Онази нощ часовете ме пробягваха, безсънни стрелки. Исках само да се забравя. Излегнат така, не чувствах друга липса, освен може би смъртта. Не внезапната и безвъзвратна. Другата – сезонната смърт, зима, подривана от бунтовен цъфтеж.
Декемврийският зной ме заличаваше, втренчен само в топенето на леда в чашата. С кубчето лед си приличахме, преходни и то, и аз, превръщащи се в изходната материя, от която бяхме съставени.
Точно тогава тя влезе. Беше жена с прями очи, които навлажняваха стаята. Взе да блуждае наоколо, сякаш не вярваше на собственото си присъствие. Прокара пръсти по мебелите с разсеяна нежност. Дали пък не бродеше насън, тази действителност не ѝ се струваше твърде привидна? Исках да ѝ обърна внимание, че е сбъркала, че това не е съответният ѝ адрес. Но тишината ме предупреди, че тук се сбъдва съдба, пресичане на неотменните провидения. Тогава тя седна на леглото ми, намести се изящно. Без да ме погледне, се разрида.
Не се овладях – милувките ми вече се стелеха в скута ѝ. Тя се излегна по подобие на земята в зачатие. Тялото ѝ ми се открехваше. Ако бяхме продължили, щяхме да стигнем до край. Но в подстъпите се побоях. Тайни гласове ме възпираха – не, не бива да се поддавам.
Ала непознатата ме обсебваше, разкривайки пазва. Гръдта ѝ ме наблюдаваше, подкупваше помислите ми. Старинните предания ми нашепваха – ще дойде жена, която ще светне луната. Ако устоиш, ще заслужиш името на племето воини, на народа, чийто потомък си. Дори не разчитах ясно вещателното послание. Сигурно беше, че там, в онази стая, бях подложен на изпитание, колко здрави са юздите ми.
Обаче под въздействие на неканената гостенка аз чезнех, мъждукащ, от битието. Обезплътявах се. И когато се обръщах към разума, дори не достигах до мозъка си, строгия съдник. Заради гласа на тази жена – напомняше шепота на изворите, омаята на връщането към преди, когато не е имало преди. Тя искаше да ме вдетини, да ме отведе към първичния унес. Лекокрило се загнезди в гърдите ми. Нима търсеше в мен огледало за нежния лунен светлик? Оставих се, смален. Тези черни кръгове, кръглите ѝ бездънни очи, ми изглеждаха като две ридания, сякаш частици от мен самия, тъжни, втренчени в мен.
Тя разказа живота си, своите премеждия. Отсенки на истина, те ми навяваха сладостта на преструвката. Теглеше ме безкрайността също като децата, които винаги питат – а после?
Ала непознатата усети в себе си празнота. Трябвало да си върви. Обеща да се върне скоро. Най-много по-късно. На прага изпрати въздушна целувка като съпруга от памтивека. Излезе, здрачи се.
Не знам колко отсъства. Може би няколко нощи. Или броени мигове. Изобщо не знам. Защото заспах, нетърпелив да се залича. Мъчително се разсъних, едва се развиделих. В тази тягост разбрах – събуждането не е просто преход от сън към будуване. То е нещо повече, много бавно остаряване, при което всяко събуждане събира умората на цялото човечество. И заключих – самият живот е продължително раждане.
Тогава си спомних предишния сън, осъзнал, че истината се разкрива само в бълновидения. Всъщност мъртвите, живите и съществата, които все още чакат да се родят, образуват една-единствена тъкан. Границата между техните територии се оказва крехка, подвижна. В сънищата всички се намираме на едно и също място, където времето се свежда до всеотсъствие. Нашите сънища са само посещения на тези други, минали и бъдещи съществувания, разговор с още неродени и покойници на общия за всички ни неразумен език.
Идните, в очакване на тяло, са онези, от които най-много трябва да се боим. Защото за тях не знаем почти нищо. От мъртвите все пак получаваме вести, привързваме се към познатите им сенки. Но не предугаждаме кога в душата ни се вселяват другите, здрачните. Те, неродените, не ни прощават това, че обитаваме светлата страна на битието. Подхранват най-коварни очаквания, техните сили ни теглят надолу. Искат да се върнем, да ни държат в своето обкръжение.
За какво ли завиждат идните? Дали че си нямат име, не дишат чистата светлина? Или като мен се опасяват, че някой ще преброди живота им преди тях? Дали подозират, че с това изпреварване ще станат по-малко възможни, все едно похабени от по-раншен оригинал? Аз пък в този миг завиждах и на двете категории – на мъртвите заради сходството им със съвършенството на пустините, на неродените за това, че разполагат с цялото бъдеще.
Седнал на смачканата постеля, гледах ранното утро, скованите му светлинни прашинки. От прозореца си долавях шума на уличното движение, доволния град от бързите си безредици. Обзе ме тъга, не по свръхестествените, а по другите, праестествени вярвания, нашите потушавани животински убеждения. Не човешка носталгия ме налягаше. Защото тъгуването на хората е изцяло по настоящето, то се поражда от това, че любовта не изпълнява своевременно задълженията си. Моята печал идеше от друго – бях докоснал онази жена. Над мен тегнеше разкаянието. Какво нарушение бях извършил, след като желанието бе избило едва на върха на пръстите?
Станах в опит да се разсея. Но тази стая ме обезкриляше, осиротяваше ме. Защото очевидно хората преминават от утробата в дома и всеки дом не е нищо друго, освен ново издание на майчината утроба. Все едно птиче непрестанно да вие свое гнездо за бъдещите си раждания, а не за потомството си. Онази жена ми напомняше, че този дом всъщност изобщо не ме приютява.
Погледнах през прозореца, видях жената да се задава. Осени ме уместното подозрение, че тя е просто едно от идните същества, изпратено да ме измъкне от царството на живите. Това жадуваше тя – да ме изсели от света, да ме заточи в друго съществувание. В замяна аз да я даря с ласка, с телесна вещественост, каквато само живите успяват да добият.
Налагаше се да мисля бързо – тя имаше предимството да не се нуждае от съвета на разума. Трябваше веднага да намеря изход от положението. Досетих се интуитивно – някъде сигурно съществуват убийците на мъртвите, палачи на неродените. Трябваше да повикам един от тези губители, за да отнеме не живота, а съмнителността на онази жена. Въпросът беше къде да намеря такъв убиец, как да подбудя внезапната му поява? Защото не търпеше отлагане, тя идваше насам, стъпките ѝ вече изкачваха стълбите.
Какво да правя, след като не ми остава никакво време? Да я убия аз ли, от плът и кръв? Щеше да стане само ако и двамата се реехме насън, а пък аз не изглеждах така. Тя беше пратеничка, натоварена със задачата да ме вземе, да ме отведе там, където всичко е още бъдно.
Тя влезе, аз потръпнах. Неканената гостенка сега изглеждаше по-красива, още повече богиня, изискваща от вярващия всеотдайност. Споходи ме спасителна мисъл, довлечена от вълните дъска. Казах ѝ:
– Провиждам те още малка, отпреди вчера. Помниш ли?
Тя помръкна, засегната. За малко дъхът ѝ секна, тя цялата се вживя. Още неродените са лишени от памет, първото им проплакване тепърва предстои. Страхът от нея изостряше ума ми, опитвах да си помогна, докато гледах как отива до огледалото. Непознатата взе да се съблича и съзерцава, усмивка красеше всяко нейно движение.
Само се преструваш, изобщо не се виждаш, казах ѝ аз, поокопитен. Тя се отдръпна от себе си, дойде до леглото, докосна ме. Повика ме нежно по име. Прокара пръст по устните ми.
– Ти не разбираш.
Усмихна се тъжно. Несръчните ми похвати бяха я наранили. Въпреки това ми прощаваше. Възвърна се ведрата ѝ усмивка.
– Успокой се, не идвам да те отведа.
За какво беше дошла тогава? Защото колкото повече се овладяваше тя, толкова повече се тревожех аз. Пратеничката продължи:
– Нима не разбираш? Идвам да търся място в теб.
Обясни съображенията си – само тя пазела вечното зараждане на изворите. Ако не я въплътя, ще остана непълноценен, изтъкан само от самонадеяната половинчатост. В нейно лице съм срещал не жена, която да стане моя, а жената в мен, онази, която занапред ще ме огрява при всяка луна.
– Позволи ми да се родя в теб.
Склопих очи и взех бавно да чезна. Така излегнат, цял, чух собствените си стъпки да се отдалечават. Не отекваха самотно, а редом с други, с женствена лекота, сякаш бяха часовете, които тази нощ ме пробягваха като безсънни стрелки.
Превод от португалски: Даринка Кирчева
