Днес стават две години, откакто работи на това място. Като си спомни с каква надежда бе почнал, му идеше да се смее с глас ... ако не му се ревеше. Като малък си бе мечтал да притежава подобно градче или поне да бъде част от него. Всичко наоколо му се струваше толкова вълнуващо. Плюшените тигри на стрелбището, които за миг оживяваха, щом минеше покрай тях. Които всеки баща би могъл да спечели за момчето си, ако имаше желание и 7 пъти уцелеше в десятката.
Бухналият захарен памук, за който по-голямата му сестра все повтаряше, че развалял фигурата й, ала неотменно купуваше – един за себе си, един за него. И щом го преполовеше, прошепваше: – Хей, малкия, да не си забравил? Лапнеш нещо, глътнеш нищо... После се изхилваше под носа му: – Помниш, нали? Историята за злата магьосница в стария град, дето извадила душите на християните, които не й се подчинили. И заповядала на онези, които й станали роби, да ги предат, докато не получат прекрасния, снежен цвят на невинността и вкуса на истинска захар. Докато не пресучат и най-малкото възелче, не изличат и най-нищожното петънце, и най-лекия привкус от горчилките, които се криели в тях. Ха-хаааа – още кънтеше в главата му.
И той я виждаше как облизва лепкавите си пръсти и му заприличваше на самата магьосница. А кожата, опъната по крехкия му скелет, настръхваше. Понякога си спомняше и любимата й игра, когато оставаха сами и трябваше да го пази и да се грижи за него. А всъщност излизаше от стаята и го оставяше сам. Сам с ножа на великана, който се подаваше под прага на вратата, докато тъмен глас известяваше: – Великан със нооооож. Великан със ноооож....
Ах, той знаеше колко го обича сестра му. Но до ден днешен не успяваше да се отърве от едно странно усещане.Така неведнъж пред него изневиделица се пръкваше бащиното му лице, с червило, дълга коса и вечния презрителен поглед. И уж сестра му приказваше, ала той все чуваше – женчо, женчо, дръж се като мъж!
Може би затова бе почнал работа именно тук. Да стои в полумрака и да стряска всеки, заплатил да се повози на ужасното влакче, бе за него един вид школа. Изкарваше месеци, вече години, от младия си живот в тоя бункер, за да обръгне. Докато другите се веселяха и летяха покрай него с писъци, той се вслушваше. Изживяваше всеки един. Свой, и чужд. И копнееше да се насити. Да се накрещи така, че да освободи собственото си подземие от чудовищата и заровените кости.
Още като дете бе виждал, тук и по разни панаири, как големият чук играе в ръцете на силните момчета. Едвам издържеше да гледа, но и не успяваше да отмести погледа си. Те удряха без пощада страха, докато го повалят. Стрелката на уреда отскачаше високо. Звън огласяше победата. Боецът триумфираше... Неговото сърце примираше. И той си обещаваше тайно да постигне същото. Да не се бои. Да не изпитва жал. Дори към смазания страх.
Колко неща бе променило времето, ала още не можеше да забрави, когато стаяваше дъх пред входа, оплетен в паяжини. Двете чучела вееха сламените си коси отпред и му се струваха така коварни в своята обикновеност. После виждаше лабиринтът да се разширява и да поглъща светлината. И се надяваше по-скоро да настъпи часът, в който ще прекрачи и той прага му, за да излезе от другага страна истински мъж.
А ето че отдавна стоеше по цели часове вътре. Изкарваше си хляба на площадката, където влакчето сякаш се задъхваше, преди да продължи. И освен досада, вече не изпитваше нищо. Разпилените ръце и пръсти по пода, размазаните мишки събираха прах, заедно с някогашните му стремежи. Грозни лица изскачаха и смразяваха кръвта на посетителите. Ала те си оставаха неустрашими. Идваха пак, и пак. Да подишат от тоя странен газ, наречен ужас. Да се опият от него след празнична литургия или семеен обяд, вечер, преди да се приберат по домовете си.
Може би идват, за да го срещнат тук, а не наистина – мислеше си в началото. Да не разкъсва сънищата им. Или да се подготвят, ако им се яви наяве... После престана да търси причината. Каквато и да беше, посетителите не секваха. И той нямаше защо да се притеснява, че ще остане безработен. Но си оставаше без радост.
И не спираше да крои планове. Всеки един работен ден той се канеше да си тръгне. Да се отскубне от това място. Нека другите се лутат из него. Нека се въртят до забрава. Като кучета, подгонили опашките си. Аз ще имам късмет. Все нещо ще се случи, ще ме спаси – казваше си. И продължаваше да се чувства като останалите. Едновременно вбесен и развеселен. Решен да гони докрай. И уплашен, че няма никога да стигне ...
Само няколко пъти бе напускал омагьосания кръг. Ала заслугата не бе негова. Веднъж бе обявена грипна епидемия. Останалите пъти бе спирал токът или имаше някакъв технически проблем. Така теснолинейката се движеше доста по-бавно и той можеше да вижда лицата на пътниците. В един от тези случаи някой го беше наплюл. Или напръскал с вода, както предпочиташе да си мисли.
Друг път се бе заплесвал в хората, забравяйки да върши съвестно работата си, и вместо страх, бе предизвиквал смях. Тогава зърна и онова момиче. Тя го погледна така, все едно го позна. Все едно видя в сърцето му. Пропътува маршрута два пъти и му помаха. А той все още гледа за нея. Напразно... За сметка на това, възрастна жена бе вдигнала пред него блузата си. Уж не се шокира особено, но после дълго сънува гърди. Клюмнали, със зърна, устремени към пръстта...
И този ден влакчето, кой знае защо, се бавеше. Отделните гари ужасяваха с недомислени детайли, които изпъкваха при тая гротесктна скорост. Вероятно повредата щеще да бъде отстранена бързо. Но той почваше да се задушава от отегчение и самота. Бе сигурен, че неговият колега, в началото на тунела, вече пише есемеси и ги изпраща светкавично по света. Докато той си повтаряше наум, че две години стигат. Трябва да предприема нещо. Вече трябва да се реша!...
В следващия миг някой се реши и скочи от полупразното вагонче. Смотолеви нещо като: – Ти си – или – ти не си последният... Той не можа да чуе добре. Ала усети острието на ножа в гърдите си. Онзи се прехвърли обратно в смехотворното превозно средство, което постепенно се засилваше. А той рухна – на тясната площадка, на своето място, където работеше като плашило.
И за първи път изпита нещо като удовлетворение от труда си. Да можеше отнякъде да го види баща му, стрелна се през замаяната му глава. Той се гърчеше от болка. Хората възкликваха и го окуражаваха. Някой само пищяха или се смееха. А времето минаваше по свойто разписание. И всичко се сливаше в бучащите му уши.
– Виждаш ли? Най-сетне нещо ново! Като истински е. Браво! Лицето ти изразява смърт!... За такава игра заслужаваш повишение!... Не се виждаш добре, човече. Трябва да кажеш, да те осветят подходящо... Това е ново. Ново... Ново ли е? ... Страхотно!
Най-сетне си отиваше оттук. С овации...
Тера
И той си отиваше с аплодисменти. / най-сетне си тръгваше оттук, с овации.
Най-сетне си тръгваше от тук, и то/ при това/ изпращан с овации...
Най-сетне напускаше това място/този омагьосан кръг , и то с ръкопляскане.
И плашилото си отиваше с аплодисменти и без страх. / с ръкопляскане
