Драскулки – Проза

Възпоминания[1] от София

факшън[2]

Цяла година не бях в столицата. И ето днес, два дни след стара Коледа, отново съм тук в едно уютно кафене на „Раковска“. Компанията ни е страхотна и международна – истински хора, в истинска среда – и най-важното е, че всички говорят български. Представям ви ги по азбучен ред.

Първо, Блажо от Косовска Каменица, Сърбия, който владее осем езика, свири на китара и (се) снима (във) филми. Истински космополит и балканец е, с таке на главата като Че Гевара. После, Гунар от Трондхайм, Норвегия – неженен и поет, висок и гологлав, да му се възхитиш колко хубаво говори български. Учи българска филология(!) и от няколко години посещава страната, за да изучава език и култура. Напоследък не е във възторг. С него е Добри от Сливен – изключително чисто и интелигентно момче, живяло доскоро при сестра си в САЩ. Млад и ерген, Добри носи рядката фамилия Батинков, но няма нищо общо с американския актьор Рандъл Батинкофф. С нас е Оги, който е митничар и забележителен шегаджия (ще разберете). Страшно е приказлив и обаятелен. Да не пропусна Руси от София (тайно подозирам, че е от Русе), който има фондация на негово име, пише пиеси и наскоро е чел Рънсиман, История на Първото българско царство. Последен, но не по важност, е Юрий от Красноярск, Русия, почетен гражданин на Югославия, воювал на страната на сърбите в Босна. Раняван е и е женен за българка. Професионален войник, Юрий излъчва сила и непреклонност, ала той си тръгна пръв, още преди да дойде просячето. За това – по-късно.

И така, седим си ние, седмина мъже (мултиетнически седмочисленици), пийваме и, разбира се – разказваме си весели случки. Митничарят Оги, обаче, ни спуква от смях с историите на негов приятел зевзек, който има старо БМВ и неописуемо чувство за хумор. Същият този, един ден с БМВ-то си… Но ето какво се случило според преразказа на Оги:

– Значи карал си нашият колата и гледа на пътя стопаджия с празен сак до краката. Взел човечеца. Оня сяда отпред до него и слага сака в скута си. Мълчи, един такъв ошмулян, и си гледа напред. След малко, както си траел отнесен, стопаджията отваря бавно сака и вади оттам, значи не пушка, а прост волан, най-обикновено кормило от „Лада“. Хваща го с две ръце, започва кротичко да си бръмчи и да „кара“ БМВ-то с моя приятел. Оня се позачудил, ама кво – поредният тих луд. Забавлява си се човека. Хоби! Карат така двамата и ето че настигат някакъв „Вартбург“ таман пред стръмен баир. Моят човек дава мигач и газ да го задмине но водачът на „Вартбург“-а не се дава – натиска и той. Двете коли се изравняват и се движат успоредно. Нашия – газ, и оня – газ! Брей! БМВ-то старичко и не може да дръпне, пък и баир. Оня от „Вартбурга“-а поглежда през прозореца и не вярва на очите си – двама души с два волана! Майтап! Кой кара? Стопаджията най-невъзмутимо си бръмчи, съсредоточен напред, а БМВ-то се мъчи горкото, ама – не! Тогава мнимият шофьор бано се обърнал към амбициозния водач на „Вартбурга“, измерил го хладно с очи и рязко завъртял своя волан от „Лада“ надясно. Оня се сепнал и от страх да не го ударят – бам в мантинелата. Пълен ташак!

Представяте ли си какъв смях настъпва в уютното кафене на „Раковска“?

– Ей пич, ти ни уби с тая история – казва Блажо, а ние още не можем да се съвземем.

– Ако не е вярно, поне добре е измислено – додава Руси.

– Ега си метафората, а! – заключва Добри, а Юрий от Красноярск:

– Ета стар руски виц – и става да си върви. – Хайде, аз си тръгвам.

По всичко личи, че вече му е скучно с нас. Излиза, а ние още цъкаме и се хилотим. Чао, чао, успех през годината и без войни!

До Блажо вече е застанало едно просяче и настойчиво нарежда:

– Дай бе, чичо, дай да си купим хлеб!

– Изчезвай! – безцеремонно го отпъжда Оги. Просячето не спира.

– Сега ще започне да ни кълне, ако не му дадем – опасява се Руси.

– Аре, бръкнете се! – подканя ни Блажо и сам пуска стотинки в мръсната шепа на детето.

Събрало парсата си, то доволно си излиза и ни оставя да коментираме.

– Ей, че са нагли, значи – възмущава се Оги, – като мухите са станали.

– Тук поне не ги избиваме като в Бразилия – защитава ги Добри. – Гунар, разкажи им какво правят нашите роми в Норвегия!

– Неприятно, но не са само сигани, а и ваши българи – също.

– Нали ги връщате? – реторичничи Руси.

– Ама как така ги избиват? – не се стърпявам аз.

– Ей така! – вещ е Оги. – Специални отряди ги стрелят нощем като бездомни псета. Нали бе, Блажо? Мен Кольо Станчов ми е разправял.

– Кой е тоя? – питат едновременно Блажо и Добри.

Тук бъбривият митничар Оги изпада в генеалогичен пристъп и изнася кратка историческа сказка на невежите българин и сърбин, но непрекъснато се обръща към Гунар – да знае и той!

– Ами, прабаба му е графиня…

И без да изчака логичното „Как така?“, тоя благоуст митничар-историк започва още от края на ХІХ в. , от големия патриот и космополит Димитър Станчов (1864-1940), избран от княз Фердинад за личен секретар през 1887 г. Той, значи, се оженва през 1889 г. за забележителната лингвистка, художничка и музикантка графиня Анна дьо Грено, която била и придворна дама на принцеса Клементина Орлеанска, майка на Фердинанд. Е, раждат им се деца, едно от които – Иван – през 1897 г. Освен близък приятел на цар Борис ІІІ, Иван се жени за талантливата Мариан Мичъл, която ражда Иван (Джон) младши, той пък е баща на въпросния Кольо, id est Никълъс.

– Помните Иван Станчов, нали? – завършва Оги. Беше министър на външните работи в служебния кабинет на Инджова. Беше близък на един от премиерите ни. Гунар, нали знаеш, че си имахме цар-премиер?

Норвежецът се усмихва в потвърждение, а Руси гледа отегчен.

– Абе, Оги, ти пич откъде ги знаеш тия работи? – пита Блажо.

– Ами, чета бе брачо. Питай Руси не съм ли прав!

Човекът-фондация потвърждава, дори разказва кратък епизод за британския историк сър Стивън Рънсиман, който от своя страна очаровал и Станчови, и цар Борис ІІІ с познанията си за България.

– Това за децата в Бразилия не е за вярване – недоумявам аз и се питам дали (ако е така) и у нас скоро няма да започнат да се грижат по същия начин за бездомните човешки създания. Ужас!

– Ей, ако щеш вярвай! – отвръща ми митничарят.

Добри цъка с език и пита Гунар той какво мисли. Норвежецът отвръща, че не е ходил в Бразилия, но не изключва подобна възможност.

– А на мене кво ми се случи, не е истина! – подхваща Добри. – Преди да замина за Америка, среща ме едно просяче и ми вика: „Бате, дай левче, ще ти кажа стихотворение!“ Така ли, да видя. Вадя левчето, а то: От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?/Хе, там зад горите… много е далече,/ нямам татко, майка: ази съм сирак,/ и треперя малко, зима дойде вече… И изпраска стихотворението докрай – цели осем осемстишия. Падна ми шапката. Аз – ошашавен, давам му два лева и го питам: „А други знаеш ли?“ „Знам, казва, но тях – утре.“ Отминавам изумен.

Още на следващия ден следобед отивам на същата улица, просячето – пак там. Забравило ме е, мисля си, ала то не повтаря старото стихотворение. Този път – Аз съм българче. И започва от началото: Аз съм българче и силна майка мене е родила…, а не: Аз съм българче, обичам… както го знаят повечето хора…

– Щото много обичаме, нали Блажо? – прекъсва го Оги, смигва и се хили с едно блажно, та чак заливосано лице.

– Трай бе, пич! И кво? – не обръща внимание балканският космополит.

– Пак му давам два лева, а то: „Ти и вчера толко ми даде.“ Запомнило ме, значи. Кое ли стихотворение ще ми кажеш утре?, питам се, погалвам го по главата и го оставям. Не мога да ви опиша как се чувствах. Да, но се случи така, че още вечерта имах среща с Гунар в едно кафене на същата улица. Когато отивах, просячето-рецитатор го нямаше. Влязох в заведението, намерих маса и като се огледах – що да видя! Момченцето – и то в кафенето. Седнало с гръб към мен и свойcки си говори с човек на средна възраст. Е, не се стърпявам и се заслушвам…

„Тати, днес добре ли изкарахме? Утре ще спечеля още.“ Мъжът го гледа радостен, а детето продължава: „Ако не ходим сутрин на училище, ще ги удвоим, а? Ще изкараме твойта заплата за една седмица, нали?“ Не вярвам на ушите си. Каква била работата? Бащата – учител, синът – негов ученик, изкарват си почтено парите с поезия – като пеещите и свирещите в подлезите, само че със стихотворения на Вазов. Колко хитро се бяха сетили – явно бащата! После дойде Гунар, но и той не можеше да се начуди на находчивостта им.

Пръв проговаря Блажо:

– Пич, тая история става за филм.

– Тоя ме удари от земята, а Руси? – смее се Оги. – Само как го измисли, значи!

– Случката с твоя зевзек е абсурдна, докато Добри е попаднал в реална ситуация – умно му отвръща човекът, който чете Рънсиман.

Гунар си мисли нещо на норвежки, а аз зяпам тъпо през прозореца на уютното кафене на „Раковска“. Добре, че го нямаше Юрий от Красноярск. Щеше ли да каже, че и това е стар руски виц?

Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 в Лом. Завършил е английска филология. Работил е като учител, журналист, преводач и преподавател по английски в Богословския факултет на Софийския университет. Автор е на сборниците с разкази „Ломски разкази“ (1996), „Късен сецесион“ (1998), „Островът на пияниците“ (1999), на романите „Стъклената река“ (2004; награда ВИК за 2005), „Проклятието на жабата“ (2006) и на пиесите „Да убиеш премиер“ (2004), „Иманяри“, „Бебето“. Негови текстове са превеждани на английски, полски и сръбски. Живее в София, но по-голямата част от годината прекарва в средногорската махала Равни Рът.