знам защо.
Наблюдавам я с крайчеца на окото си, тя сваля слънчевите очила и срамежливо се усмихва.
– Аз… на гости и също ще пътувам. Ама… дълго е за разказване.
Обичам ги тези театрални обрати на турския разказ. Нещо става, светът е закован в дадена поза или кадър. Следва „Ама…“ и се започва… „Ама“ обещава драматични приключения и драматични обрати. Започвай, Шехерезадо.
– От Силистра ли се качихте? – пак сме на „вие“, проява на лош вкус от моя страна, но май точно така ще я разприказвам.
– От Дулово. Аз съм оттам, ама уча тук, в Шуменския. Английска филология – гордо изстрелва тя.
Сега пък аз се оживявам.
– О, аз преподавам там, знаеш ли, в един и същ факултет сме. Но аз съм в катедрата по журналистика. Някога преподавах на всички филолози по теория на литературата, по стихознание, ей такива неща.
– Ама вече не, ли? – разочарована е. – Това литературознание сме го учили още в първи курс. Имам пет. При един много сърдит и смешен човек, мърмореше под носа си, ама много изискваше и много съм чела за тоя изпит.
– В кой курс си сега?
– Вече четвърти. Сега сме на педагогическа практика в училище, много е трудно. Пътувам непрекъснато, защото имам дете, на есен ще ми бъде първокласник. Майка и татко работят в Дулово. Няма много желаещи да ми помагат. – усмихва се дяволито. – Добре поне че живеем заедно, поне не готвя.
Поглеждам я въпросително и подканящо. Разказвай.
– Имаш син на седем? – вдигам вежди изумено. – Изглеждаш много млада, да не кажа малка. Повече от двайсет и четири не ти давам.
– А, мерси, тенкю – завърта суетно очи. – На трийсет и една съм, ще стана на- и- две.
– Абе, големи сте хубавици в това Дулово, от въздуха ли е, от храната ли, ген някакъв ли? Имах една колежка навремето оттам, беше абсолютната кинозвезда. Има и една депутатка от Герб сега, Десислава се казва, и тя е оттам. Познаваш ли я? Тя е красавица.
– Не я познавам. Ох, те в парламента са големите хубавци, ама щом казвате… На „ви“ или на „ти“? – застрелва ме в упор. – Защото ще пътуваме дълго, пък сте преподавателка, как да се обръщам?
– На „ти“, естествено – засмивам се.
Симпатяга. Малко притеснителна и много уважителна. Тези турци! Как си възпитават децата, няма да спра да им се възхищавам.
– Как се казваш? Аз съм Ева.
– Гюлчетай.
Онемявам.
– Гюлчетай?! Ама наистина ли се казваш така? – и прихвам.
– Да, Гюлчетай съм аз, а братовчедка ми е Гюлчай. – смутено обяснява тя. – Все питат какво значат имената ни. Гюлчай означава чай от рози. А Гюлчетай е – ами това е име от средна Азия, не знам защо ме е нарекла така майка ми, откъде ѝ е дошло наум, разказваше ми някаква история за едно малко конче, юздата му окичена в рози. Или е било песен? Не си спомням точно.
– Ами питай я, де. Аз да имам такова име, ами че то цяла приказка! Ти да не се засегнеш сега, че се засмях? – развълнувана съм и ето, влязох в режим на обяснения. – Удивих се, защото е нетипично име. Пък и се сетих за един любим филм. Гледала ли си „Бялото слънце на пустинята“?
Боже, и аз пък какви ги говоря, кой млад човек го е гледал?
– Задължително го изтегли и го гледай! Там имаше една героиня, Гюлчетай, най-малката жена в харема на Абдула, местният сатрап. Червеноармеецът, Капитан Сухов и неговият ординарец редник Петруха освобождават жените на Абдула и ги отвличат с цел постигане на съветския идеал за женско равноправие, демек искат да ги направят пълноправни съветски женщини. Самият край на Гражданската война е, историята изисква от тях да строят новия живот.
Усещам, че ме гледа с неистов интерес, някак подканящо. Ще продължа.
– Вървят те през пустинята в индианска нишка, отпред червеноармейците, зад тях жените, уплашени и забулени, само най-малката, Гюлчетай, непрекъснато нарушава военната дисциплина. Току я изгубят и изчезне някъде в пясъците. Тук намира костенурка в пустинята и я храни от ръката си, там изостава от строя, не познава посоките и не знае как да отговаря на военния поздрав. По едно време де влюбва в младия Петруха и решават да се сгодят, после танцува еротични танци и се пазари да бъде любимата жена на Сухов. Тя ги весели всичките, тя е душата на компанията. Червеноармейците ги пазят и ги проверяват непрекъснато: Джемиля, Зейда, Гюзел, Саида и така нататък, „… и Гюлчетай“.
– И какво става накрая? – моята спътничка е цялата във филма.
– Ех, накрая Абдула заколва като пилета двамата влюбени. Неразделни в смъртта. Любов с друговерка. – усмихвам се.
Тя ме гледа с очакване. Това ме амбицира да продължа с анализите.
– Сухов, разбира се, онемява от тази жестокост, не може въобще да си обясни логиката на източните отношения. Защото пък междувременно, той помага на Саид от бандата на Абдула, който се оказва невероятно лоялен и накрая спасява живота на всички руснаци. Как да си обясни руснака-червеноармеец Ориента с неговите страсти, любов и омраза? В един момент един друг герой, неговият колега от съветската митница Верешчагин, който е по-стар и по-дълго живял на изток, заключава така: „Восток, дело тонкое“. Тънка работа е Изтокът, необяснима, не можеш докрай да я разбереш. Както, впрочем, и руската душа. Две необясними вселени се срещат, иди че ги разбери? – заключавам аз и очаквам поразителния ефект.
–Това обаче го разбрах – усмихва се победоносно спътницата ми. – Аз преди Английската филология имам четири семестъра Руска филология. Много увлекателно разказваш. А някой остава жив накрая?
– Само Саид и Сухов. Е, и всички останали жени от харема. Те се разделят, единият тръгва на юг, другият, нашият човек Сухов поема на север, към своята въображаема възлюбена, на която непрестанно, през цялото време на филма, пише писма. Разказва ѝ подвизите си и спомня си „техните весели минути“, но това е хипотетична любов, нали разбираш, смешно е, защото тя е една червенобузеста здрава мамаша: Катерина Матвеевна. Но тази раздяла на двамата побратими е като всяка приказна раздяла: до следващата среща, до поредното приключение. Затова се разделят в пустинята, където всъщност пътища няма и всичко е път.
– Ами такова нещо е животът, пътища и раздели – философски заключава тя.
Замълчаваме. Преживяваме изкуството. Дали не бях твърде досадна? Същинска даскалица по литература. И кино.
– Ще те посрещнат ли? – двете едновременно задаваме този въпрос една на друга и прихваме.
– Аз ще сляза в Люлебургаз – уточнява тя.
– Къркларели – поправям я аз – градът със засуканото име. Знаеш ли, моите студенти ги карам по техника на говора да си упражняват артикулацията, а това име е съвършената задача за пъргав език. – смеем се. – По-добро е от „чичковите червенотиквеничковчета“.
–Тази вечер ще ме посрещне братовчедка ми. – уточнява тя. – Утре пътуваме с кола до Истанбул и оттам летим за Кападокия. С нейни приятели, неголяма компания, за седмица. – замълчава, после поверително прошепва – Ще ме запознават с едно момче. Чакай, ще ти го покажа във фейсбук.
Става интересно. Обаче ме гложди предисторията и вече имам хиляди въпроси.
– Еха! – от портрета ме гледа брюнет хубавеляк. Решавам да блесна с познания за турското кино и възкликвам – Много прилича на Бурак Йозчивит!
– Нали – засиява тя – дано да е добър по душа, дано да си допаднем.
„Добър по душа“, тези турци наистина ме просълзяват!
– Работи в Тюркселл, мобилния оператор, живее в Истанбул, на четирийсет и една, ерген бил все още, нямал в момента приятелка. Сам живеел, това много ми харесва. – уточнява методично тя. – Гледам му профила, не качва простотии, явно е умен. Въпреки, че – замисля се, вдига вежда – май-май малко манипулатор си пада. Аз ги разбирам тези неща. Факт, крие си зодията. Аз пък съм Телец и обичам да се играе с открити карти в тоя живот. Имам интуиция и се занимавам с такива работи, харесва ми психологията.
–!!!
– Чакай, започвам отначало. Разведена съм, както вече се досещаш. Ожених се за турчин, ама тамошен, от Истанбул. Живеехме при неговите родители, то в Турция това е обичайно, не е като тук, да се делят млади и стари. То, не знам вече кое е по-добро. Ето, и аз като се върнах, при нашите в Дулово отново заживях. Е, там това е обичайно. Нали гледаш по филмите как е. Та и моят, бившият, при майка си и сестра си живееше. И аз там. Как беше: „и Гюлчетай“. – засмива се. – В един апартамент, голям, ама сме шест човека наедно. Те, неговите, никак не ме харесваха, особено злият му баща. Щото съм от България ли, не знам, щото съм от село, провинциалистка, а те, видиш ли, са голямата работа. Живеехме в Пендик, знаеш ли го?
– На азиатския бряг. Абе, то не е ли доста далече, там някъде, в азиатската част?
– О, много е далече – засмива се – ама, те така си живеят, не им прави впечатление и не им липсва центъра на града. С месеци и с години даже не ходят до стария Истанбул, до Султанахмед да кажем или до Таксим. Просто там си стоят, в квартала, кой където живее. Не ме харесаха още от начало, ама какво да се прави? Забременях, родих им внук. Беше ми криво, плакала съм даже, какво да се прави. И, сигурно още щях да живея така, докато не разбрах, – замълчава театрално – че мъжът ми си е намерил гадже.
Леле. Също като по филмите.
– Взе да закъснява, да не се прибира по цели нощи. И все тренинг имали, от работата ги ангажирали. Тя в неговия офис работела. Страдах аз, измъчвах се, преглъщах. И накрая избухнах. А той: тука така е прието, свиквай. Нали имаш покрив, за детето ти се грижим, моля ти се, „детето ти“ (!)… Аз преживявам, сестра му злорадства: българките сте много ревниви, вика, разглезени, не знам какво си, вие за какви се мислите, дошла си тука отникъде. От България съм, това не е никъде. Родителите му пък, вместо да защитят младото семейството, застанаха на негова страна. Мъжът бил той, жената имала един мъж до края на живота си, а той бил свободен. Ами приятелката? Тя, дето разделя женен мъж, тя е хубава, така ли?! Щото е местна, сигурно? Искам да работя, те не ми дават. Приятели нямам. Забележки на всяка крачка, как се обличам, каква музика слушам. А, и най-вече: защо ми било това учене, аз в България нямало да се върна, пък тука каква учителка ще им ставам. Стоя си по цял ден в стаята и около детето. Затворничка. И толкова. Това беше моят живот. Като кажеш Истанбул, световен град. И какво съм му видяла аз на тоя град? Какво му е световното? Само Пендик, закуски, обеди, вечери и скандали.
Замълчава.
– Твоята Гюлчетай поне са я освободили от харема. – засмива се.
– Идват червеноармейците и край… – замислено поклащам глава.
– А, и за името на детето голям въпрос стана. Това вече преля чашата на търпението. Хасан щяло да се казва. Аз не ща Хасан. И накрая надделях. Еге го записахме. Еге. Като морето.
– Еге? Нали знаеш какво означава това име? И кой е Егей? – поглеждам я въпросително и тя свежда очи.
– Ти май ме изпитваш. Не знам, разкажи ми. Нещо от гръцката митология?
– Много красиво име си му дала на твоето момче. Но човек си носи кармата на името, нали знаеш. Егей бил древният цар на Атина. Бил бездетен и вече започвал да се замисля за наследник на трона. Тогава съдбата го срещнала с красивата Етра, любимата на морския цар Посейдон. Тя обаче му изневерила и родила на Егей син. Нарекла го Тезей. Когато пораснал, тръгнал да търси баща си.
– Обикновено така става – синовете ги търсят, те не щат да знаят – настройва се феминистично спътницата ми.
– Стигнал до Атина. Царят го приел, а негова царица тогава била магьосницата Медея. Това е същата онази, детеубийцата, която отмъстила някога на бившия си мъж, неверния Язон по безпрецедентен начин, като убила техните деца.
Виждам, че Гюлчетай ме гледа ужасена. Май наистина прекалявам? Но как да спра дотук?
– Медея се изправила срещу Тезей, – продължавам аз. – но Егей познал детето си и я прогонил. Тезей станал принц. И затова трябвало спаси обречените за плячка на страшния Минотавър в Критския дворец. Заминал за Крит, убил Минотавъра с помощта на красивата Ариадна, сестрата на чудовището. Толкова влюбен бил в нея, че забравил да смени черните корабни платна, които означавали смърт, с бели. Такава била предварителната уговорката с баща му. И, когато корабът наближил залива на Пирея, Егей видял отдалече черните платна, избухнал в сълзи, защото помислил, че синът му е загинал. Отчаян, той се хвърлил от скалата в морето. Оттогава то носи неговото име. На безутешния баща, потънал в водите на собствените си сълзи. Егея бял.
Усещам, че продължават да ме гледат две широко отворени очи. Ама, че история ѝ разказах, май я уплаших.
– И какво стана после в Пендик? – питам я.
– На втората годинка на Еге си събрах партакешите и си тръгнах. – съвзема се тя. – Баща му ми хлопна вратата под носа: тръгнеш ли си, връщане назад няма. Прав ти път. И ей така, без жал, ме изпратиха и повече не попитаха за мен. Оттогава не съм се връщала, вече пет години. Обаче – замълчава, колебаейки се как да продължи – не знам, сигурно грозно ще ти прозвучи ама…
– Какво?
– Веднага след развода, бившият ми довел приятелката у тях. Тя, естествено, не издържала дълго, да не е като мен глупава, и той се пренесъл в нейния апартамент. Значи можело! Просто не ме е обичал, така мисля. Нали? Обаче… Сега, вече пета година са заедно, а тя не може да му роди дете. Виждаш ли. Съдба. Кадер, казваме ние. Не, че злорадствам, да не си помислиш лошо за мене, ама виж как се наредиха картите на моя! – прави пауза. – Той между другото общува много добре със сина ни. Непрестанно се чуват. Аз го изпращам там, защото искам да общува с баба си, дядо си, леля си. Не заслужават, ама за детето е добре. Мъжът ми също идва до България, за да се видят. Аз не ходя. Но през ваканциите са заедно. И с Нея общува, нямам нищо против. Вече. – усмихва се.
– Разрешаваш му да общува с Медея? – вдигам вежди. – Ти наистина си смела! Като Етра. Впрочем, тя, освен с Егей е била преди това и с Посейдон. В митологията е такова, объркано, съдбите на синовете са съдби и на бащите.
Съвсем я обърках.
– И всички си изневеряват – смее се тя.
– А неговото семейство? Сестра му, майка му? Какво се случва сега с тази ужасна фамилия? – любопитствам аз.
– И у тях ходи Еге. Те никога не го наричат по име. А лелята, сестрата на мъжа ми, ей, много лоша беше, още не е омъжена. Обича Еге, и въпреки, че мърмори против новата, за мен изобщо не иска да чуе. Какво толкова им направих, не знам. Абе, да си се обичат, да правят каквото искат, аз си имам мой път, имам син, и от България не мърдам, така да знаеш. Имам си хубава работа, завършвам си университета, ще си работя като учителка, но и моят бизнес ще гледам да върви и така. Те са си те, аз съм си аз.
– Ами сега това момче, дето ще те запознават, ако те хареса, ако те заиска да отидеш при него? Той, разбираш, че няма как от Истанбул да дойде в Дулово, нали? – усмихвам се. – Пък и за Еге ще е добре да живее в голям град. Много възможности има, а и баща му е там.
Дали не прекалявам? Какво ми влиза в работа?
– Ох, недей и ти сега… Не почвай така, че ме разколебаваш. – усмихва се умоляващо тя. – Да не слагаме тигана на печката още, рибата е в морето. Нека видим какво ще стане. Аз искам приятел, емоция, любов. Ама мога и без това, друго е по-важно. Засега просто отивам да видя Кападокия и това е.
– А за какъв бизнес стана дума? Все за картите на живота и за съдбата говориш – предизвиквам я.
– А, то, бизнес е силно казано, защото съм още в началото на пътя. Призвание е сигурно, не знам, но много ми харесва да го правя.
– Врачка ли си? – засмивам се.
– Нещо такова. Занимавам се с терапевтична психология, с рейки, ако си чувала?
Кимам несигурно.
– Това е особена философия, идва от Изтока.
Всичко идва оттам.
– Нали знаеш, че има два енергийни потока. Ин и Ян. Отговарят на мъжкото и женското начало. Ин е земната, Ян е вселенската енергия. Първата отговаря за тялото. Втората е вселенският енергиен поток, той прочиства душата. В тази наука всичко е едно, тялото боледува от душата, душата пък страда заради тялото. И лекуваш всичко. Работя с ръце, от разстояние обхождам цялото тяло от глава до пети, намирам източника на проблема и обирам вселенската енергия, която ще излекува човека. Насочвам я към мястото…
– Сериозно? И практикуваш това в Дулово?
– Да, имам си кабинет, клиентела.
– Вече се казва пациентела – усмихвам ѝ се. – Браво, бе, докторе!
– А, доктор. Още съм в началото, това е много учене, много опит трябва да се натрупа. И, знаеш ли, колкото повече е преживял човек, а на мен много ми мина през главата, и болести на близки, ама не ми се разправя за това, та – колкото повече узрява човек, по-лесно става да управлява тази космична енергия. А пък тука, в последната година, много се запалих и по камъните.
– Как така? –озадачена съм –Виждам, че си накичена цялата.
– Да – оживява се тя – камъните са точки, които концентрират енергията и я разпръскват в нас. Хората от древни времена са ги знаели тези работи, ние сега откриваме топлата вода. – усмихва се загадъчно. – Това, че владетелите са носели огърлици, гривни и пръстени не е случайно. Всеки камък, било скъпоценен или полускъпоценен, а също и благороден метал като сребро, злато, мед, си има своята сила и енергия.
Скептично вдигам вежди.
– Ето, например, ти, виждам, че носиш само злато. – свива устни и изпитателно ме оглежда. – Внимавай, това е опасен метал, привлича негативната енергия! Може да ти завиждат, да привличаш враговете си. Може много да страдаш. Но пък златото лекува, ако е допряно до кожата, внася енергията на младостта. Казано е: който носи злато, не остарява, трудно му се разпознават годините. Златото действа подмладяващо. Ето, например, не мога да отгатна на колко си години? Казваш, че си професорка, трябва значи да си възрастна, пък не изглеждаш.
– На 55 съм.
– Стига, бе! Колкото майка ми! Извинявай, множко ми се струват. Обаче, виж, не ти личат и късно ще се сбръчкаш, повярвай ми. Защото колието, обеците и пръстенът ти зареждат кожата. А камъни носиш ли? По-важното са камъните.
– Я, ми разкажи малко за камъните. Имам. И пръстени, и гривни, просто сега не съм ги сложила, защото тръгнах на път.
– Камъните си носят енергията винаги и винаги трябва да се носят. – авторитетно отсича тя. – Най-силни, така да се каже, са диамантите, сапфирът и турмалинът. Ето виж, от всичко имам, макар че са дребнички. Всеки служи за нещо определено: любов, сила, сбъдване на желанията, здраве, кариера. Нали знаеш, че всеки камък отговаря на орган в тялото като сърце, бъбреци, очи…
– Знам – отвръщам – нефритът влияе на бъбреците, рубинът на сърцето, цветовете са аналогии на течностите жлъчка, кръв, урина, ликвор…
– Ето, виж колко много знаеш – кима тя одобрително и се чувствам като добра студентка на изпит, досмешава ме, но потискам желанието си да прихна.
– Имам нефрит, аметист, авантюрин, перли…
– Перлите са друго, те не са камъни. Перлите и кехлибарът са слуз и смоли, за тях отделно ще си говорим, те са сълзите на богините. Вярва се, че не бива много-много за се носят, защото от тях се плаче! – отсича тя и се засмиваме.
Кратка пауза. Не, не мога да оставя нещата така.
– Имам един ахат – връщам се на темата. – На златен пръстен съм си го сложила, малък, кръгъл, тъмнокафяв, с един светъл ромбоид в него, като го погледнеш срещу слънцето, все едно ме гледа котешкото око на майка ми. Тя имаше такива дръпнати очи, малко азиатски, никак не приличам на нея, не ме гледай. От нея ми е спомен, затова ми е много ценен. Имам приключения с този ахат от детските си години още – изгубвахме го, намирахме го. Майка ми го носеше докато беше млада, после пръстенът се счупи и тя прибра ахата. Като пораснах ми го подари. Бях го сложила на една сребърна гривна. Сега е златен пръстен. Какво ще ми кажеш за него?
Лицето на спътничката ми се издължава, замисля се, изглежда ми малко напрегната. Обхваща ме страхопочитателно любопитство.
–Трябва да го видя този ахат. – поклаща важно глава. – Много е преживял. По принцип аз това правя, зареждам камъни с енергия. Ама трябва да знам и историята на камъка: ако е на бижу, ако си е сменял бижуто, съответно и собственика. Както твоя „пътешественик“. Гривна, пръстен… Ахатът носи тежка карма, нелека съдба, да знаеш. Ама ти упорстваш и го носиш, нали? Хм… Опасна си. Искам винаги да знам историята на камъните, тя е като хората, като живота им.
Мисля си за някакво оправдание.
– Знаеш ли, има едно стихотворение на Атанас Далчев, чела ли си го? Много го обичам, много е енигматично, казва се „Камък“.
– Не, точно него не, ама този автор сме го учили в училище. Беше с едни големи очила, такъв един много тъжен. Чела съм го. Аз много обичам да чета, знаеш нали, като учи филология човек, трябва много да чете.
– Кои са ти любимите автори от английската литература? – не спирам аз.
Пък и този ахат да поотлежи малко, откъде ми дойде сега на ума да питам за него?
– Джейн Остин.
– Тази много я обичам! – почти в хор възкликваме двете.
– Гледай, за втори път говорим едновременно – оживява се тя. – това е някакъв знак!
– И какво – предизвиквам я – „Гордост и предразсъдъци“, а? Сега ако ти се падне някой мистър Дарси от Тюркселл какво правим?
– Действам смело, също като Елизабет. Без предразсъдъци – не ми остава длъжна тя. – Ето, виж ме, зарязах всичко и тръгнах.
– Любовен туризъм – смигвам ѝ. – Знаеш ли, наистина Кападокия е правилното място. Да отидете в Аванос, в Гьореме, в Юргюп, Да се разходите и в Зеления каньон.
– Добре, но за три дена какво по-напред? Ние с балон ще летим. А пък аз вече тръгнах и – където ме заведат.
– А Орхан Памук чела ли си? – не я оставям на мира.
Разговорът ни заприличва на подскоци на кенгуру. Или на коктейл от всякакви сладки и горчиви питиета, от които ти е страшно шантаво и ти вие се свят…
– О, ти си поредната, която ми говори за този автор. До него още не съм стигнала. И той ли за камъни пише като Далчев? Наистина това стихотворение ще го потърся, заинтригува ме – усмихва се. – Но да се върнем на твоя ахат. Право да ти кажа избягвай да го носиш този пръстен. Камъкът му е кармичен. – замълчава тайнствено, даже, струва ми се леко театрално. – А и съдбата му не е била никак равна. Не е била лека и съдбата на майка ти, нали? Самотна е била.
Кимам.
– Жива ли е?
– Не, почина млада, на 58. Това вероятно не ти изглежда млада възраст, но, повярвай ми, рано е за смърт. Да, беше самотна.
Замълчава. Интересно ми е да я гледам как замълчава и като че потъва в себе си. Очите ѝ застиват в точка. Истинска Сибила.
– Обаче, като се замисля, камъкът не е виновен. Трябва просто правилно да бъде зареден и тогава да се носи. С повече ум всичко може да се оправи. Всичко се прави със сърце, всичко могат ръцете на човека.
Брей че мъдра. Стюардът в автобуса се размърдва и поднася несръчно кафе и чай с кексчета. Спътницата ми изважда пакет солети, аз кесийка със солени бадеми и си устройваме малко пиршество. Айфонът ѝ звънва, явно посрещачите вече се притесняват, и тя влиза в дълъг разговор. Мисля си. За камъните, за Джейн Остин, за майка ми, за Пендик и неприятното семейство, за мъжа с гаджето, за Егей и Тезей. За Тюркселл с неговите кандидат женихи.
–Искаш ли да си гледаме на карти Таро? – внезапно се обръща към мен.
Ново двайсет. Бръква в бялата раница и вади едно тесте. Артистично свива устни.
– Това са моите специални карти Таро, заредени с магическата ми енергия, никъде без тях не ходя. Сега си помисли къде отиваш, задай мислено някакъв въпрос, например какво те очаква, и изтегли една карта.
Затварям очи. Отивам в Трабзон, древния Трапезунд, на Черно море. После ще продължа към Батуми, към абсолютната неизвестност. Към Колхида, родината на онази Медея, която…
– Изтегли Деветте чаши, това е пълнота, ще преизпълниш задачата, за която си тръгнала, много доволна ще останеш. Сега ме питай нещо! – победоносно изрича тя.
– Кога ще свърши войната в Израел? Тази зима ще приключим ли с украинския ужас? Ще видя ли догодина Санкт Петербург? Имам малко работа там, особено в Ермитажа. –усмихвам се. – Кой ще спечели изборите в Белия дом? Ще има ли дебел сняг през декември?
– Еее, ти ме разби – смее се тя. – Аз да не съм… държавния секретар на Белия дом? Откъде да знам? Я, чакай да видя картите, трябва човек да пита за лични неща, тогава получава кратки и точни отговори, пък ти какво го удари на политика сега? Ще отидеш, ето я Вселенската Лечителка. Още тази година ще отидеш и войната е вече към края си, така казват картите ми. А Близкия Изток, там е сложно, знаеш, никой не знае какво става. Кой крив, кой прав. Турците защитават палестинците, ние пък само за евреите говорим тука.
– Восток, дело тонкое, – намесвам се аз в тона на Верешчагин – скъпа ми, Гюлчетай. И съдбата ти е такава, тънка, сложна. И този занаят, с който си се заела, и той е тънък, много трябва да четеш – психология, семиотика, културология, история. – смигвам ѝ. – Карти Таро и английска литература. Да гледаш „Бялото слънце на пустинята“, непременно, обещай ми! Ще се смееш и ще плачеш. Музиката е култова. Във филма има трима източни мъдреци, старци само по чалми и препаски. Мумифицирани от бялото изгарящо слънце, те седят в праха на улицата, край тях жужат мухи, препускат коне, гърмежи, но те са непоклатими.
– И за какво служат?
–Те са немите, глухи и слепи свидетели на всичко, което се случва. Източният вариант на древногръцкия хор. Руснаците са вдигнали бронзов паметник на главния герой, капитан Сухов, знаеш ли? И има едно поверие, винаги, преди руски космонавти да излетят в орбита, задължително гледат „Бялото слънце на пустинята“. Ей така, за късмет. За да се върнат обратно на Земята.
– Сигурно е заради Гюлчетай. Името ми е заредено с енергия. Космическа. – смее се тя.
– Трябва да е сляп твоя Посейдон от Тюркселл, ако те изпусне.
