Веднъж ЕМП ми каза, че дълго време не е имал уютен дом или ако говорим за куче – свястна колибка. Той сам се нарекъл бездомен пес и това му харесвало. Не бил сигурен, че ако случайно му се падне да живее в подреден задушевен дом, непременно ще приеме. Възможно било по-скоро да разхвърли този дом, както често правели неразумните палави кучета със своите къщички.
Бил роден на село. Семейството се хранело на ниска маса, която наричали „синия“. Всички седели на пода и се хранели от една паница, наречена гювеч. Къщата имала три стаи. През зимата печка се палела само в едната, която била спалня на родителите му, кухня, трапезария и по-късно място за учене. Той спял в една от другите две стаи, които през зимата си били живи ледници. Изглежда тогава пижамите на село не били познати и той зиме и лете спял по потник. Спомнял си как се гмуркал под студения юрган, завивал се през глава и дишал, докато се стопли. Юрганът бил от чиста вълна и след няколко минути се отпускал и заспивал. Той и досега не можел да спи в топла стая, а ако имало парно, което не може да се изключи, цяла нощ се въртял, без да мигне. След време децата му го нарекли Сибиряка.
Тоалетната била на стотина метра от къщата. Било истинско изпитание да се отиде дотам през зимата, понякога имало сняг до колене, че и повече. На двора имало и други миризми – кокошките се разхождали свободно, овцете, докато се прибирали в кошарата, не се притеснявали да пускат своите гранки, дори кочината с прасето била близо до къщата. По средата на двора димяла и купчина тор. Но явно селяните мислели, че човешките екскременти миришат най-зловонно и затова тоалетната била толкова отдалечена от къщата.
Така наречената мивка също била навън. Представлявала ламаринен резервоар с кранче, окачена на греда. Водата се носела от далечната Горна чешма в бакъри, закачени на кобилица. И зиме, и лете всички от семейството си миели очите на тази мивка. Понякога майка му наливала топла вода, особено през зимата, когато водата замръзвала. Случвало се водата да е примесена с бучки лед. На село нищо не се губело. По специална вада водата отивала в трап и оттам към зеленчуците в градината. Черупките от орехите се хвърляли в печката, остатъците от храна се давали на животните.
Когато тръгнал на училище, купили маса със столове. За покривка и дума не можело да става. Хранели се на мушама, която майка му старателно забърсвала след всяко ядене. На тази единствена маса в къщата той учел уроците си, пишел домашните си, четял книги. Тук баща му режел сланината и я слагал в каче, майка му приготвяла зимнина. Когато имали гости, а те често имали много гости, баща му устройвал допълнителна маса. До основната маса, върху подпори, които наричал „магарета“, баща му подреждал дълги дъбови дъски. За пейки служели други дъски, сложени върху по-ниски „магарета“ или направо върху дървени пънове.
Колкото повече порасвал, толкова по-малко се задържал вкъщи. Тичал с другите момчета до реката, къпели се във вировете, играели на челик и свещилник, на куцанка и върба, на криеница и сляпа баба, катерели се по високи дървета, обирали ранни череши, влизали в чужди бостани и често отнасяли боя.
Веднъж една жена, в желанието си да го поласкае, му казала, че има походка на ловно куче. Не отрекъл, той бил гъвкав, не падал лесно, ако някой го бутне или поиска да го пребори. Имало нещо стабилно и едновременно леко, когато ходел или тичал. Според него, всичко това било, защото още от малък стъпвал по неравната земя, бягал през угари, изкачвал баири, катерел се по дървета. Несравнимо било да усещаш земята под себе си, пред това да ходиш по тротоари.
Обичал да чете, но и това правел навън, изтегнат по корем на някоя поляна. Имал приятел, който също обичал да чете. Разказвали си различните книги, които са прочели, за да не губят време за следващите. Но и това ставало навън, под ореха в градината или под сянката на друго клонато дърво.
В една книга прочел, че героят се изтяга на хамак и решил да си изплете въжено висящо легло. Сам отишъл при рибарите край реката, подарили му стари непотребни въжета и след седмица хамакът под ореха бил готов. Когато баща му позволил да спи там нощем, той бил повече от щастлив.
Обладал първото си момиче на поляната над селото. И досега го притеснявали затворените пространства, когато е с жена. Изпитвал страх, че някой ще влезе в стаята и ще го залови на местопрестъплението. Жените се чудели – колкото и да му било хубаво, той бързал да излезе от къщата, никога не заспивал и не оставал до сутринта.
Когато отишъл в града и постъпил в гимназия, заживял в общежитие. В стаята имало пет легла и между тях едва се минавало. Нямало баня дори на етажа, тоалетната била с няколко клетки с хвърчащи врати. Имало нещо, където се миели и което наричали „умивалник“. От крановете, разбира се, течала само студена вода, а огледалата, които трябвало да ползват, докато се бръснат, кой знае защо били зад гърба им. Банята била в подземието на общежитието и се къпели веднъж седмично. И как това да ти бъде дом и да не се чувстваш като бездомен пес?! И защо да му е тежко на бездомния пес? Свикнал с „навън“, както хората свикват с дома си и бързат да се приберат, а той обратно – бързал да излезе.
Обичал да скита из улиците на града и особено покрай брега на морето. Това истински го опиянявало, тази безкрайна шир, искало му се да хукне по нея, да види какво има зад хоризонта, да излезе на друг бряг. Но не си пожелавай нещо, защото може да ти се случи.
Приели го в Морско училище с военен режим. Леглата в спалното помещение, където спял с още стотина свои връстници, били на два етажа. През зимата затваряли прозорците, защото рано спирали парното, правели икономии. Казвал си, че ако сутрин някоя заблудена птичка влезе в спалното помещение, ще загине, поразена от мъжката миризма, която излъчвали тези сто момчета. Тоалетните и умивалниците не се различавали от тези в общежитието. Огледалата били недостатъчни и често били принудени да застават един след друг, за да се избръснат. Трябвало да се къпят поне веднъж седмично, но често пропускали – нямало топла вода в банята, която също била в подземието. Може би тогава се е мислело, че хората трябва да се крият в подземията, докато се къпят. Мислели, че баните не трябва да заемат излишно място по етажите.
В столовата, където се хранели, били наредени дълги дървени маси. На всяка маса се хранели по дванайсет души плюс старши. Старшият сипвал супата от огромна бака, а основната храна – от тава. В зависимост от настроението и пристрастията си, на някои сипвал повече, на други – по-малко.
И зиме, и лете ходели с тежки затворени чепици, подковани с кабъри, за да отекват, докато маршируват. Учели ги да вдигат високо крак, правели дълги походи, за да се каляват, както се изразявали старите офицери. Правели още много безсмислени неща, което е присъщо на всяка казарма, макар да се водело, че учат във висше морско училище. Пет дни твърдо били зад оградата и уж в събота и неделя било позволено да излизат в отпуска. Но все нещо се случвало, особено за МП, на когото военният режим никак не му бил в кръвта. Ту пагонът му не бил зашит както трябва, ту чепиците му не били лъснати, ту закъснявал със секунда за строя. Наказанията – една седмица без отпуска, две, три, цял месец се сипели като дълъг непрестанен дъжд. Но той решил въпроса. Купил си цивилни дрехи, скътал ги зад парната централа на сушина и всяка събота и неделя, понякога и в делнични дни, прескачал оградата, за да бъде на свобода. За да се вижда с момичето си, ако има такова, просто да се разхожда из улиците и по брега на морето, да се заседява в кръчми с приятели.
Така изкарал пет тежки години, които били голямо изпитание за неговата стръв към „навън“.
Но го чакало нещо още по-тежко.
Захвърлили го за десет години в риболовния флот. Траулерът, на който го качили, бил малък, но наситен с техника, броят на моряците надвишавал три пъти този на обикновените кораби. Трябвало да има място за траловете, самата трална лебедка заемала много място, конвейерът за чистене на рибата, съоръжението за правене на рибно брашно. Така че за хората имало малко място и затова в каютите бивали настанявани по двама, трима, че и по четирима души. Той заживял в каюта за двама. Само който е живял с непознат седем месеца, може да разбере какви физически и душевни страдания носи това изпитание. Може да се сравни със съкилийник в затвора. Не си избрал този човек, нито той е избрал тебе. Съжителството е трудно, нямате общ език, времето ви изхабява, накрая се намразвате. Но вие не сте се събрали да се обичате, вие сте се събрали да работите.
И как да наречеш дом това клатещо се чудо, шест-седем месеца не виждаш бряг, само пориш океана напред-назад, вмирисваш се на риба и рибено брашно, къпеш се от дъжд на вятър поради честа липса на вода, нерядко липсва и храна, защото корабът-майка закъснява.
Стръвта му към „навън“ не закърняла, но тук, на траулера, нямал никакъв шанс да я засища. В училището прескачал оградата, а тук, ако реши да прескочи, директно падал в океана.
По време на отпуските полудявал.
Обикалял с приятели крайбрежието, къпел се в морето денем и нощем и ако момичето било съгласно, спели на пясъка. Ловели риба, после стъкмявали огън в близката горичка, печели миди на тенекия, изстудявали бира в морето…
Скитал из планините, а любимият му поход бил връх Ком – нос Емине. Със съмишленици, които обичали да ходят само с по една раница, прекосявали целия Балкан надлъж. Не признавали никакви хижи, спели в спални чували и се къпели в реките. Имало и момичета, които били луди по планините. Любел своето момиче направо на някоя горска поляна, просто се усамотявали малко по-далеч от групата.
През зимата ходел на ски. Бил първи на пистата и се прибирал с последния лифт. След вечеря излизал, обикалял хижата, нерядко хващал някоя планинска пътека, прибирал се да спи към полунощ.
Но каквото и да правел, океанът го чакал. Затворът му бил осигурен най-малко за половин година.
И така десет години.
Малко преди да слезе от корабите, срещнал момиче, което живеело в градска къща. Стаята ѝ била стилна, обзаведена с вкус и чувство за мярка. Мебелите, лавиците, пълни с книги, били от светло чамово дърво. По стените висели картини, също много добре подбрани. Завесите на прозорците били изпъстрени с различни цветни парчета плат, които проблясвали игриво. Особено когато домакинята намислела да направи атмосферата интимна и оставала само нощната лампа. За пръв път чул думата „пачуърк“. Чудел се какво прави в този изящен дом. Той продължавал да се смята за дивак и за бездомен пес. Малко го дострашало. Много било вероятно точно в такъв дом да бъде опитомен. И какво?
Сбогом, поляни и планини, сбогом, нощни морета, огън в горичката, миди на тенекия и спане в спални чували, сбогом, волен живот. Така ли?
Впрочем момичето не било съвсем момиче, той целувал една истинска хубава жена. Оказало се, че била сговорчива, допадали ѝ неговите диващини, следвала го навсякъде и нищо, че не умеела да кара ски, излизала с него по пистите, газела из снега, пиела чай, чакала го.
Но не след дълго дошли децата – първо момченце и само след две години момиченце. Ето кога казал „сбогом“ на поляни и планини, на нощни морета, огън в горичката, миди на тенекия и спане в спални чували, сбогом на волния живот. Трябвало да помага на жена си, грижите за децата били тежки и гълтали много време.
Тогава измислил навеса.
Къщата била с малък двор, пълен с дървета и цветя. Срещу входа на къщата имало голям клонест орех. На първо време сковал дървена маса, по примера на баща си намерил пънове, върху които заковал дъски и ето ти пейки. Други пънове служели за столове. Бързо се убедил, че това не е достатъчно. От ореха падали листа, в клоните имало птички, които не се съобразявали с хората под тях. Забил четири яки греди в земята, укрепил ги с камъни. Намерил здрав брезент, който сръчната му жена подгънала в краищата. През подгъва прокарал тънко корабно въже. На гредите закрепил двурого желязо, което моряците наричат „утка“. Там затягал четирите въжета и горе брезентът се опъвал като платно на яхта. Встрани стъкмил огнище направо на земята. Често там цвърчали риби, заравяли картофи под въглените.
От ранна пролет до късна есен прекарвал под навеса. Всеки, който идвал в къщата при хубаво време сядал там. Посрещал гостите си под навеса, на всички им харесвало и оставали до късна доба на сладка приказка, вино и печена риба.
Годините хвърчали. Децата пораснали и избрали столицата да учат и работят. МП продължавал да се чувства същия дивак и бездомен пес и жена му, доколкото можела, подтичвала подире му.
Според МП Бог не обичал бездомните кучета и постоянно ги подлагал на изпитания. Ту ги оставял гладни, ту им изпращал коварни болести, несгоди, които домашните кучета не познавали. Когато му омръзнело да се занимава с тях, нерядко ги пращал под гумите на някой бърз автомобил.
Не пощадил и МП.
Първо била съборена къщата с навеса и на нейно място се извисил чудовищен блок с апартаменти, които МП наричал „килии“. Балконът по никакъв начин не можел да замести навеса. Бил на ръба да спусне въжена стълба от балкона, но нямало начин, живеел на петия етаж. Излизал често, ставал по тъмно, ходел пеша на работа, къпел се в морето, събота и неделя превземал баири, скитал из гори и планини. Но каквото и да правел, вечер трябвало да се прибере в апартамента и да се затвори в него.
МП се изнервил, по никакъв начин не можел да си върне предишния живот. При това имал лошото предчувствие, че Бог не мирясва лесно, когато подхване някого. С други думи, набележи ли го, стига докрай.
При едно лудешко спускане със ски по склон, който нямал нищо общо с нормалните обработени писти, го застигнала лавина. Малка, но достатъчна да го увреди за цял живот. След операцията, от кръста надолу останал почти неподвижен и го качили на инвалидна количка.
С последните си спестени пари купил парцел с бунгало в околностите на града. Пред бунгалото имало голяма овощна градина.
Не искал никой да се грижи за него. Жена му, колкото и да настоявала да живее с него, останала в апартамента. Оправял се, ходел с електрическата инвалидна количка до близкия магазин, успявал нещо да нареже или да сготви на ниската печка. В банята имало специален стол, до който се придвижвал трудно, но се справял.
Когато искали да го посетят, той казвал да идват „накуп“. Това значело жена му, децата и двамата му внуци – момче и момиче. Черпел всички със соковете, които правел от плодовете, които падали от овощните дървета в градината.
Как, как ги събираш, попитали изумени всички, когато им налял сок за първи път…
Пълзя, приятелю, каза ми веднъж по телефона, пълзя на четири крака из градината, събирам плодове, плевя, мотичката, с която копая, е с къса дръжка. Само дето не лая, приятелю, смее се, не лая, но съм същият бездомен пес, да знаеш!
