Заради страховитото и почти пророческо звучене от днешна гледна точка на романа „Слепота“ на португалския нобелист Жозе Сарамаго идва предложението с избран откъс, представляващ малка част от бруталната алегория на едно общество в разпад по време на пагубна епидемия от слепота с необясним произход. Редица дълбоки и стряскащи прозрения за крехкостта на колективното битие, което верижно се срива с всеки нов ослепял; интензивно следващи се апокалиптични картини, които все повече и повече сгъстяват усещането за това колко илюзорна е сигурността на съвременния живот; бързата загуба на човешкия облик у хората, водеща до прогресивно оскотяване – всичко това, страница след страница, внушава тягостна безизходност от гибелната ситуация, за която никой не е подготвен… И все пак, макар и концентрирана в единствената жена, по някакъв чудодеен начин съхранила зрението си, надеждата за изцеление не ни е съвсем отнета. Мъдрото и самоотвержено присъствие на тази жена, нейната непоколебима отдаденост на грижата за околните, заразяват с хуманност, мобилизират дори и по-слабо волевите натури и подклаждат вярата във възможността за бъдеще чрез въздигащата сила на ЗРЯЩИТЕ…
Вера Киркова – преводач на романа „Слепота“
След два дни лекарят каза, Бих искал да разбера какво е станало с кабинета ми, в момента не служим за нищо, нито той, нито аз, но може някой ден хората отново да започнат да ползват очите си, апаратурата ми още трябва да е там в очакване, Ще отидем, щом пожелаеш, каза жена му, Сега веднага, А бихме могли да се възползваме от излизането и да минем през дома ми, ако нямате нищо против, каза момичето с тъмните очила, не, че мисля, че родителите ми са се върнали, а просто искам да облекча съвестта си, Ще отидем и до вас, каза жената на лекаря. Никой друг не пожела да се присъедини към експедицията по разпознаването на домовете, първият ослепял и жена му вече знаеха на какво могат да разчитат, възрастният с черната превръзка също знаеше, но доводите му не бяха същите, а кривогледото момченце така и не можеше да се сети за името на улицата, където е живяло. Времето беше ясно, дъждовете сякаш бяха свършили, а слънцето, макар и слабо, вече започваше да се чувства по кожата, Не знам как ще продължим да живеем, ако стане горещо, каза лекарят, всичкия тоя боклук, който гние наоколо, умрелите животни, може би дори и хора, сигурно има умрели хора по домовете, най-лошото е, че не сме организирани, би трябвало да има някаква организация във всяка сграда, на всяка улица, във всеки квартал, Правителство, каза жена му, Организация, и тялото представлява организирана система, а смъртта не е нищо повече от ефект на дезорганизацията, А как би могла да се организира една общност от слепи, за да живее, Като се организира, организирането вече е, до известна степен, да започне да има очи, Може би имаш право, но опитът от тази слепота ни донесе само смърт и мизерия, моите очи, както и твоят кабинет, не послужиха за нищо, Благодарение на твоите очи сме живи, каза момичето с тъмните очила, Щяхме да сме живи и ако бях сляпа, светът е пълен с живи слепци, Аз смятам, че всички ще умрем, просто е въпрос на време, Смъртта винаги е била въпрос на време, каза лекарят, Но да умре човек само защото е сляп, навярно няма по-лош начин да се умре, Умираме от болести, от инциденти, от нещастни случаи, А сега ще умрем и защото сме слепи, искам да кажа, от слепота и от рак, от слепота и от туберкулоза, от слепота и от СПИН, от слепота и от инфаркт, болестите може и да са различни при всеки човек, но онова, което сега наистина ни убива, е слепотата, Не сме безсмъртни, не можем да избягаме от смъртта, но поне не биваше да сме слепи, каза жената на лекаря, Как, след като тази слепота е конкретна и реална, каза лекарят, Не съм сигурна, каза жена му, Нито пък аз, каза момичето с тъмните очила.
Не се наложи да насилват вратата, отвориха я нормално, ключът се намираше на личния ключодържател на лекаря, който беше останал в дома им, когато ги откараха за карантината. Това е чакалнята, каза жената на лекаря, Където бях аз, каза момичето с тъмните очила, сънят продължава, но не знам що за сън е това, дали съм сънувала тогава, че стоя тук сляпа, или съм сънувала, че винаги съм била сляпа и насън съм дошла в кабинета да се лекувам от възпаление на очите, от което няма никаква опасност да се ослепее, Карантината не беше сън, каза жената на лекаря, Не, тя не беше сън, нито това, че ни изнасилиха, Нито това, че намушках един човек, Отведи ме в кабинета, аз мога да стигна дотам и сам, но ме заведи ти, каза лекарят. Вратата беше отворена. Жената на лекаря каза, Всичко е надолу с главата, има листове по пода, чекмеджетата с картоните ги няма, Навярно са ги взели от министерството, за да не губят време да търсят, Вероятно, Ами апаратурата, На пръв поглед ми изглежда в ред, Поне това да имаме, каза лекарят. Продължи сам с протегнати ръце, докосна кутията с лещите, офталмоскопа, бюрото, после каза, обръщайки се към момичето с тъмните очила, Разбирам какво искаш да кажеш, като обясняваш, че изживяваш някакъв сън. Седна зад бюрото, постави ръце върху стъкления плот, покрит с прах, после каза с тъжна иронична усмивка, сякаш се обръщаше към някого пред себе си, Не, господин докторе, много съжалявам, но вашият случай не може да бъде излекуван, ако искате, ще ви дам един последен съвет, придържайте се към старата поговорка, имали са право, като са казвали, че търпението е добро за зрението, Не ни карай да страдаме, каза жена му, Извини ме, извини ме и ти, намираме се на мястото, където преди се правеха чудеса, сега дори доказателствата за моите магически способности ги няма, отнесли са ги всичките, Единственото чудо, което можем да направим, е да продължим да живеем, каза жена му, да поддържаме този крехък живот ден след ден, сякаш той е слепият и не знае накъде да тръгне, а може и точно така да е, може наистина животът да не знае, да се е оставил в ръцете ни, след като ни е направил интелигентни, и ето до какво го докарахме, Говориш сякаш и ти си сляпа, каза момичето с тъмните очила, В известна степен е така, сляпа съм с вашата слепота, може би щях да започна да виждам по-добре, ако зрящите бяхме повече, Опасявам се, че си единственият свидетел, който търси съда, където го е призовал не се знае кой и където трябва да заяви не се знае какво, каза лекарят, Времето свършва, разложението е навсякъде, болестите намират вратите отворени, водата е на привършване, храната се е превърнала в отрова, такова би било първото ми изявление, каза жената на лекаря, А второто, попита момичето с тъмните очила, Да отворим очи, Не можем, слепи сме, каза лекарят, Голяма истина е, че няма по-лош слепец от оня, който не иска да види, Но аз искам да виждам, каза момичето с тъмните очила, Няма да прогледнеш заради това, единствената разлика би била, че няма да си най-лошият слепец, а сега да си тръгваме, тук няма какво повече да се види.
По пътя към дома на момичето с тъмните очила прекосиха един голям площад, където имаше групи от слепи, които слушаха речите на други слепи, на пръв поглед нито едните, нито другите изглеждаха слепи, говорещите обръщаха разпалено лицата си към тези, които слушаха, слушателите обръщаха внимателно лицата си към онези, които говореха. Там се държеше проповед за края на света, за спасението чрез изкупление, за видението на седмия ден, за идването на ангела, за космическия сблъсък, за угасването на слънцето, за духа на племето, за сока от мандрагора, за тигровата мас, за доблестта на знака, за дисциплината на вятъра, за аромата на луната, за връщането на мрака, за силата на заклинанието, за следата на петата, за разпятието на розата, за чистотата на лимфата, за кръвта на черната котка, за дрямката на сянката, за бунта на приливите, за логиката на човекоядството, за кастрирането без болка, за божествените татуировки, за доброволната слепота, за изпъкващата мисъл, за вглъбената мисъл, за плоската, острата, косата, концентрираната, разпиляната, изплъзващата се, за аблацията на гласните струни, за смъртта на словото, Тук никой не говори за организация, каза жената на лекаря на мъжа си, Може би организацията е на друг площад, отвърна той. Продължиха да вървят. Малко по-нататък жената на лекаря каза, По пътя има повече умрели, отколкото обикновено ги има, Просто устойчивостта ни е към своя край, времето свършва, водата се изчерпва, болестите се множат, храната се превръща в отрова, ти го каза преди, подсети я лекарят, Кой знае дали сред тези умрели не са моите родители, каза момичето с тъмните очила, а аз минавам тук покрай тях и не ги виждам, Това е стар навик на човечеството, да се минава покрай мъртвите, без да се забелязват, каза жената на лекаря.
Улицата, където живееше момичето с тъмните очила, изглеждаше още по-запустяла. На входа на сградата имаше едно женско тяло. Мъртва жена, полуизядена от скитащите животни, за щастие кучето облизало сълзите не пожела да дойде, щеше да се наложи да го отказват да впие зъби в тоя труп. Това е съседката от първия етаж, каза жената на лекаря, Кой, къде, попита мъжът ѝ, Точно тук, съседката от първия етаж, миризмата ѝ се усеща, Бедното създание, каза момичето с тъмните очила, защо ли е дошла на улицата, след като никога не излизаше, Може би е усетила, че смъртта идва, може би не е могла да понесе мисълта да си остане да гние сама вкъщи, каза лекарят, И сега няма да можем да влезем, нямам ключове, Може родителите ти да са се върнали, може да са си вкъщи и да те чакат, каза лекарят, Не вярвам, Имаш право да не вярваш, каза жената на лекаря, ключовете са тук. В ямичката на мъртвата длан, полуотворена, облегната на земята, се виждаха, блестящи и искрящи, едни ключове. Може да са си нейните, каза момичето с тъмните очила, Не вярвам, не е имало никаква причина да донесе своите ключове на мястото, където се е канила да умре, Но аз, след като съм сляпа, нямаше да мога да ги видя, ако такава е била идеята ѝ, да ми ги върне, за да мога да си вляза вкъщи, Не знаем какви мисли са се въртели в главата ѝ, когато е решила да вземе ключовете със себе си, може да си е мислила, че ти ще си върнеш зрението, може да е решила, че има нещо необикновено, прекалено лесно, в начина, по който се придвижвахме, докато бяхме тук, може да ме е чула да казвам, че стълбището е тъмно, че едва се вижда, че аз едва виждам, а може и нищо подобно да не е било, делириум, деменция, сякаш, след като е загубила разсъдъка си, в главата ѝ се е загнездила фикс-идеята да ти даде ключовете, единственото, което знаем, е, че животът ѝ е свършил, щом е прекрачила прага. Жената на лекаря взе ключовете, подаде ги на момичето с тъмните очила и после попита, А сега какво ще правим, ще я оставим ли тук, Не можем да я погребем на улицата, няма с какво да вдигнем камъните, каза лекарят, Имаме двора, Ще трябва да я качим до втория етаж и после да я смъкнем по аварийната стълба, Това е единственият начин, Ще имаме ли толкова сили, попита момичето с тъмните очила, Въпросът не е в това дали ще имаме, или няма да имаме сили, въпросът е дали ще си позволим да оставим тук тази жена, Не, каза лекарят, Тогава ще се намерят сили. И наистина се намериха, но върхът на работата беше да се качи трупът по стълбите нагоре и то не защото тежеше много, беше лек приживе, а сега още повече след смъртта, след като от него се бяха облагодетелствали кучетата и котките, а защото тялото беше вцепенено, вдървено, беше трудно да се вземат завоите на тясното стълбище и за такова кратко качване им се наложи да спират да си почиват четири пъти. Нито шумът, нито гласовете, нито миризмата на разложено, накараха другите обитатели на сградата да излязат по площадките, Както си мислех, родителите ми не са тук, каза момичето с тъмните очила. Когато най-сетне стигнаха до вратата, бяха изтощени, а все още им оставаше да прекосят дома, за да стигнат до задната страна, да слязат по аварийната стълба, но там, с помощта на светците, които надолу помагат до един, вече беше по-лесно да се носи товарът, завоите лесно се взимаха, понеже стълбата беше открита, само трябваше да внимават тялото на бедното създание да не се изплъзне от ръцете им, падането би го разглобило на части, да не говорим за болките, които след смъртта са още по-лоши.
Дворът беше като девствена джунгла, последните дъждове бяха накарали тревата и плевелите, донесени от вятъра, да пораснат навсякъде, на зайците, които подскачаха наоколо, нямаше да им липсва прясна храна, кокошките се оправят и със сушата. Седяха на земята, бяха задъхани, усилието ги беше изтощило, до тях и трупът си почиваше, пазен от жената на лекаря, която пъдеше кокошките и зайците, зайците просто проявяваха любопитство и трепкаха с ноздри, докато кокошките вече бяха наточили клюнове, готови на всичко. Жената на лекаря каза, Преди да излезе на улицата, се е сетила да отвори вратичката на зайчарника, не е искала зайците да умрат от глад, Вярно е, че трудността не се състои в това да живееш с хората, трудността е в това да ги разбереш, каза лекарят. Момичето с тъмните очила бършеше мръсните си ръце в снопче трева, която беше отскубнала, вината беше нейна, беше хванала трупа там, където не биваше, ето до какво води липсата на очи. Лекарят каза, Трябва ни някаква мотика или лопата, тук може да се наблюдава как думите наистина неизменно се връщат, сега се появиха отново тези, казани по същите причини, първо беше човекът, който открадна автомобила, сега ще е старицата, която върна ключовете, след като бъдат погребани, няма да се виждат разликите, освен ако не са съхранени в нечия памет. Жената на лекаря се качи в дома на момичето с тъмните очила, за да вземе един чист чаршаф, наложи ѝ се да избере някой по-малко мръсен, когато слезе долу, кокошките пируваха, зайците само предъвкваха свежа тревица. След като покри и загърна трупа, жената отиде да търси лопата или мотика. Намери и двете в една барака, където имаше и други инструменти. Аз ще се погрижа, каза, земята е влажна, копае се добре, вие си починете. Избра едно място, където нямаше корени, от онези, които се налага да се секат с последователни удари с мотиката, и не си мислете, че става дума за лесна работа, корените са хитри, знаят как да използват меката пръст, за да избягнат удара и да намалят смъртоносния ефект на гилотината. Нито жената на лекаря, нито съпругът ѝ, нито момичето с тъмните очила, тя, защото беше отдадена на работата, те, понеже очите не им служеха за нищо, забелязаха, че по околните балкони са се появили слепци, не бяха много и не бяха на всички балкони, навярно ударите на мотиката ги бяха привлекли, нищо че пръстта беше рохка, неизбежно е, а да не забравяме, че винаги има скрит и по някой малък камък, който звучно отговаря на ударите. Бяха мъже и жени, които изглеждаха течни като привидения, можеше и призраци да са, които от любопитство са дошли да присъстват на погребението, просто за да си припомнят какво е било в техния случай. Жената на лекаря ги видя най-накрая, когато, приключила гроба, изпъна заболелите я бъбреци и поднесе ръка към челото си, за да избърше потта. Тогава, водена от някакъв неудържим импулс, извика към онези слепи и към всички слепи по света, Отново ще бъде, обърнете внимание, че не каза Ще се съживи, не е голяма работа, въпреки че речниците могат да потвърдят, да гарантират или да внушат, че става дума за пълни и точни синоними. Слепите се стреснаха и се прибраха вътре, не разбираха защо беше казала тази дума, освен това надали бяха подготвени за такова разкритие, вижда се, че не бяха от ония, които ходеха на площада с вълшебните прозрения, за да бъде пълно, трябваше само да се добави главата за господ-да-я-благослови и самоубийството на скорпиона. Лекарят попита, Защо каза отново ще бъде, на кого говореше, На едни слепи, които се появиха на балконите, стреснах се, навярно и тях съм уплашила, Но защо тази дума, Не знам, появи се в главата ми и я казах, Само остава да отидеш на площада, през който минахме, Да, проповед за зъба на заека и за клюна на кокошката, ела сега да ми помогнеш, оттук, точно така, хвани я за краката, аз ще я вдигна отсам, внимавай, да не вземеш ти да паднеш в гроба, добре, така, спусни я бавно, още, още, направих гроба по-дълбочък заради кокошките, като започнат да рият, никога не се знае докъде могат да стигнат, готово. Помогна си с лопатата, за да зарови гроба, отъпка добре пръстта, оформи могилата, която винаги се получава от излишната земя, направи всичко, сякаш с друго не се беше занимавала през живота си. Накрая откъсна едно розово клонче от храста, който растеше в единия ъгъл на двора и го бодна в основата на гроба близо до главата. Ще я бъде ли отново, попита момичето с тъмните очила, Нея, не, отвърна жената на лекаря, по-скоро е необходимо живите да пребъдат, но не го правят, Вече сме наполовина умрели, каза лекарят, Все още сме наполовина живи, отвърна жена му. Отиде и прибра в бараката лопатата и мотиката, огледа двора, за да се увери, че всичко е наред, Какъв ред, се запита и сама си отговори, Редът, който иска мъртвите да са на мястото на мъртвите, а живите на мястото на живите, докато кокошките и зайците хранят други и се хранят от други, Бих искала да оставя някакъв знак на родителите си, каза момичето с тъмните очила, Не искам да ти отнемам илюзиите, каза лекарят, но първо би трябвало да намерят дома си, а това е малко вероятно, помисли си, че никога нямаше да стигнем дотук, ако нямаше кой да ни води, Така е, аз дори не знам дали още са живи, но ако не им оставя някакъв знак, нещо, ще се чувствам така, сякаш съм ги изоставила, Какво да бъде тогава, попита жената на лекаря, Нещо, което те да могат да разпознаят с пипане, каза момичето с тъмните очила, лошото е, че вече нямам по себе си нищо от едно време. Жената на лекаря я гледаше как седи на първото стъпало на аварийната стълба, ръцете ѝ бяха отпуснати върху коленете, красивото ѝ лице беше тъжно, косите ѝ бяха разпилени по раменете, Вече знам какъв знак ще им оставиш, каза. Бързо се качи по стълбата, отново влезе вътре и се върна с една ножица и една връв, Каква ти е идеята, попита момичето с тъмните очила, неспокойно, усещайки как ножицата скърца, докато ѝ реже косата, Ако твоите родители се върнат, ще сварят на дръжката на вратата да виси един кичур, от кого може да е, ако не от дъщеря им, попита жената на лекаря, Караш ме да ми се плаче, каза момичето с тъмните очила, и едвам го каза, вече го и направи, с глава, опряна в кръстосаните върху коленете ръце, изля мъката си, тъгата си, вълнението от идеята на жената на лекаря, после осъзна, че по неведоми пътища на чувствата плачеше също и за старицата от първия етаж, която ядеше сурово месо, ужасната вещица, която с мъртвата си ръка ѝ беше върнала ключовете от дома. Тогава жената на лекаря каза, Какви времена, преобърна се редът, един символ, който почти винаги е бил знак за смърт, се превръща в знак за живот, Има ръце, които са способни на тези и други, по-големи чудеса, каза лекарят, Нуждата може много неща, скъпи мой, каза жена му, а сега стига сме философствали и вършили чудеса, да се хванем за ръце и да отидем при живота. Самото момиче с тъмните очила окачи на дръжката на вратата кичура коса, Мислиш ли, че родителите ми ще го намерят, попита, Дръжката на вратата е протегнатата ръка на един дом, отвърна жената на лекаря, и с тази ефектна фраза, така да се каже, сложиха край на гостуването.
Жозе Сарамаго, „Слепота“
превод от португалски Вера Киркова
ИК „Колибри“
