От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Обичам да умирам.

Освен всичките му там предимства на мъртвите – като липсата на неудобствата на физическото тяло, да речем или плащането на данъците, примерно от една страна и бонусите – непрекъснато да се чувстваш част от Цялото, от друга, и всичко останало – това така ти вдига адреналина, че няма как скоро да не оживееш.

Ясно си спомням първото си умиране. Би могло да се сравни с първото влюбване и с чиста съвест бих употребила сравнението, ако това – второто – не е чак такова клише. Усещанията са горе-долу същите.

Ярка светлина, звънчета в ушите, носиш се по въздуха, сякаш летиш. Между нас да си остане, но всеки човек има крила. Енергийни, разбира се. Работата е там, че са закърнели. И още нещо важно в тази връзка, ама наистина много важно – не стават за летене. Защото, драги читателю, ако решиш да провериш сам (просто защото си един изключителен темерут, съмняващ се във всичко, или някакво подозрително копеле, или обикновен глупак) и ако се метнеш от десетия етаж, въпросните енергийни крила няма да ти послужат. Можеш да ми вярваш. Зная го от опит. Понеже съм горд носител и на трите по-горе изброени характеристики.

Но да се върнем към първото ми умиране. С едно уточнение обаче – тук имам предвид само и единствено умиранията в този ми живот. Останалите си смърти ще опиша в някой бъдещ роман. Евентуално. А в момента сме в жанра на разказа все пак, да не забравяме.

И така. Умирам си аз, значи, но не го зная, защото първия път, когато ти се случва, няма как да знаеш, че точно това се случва точно на теб.


Small Ad GF 1

Тук не става въпрос за онези блажени състояния, когато си в Другото, преди да бъдеш призован по нечие идиотско хрумване. Ще пренебрегна също и състоянието в околоплодните води, когато си вързан и вече няма мърдане. То и иначе, и винаги си вързан за Нещо или Някого, ама не искаш да го знаеш; защо да се затормозяваш излишно, нали така.

И пак. Умирам си аз, значи, всичко си върви като по книга, както се казва. Чувствам вечност, безкрайност, безтегловност(то и иначе не тежа кой знае колко), пее ми се, смее ми се, радост и възторг, сълзи на блаженство, светлина, страшно шоу, гъзария отвсякъде. Изобщо, както си му е редът.

И тогава – мамицата му, кокершпаньолска, се изпика отгоре ми.Ей така, направо върху лицето ми. В носа и устата.

И трябваше да се върна.

И нямаше светлина и сълзи на блаженство. И радостта и възторгът ми се сговниха. И хич вече не ми се пееше и смееше. А пък на вечността ми, безкрайността и безтегловността им се еба майката.

Свестих се, значи.

Проклетата кокершпаньолска кучка ме спаси.

Не й простих.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

За наказание я заточих на село при братовчедите. Да им опикава къщицата в битов стил и лехите с доматите. И най-вече – за да не пречи при следващите ми опити за умиране.

Нели Лишковска е автор на сборниците с разкази „Смърт до насита“ (1998), „Зеницата на бога“ (2007) и „Стъпки по ръба на месечината“ (2008), както и на романите „Нероденият“ (2009), „Леговището на тъгата“ (2010) и „Звероsapiens“ (2011).

Pin It

Прочетете още...

Глад

Здравка Евтимова 23 Юни, 2019 Hits: 5793
Тео я гледаше и колкото повече я гледаше,…