Но преди да започна с историята на Червенокоска, искам да ви разкажа една друга, далеч по-важна, с привкус на „история“. Позволете ми да ви пренеса далеч назад във времето. Годините са 1880-те, а мястото или местата – Париж, Копенхаген, остров Мартиника, по-късно тихоокеанският остров Таити. Пол Гоген, млад и амбициозен борсов агент, живее добър буржоазен живот заедно с датската си съпруга Мет-Софи и петте им деца. Печели много добре на борсата (годишният му приход е около 30 000 франка, еквивалентни на около 150 000 долара днес). Удвоява този немалък доход чрез успешни операции на пазара на изкуството.
Всичко изглежда повече от розово, но само до момента, в който крахът на борсата от 1882 година значително намалява приходите му и Гоген, който по това време е на 34 години, решава да се отдаде изцяло на голямата си страст – рисуването. Продължава да живее като професионален художник и бохем до края на живота си, без да постигне какъвто и да било забележим успех (макар и да успява да продаде някои от картините си, за разлика от Ван Гог, с когото го свързва дълбоко проблематично приятелство). Умира през 1903 година на остров Таити, а само три години по-късно картините му се превръщат в художествени и търговски хитове, за да станат в наши дни едни от най-скъпите произведения на живописта, продавани някога.
Животът на този повече от неспокоен дух е разказван многократно и по най-различни начини, но онова, с което искам да ви занимая тук, е самата криза, която го довежда до всичко това. По същество радикалният прелом в живота на Гоген е някакъв вид екзистенциална криза, подобна на обичайната такава от средата на живота, ако и настъпила доста рано. Но тази, гогеновата, е достатъчно специфична, за да бъде наречена със собствено име, „Синдром на Гоген“. И това е така, защото тя притежава сравнително определени характеристики, които я различават от по-общия вид екзистенциални кризи от средата на живота, а именно:
Това е криза, свързана с радикална промяна на живота, при която става дума за захвърляне на добро, стабилно съществуване и избор на артистично поприще, мечтата за което вероятно е определяла целия живот на човека, но е била дълбоко потискана, на практика „пожертвана“, в името на някакъв вид буржоазна стабилност. Като следствие от нея човекът губи значителна част от социалния си статус, а също и финансовата си стабилност. На практика той или тя се превръща в пословичния цигулар, който къща не храни, но заедно с това печели изключително мощно усещане за свобода и лична автентичност, което в повечето случаи на синдрома се оказва достатъчно, за да го изнесе до края на живота, със или без постигане на някакви големи творчески успехи.
Както сигурно вече се досещате, разказвам ви всичко това, защото то се случи и в собствения ми живот, буквално като по учебник. Защото аз не просто напуснах България и започнах да живея на друго, по-богато място. Освен това аз си дадох най-тържествена клетва, че тази врата ще остане затворена завинаги и никога повече няма да се опитвам да живея като „цигулар“ (спомнете си, че бях изгорил всичко – оттук нататък тази мъничка клада трябваше да свети пред очите като някакъв вид фар и да не ми позволи никога, никога повече, да „изгубя ориентира“). Стабилността и публичното одобрение бяха единствените ми цели през следващите десет години.
И така, докато се взривих.
Беше краят на 90-те, вече бях изгубил илюзията за постигане на нещо „творческо“ на шахматната дъска и сега просто се мятах насам-натам във всевъзможни експерименти, по-скоро като вид чесане на краста, отколкото съзнателно търсене на някакво по-различно поприще. Опитвах всевъзможни неща, обикновено свързани с компютъра (междувременно бях направил от себе си нелош експерт по решаване на всевъзможни проблеми с помощта на тези вълшебни машинки и работата ми в Германия беше смесица между технически компетенции и изобретателно комбиниране на различни визуални елементи – работех в областта на книгооформлението, като специалист по дизайн и типография). И в един от тези хаотични пориви започнах да се занимавам активно с триизмерни компютърни графики – по онова време това все още беше екзотично, сравнително слабо познато поле за действие.
Ето така стигнах до Гората на призраците. Първоначалната ѝ, най-ембрионална форма, беше всъщност идея за компютърна игра, която ми дойде след няколко разговора с един познат, който вече беше направил нещо подобно, с няколко характерни елемента: мравуняк, таралеж и бухал, доколкото мога да си спомня сега. Започнах да доразвивам във фантазията си тези елементи, постепенно ги превърнах в някакъв вид история, която можеше да се играе, но всичко беше толкова неоформено и зачатъчно, че ако не беше се случило поредното чудо, сигурно Червенокоска никога не би се появила на бял свят.
А чудото беше, че се зареди цяла поредица от срещи и събития, които най-неочаквано за самия мен ме заставиха да се приближа застрашително близко до нарушаване на най-голямото табу в тогавашния ми живот – забраната да се пише.
Първото важно нещо дължа на… Иван Костов или поне на неговия правителствен екип, който през 2000-та година, ако си спомняте, учреди това странно събиране в София на български емигранти от цял свят, казваше се „Българският Великден“. Вече не си спомням как точно, но се оказах сред поканените и – барабар Петко с мъжете – прекарах около десетина дни в София, зает най-вече със зяпане на безкрайно скучни и по мое усещане безплодни разигравания на ченета (то не бяха празни приказки, не беше чудо), но поне лапачката беше добра, а и вечерно време имаше някакви развлечения, спомням си ги твърде смътно.
Е, тук вече космическите сфери се раздвижиха малко по-решително и по непредсказуемо стечение на обстоятелствата изведнъж се оказах в контакт с един от утвърдените български режисьори и аниматори, чието име няма да разкривам, тъй като историята ми с него е първата от дълга поредица, в която отново и отново, и отново, щях да се хвърлям с глава срещу стената, да опитвам с всички сили да реализирам историята на Червенокоска, на цената на огромни усилия и разходи – и в края на краищата винаги, винаги, винаги, без особени признаци на „успех“ или „признание“.
А може би просто отказвам да приема като успех онова, което е под носа ми. Знам ли.
Във всеки случай, започна се.
