На В. Проданов
Говорел за необикновените неща с обикновени думи, гласът му бил възглух, ала нищо особено, пък и когато исках да го опишат, хората се замисляха, споглеждаха се смутено и вдигаха рамене: „Ами нищо особено… Не повишава глас, поприведен един такъв, обикновен… Нали ви казваме – нищо особено…“ Неуспешни останаха и всичките ми опити да разбера откъде е, как се е появил така внезапно и защо също така внезапно си е отишъл.
Тази история, която би могла да се случи не само тук, но и на всяко друго място, не може да се възпроизведе дословно. Дори не съм напълно сигурен, че действително се е случила. Хората обаче разказаха за него убедително, с някакво светло удивление, и от развълнуваните им слова ставаше ясно, че човекът още с появяването си започнал да говори неща, които изобщо не били за вярване, ала най-странното било, че го слушали без възражения – слушали го унесено, дори с някаква радостна симпатия.
Защо го слушахте, щом не му вярвате, да не би да сте били овце, на които им говори пастир, ги попитах по-късно. Казаха ми само „Да бе, мислиш, че си въобразяваме ли?“… Вярвам, че странникът е бил при тях, че е изчезнал така, както се е явил и че никой не разбрал как. Ето защо няма да гадая и украсявам, а ще се постарая да предам нещата такива, каквито ми бяха разказани.
Вече било почти пладне; небето – безмерно, маслинено синьо. Големият часовник на градската кула изтиквал секундите към дванайсет часа. Откъм пазара долитала музика на кларнет и дарбука. Тя лениво се разнасяла в горещия обед, а миризмата на кюфтета и кебапчета насищала горещината. Лакомията била раздавана на събралите се на площада и дори отдалече ясно се чувало как те шумно дъвчели и с пълни уста интерпретирали събитието на деня – парламентарният вот. Нищо не предвещавало нищо. Както се казва, всичко било всекидневно. Старците пиели леблебия, вслушвайки се в ромона на невестиното поточе и шепота на калековите борища. Местните зевзеци разказвали притчи и анекдоти на събралите се на мегдана. Тук бихме могли да споменем само това, което Ангел, работник в местното предприятие за блиндирани врати е разказал:
– По време на вечеря с американския президент в Белия дом, Наполеон казал:
– Ако притежавах оръжията, които вие имате, в никакъв случай нямаше да загубя битката при Ватерлоо.
По-късно пак по време на вечеря, този път в Кремъл, Наполеон казал на руския президент:
– Ако имах вашите служби за разузнаване, в никакъв случай нямаше да загубя битката при Ватерлоо.
След време Наполеон посетил България и по време на вечеря с министър-председателя казал:
– Ако вашите съвършени медии бяха мои, никой нямаш да разбере, че съм загубил битката при Ватерлоо.
Когато Ангел изрекъл тези слова, го последвал Мурат, учител в близкото село и автор на няколко поетични книги. Той дълго преди това говорил на своите съселяни:
– Писателят нито е пастир, нито – гробар. Той зове само за мир, толерантност, добросъседство, разбирателство. За съмишленици!
Ала Мурат никога не намерил сподвижници. Самотникът заразказвал:
– Един ден в гората се провели избори за цар. Магарето, което провело най-перфектната предизборна кампания, било избрано за Горски цар.
На следващата сутрин, събудилото се като цар магаре със съмнение си помислило „Дали съм избрано за цар в съня си?“. Излязло на разходка из гората и докато си вярвало, видяло един вълк и се разревало. Вълкът се снишил и с тих глас произнесъл: „Ваше превъзходителство, добре дошъл!“ Това окуражило магарето и то всеки път, когато виждало някое животно се разревавало, а животните прекланяли глава и казвали: „Ваше превъзходителство, добре дошъл!“
Но веднъж се оказал при един лъв, който спокойно лежал на сянката на едно дърво. Лъвът се събудил и като си отворил очите с един замах захвърлил магарето, което стояло до него. Защото лъвът просто не бил чул, че имало избори.
Именно след разказа на Мурат се появил ненадейно, поздравил седналите под дебелите сенки на чинарите в просторния парк близо до пазара. Вежливо ги попитал дали има свободно място. Ангел, Мурат и останалите отговорили, че няма проблеми, защото ядат кебапчета. Дошлият седнал до тях, които бегло предадоха външния му вид, като посочиха само, че бил висок около два метра, тежал приблизително сто килограма, с бяла коса, грижливо подстригани мустаци и брада. За очите му не са наеха да кажат нещо определено. Ние знаем, че очите са прозорец към тялото, подчертаха Мурат и Ангел, сякаш имаха угризение на съвестта.
Понеже вече го видяхме ясно, не обърнахме внимание на очите му, но сме убедени, че нямаше вид на човек на обикновените житейски радости. Така казаха те, което, поне за мен, прозвуча като оправдание за тяхното опетляване. Както и да е… Време е за друг разказ…
– За изборите се изразходват милиони средства, време, нерви. Не винаги ги печелят най-достойните и подготвените…,- заговорил новодошлият спокойно и по вглъбеното му лице се появила многозначителна усмивка. – Аз зная азбуката на космическия разум и ще посоча отговора на последния проблем, който човечеството не е разрешило…
– Какво! – възкликнали невярващи Ангел и Мурат. – Обърнали се към гласа и се спогледали. Нищо не видели. После ми казаха, че като че ли гласът не ги чул, а продължил:
– Ще дам на хората знания за оцеляването на природата и човечеството, за образованието, здравеопазването, семейството, дори за теорията за печалбата и загубата. Аз съм зелената светлина на светофара по магистралния път, по който трябва да се движи човечеството.
Жътвата узрявала…
Говорел спокойно, с дълги паузи, сякаш изпитвал небесна наслада от словата си, а слънцето обагряло душата на божието творение…
Според присъстващите, гласът на дошлият изневиделица бил мек и отмерен.
– Защо ни казвате всичко това? – попитали в един глас Ангел и Мурат, без да знаят защо. Чисто и просто им се приискало да се противопоставят на неговата убеденост и сигурност. А той бавно се обърнал, после се обърнал още веднъж. Този път към тях и продължил:
– Слушайте ме внимателно! Човекът литна в Космоса, стъпи на Луната, раздроби неделимия атом. Държи в ръцете си атомното и водородното оръжие, изчислява с космическа точност светлинните години, състезава се със светлината. И в същото време на Земята не може да реши примитивните си домашни задачи с едно неизвестно. Защото не познава азбуката на живота. Тя изисква отлично проумяване на космическия разум, а пък неговата азбука изисква да се овладее азбуката на природата чрез биологията, биониката, астрономията и биохимията…
– Гадно е да живееш с непрестанната мисъл и чувство, че ще ти се отлепи ретината на окото. Ама ние виждаме с душата си и чуваме със сърцето си – казал един от присъстващите незнайно защо.
Чудакът не му обърнал внимание. Само го погледнал многозначително като куче на стадо, защото не бил офталмолог и подел:
– Човешкото нещастие се дължи седемдесет на сто на биологическата неграмотност на учените и тридесет на сто на образователната система. Тука не споменавам какво е казал великият архитект на вселената. Голяма част от това, което преподават професорите, е излишно. Защото те не знаят кога нещата в живата са узрели. Основни науки са политизирани. На биологическата неграмотност се дължи и неизлечимостта на най-тежките заболявания. Много нови болести се появят, а съвременната медицина не може да излекува досега познатите. Промишленото производство в света няма практическо и биологическо значение, а само експлоататорско, печалбарско, природоизтощаващо и екологоразрушаващо действие. Човекът сече клона, върху който седи и на който трябва да седи цял живот. Медузата, със сигналите, които излъчва от биоенергичното си поле предсказва настъпването на буря от четиристотин километра, а човекът дори не усеща биоенергичното си поле, в което плува цял живот. Защото не го познава.
През това време при тях дошъл мъж, среден на ръст, малко набит, с прошарена, клоняща към бяло брада, сипаничаво лице и с нос като камба. По-късно, според впечатленията на моите приятели, се разбрало, че това е Ветко Рашков, придворният министър в управляващия кабинет. Расъл без родители и се обучил в пограничното село Хладен геран, работил в кариери и станал каменоломец. Имал таланта да доносничи и да предава своите хора. Затова го нарекли людоробеца. Държавните хора забелязали това негово качество и му помогнали да се изучи. Той станал още по-голям каменоделец; ломял камъни, дялкал малки човечета от тях и ги продавал на хората, като им казвал, че това са богове и който им се кланя ще бъде щастлив в този живот, а и на онзи свят. Новият управник го харесал и го направил министър на възпитанието. За да запази благоволението му, людоробецът оклеветявал и набеждавал другите министри – казвал, че са опасни за управлението. Омразата му към талантливите е била толкова силна, че се нажежавала до безцветно. Много умни и смели мъже станали жертва на неговите доноси и клевети. Той винаги бил готов да измие краката на своя господар и да изпие водата… Ангел казал, че притчата за меча и преклонената глава сякаш се отнасяла за него:
– В живота все повече ставаме свидетели на това как мераклиите за власт прегъват кръст.
– Да, господин началник…
– Разбира се, господин…
– Да, веднага ще го направя, господин… Вие сте най-голям…
Веднъж управникът се обърнал към Ветко Рашков:
–Престани да бъдеш толкова послушен!
–Ще бъда, господин министър-председател…
Та този Рашков се обърнал към присъстващите и попитал:
–Харесват ли ви кюфтетата? – без да получи отговор, продължил -Хапвайте, гълтайте, без да слушате този морук. Ако постъпите правилно, всеки ден ще кльопате кебапчета. Не изпускайте този шанс, не го слушайте този лентяй.
Мрачните му очи се спрели на стройното тяло на стареца… Свел очи и казал тези думи няколко пъти. А на хората устата им се наляла – ясно си представили, че всеки ден ще има кюфтета и кебапчета. Обаче не намерили сили да напуснат човека, който им говорел по-различно. Не се знае и никой не казва защо не са си тръгнали. После обяснявали, че странникът бил добър разказвач и всеки можел да стои при него дълго без да знае защо и без да си дава ясна сметка за какво говори. От тук нататък те седели до стареца, мълчали като току-що съборено дърво, търпеливо го слушали и пушели.
– Единственото живо същество, което върви срещу себе си, е човекът. Както е казано, човекът е кална река. – възнасял глас чудакът. – Хармонията в природата представлява внушителна лаборатория, тя е модел и програма за развитието на обществото и човека. Божата работа е те да бъдат копирани, както детето копира целия генетичен код на майка си, и да бъдат пренесени от природата в обществото. Растенията и животните не са по-умни от човека, но те в продължение на милиони години не са допуснали нито една грешка. Рулят на техния кораб се управлява непосредствено от космическия разум, докато човекът, въпреки дистанционното управление на кормилото на неговия кораб, е оставен да определя сам кармата си. От създаването си досега той винаги е губил себе си в безпределния космос. И сега продължава да плува в кръговрата на мътните води на този необятен океан. И накрая без да е открил себе си и без да е осъзнал какво се изисква от един човешки живот и какво изисква от индивида самият живот, той се връща в изходната точка на своето развитие, от която е тръгнал. Нека да бъдем море, за да приемем калната река, без да се замърсим…
Тук старецът млъкнал, отправил взор към ведрото небе, а погледът му се разтворил над Акямач и после паднал на Шахтане. През това време около него, зарязали кюфтетата и кебапчетата, се натрупало множество, което любопитствало какво става и против волята си останало да го слуша. Малко по-късно на площада дошли работниците от първа смяна от близкия шивашки цех. И те останали да го слушат. Според моите познати, старецът казал, че езикът му бил сложен лабиринт от букви, знаци, сигнали, широка гама от цветове и информации. Много малко хора можели да го разберат. „Не ме разбират“, дори си помислил чудакът. Той можел да покаже на човека както да открие и опознае себе си, така и мисията, и кармата си. Бил способен да посочи номера на стола, на който да седне във величавата лаборатория на природата и обществото. Бил имал сили да каже кой колко струва, за да не иска жабата да изпълнява ролята на орела, а костенурката – на лъва. Накрая те чули, че белобрадият бил казал, че ще дойде време, когато най-умните ще заемат върха на спираловидната обществена пирамида. Много добре си спомняха словата на неизвестния, каквито до този момент не били чували:
– Смисълът на живота е в самия живот. Крайно необходимо е да ценим живота, да го обичаме и да се постараем да го направим по-добър за другите; по този начин той ще стане по-добър и за нас. Повтарям, смисълът на живота е във всестранното развитие на нашите способности, в най-пълното отдаване на силите на онази работа, която носи полза както на нас, така и на близките, приятелите и на всички хора. Животът е прекрасен сам по себе си. Щастието се състои не в самото щастливо състояние, а в неговото постигане… Въпросът е не целта, а пътят към нея, това е като усещането за очакван празник… Как се чувстваме днес…?
Докато старецът редял думите си и бележел точки пред множеството, людоробецът напреднал достатъчно и от името на благодетеля си наредил на полицията да го приберат, за да не пречи на хората да ядат кебапчета и кюфтета.
– Аз съм единственият, който може да ви помогне. Разкажете ми вашите проблеми, не пестете и най-малките подробности. Жътвата наближава… – продължавал старецът.
– Полиция! Полиция! – развикали се изведнъж гласове в множеството и тълпата се люшнала. Като видели полицаите хората, които до сега слушали безмълвно, станали неспокойни; едни питали на висок глас какво става, други мълчаливо взели да се разотиват, трети се дърлели…
Тук така и не стана ясно дали полицията изобщо се е появила. Може и да се появила, но на това място разказите са най-противоречиви и размити. В този момент земята мигом започнала да се покрива с бакърените цветове на есенните листа и цветя, която заприличала на златно море. Хората се втренчили в необятното, едни от тях виждали ярките краски на септември, други усещали аромата на майски рози…
В една от версиите белобрадият с добре подстриганите мустаци уж продължавал да говори, но вече никой не го чувал. Които били малко по-далече казват, че са виждали как си отваря устата, но не чули какво казва. Има и точно обратни твърдения – че при вида на полицаите белобрадият млъкнал и се снишил.
По-късно разказаха, че на пазара едни хора говорели, че старецът бил отведен в девета килия на местния затвор, сива сграда с олющена мазилка, изкривен покрив, тук-таме тикли вместо керемиди на покрива, обградена с висока каменна ограда, върху която стърчи бодлива тела.
Свидетелствата за пребиваването му там са крайно оскъдни, дори би могло да се твърди, че изобщо няма никаква информация как е живял там, как се отнасяли към него надзирателите и началниците. Знае се само, че през цялото време лежал на нара обърнат към стената, обхванал шия с ръце и подвити крака. Никой не е виждал лицето му. Разправят, че надзирателите и затворниците го поглеждали учудено и после си шепнели нещо тайнствено. Колко време е останал там също не се знае. Но една вечер го намерили мъртъв в килията. Както си му е реда, веднага го закарали в патологията на болницата за аутопсия…
Когато сутринта лекарите влезли в отделението, видели как бял чаршаф облизва празния постамент, на който бил оставен вечерта…
