От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Размекнатият лед се лигавеше под краката им и на места обещаваше да ги подхлъзне, но вече беше загубил силата си. Двамата вървяха по една отъпкана пътека в планината, която нито се изкачваше до заснежените върхове, нито се спускаше до мърлявия град в подножието. Това й беше хубавото на пътеката. И това й беше лошото.

– Ако сега не вземеш решение – каза той – просто тук се разделяме. Завинаги.

– Къде, тук?

Тя посочи локвата между тях.

– Може и тук да е.

Гневът го караше да забързва крачка. Жената се стремеше да не изостава зад него, като от време на време, за да не загуби равновесие, разперваше ръце. Подметките на хлъзгавите й ботуши бяха  подгизнали, а водата, която на няколко пъти влезе през циповете им, отдавна се беше събрала отпред на пръстите. Искаше да се оплаче, но всеки път, когато си отвореше устата, се оказваше, че трябва да обяснява нещо друго. Беше около трийсетгодишна, малко по-висока от мъжа и фигурата й изглеждаше като скроена от шивач, който не е свикнал да пести плат. Вързаната на тила коса надигаше плетената й шапка като че ли отдолу имаше дръжка на кана.

– Знаеш, че не мога да направя такова нещо – каза тя като се задъхваше. – Прибирам се у дома и внезапно, без никакво предупреждение, съобщавам… Въобще, каква беше тази идея да се качим тук?

Той спря и я хвана за китките така, че да спре и тя. Лицето му беше потъмняло и вените по челото му изпъкваха на възли. Вместо тях, тя отново видя съразмерните пропорции на чертите му и морскосините очи, които всеки път й напомняха, че няма друг като него. Потръпна от познатия страх, че ако той изчезне, тя никога няма да успее да му намери съвършен заместител, което не я тревожеше в такава степен за останалите хора.


Small Ad GF 1

– Внезапно ли? Марта, от една година обещаваш, че ще му кажеш. Омръзна ми да се крием по ъглите. Само се оглеждам като някакъв… Заради тебе! Просто това е моментът, в който ти решаваш!

Гласът му наблягаше на почти всяка сричка, разлиташе се из празната планина и някъде из далечните дървета вероятно сричките се разбиваха.

– И после?

– После…

Той тръгна, за да не би да му се наложи да я слуша, ако случайно има още нещо да му възразява. Марта го настигна с няколко крачки, залитна и се вкопчи в шубата му. Мъжът загуби равновесие, този път тя го задържа, но ботушите й поеха сами настрани и падайки, завлече и него. От джоба му изскочи дебел нож с хищно извито острие и назъбена горна част. Плъзна се на пътеката и приключи с въртене на място като стрелката на компас в центъра на оживено кръстовище.

– Ти наред ли си? – извика той, за да скрие шума от въртенето на ножа. Докато тя разглеждаше измокрените си ръкавици, той тихо се протегна и го прибра. Ножът потъна без калъф в джоба на шубата му като сабя в устата на панаирджийски факир.

– Емиле, какво беше това?

– Кое?

– Нещо не падна ли?

– Ние двамата паднахме.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Той стана и опита да изтупа мокрите си панталони. Петната по тях бяха всичко друго, но не и тържествени. Подаде й ръка да стане. Краката й се бяха оплели на пътеката и не искаха да се сглобят в прав стоеж. Емил я задърпа нагоре. Паднала, Марта беше по-тежка от това, което изглеждаше, докато беше в движение. Устните, носа и бузите й бяха зачервени от студа.

– Защо ме доведе тук? В делничен ден тук няма жива душа.

Тя се заоглежда.

– За да размислиш по-добре.

– Не мога така да мисля. Искам да се прибираме.

Бяха навлезли сред гъста гора от борове. Под клоните им повяваше студено течение. Снегът по върховете им се топеше и падаше на случайни капки, които свиреха неразбираема музика. Земята привличаше обратно всичко, което смяташе за свое.

– И как ще се приберем? Ти при мъжа си? Или двамата заедно?

– Искам да се прибираме, ти казах! Веднага!

– Оттук не можем веднага.

– Ти измисли тъпата планина. Сега измисли как да се приберем.

– Марта, зададох ти въпрос.

Той й препречи пътя.

– Няма да ти отговоря! Не мога да разбера защо точно днес трябва да се вземат важни решения, които…

Докато говореше, тя се опитваше да го заобиколи.

– Така съм намислил.

Палецът му опипа отвора на издутия джоб. Разходи се по процепа. Потърси твърдия предмет на сантиметри от върха си.

– Махни се от пътя ми!

Гласът й започваше да става нестабилен.

– Махай се! – развика се тя. – Какво искаш от мене? Махай се!

Емил гледаше близкото й, задъхано лице, усещаше тялото й, което се буташе в неговото, за да мине напред, и си казваше: „Удари ме. Удари ме. Хайде, ето сега.“ Нямаше представа, че е усмихнат.

На пътеката се появи старец. Зададе се иззад завоя на тънките си крака, стиснал в едната си ръка скиорска щека, а в другата – къса синьо-черна тръба. Приближи се до двамата с бодра крачка и им подаде тръбата, която се оказа навита на руло брошура. Емил се обърна на другата страна, но Марта я взе.

– Ето, да видите, че този живот не е последен – каза старецът.

Очите му бяха с провиснали долни клепачи, които задържаха вода.

Марта застина с въпросително изражение, но старецът се обърна и продължи по пътя си, мушкайки снега с щеката. След него остана тишина и редица от бели стъпки.

Марта се загледа в брошурата, която се оказа богато илюстриран агитационен продукт на някаква религиозна организация. На корицата й имаше живописна снимка на погребение, която трябваше да настрои потенциалните читатели положително. На втора страница, до кратко тълкувание на Евангелието, неколцина умрели отваряха каменните плочи на гробовете си и разкършваха яки тела. Марта вдигна вежди и се разсмя. Емил й грабна брошурата от ръцете и я мушна в джоба си. „Ау“ извика в следващия момент и бързо извади ръката си. Кокалчето на средния му пръст беше срязано и от усмихнатата уста, която се беше отворила в кожата му, бликаше кръв.

– Какво е това! – извика Марта. Извади хартиени носни кърпи и започна да увива пръста му ту с една, ту с друга. Те бързо се напояваха в червено и трябваше да се сменят.

– Забравил съм си някакъв инструмент в джоба.

– Ама как може бе, миличко. Ще се обадя на бърза помощ, ако те знаят как да дойдат…

– Глупости, драскотина.

– Ще се обадя.

– Чакай, виж – той отвори брошурата. – Виж какво има тук.

Независимо от паниката си, тя се загледа. Вътре, след още погребения, представени като илюстрация на неизбежността, имаше рисунка на хора, които се прегръщаха сред шадравани и цъфтящи храсти. Бяха разноцветни и засмени. Под тях пишеше: „Умрелите ще се сдобият с нови тела след смъртта и ще се срещнат с онези, които обичат“. Тя посочи с пръст към двама влюбени, грациозно преплетени край килната настрани надгробна плоча.

– Ей, това вярваш ли го?

По гланцираната хартия се размаза кръв от неговия пръст.

– Не – каза той.

– Пък аз го вярвам. Значи ако е вярно, ще те намеря.

– Заедно с мъжа ти ли ще ме търсите?

– Глупчо! Тук пише „онези, които обичат“. Значи ще сме заедно с тебе. Ако аз умра по-рано, ще бродя насам-натам, докато те намеря. Ти просто не можеш да се оправиш сам. Дай да го видя пак.

Тя вдигна увития му в носна кърпичка пръст към устата си и го целуна, като гледаше настрани. В другата й ръка имаше джиесем.

– Ало? Кажи ми, моля те, какво трябва да се прави на отворена рана, че тук пострада нали-се-сещаш-кой? Не, не е засегнат голям кръвоносен съд, май. Обаче сме горе на планината – каза тя в слушалката, докато той се опитваше да й вземе телефона, а после се обърна към него: – Спокойно глупчо, на приятелка се обаждам, медицинска сестра е. Няма да ни издаде. Да. Да. Аха – приключи тя и прекъсна връзката. – Може и със сняг, но трябва да е чист.

– Значи чак след като умреш ще дойдеш с мене, така ли?

– Да. Нали видя какво пише тука! Този живот не е последен.

– Може – съгласи се той. Бръкна внимателно в джоба си и докосна с палец отзивчивото острие на ножа. – Във всеки случай днес няма да разберем това.

– Ей, поряза се малко и вече… Отивам да потърся чист сняг – каза тя.

Леко се наведе и го целуна по бузата. След устните й остана голямо кърваво петно.

Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.

Pin It

Прочетете още...

Бездомен пес

Атанас Стойчев 25 Сеп, 2014 Hits: 8995
Веднъж ЕМП ми каза, че дълго време не е имал…

Куба либре

Таня Рупел – Тера 31 Окт, 2012 Hits: 13714
В началото, когато се обичаха, имаше…

Порт Мариел

Красимир Дамянов 30 Авг, 2010 Hits: 9625
Започвах да пиша това писмо два пъти.…

Обувки

Здравка Евтимова 11 Авг, 2011 Hits: 12759
Защото ние сме приятели, още по-големи от…