Да свиря на улицата в Париж… Какво ме теглеше? Не знам. Когато бях за пръв път там, спирах се и дълго ги слушах. Улични музиканти тогава в София нямаше. Бяха забранени. А тези… Имаше такива изкусни майстори… Имаше и хора, които просто пускаха една и съща плоча на портативен грамофон. В метрото или пред седналите по кафенетата на тротоара, или в градинките… Имаше гълта-чи на огньове… Какви ли нямаше.
Опитът ми на „уличен музикант“ беше от една Нова година в София. Посрещнахме я у Джони Пенков. Като мина дванайсет часът, той ни подкара навън: един с дайре, друг с детско барабанче, трети с чинели, мене – с цигулката. И цялата компания – тръгнахме. В снежната нощ застанахме на ъгъла на две главни улици и засвирихме стари шлагери, банални песни. Събраха се доста хора – всички весели, току-що пили за Новата година. Смееха се, пееха с нас, танцуваха. После Джони изведнъж си свали шапката и я протегна към веселящите се. Мина край всички уж на шега, но събра пари. Всички даваха. Особено вълнение ме обхвана. Дотук всичко беше на игра, но парите бяха наистина. Хвана ме срам! Вече бях актьор. Нахлупих си ниско шапката, за да не ме познаят. Изглеждаше ми недостойно. Аз бях възпитан в срам от парите, спечелени без труд, в срам от разговорите за пари. Аз знаех: човекът е създаден да твори, а не да печели пари. Парите са средство да живееш, а не цел. Но нали сега веселим хората, ние сме смешни, забавни, правим представление. И значи за това плащат. О! – сетих се – нали е Нова година? Сурвакарите как взимат? Ние сме сурвакари – така си казах и се утеших.
И ето ме в Париж, нося си цигулката с твърдото намерение да опитам и аз, да „скоча в пропастта“, да се пре-срамя. Имах приятелка българка, професионална цигуларка, беше се залюбила с французин китарист и останала завинаги при него. Бях им на гости. Те – във финансова криза. Тя беше без работа, той отиваше войник. Казах й: „Хайде да свирим заедно на улицата! Ще събереш пари.“ Тя каза, че отдавна си го е мислила.
На другия ден отидохме в една нотна книжарница и избрахме цигулкови дуети от Бах. (Бях убеден, че това е Йохан Себастиан Бах, а много по-късно открих, че бил Йохан Кристиан Бах – един от синовете на стария.) Цял следобед репетирахме. Тя ми предостави партията на първа цигулка, въпреки че аз бях любителят. Красиви дуети, мелодични и не сложни. Тя ме похвали. Аз се окуражих. Бяхме нетърпеливи. Още същата вечер излязохме да си търсим място на някоя от станциите на метрото.
Но аз съм се подготвил: бях си направил маска от черен картон, скриваща цялото ми лице, заоблена в долната част, където е брадичката, с две дупки за очите и с ластик отзад. Нищо друго. Казвах си: „Ако минат българи, да няма как да ме познаят! Да няма опасност после някой, като се върне в София, да каже някъде, че е видял артиста Ицко Финци да проси по улиците на Париж.“
Дълго се лутахме из разни станции на метрото -търсехме подходящо място. Намерихме едно, сложих си маската и почнахме. Но ставаше силно течение: нотите хвърчаха от пултовете, спирахме, събирахме ги, почвахме наново… Хората минаваха забързани – никакво внимание, нито един франк в отворения калъф пред нас. Падение! Смут в душите. Толкова ли сме слаби?
Преместихме се на ново място. Да, нямаше течение, но никой не минаваше.
И тогава решихме да се качим на Монмартър – онзи хълм с художниците, с тълпите от туристи. Заехме един ъгъл. И засвирихме.
Омагьосан кръг: колкото пó не ти обръщат внимание, толкова по-лошо свириш. И понеже свириш лошо – никой не ти обръща внимание.
Тогава Цеца – така се казваше цигуларката – каза: „Остави ме да изсвиря нещо сама наизуст!“ Засвири. И първите франкове дръннаха в кутията. Обвзе ме ревност. Казах й: „Нека сега аз да опитам!“ И – о, чудо! – хората почнаха да се спират, да се заслушват. Ръкопляскаха! И после пускаха монети! Свирех най-най-различни парчета: салонни пиеси, Вивалди, неща, които съм учил още като ученик, неща, които знаех по слух от радиото – италиански, руски, френски, испански… Някои от публиката почнаха да искат свои любими парчета – нещо от Битълсите, Компарсита… Аз ги можех! Бяха туристи от разни страни, от разни континенти. Минаваше дванайсет, един часът, но хълмът все беше пълен с хора. Лампите светеха. Всички заведения работеха, художниците рисуваха моделите си. Гъмжеше. И ние жънехме успех! Стояха прави пред нас, край нас, ръкопляскаха…
Душата ми ликуваше: не се радвах на парите, а на победата си над срама. Парите всъщност ми доказваха, че покорявам публиката. Те са признанието. Не получавах милостиня. Получавах награда, слава. И се изпълвах с някакво чувство за свобода. „Аз ставам гражданин на света! Аз мога да живея на всяка точка от земното кълбо и да се препитавам от собственото си свирене! Аз не завися от никого. Аз съм свободен човек! Аз съм гражданин на света!“ Усещах, че засвирвам все по-добре, с нови нюанси, по-чувствено, по-патетично. Позволявах си обрати, чупки, можех да импровизирам… И си казвах: Да, любител съм, но не е ли възможно тъкмо това да е ценното? Свирнята ми именно заради това има стойност на изкуство. Такова, каквото има, да речем, в картините на Русо Митничаря. Той също е бил любител. Има наивизъм в живописта – велико течение. Защо да не е възможен и наивизъм в музиката? И той да е особен стил? Нов! Може! Ето – публиката го разбира – чуй! – звън на монети. И то след ръкопляскания!“
На следващия ден намерихме идеално място в метрото на Place dе l'Opera. И още по-голямо въодушевление ни обзе. Аз пак бях с маска. Сега вече и дуетите ни ставаха добре. Не добре – прекрасно. Пространството беше с чудесна акустика. Ние се чувствахме като на концерт – публиката слушаше крайно съсредоточено. Докато свирех, един надникна иззад маската отстрани, повдигна я с пръст – искаше да разбере кой съм всъщност. Да не би да съм някаква известна личност? Или крия грозен белег на лицето си? В паузата една жена се приближи и ме попита: „Да, да, зная, вие сигурно сте от преподавателите на Музикалната академия? Сега сте в стачка, нали?“ Друга жена каза: „Извинете, аз съм от провинцията, току-що дойдох, много ви моля, бихте ли изсвирили още веднъж отначало последната пиеса?“ И остави в калъфа цели 50 франка. Дойдоха трима мъже, извиниха се, единият от тях си показа значката изпод ревера, каза, че са от полицията на метрото, и ни попита имаме ли разрешение да свирим. „А трябва ли да имаме?“ – „Естествено!“ – „В такъв случай нека да си довършим пиесата и веднага напускаме! Този дует е от Йохан Себастиян Бах!“ Полицаят каза: „Не! Ще си съберете нотите и триножниците и ще си отидете. А след като ние се отдалечим, ако искате, можете да се върнете…“ Казах си: ние сме разкъртили душите и на полицаите… Те са усетили, че тук се ражда нещо небивало… Не поискаха даже да си смъкна маската.
На представление или на концерт в залата седят хора, които са си купили билети. Дори и да не им харесва, те търпят и мълчат. Поне до антракта. Дали са пари. На улицата обаче могат да си продължат по пътя веднага щом им доскучае. И затова много велик се чувствах – хората стояха, слушаха и дълго не си тръгваха. Какво откритие: уличното свирене е като лакмусова хартия дали си сполучил, или не!
Когато се върнах в София, на никого не смеех да разкажа какво щастие бях изпитал в Париж.
