Драскулки – Проза

„Ето, ида скоро; дръж, що имаш, за да не вземе никой венеца ти.“
Библия, Откровение на свети Йоан

Лицето Петров беше пето поколение кюстендилец и много се гордееше от факта, че помни на мястото на тази или онази къща какво е имало преди, кои са живели, къде са се преместили и какво е станало с тях. Данте Петров беше мрачен човек, стиснат, завистлив и голямо мрънкало. Той заекваше свенливо и по този начин винаги успяваше да изкрънка две-три ракии с: „Не, не, не. Стига толкова. Пия това и ставам.“ – изпива това и започва да сумти, да пъшка и с влажни очи да гледа празната чаша, накрая почва да я надига с пронизващ и обиден поглед. Ако и тогава другите от компанията се правят на две и половина, с отчаян глас вика келнерката и: „Ленче, дай една малка, от най-евтината.“

Винаги се намираше някой зевзек да каже: „Каква малка, бе! Давай му голяма и я пиши на моя сметка.“

„Не бе, не бе, защо голяма, няма нужда – щастливо протестираше Петров и гледаше с големи любящи очи зевзека или зевзечката. – Защо голяма?“ – и хоп, пресушаваше я до половината.

Веднъж така се случи, че Петров се спомина, сиреч умря. Тихо, леко, в съня си, но пак със сумтене и мрънкане, сякаш си просеше почерпката. Три дни лежа мъртъв, полуотвит, все едно ей сега ще ритне с крака във въздуха, за да повдигне тежкото си туловище до седнало положение и да извика „Комунисти!“ – за да рипне от леглото и да изтича до тоалетната. После с „Безбожници“ и „Терористи“ Петров отново да пресече коридора, да влезе в същата стая, в която сега лежи мъртъв и тихо и примирено да се отпусне в леглото.

„От три дни съм мъртъв – си мислеше Петров, – а няма кой да дойде да ме види жив ли съм, здрав ли съм“ – и душата му ридаеше. Не му беше удобно да лежи само на една страна, чувстваше се вкочанен и искаше да се обърне, да се изтегне с вик (при който навремето майка му връхлиташе в стаята с пълна чиния пържени филийки и буркан кисело мляко, промушено с лъжица: „Ставай, Данте – така се казваше в младостта си Петров – ставай, сине, да закусиш.“)

„Е, сега и майка ми се появи! – упрекна се намусено Данте. – Ако и в отвъдното ще се срещам с нея, по-добре да бях останал жив“ – усмихна се мислено той. После душата му се разрида, като се сети какво оставя: пари, апартамент (вярно, полуразрушен, но на хубаво място), книги, ръкописи, телевизор, котлон, чинии, вилици и други неща.

„Дали Николинка (така се казваше неговата племенницата от първия и единствен брак на сестра му) ще се сети да отвори „Кюстендилски хълмове“? Между 20-а и 96-а страница съм надиплил 10 000 лева, а в „Град над градове“ (на великия Теофилов) ми е дебитната карта, на 23-та страница между трета и четвърта строфа съм записал и пин кода, сумичката там е 18 689 лева и стотинки (ридаейки си мислеше мъртвият писател). Дано се сети детето да ги извади без да казва на ония плондери от банката, да не вземат данък наследство.“ Като си помисли за тъпото Николинче, Данте се разрида неудържимо.

„Парите. Паричкитеееее! Пестих, пестих, пестих за черни дни, а си умрях, без да се усетя“ – мяташе се в леглото Данте, но тялото му не помръдваше, леглото не скърцаше, не долавяше и обичайното попръцкване от мъртвото си тяло. „Откъде е тогава тази смрад?“ – запита се той. После се надигна от леглото, огледа тялото си и: „Аз съм се изпуснал!“ – скочи погнусено и се изплю върху изкривеното си, посиняло лице. „Ууу, плондер такъв, колко си грозен!“ – и пак се изплю.

„И книгата ми – историята на милия Кюстендил, оставих недовършена, още шест тома и щях да приключа с древната Пауталия и да се залутам в дебрите на скъпия Велбъжд.“

Кюстендиле, Кюстендиле – най-древният град в Европа си ти, запя си Данте и докато се съзерцаваше как изглежда мъртъв, не се одобри и се погледна изпод вежди, като продължи да тананика: люлка на цивилизацията си, мой роден град… Навремето Боби наминаваше, когато го гонеше жена му… ееех, какви празници бяха тогава – ядене, пиене и екскурзии… я при колегата Заяков с две пиленца с гарнитура, я при Калина и Йордан с пълна торба кюфтета и кебапчета, отделно доматите и краставиците, не броя и мастиките, които се изпиваха…

Ох, Боже, защо на мен се случи това? Защо ми трябваше да умирам?… Сега, като гледам, никаква полза от умирачката няма… Данте Петров се прекръсти набожно, като гледаше мрачно мъртвия летописец и изведнъж с всичка сила му удари шамар… – „Пак цоца някой там горе, лепнал се е за някой Ангел издател, сигурен съм“ – повтори и потрети шамара Петров. На трупа му идваше да извика след тези несправедливи и с нищо незаслужени шамари, но не можеше да каже думичка, а безсмъртният Петров го удряше, удряше ожесточено, накрая стана и го ритна, наплю го отново и тръгна замислен да се разхожда по улиците… „Това умирачката е като комунистите – само взима, не дава; нито пари, нито кльопачка, за пиене да не говорим… Кой друг щеше да напише този колосален труд – пак се върна на темата Данте, – историята на обичния ми Кюстендил… Спокойно гледам ОТ бъдещето ази…[1] В БАН?… издават глупости… ей такъв, като прасенце-сукалче щеше да изглежда многотомникът … Само да се погрижа за тленните останки на оня протур там и го удрям на живот! Лошо, Петров. Лошо. Не трябваше точно сега да умираш!“

Както си вървеше по улиците отчаян и замислен за онова нещо, което се разлагаше върху чистите му чаршафи, при мисълта „А сега кой ще пере?“ – Петров се спъна и падна. Но не падна удобно, на нещо мекичко, а се заби на един остър камък. Изрева, сгърчи се без да го боли, ей така, по навик: „Ето удобството да си мъртъв – никаква болка, нищо. Ако преди да се спомина се бях пльоснал върху този камък, щях да си счупя ребрата и нямаше да мога да дишам. А сега нищо, нищичко, сякаш съм безсмъртен.“ – усмихна се закачливо Петров и намигна на една гургулица, която го гледаше с обожание, след което започна да пада на всяка крачка с ехидно изражение. После му омръзна падането и се залежа. Никакво впечатление, нула внимание, хората го отминаваха. „Да не съм сбъркал града? В Кюстендил всички ме уважават, ще ми помогнат, щом ме видят паднал… не е възможно това да са моите обични съграждани и да ме гледат като плужек, да ме заобикалят, да се гнусят… не, не! – и започна да рони сълзи като камъни писателят. – Ето, виждам „Пауталия“, значи съм се изсипал на площада, ето го и „Хисарлъка“, ето, виждам и една стара курва с правнук – потвърди убеждението, че е в родния си град Данте, след като си обърна главата и на другата страна, – сто процента съм в Кюстендил!“

„Ставай! Ставай, говедо! Това да не ти е морето! Ставай, мерзавецо“ – и го засипаха не с рози, а с мощни кюстендилски ритници. Не го заболя, но обидата, че ритат публично него, класика, му дойде в повечко и той примирено си каза: „Да правят каквото си искат, аз съм безсмъртният Данте, човекът, увековечил Кюстендил с робски труд, талант и чутовно постоянство: ставане в пет, писане до обяд… три бири със собствени, после още десет с чужди средства… прибиране на зигзаг от кръчмата на Нела, два часа сън… Ставане, салатка, бутилка „Поморийска“, псуване по телевизора: „Да им еба майката комунистическааааааааааа!“ Накрая – пак сън. Един живот, отдаден на литературата.

Менде, Здравко и Евгени го бяха наобиколили и го ритаха последователно и методично. „Както са се засилили, тези тримата ще ме довършат!“ – помисли си мъртвият Петров и смръщи вежди.

„Ебати писателя!“ – погнуси се Евгени и му заби силен шут направо в гъза.

„Ставай бе, говедо!“ – с къси, отсечени удари Менде започна да го повдига от земята.

„Нека си лежи! Да си ебе майката!…“ – с шут в главата го приземи Здравко.

И така – половин час гимнастика: шутове, скачане върху гърдите, колена… Задъхаха се, измориха се – не бяха на 20, не бяха на 30, не бяха и на 40, и тримата гонеха седемдесетте. Накрая Евгени, след като видя, че Данте още мига с очи, а Здравко зъболекарят едвам диша, каза на пресекулки: „Мен-де, на-бе-ри-по-ли-ция-та-и-ми-дай- те-ле-фо-нааа-аххх…“

„Хари [2] (така се обръщаха приятелите към Евгени), чакай само да си поема дъх“ – каза Менде, превит на две, хванал се през корема, после бавно се изправи и забърса с носна кърпичка плешивото си теме.

„Елате на площада да дигнете Данте Петров. Същия бе, историка, развратника… същия, да… и аз това викам, да му еба майката! С ритане? Ритахме го – не става! Менде, забий му главата в земята, каза дежурният, това винаги карало писателите да стават.“ Менде хвана Данте за ушите, повдигна го и светкавично, с всичката си останала сила запрати главата му в земята. Нещо изхруска и лицето на писателя се размаза и остана по плочките. А Менде клекна и се хвана за гърдите.

„Не ме боли, не ме боли, не ме боли. А тия ще умрат и тримата“ – пееше си Петров и се кискаше вътрешно.“ Не, не, бе!… Менде го размаза като досадна муха… лежи си още, все едно е на плаж… до РЕП-а ще го намерите… там, да… при телефоните“ – каза Евгени и затвори, ритна за последно Петров в носа и каза: „Момчета, да си вървим.“

„Добре, Хари“ – каза Здравко и заби още един силен шут в гърдите на писателя.

„Хайде, гнидо! – наведе се Менде и нанесе юмручен удар в носа на съкрушения летописец. – Авантаджия мръсен!“ – допълни той и тримата тръгнаха към сладкарницата на „Пауталия“.

„Ох-ох-ох, божке, божкеее – пъшкаше Петров по навик, като се наместваше на плочите, – вече спокойно мога да си полежа, без никой да ме побутва, ох-ох… – после изръмжа: – Отидоха да ядат и пият мръсниците… да им приседне дано!“ Мисълта за софрата, която щяха да спретнат хулиганите, ядоса Петров и той започна люто да псува. Чак тогава кюстендилци го забелязаха, събраха се около него и започнаха одобрително да цъкат, да пляскат с ръце и да викат: „Браво, Петров!“, „А така! Всичките са маскари!“ Като чу възторжените възгласи на будното гражданство, Петров се окрили и започна да кълне освен тримата уважавани съграждани, който поругаха крехкото му достойнство, и гражданското общество, и новите демократи, и световната икономическа криза. „Браво, Петров!“ – скандираше вече огромното множество. Тогава се появи патрулката, слязоха бързо четирима полицаи с валсова походка, хванаха за ръцете и краката известния писател и го метнаха в багажника. Като видяха как грозно постъпиха с Петров, хвърляйки го като чувал самоковски картофи в колата, кюстендилци бързо се разбягаха и за секунди площадът опустя.

„Хвърлете този мерзавец на вълците!“ – чу Данте някакъв дълбок контраалт да говори на полицаите, но не разпозна чий е. „Сигурно е някоя жена, която съм изоставил, или е глас на колежка, или е глас на…“ – не се ориентира точно той. Колата с пукот потегли и по наклона и по виенето той позна, че отива направо в Зоопарка в „Хисарлъка“.

„О, братя мои“ – възкликна Петров, когато го хвърлиха в клетката на вълците. Разпозна в тях: поет, три броя белетристи, литературен критик, изкуствоведка, две поетеси, четири изтънчени художници (тоест много слаби), композитор и пианистка. „Ето къде се е преместил Клубът на културните дейци“ – помисли си въодушевено летописецът. Затова срещата му се стори много вълнуваща. „О, братко мой“ – прие поздрава му поетът, бивш директор на държавно издателство, и вдъхновено се хвърли в обятията му. Подуши го тук, подуши го там и го захапа за врата. „Би ли ме захапал малко по-отляво“ – примоли се мазно Петров. „Разбира се!“ – отговори през зъби поетът и захапа по-дълбоко безсмъртния Данте.

Наместо животворна кръв от вените му обаче потече отровна слуз и поетът се закашля, зачерви се и умря. Другите вълци, като видяха смъртта на поета, започнаха ужасени да викат: „Помощ! Полиция! Помощ! Полиция!“ Полицаите в бърза полка се върнаха, вдигнаха Данте и го хвърлиха обратно в колата. Закараха го в полицията и го сложиха в килията на задържаните за скитничество. „Здрасти, братко!“ – хвърли се Данте към един възрастен човек със сламена шапка и бастун, прегърна го, вдигна го в ръцете си и го целуна пламенно по бузите. В ръцете му уплашено кротуваше обръснатият до голо Иван Вазов. „Мили братко, какво са сторили с мустака ти?!“ – извика гневно летописецът Петров и стовари бастуна на Народния поет върху главата на Любомир Левчев[3], крещейки истерично: „Ти си виновен за всичко!“ Левчев на свой ред удари със своя бастун и повтори, и потрети, после се вбеси и жестоко замлати Петров, после започна да налага и дядо Вазов – удар по Петров, удар по Вазов, удар по Петров, удар по Вазов, но докато историкът Петров не усещаше нищо, то Народният поет много осезателно почувства ударите на Любомир Левчев и запищя: „Позор! Позор! Това е нечувано – аз съм патриархът на българската литература, а ме налагат с бастон като посредствен писател. Помощ! Позор! Помоощ!“ – повика, повика и накрая и Иван Вазов заплака в синхрон с Дантевото хълцане, след като Априлският поет така се увлече, че смля дядо Вазов от бой, забравил съвсем за повода на гнева си – Данте Висарионович Петров, който се гърчеше по стар навик в краката му. Като го съзря да лежи уплашен и потресен, той го заплю в сурата и със злоба го изрита в корема: „Бездарник! Мекотело!“, сетне посочи с пръст дядо Вазов и го анатемоса с „Ти си следващият!“, заплю го в лицето и чак тогава се свлече безжизнен на пода.

„Най-после пукна мръсникът! – изправи се пъргаво Петров. – Трябва светкавично да се обадя на професор Игов… ухаа, какъв келепир[4] ще падне, само да се измъкнем оттука, Иване“ – обърна се към разкървавения Вазов историкът Петров и многозначително му намигна. После се замисли нещо, изрева на умряло и се пльосна до Левчев, като го прегърна през кръста и сложи глава на гърдите му. Докато падаше, Данте Петров успя да прошепне на Вазов: „Иване, бързо лягай на пода и се прави на умрял. Да не си шавнал, че отиде конспирацията!“ – и отново многозначително намигна на ошашавения и отчаян до смърт Патриарх. Вазов тежко се свлече, падна без да иска до Любомир Левчев, погледна го с ужас, прехапа език и уплашено се претърколи до вратата, по-далече от бастуна на социалистическия поет. „Тюх, язък, изложих се – напсува се мислено Иван Вазов, – но поне вече няма да ям бой. Умря келешът.“

Секунди след сърцераздирателния писък на Данте Петров целият полицейски участък се изсипа пред килията на скитниците и се втренчи в изпонатръшканите будители. Наличният състав видя, че са мъртви – че нито дишат, нито шават – и чак тогава се обърна и погледна капитана: „Отървахме се – каза бавно началникът и тежко продължи: – Почнаха да мрат на групи, браво! Сега да пукнат и джебчиите, та да се отвори и за бизнеса малко място, ха-ха-ха…“ – и се обърна към гладко избръснатия като Иван Вазов сержант: „Пепи, обади се на „Вечност“ да пратят катафалката и направо ги мятайте в реката, няма нужда да минават през моргата, кой ти ебава сега писателите.“

„Слушам!“ – каза сержант Пепи, като повдигна закачливо вежди и събра устни сякаш за целувка, а премреженият му поглед потъна дълбоко в очите на началника.

„После – продължи капитанът – веднага идваш в кабинета ми да рапортуваш за изпълнението на задачата!“ – Последното го каза с полуусмивка, после се фръцна и напусна енергично сектора с килиите, като закачливо докосна аспарагуса под портрета на Бойко Борисов.

„Ето, това е любов, това са чувства, евалла!“ – помислиха си останалите полицаи и от цялото си сърце завидяха на сержант Пепи, който от своя страна се забърза да изпълни задачата, та възможно най-скоро да рапортува на капитана. „Траурна агенция „Вечност“ ли сте? Веднага изпратете катафалка за трима, а труповете ги изхвърлете в реката! Веднага!“

„Задачата е изпълнена!“ – мислено ликуваше сержант Пепи, подминавайки аспарагуса, и с олюляваща се походка се затича към кабинета на своя любим капитан, за да му рапортува.

Катафалката бързо пристигна, служителите на „Вечност“ със служебно тъжни физиономии нахвърлиха писателите един върху друг и отпрашиха към реката. Там ги метнаха в тинята и бързо се върнаха в офиса. Нито Вазов се обади, нито Петров гъкна, а левчевото лирично сърце беше спряло завинаги, та не му се налагаше да стиска зъби. Щом шумът на мотора се загуби в тишината, Петров се изправи, а Вазов се намести между два камъка, защото нещо го убиваше под кръста. „Иване, ставай да се изтупаш, време е, точно сега Игов сяда в „Гражданския клуб“ и си поръчва мастика с таратор. Много ми се пие, Иване, да знаеш как ми се пие, братко!“ – и Петров се затича към „Гражданския клуб“, като съвсем забрави за автора на „Немили-недраги“.

Хукна с такава убийствена страст, че тялото му, което преди наподобяваше лоена топка, сега бе заприличало на стоманено гюлле, помитащо всичко по пътя си към заветната цел: „Поморийска обикновена“, салатка от настъргани моркови и любимото лице на благородния критик Игов (дуднещ тихо, когато говореше за процесите в балканските литератури, а щом станеше дума за клана Левчеви, гласът му се възвисяваше до драматично сопрано, а очите му святкаха отмъстително), който и в този случай щеше да играе главната роля на портфейл. „Бате Светльо, братко Игов, чакай!“ – и Данте прескачаше локви, провираше се като анимационен герой между колите, падаше, ставаше, приплъзгваше се с огромния опит, натрупан през дългите години чиракуване по литературните кафенета; на два пъти го блъснаха – първия път го премаза бивш военен, сега шофьор на „Тиха смърт“ (конкурентната на „Вечност“ агенция), а втория път го помля компютърен програмист, настъпил газта на жигулата на баща си, с която разнасяше прах за пране по кварталните магазинчета. Не му вървеше на Петров (а как му се пиеше!), но след сумтене, мляскане и тихи псувни той пак ставаше, поглеждаше изпод вежди с каменно изражение вцепенените шофьори, после им се озъбваше с обичайното: „Комунистиииииии! Гадове! Терористиииии!“ – и политаше тромаво като градски гълъб към обикновената „Поморийска“ и настърганите моркови. „Братко, идвам!“ – и Петров нахълта в „Гражднския клуб“, където нямаше никой, масите бяха празни, светеше само една лампа, беше петият ден от Световната финансова криза и хората се бяха изпокрили, в това число и Игов, защото и той понякога беше човек. „Сега какво ще пия?“ – не се удържа и с цяло гърло извика Данте, обърна се и бавно се запъти към разрушения си апартамент. Отключи вратата, тежко се отпусна в леглото и потъна във вкочаненото си тяло.

Изведнъж покоят и тишината, анонимността, с която Данте започна да свиква, отлетяха безвъзвратно и се получи една какофония от обаждания, звънене, тропане, хвърляне на камъчета по прозорците, тоест, започнаха да го търсят отвсякъде, имаше чувството, че дори по ъглите висеше някой, който го дебне: „Искат, ама няма! Нищо няма да им дам!“ – унесе се в лека дрямка с усещането за благополучие летописецът Петров. Отначало телефонът му звъня през ден, после затрещя ежедневно, докато настъпи кулминацията – ежечасно звънене по телефона и двата джиесема на прочутия кюстендилец, на звънеца на входната врата, последвани от плахи почуквания по нея, които постепенно се засилиха до грохот. Накрая, когато думкането стигна неотразими висоти, Данте скандализиран поиска да стане, рязко да отвори вратата със специалното си изражение за подобни случаи и с „Какво искате бе, педали!“ да прогони натрапниците. Разтресе се от мисълта, че ония отвън ще посегнат на вратата, мил спомен от неговия покоен баща, но го мързеше неудържимо – дори да се почеше, камо ли да пресече коридора и да увисне на шпионката преди рязко да отвори с изражение на кюстендилска усойница: „Защо посягате на паметта на скъпите ми родители, нещастници такива?“ Отегчението така го натисна към матрака, че не му позволи да се мръдне. Тогава Данте се примири с всичко, а всичкото беше, че ония варвари пред вратата в момента я разбиваха: „Да правят каквото си искат. Не мога нищо да си занеса в гроба!“ – тази мисъл го порази, ококори го и Петров започна бързо да мига. Не очакваше подобна жестокост от изоставилата го съдба, а баналната фраза за носенето в гроба го довърши и Петров наистина умря. Претърколи се и впери изцъклен поглед към антрето, сякаш чакаше някого.

Нахълта сестра му. Пауза. Дълга пауза и: „Батко Данте, батеееее! Защо ни напусна! Батеееее! Защо не се обади! Батееееееееее! На кого ни оставяш! Батеееее!“ После Данчето, така се казваше сестрата на Петров, се обърна към едни мустакати, брадати, очилати, с дълги оредели и прошарени коси, които напираха да влязат, за да отмъкнат я свещник, я пепелник, я писалка или рядка книга и ги спря с поглед.Загледа ги втренчено и каза със задгробния си глас следното: „Спрете! Достатъчно! Излезте! Оставете ме насаме със скръбта ми!… Нека се простя с обичния ми брат!… Излезтеееее!“– приключи с писък тя и чак тогава приятелите се ометоха от стаята, но останаха скупчени пред входната врата, където първо се скараха, а след това жестоко се сбиха. Дълго време отвън се чуваха удари и писъци, но на Данчето й беше през оная работа. Тя спокойно затвори вратата, облекчено въздъхна и се отпусна на най-отдалечения от покойника стол. Столът се оказа счупен и Данчето падна, като с падането зверски изпсува покойника. После се изправи, тупна тук-там полата си и се наведе над него: „Ох, божкеее, дочаках този светъл ден! Спомина се мръсникът!… Най-после умря тоя пордот! Урод неден! Пу! – изплю се тя и продължи да намила: – Мислех, че е хукнал към Павликени при Стойо Лепката, за да лежи под някоя бъчва и да цоца… Или че се е изтърколил до Несебър, за да опасе чирозите на бай Марин, с греяна ракия и греяно винце… Цял живот с протегната ръка ходеше, ленивецът! Понякога протягаше и двете… Пу! – пак се изплю Данчето, но този път се прицели в трупа на класика. – Както се беше засилил, мислех, че ще живее вечно тоя пордот! Пу! Пу!“ – завърши погнусено Данчето, а плюнката й уцели между очите даровития творец. После се наведе още по-ниско и с всичка сила ухапа по бузата обичния си брат. Ако беше жив, Данте би извикал на умряло, но за радост беше мъртъв и не почувства нищичко от това обидно посегателство към добродетелната му личност. Вече успокоена, Данчето бързо се врътна и се отправи към бюрото, претрупано с тютюн за цигари, обелки от ябълки и чаши с недопито вино, откъдето грабна второто издание на „Кюстендилски хълмове“ (а трябваше да грабне първото издание, там бяха надиплени парите на Петров!) и припряно започна да го разлиства страница по страница, един път, два пъти, три пъти – нищо. И запрати книгата по трупа на известния писател с: „Къде са парите, мизернико? Къде са паричките питаааам!“ – сякаш мъртвите можеха да говорят. А и да можеха, Данте не би отговорил на този въпрос ни-ко-га, а щеше да започне да обсъжда със събеседника творческите си планове, преиздаването на някой многотомен труд, например.

Данчето припряно започна да вади книгите една след друга и да ги тръска нетърпеливо към пода. От тях започнаха да валят доноси, готварски рецепти, използвани презервативи, листчета с домакински сметки, тоест – всичко друго, но не пари. Щом се убедеше, че книгите са празни, Данчето с необуздана страст ги запращаше в невинното тяло на безсловесния кюстендилец, без да гледа нос ли удря или чатал, докато съвсем го затрупа. По някое време ръката й попадна на стихосбирката на Иван Теофилов „Град над градове“ и оттам изпадна дебитната карта на Петров. Данчето я взе погнусено, защото цялата карта беше със следи от мазните пръсти на блаженопочившия, и я мушна в джоба, но не се сети да прочете стихосбирката, за да открие ПИН-кода между редовете й, а я хвърли някъде там, където трябваше да се намира талантливата главица на Данте Петров – главицата, която той много обичаше приживе и мислено се забавляваше с това да я целува по темето. Особено след някой голям келепир се провикваше с умиление: „Ех, да можех сега да се целуна по темето! Цял ден и цяла нощ ядох и пих, а не похарчих нито стотинка! Тези две талантливи ръце (целуваше си набожно ръцете), що чаши дигнаха, що мезета избодоха, ех!“

Сестрата на Петров продължаваше неуморно да се труди върху библиотеката на кюстендилския гений, вследствие на което купът се заформи с връх и вече стигаше тавана, когато ръката й напипа първото издание на „Кюстендилски хълмове“ и оттам се посипа дъжд от столевки. За миг сърцето на Данчето спря, но тя бързо се съвзе, събра банкнотите и в ръката й се оформи доста приятна пачка. „Ох!“ – каза облекчена Данчето и седна върху лицето на Петров. Това със сядането го направи неволно, искаше да се облегне върху купчината книги, но пищният й задник ги събори на пода, тя се олюля, тялото й политна назад и лицето на Данте потъна между краката й. „Голяма работа – си каза Данчето, – ще си почина малко! Пък и кой ще ни види, по дяволите?“ – и полуусмихната от мислите, които забушуваха в главата й, притвори очи и се намести по-удобно, защото носът на летописеца я бодеше там, където не трябваше. (Авторът е сигурен, че живият Данте не би протестирал за сегашното местоположение на главата си, но би се възмутил от онова, което Данчето държеше в ръката. „Паритееееееееее! Паричкитееее!“ – би извикал с цяло гърло той, защото тя държеше пари, а не това, което болният му мозък би искал да държи.)

Приживе Данте много мразеше мухите и заради тях намрази и малко от пролетта, цялото лято и почти цялата есен. През зимите, въпреки студа, му беше спокойно и той мръзнеше обречено щастлив.

Сега, когато бръмна мухата, трупът на Данте по навик размаха ръце. А Данчето, като видя с крайчеца на окото си това неочаквано движение, замръзна и пусна малко в гащите: „Полудявам! Трупът се движи, противният Данте и след смъртта си гони мухите… ха! – Няколко книги изпопадаха на пода и ужасът здраво я стисна за шията. – Не мога да дишам, задушавам се!“ – и Данчето пронизително изпищя. А приятелите отвън сякаш това и чакаха – нападнаха стремглаво и нахълтаха в стаята. На вратата атаката спря за миг, защото първите видяха Данчето да трепери от радост, възседнала главата на Данте, покрила очите си със стотачки. (Така изглеждаше отстрани. А всъщност Данчето беше поставила лицето си в шепите и неистово плачеше като потъркваше неволно с бедра, каменната физиономия на прочутия си брат.)

Както си стояха като заковани пред вратата на стаята с трупа на бележития творец, на приятелите им се стори, че опечалената сестричка на летописеца Петров е покрила главата си с едри банкноти, за да ги дразни, но не беше точно така; тогава Данчето не съзнаваше какво върши. Ако бе на себе си, щеше веднага да мушне едрата сумичка дълбоко в гащите. След миг колебание нашествието на приятелите продължи с пълен напред и от книгите, които си лежаха спокойно върху трупа, не остана нищо, изгубиха се по джобовете и подмишниците на съкрушеното от скръб множество. След това по-предприемчивите нападнаха тленните останки и ги оскубаха до косъм. Отвън пред входа стоеше търговец, който търгуваше точно с такива останки на знаменитости и плащаше по пет стотинки на косъм, без значение от коя част на тялото е придобит, а за косъм от брада, мустак и за космите по ушите плащаше малко по-скъпо. Затова след секунди Данте оголя като охлюв, за което би му завидял всеки метросексуален тип.

„Брат ми мърда, пърха с ръце и гони мухите, току-що уби една! – изпищя Данчето и зарови лицето си по-навътре в банкнотите, после се изсекна в една и я хвърли на пода. Един услужлив младеж мигом се наведе и пъхна употребената столевка в джоба си, като кимна приятелски и съчувствено на опечалената сестра. Данчето беше толкова изумена от случилото се преди малко, че не забеляза или просто не обърна внимание на този явен грабеж. – Сигурно е още жив и тази смрад не е на умряло, а на некъпано…. Веднага вън! Плужеци!“ – сети се нещо опечаленото Данче, а нещото бе да довърши популярния кюстендилец. Тогава тя ревна с най-мощния си глас (купен специално заслучая от една близка до жилището на покойника дрогерия) към покрусеното множество, което, задоволило човешките си страсти, бе започнало да се разотива. Тази подкана му дойде дюшеш и множеството на секундата се изпари.

Данчето, като видя гърба на последния, стана, обърна се, наведе се и стисна за шията бедния Данте и започна да го души, но така се увлече със стискането, че главата на прочутия писател се търколи на пода и се спря под полата на покрусена от скръб сестра. „Перверзник!“ – прошепна опечалената и ритна главата в ъгъла, с което събори саксията с мушкатото. После Данчето се обади по телефона на „Тиха смърт“; след час пратиха екип, който върна главата върху трупа, облече го с чисти дрехи, положи го в ковчег и затрупа тялото с цветя. Накрая един набожен служител на „Тиха смърт“, бръкна в джоба си, отброи две монети по петдесет и с тях затисна очите му. „Пак с келепир си отивам!“ – ако беше жив, Данте щеше доволно да потрие ръце и мислено да се целуне по темето.

Когато всичко беше готово за опелото, цъфна и племенницата му, Николина, с три канчета престояла, полуразвалена храна. Тъкмо посегна към чантата, за да извади ключа, с изненада видя, че вратата на апартамента е разбита: „Кой ли ще е тоя карък, тръгнал да обира чичо ми?“ – запита се развеселено тя и прекрачи прага на чичовата стряха. Влезе в хола, където беше спалнята и от изненада изпусна канчетата с прокисналата храна. Загледа ковчега (човекът в него, тотално обезкосмен, не беше прочутиа Петров ), чистата стая. Книгите, които събираха прах от години, ги нямаше, имаше нов килим, нови пердета. Николина се завъртя на пети и тръгна да излиза. И тогава видя своя снимка, забита с габарчета на стената и хлъцна. Пак се обърна към човека в ковчега, загледа се втренчено в лицето, прегъна се на две, хвана се през корема и избухна в силен кикот. Смя се, смя се, а сълзите й капеха, точно там където се беше изляла супата: „Язък за килима“ – помисли си Николина и продължи да се смее. Тъкмо да се спре, тя отново поглеждаше кьосето в ковчега и изцвилваше, превиваше се на две и продължаваше да се киска, без да може да си поеме дъх: „Изглежда ми е писано да умра от смях пред ковчега на чичо“ – каза си през сълзи Николина, след което се свлече и започна да се търкаля по пода, като барабанеше весело с крачета. От цялото думкане и тряскане Петров за мъничко възкръсна. Ослуша се и щом разпозна смеха на Николина, притихна. Не смееше да си поеме дъх, за да не я уплаши. Не знаеше как да реагира (на сестричка, дете е). Дали да се надигне и да й прошепне от ковчега: „Николина, засрами се, аз лежа мъртъв, а ти цвилиш като разгонена кобила.“ Докато си мислеше това, Петров не се усети, че мисли на глас, а Николина, като чу укоряващия глас на чичо си да извира изпод цветята, прежълтя, глътна си езика и пак забарабани с крака, но този път тревожно, като включваше в думкането и ръцете. Потъркаля се още насам-натам из стаята и умря като любяща племеница в нозете на чичо си. След като Николина спря да шава и да се кикоти, Данте дълго време си мълча в ковчега, но накрая любопитството му надделя. Той лекичко се надигна, за да види какво става и (о, ужас) видя любящата си племенница застинала в неприлична поза (широко разтворила краката и устата си едновременно), да го гледа (за първи път) с разбиращ поглед. Чак тогава нещо трепна в гърдите на Петров, а трепването значеше само едно: че Николина е сто процента мъртва. При тази печална гледка сърцето на писателя не издържа и той отново потъна във вечността.

На следващия ден, в ранния следобяд, в холоспалнята връхлетя майката на Николина – по-малката сестра на писателя Стефка, която онемя като видя достойния за перото на древногръцкия трагик Стефан Цанев сюжет: чичото в ковчег, лежи спокойно мъртъв; на пода, в нозете му, като весталка се е проснала скърбящата племеница, също мъртва, а до огромния й задник (тук Стефка със сърцето си почувства, че след броени минути ще се строполи бездиханна на пода) лежи тя, нейната любяща майка и обична сестра на безсмъртния гений, потънал като атински герой в ковчега. „Ах, колко вълнуващо! Ох, каква прелест!“ – размечтано си представи Стефка как лежи в центъра на този сърцераздирателен и поучителен за следващите поколения сюжет. И като пое дълбоко въздух, тази прекрасна сестра и многострадална майка се задави и умря (както бе предусетила), падайки точно до огромния задник на дъщеря си, сякаш искаше отново да й каже: „Не ти е голямо дупето, мама! Много ти е хубаво и сочно!“.

Получи се удивително красива тройна смърт. (Ееех, късметът на Данте пак проработи – и хубаво погребение щеше да се получи.)

На другия ден служителите на „Тиха смърт“ пристигнаха обезпокоени да не би конкурентите от „Вечност“ да са им взели залъка изпод носа, но като видяха още два трупа в холоспалнята на безсмъртния Данте, се зарадваха неимоверно и започнаха да се потупват щастливо по раменете. Защото три трупа значеха само едно – тройна печалба! Бързо взеха мерки на телата, съблякоха жените, както си бяха на пода, подмиха ги, после изхвърлиха дивана, на който приживе спеше Петров, сложиха четири табуретки и

зачакаха ковчезите. Не чакаха дълго – ковчезите пристигнаха заедно с цветарката, служителите на „Тиха смърт“ бързо ги сложиха на табуретките, хвърлиха телата заедно с цветята в тях и светкавично отпрашиха към дома на Катя С., където Катя С. и Веско Н. взаимно се бяха самоубили (но за този позорен акт авторът ще разкаже по-надолу, в главата „Животът и чудните страдания на грешната Катя Сариева“ )

Мъртвите не останаха дълго в неловко мълчание и започнаха нещо да си приказват.Започнаха да си говорят за времето, за банковата криза и накрая заключиха, че лошото предстои. Постепенно, пак от любопитство, кюстендилци се събраха пред дома на писателя, влязоха, почтително свели глави, да огледат за последно за ценни неща и ръкописи. Видяха, че са останали само боклуците. После с особено задоволство забелязаха, че ковчезите са се увеличили на три и като предусетиха героизма на момента, грабнаха телата и ги занесоха направо във фоайето на бившия Партиен дом, сега читалище „Братство“. Докато изнасяха тленните останки на това сплотено семейство, някои се просълзиха, а леля Цеца Божурина грабна разпилените джиесеми от пода и преди да понесат тялото на мастития Данте, ги напъха всичките в сакото, за да не ги открадне някой. Докато пренасяха Петрови към вечността, се чуваше шепот (много подходящ за скръбни събирания, траурни шествия и помени), така добре модулиран и артикулиран, че да бъде разбран от всичките присъстващи на историческото бдение. „Много хубав човек беше!“ – се чуваше глас от тълпата, после друг го допълваше: „Ето, и сестра му, и дъщеря й, не издържаха на мъката! Отидоха си без време!… Голям писател беше!…“. Така си бърбореха гражданите до момента, когато пристигнаха официалните лица: Областният управител, Кметът, Кюстендилският митрополит Николай Гробокопач, Националната телевизия плюс местните кабеларки. Бая народ се натрупа около ковчезите, обикновените хора вече не можеха да видят нищо.