От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Изстъпленията пред софийската джамия, която е една от трите светини в триъгълника на толерантността, съединяваща се с източноправославния храм „Света Неделя“ и със синагогата, нанесоха тежко оскърбление на българското общество. Това неповторимо духовно пространство е достояние не само на София, но е вдъхновяващ остров на мъдростта и за света. Ние сякаш не осъзнаваме докрай колко то извисява омърлушената ни, поругана и чалгизираща се родина. И то не от вчера. Но не и от днес е средище, което понася партизанстващи малоумия. Първа пострада църквата „Света Неделя“, която през 1925 година взривиха хора, решили да избият други хора, показвайки по този начин, че са против тях. В лето господне 2011-то, във века, раждащ се след най-кървавите войни на човечеството, един известен „неизвестен извършител“ поведе партийните си мутри, за да се разправят с български мюсюлмани, извършващи обичаен религиозен обред. Ако не отвърнем очи от тази последователност, трябва да очакваме, че следващото място на високопатриотичен погром ще бъде еврейската синагога.

Не мога да си представя по-голямо престъпление от това – да се използва храмът, за да се посяга на вярата, честта и живота на вярващи. И много тъжно ми се струва, че отново най-кресливи заклинания срещу злодеянието изливат политици, журналисти, политолози, имащи недостижим дял в насаждането на непоносимост и омраза към инакомислието и инакодействието. И много тягостно е, че пак гласът на живото слово – на писатели, поети, нравствени журналисти, на артисти, се възпира, се самовъзпира, се отклонява или самоотклонява, заключва се или се самозаключва. И си мисля, че ако някой ден някое фюрерче волно поведе своите воини на смахнатото си разбиране за справедливост към синагогата или друг храм, ние ще бъдем съучастници. Затова и се реших да предложа един свой разказ, който се пръкна през 1984 година и оживява истинска случка в моя град.



Или е малко да бъдем само човеци?
Гоце Делчев

В годината, когато на Йорданов ден изчезна кръста, Баба Вангя рече: „Откраднали са го“. И предрече: „Много млад народ ке погине у вашийо град“. Суеверните залудяха от уплах, кълнеха осквернителите и ги наричаха дяволска измет, изсипана от Рогатия да затрие града. Неверните се подхилкваха и мърмореха, че крадците ще съберат парата на глупаците, после ще върнат кръста и ще си осигурят ядене и пиене за година напред. Разумните мълчаха, най-много да махнеха с ръка и отминаваха, с което искаха да уверят, че случката не ги бърка.

Но нещата тръгнаха на поразия, след Йорданов ден студ вклещи града и Бистрица помръзна, за което старите твърдяха, че от Турско не е бивало. Същата зима напуснаха белия свят седемнадесет от най-заклетите пияници и ако не всички да бяха в първа младост, народът се сепна. Един от тези клетници, Заро, с червени като на бял заек очи скочи на Йорданов ден в ледената вода и докопа кръста. Как ли му е светнало на Заро, какви ли ручеи от вино плиснали пред погледа му, но немá късмет сиромаха, Любе Талпата го сграбчи с якото си тяло, както паяк се впива в муха, изскубна кръста от Заро, Заро залетя, Бистрица го повлече и за малко не се удави. Пукна от простуда, но сигурно и от мъка, че не уварди кръста, защото както се разчу, умрял с открехнати очи и преди да изхвръкне последната му въздишка, изстенал: „И сега щом изтървах кръста, нема и смисъл да мърлям повече земята“.

Но как разбойниците преметнаха Любе Талпата и свиха от него кръста, като Талпата бе от най-лютите побойници на града, ето това замъти духовете. Дали пък, умуваха мнозина, Талпата не бе в колектива на крадците и всичко отнапред да бяха подредили, та повече време да задържат кръста и да натрупат доволно пари? Никой не знаеше как са опекли работата и никой не искаше да узнава, защото да се вреш в делата на айдуците, значи да полагаш главата си на дръвник.


Small Ad GF 1

На пролет се помина Данчо Гяволо, издължен и плещест мъжага, с луди като пламък очи и с тъмна като земята кожа, за който се приемаше, че може да се опре и на Любе Талпата, толкова здрав бе Данчо Гяволо. Отишъл на сватба на сестра си и пил както му се полага, досреднощ извивал тяло на хората и кючеците. После се залутал в тъмното и близките му рекли, че отива да си ляга, а той наистина легнал, но на тревата в Градската градина. Открили го на сутринта вдървен като пън, заяла го болест и го отнесла завинаги.

Приятелите на Данчо Гяволо не бяха изтрезнели от износвачката за четиридесет дни и ги тресна вестта, че влак размазал Мицо Шкляра. Никак не идеше да го вярваш, защото Шкляра не бе гламав да се остави влак да го размаже. Та той бе едно от най-ведрите момчета на града, което знаеше и себе си и другите да весели, а очите му играеха като гълъби на архангелското му лице. Не бе побойник и скандалджия като Талпата, по-кротък бе и от Данчо Гяволо, макар никой да не потвърди, че някога Мицо Шкляра бе ял мариз. Иначе други се бяха натъквали на тупаниците му, ако трябваше себе си или някого да брани. Залисваше се по момичетата и даваше мило за драго да се мушне под някоя фуста. Разбра се, камионът му сецнал на прелеза върху релсите и не мърдал. Силил се Мицо Шкляра да събуди двигателя, а влакът пискал и връхлитал. Защо Шкляра не скочил от самосвала, а се оставил да го забърше локомотива, ето това се питаха всички. Дали пък и сега пред момичетата искал да се докара?

Беше лято и на Движението Пендака заби нож в корема на Вани, най-добрия му приятел, заради курвата Суза, щерка на Ацо Мастиката, един от седемнадесетте пияници, които сдадоха Богу дух през зимата. Суеверните съвсем пощръкляха, говориха за знаци от небето, за кърваво изкупление, което градът ни имало да дава заради откраднатия кръст на Йорданов ден. Безверните рекоха, че и по-рано е било така и пак ще бъде, докато има бел свет. А разумните поясняваха: трябвало е да стане и стана, както всичко, което става.

Колко млади живота отлетяха от града през тази и последвалите години, заминаха си все размирни момчета, които не искаха да знаят други закони освен законите на метежната си кръв. Дали пък и времето им не стигна и когато тяхното време, подгонено от нашето си тръгна, насъбра тия луди глави, както квачка прикотква пилците си и ги повлече някъде отвъд, та там да бесуват?

Последен отпътува Дончо Петела, защо тъкмо Дончо остана за накрая, никой не проумяваше, но сигурно и то не бе случайно. Дончо бе най-малкият от петте сина и по-голям от двете щерки на полицая Панчо. Как бе станало, но къщата на Панчо се бе забила насред Циганската махала, прилежно заградена с бодлива тел. Опанчос, така го викаха циганите и с това име го знаеше града, изпълняваше службата вярно и трудолюбиво, малко падаше зъл, но то не идеше толкова от нрава му, колкото от увлечението да важничи като сподвижник на властта. Той винаги бе стегнат и добре се вместваше в чистата и изгладена униформа, а излъсканите му ботуши скърцаха и носеха напетата му фигура. Опанчос бе несломим патриот, а буржоазната пропагандна машина бе произвела своето: не си падаше по друговерците и в частност по циганите, за което допринасяха упоменатите съседски обстоятелства. С пакостите на комшиите някак свикваше, защото дебнейки ги да прокъсват оградата, за да докопат плодовете в градината, Опанчос държеше свежа професионалната си бдителност. Но захванеха ли безкрайните си веселби, той пощръкляваше и за да възпира горещата циганска кръв, бе принуден да взема извънредни мерки. Най-вече след нощно дежурство Опанчос не издържаше на свирките и тъпаните, изнасяше се устремно навън, надянал само брича, стреляше напосоки и бълваше псувни, докато нарушителите се укротят.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Синът му Дончо, който повече обичаше да гледа, отколкото да говори, настръхваше ако нещо не му беше по сърце, готов беше да се брани или да напада според случая и затова прякорът му Петела си легна на място. Независимо от службата, която поглъщаше Опанчос, бащата отдаваше време и на челядта си и се гордееше с едно свое възпитателно изобретение, което прилагаше най-вече спрямо Дончо. Опанчос сядаше на пейката пред къщата, викаше сина си, даваше му стотинки и го изстрелваше да купи цигари. Преди Дончо да побегне, Опанчос плюваше в прахта и уточняваше:

– Айде сега сине да видим дали днес те слушат краката! – което означаваше, че ако Дончо дотърчи до магазина, върне се с пакета „Арда“ и плюнката не е засъхнала, всичко минаваше кротко. Не успееше ли, Опанчос го ловеше за ризата, повдигаше го на удобна височина и го сгряваше с няколко сочни плесника по задника. Общо взето Дончо Петела се справяше с тази бащина повеля, но веднъж слязъл към бакалията и видял, че е пристигнал Луна-парка. Помамил се Дончо по шарениите и особено по въртящата се люлка, на чиито синджири циганите се усуквали около циганките като смоци и се давели в радост. Дончо зяпнал, завидял, поискало му се и той да полети, и без да му мисли скочил на въртележката. Опанчос полицаят се досетил, че Дончо се е залисал по пазара, отрязал жилава пръчка, па тръгнал да дири сина си. Сгащил го наполовина път и го подкарал по хълма като добиче, удрял, а Дончо врякал и подтичвал пред него. Насъбрал се народ, жалели сина, лютили се на бащата, но никой не смеел да се меси в грижите на Опанчос. По някое време пред полицая се изпречил дедо Ичко Войводата:

– Опанчос, оти не сопреш тоя махаленски цирк?

– Кой си ти бре, та ми се пречкаш? – креснал Опанчос, а дедо Ичко войводата:

– Сакаш да заулавиш момчето ли бре, пезевенк?

Опанчос измъкнал пищова и го натирил право у лицето на дедо Ичко, а на него нали си беше войвода и косъм от мустака му не мръдвал:

– Собери го ова железо, оти во газот ке ти го заврам! Ти гяволо с гявол ли ке плашиш, бре копиле?

Заради дедо Ичко по-малко пердах приел Дончо на улицата, но хората си мислеха, че Опанчос е наваксал в къщи.

А на девети септември 1944 година било решено и циганите да дадат свой принос за новата свобода и им заръчали да обезвредят и предадат на народната власт полицая-злодей. Съседите не се поколебали, защото и без друго действията му срещу веселбите им насъбрали мощен класов гняв и най-сетне виждали края на Опанчосовата тирания. Цялата махала целокупно заградила ненавистната къща и се разкрещяла:

– Опанчос, предай се!

Опанчос траел, не се подавал навън, намеренията му били мътни. Нападателите свили кръга и настояли врагът да вдигне бел байрак, а той като бясно куче изрипнал през външната врата и загърмял на поразия. Циганите предприели безредно отстъпление с възгласа: „Акатар под мостар, да нема жертви!“, което побългарено указва: „Крий се под моста, да нема жертви!“

Ако проследим събитията около политическия разгром на Опанчос, ще се очертае следната картина. Властта го насочила към Белене, а къщата му отнела и в нея настанила няколко заслужили цигански борци със семействата им. Първа грижа на новодомците била да разградят оградата и да продадат бодливата тел. Така свързали имота на Опанчос с Махалата и къщата скоро се порутила, а по изглед не отстъпвала на околните колиби. Циганските веселби се разгърнали неудържимо.

Трябва да отбележим и как разложително Опанчос повлиял върху мирогледа на децата си и особено на Дончо Петела. От баща си Дончо просмукал зловредното отношение към друговерците. Мероприятията на народната власт преминали край него и той си останал върл националист. Момъкът не шумеше из града, малко падаше саможив, дори избягваше момичетата, които кършеха ръце по гъвкавото му тяло и черния перчем, премрежващ маслинените му очи. Но срещнеше ли друговерци, Дончо Петела настръхваше и не можеше да се събере в кожата си.

Във времето, когато на Йорданов ден изчезна кръста и Баба Вангя предрече колко млад народ ще погине, Дончо се поболя. Нещо залуде, не само спря да говори, но и не гледаше както се гледа, ами погледът му се отбиваше нанякъде, където нищо не можеше да се открие. И от другарите се отвърна, чезнеше без посоки, а братята и сестрите му взеха да се плашат, и не го освобождаваха от наблюдение. Един ден го откриха в двора на Владишкото, седял Дончо на сянка и ронел хляб на гълъбите. По-късно го свалили от влака на Кулата и с милиция го върнаха. А когато овчари го намерили измършавял да се лута из Рила, близките му го предадоха в болница.

Сложили Дончо в стая с друго момче и онзи като него мълчал, прилепил стриганата си глава на прозореца, а сините си очи не откъсвал от зелените върхове на тополите. Дончо пробождал момчето с поглед, кръвта му се сгорещявала. После се обърнал, седнал на леглото и изглеждало да се е укротил. За по-късно никой със сигурност не може да каже какво точно е станало. Кръстю Моргата, който бръснеше покойниците и така изкарваше за пиячката, разказваше в „Деветте магарета“ следното, което дори да не е съвсем вярно, най изглеждаше да е истина: Взело да здрачава, момъкът със стриганата глава и сините очи висял на прозореца и гледал вече тъмнеещите клони на тополите. Дончо Петела станал и спрял зад гърба му . Стоял, накрая викнал:

– Ей! – но онзи не помръдвал, сякаш искал да каже, че за него Дончо е въздух, без образ и стон.

В стаята се чувало тежкото им дишане. Дончо стоял, онзи не трепвал, а гледал как почернелите върхове на тополите треперят. Тогава Петела го сграбчил за раменете, извърнал го и докато другият се опомни, свлякъл му гащите.

– Резан си а, мамка ти!

Онзи го стрелял изоглавен със светлите си очи, които се замътили като планинско езеро пред буря, а Дончо Петела го изпивал с поглед. Колко се гледали е трудно да се каже, но накрая Дончо се обърнал и тръгнал да сяда. След миг помакът се нахвърлил и така започнал боят, който не свършил както свършва всеки бой, а се вихрил цяла нощ, но как и що, никой не видял. На сутринта ги намерили изгаснали, с кръв били оцапани лицата им, телата им, завивките. Седели приведени един към друг, а ръцете им били вклещени, сякаш още искали да се бият, но и като да се прегръщали.

След свършека на Дончо Петела спряха да измират млади хора в нашия град, а всичко си потече както си е текло – умираха старите, умираха болните, умираха и млади, но не поради проклятие, а защото животът си го искаше. Кръста се намери, но никой не научи кои бяха осквернителите. И никой не разбра къде се завря Любе Талпата, жив ли бе, мъртъв ли бе, нямаше го, все едно да не го е имало, защото за народа той нямаше място нито на земята, нито на небето. Като изключим усилените цигански веселия, всичко се успокои в града. Само още известно време се питахме дали Дончо Петела сам бе хванал за отвъдното или бе тръгнал с друговереца, дали единия го прибираше неговия си бог, а другия го чакаше другия бог, или лудите момчета си имаха един свой бог?

Владимир Каперски е български писател и журналист.

Pin It

Прочетете още...