Завърших право и политическа икономия, доктор по право съм, в Германия буквите д-р пр. н. са законна част от името ми. Но е вярно, че след 1945-а обстоятелствата донякъде ми попречиха да се възползвам от дипломата си. Ако искате да знаете истината, далеч не бях предопределен и за правото: като млад желаех да изучавам най-вече литература и философия. Но ми попречиха; още един тъжен епизод от моя семеен роман, може би ще се върна към него. Все пак трябва да призная, че за дантелата правото е по-полезно от литературата. Ето как горе-долу се наредиха нещата. Когато всичко най-сетне свърши, успях да отида във Франция, да се представя за французин; като се има предвид хаоса по онова време, не бе особено трудно, завърнах се с депортираните, не задаваха много въпроси. Вярно, говорех безупречен френски; майка ми бе французойка; десет години от детството си живях във Франция, изкарах колеж, гимназия, подготвителен курс за университета и дори две години следвах политически науки и тъй като отраснах в Юга, можех дори да си придам известен южняшки акцент, така или иначе никой не обръщаше внимание, бе пълен хаос, посрещнаха ме на Орсе намусени и с няколко ругатни, трябва да кажа, че не се опитах да се представя за депортиран, а за работник от БЗТ[1], това много не се харесваше на голистите, така че малко ме поотупаха, останалите нещастни смелчаги също, после ни пуснаха, за нас нямаше Лютеция, а свобода. Не останах в Париж, имах твърде много познати, и то от неподходящите, заминах за провинцията, издържах се с временна работа тук и там. После нещата се поуспокоиха. Бързо спряха да разстрелват хората, скоро дори не си правеха труда да ги пращат в затвора. Тогава направих проучване и накрая открих един човек, когото познавах. Бе се оправил добре, безпроблемно бе преминал от едната администрация в другата; като предвидлив човек, старателно се бе пазил да изтъква услугите, които ни правеше. В началото не искаше да ме приеме, но когато накрая разбра кой съм, видя, че всъщност няма избор. Не мога да кажа, че разговорът бе приятен: съществуваше определено чувство на притеснение, на принуда. Но ясно схващаше, че имаме общ интерес: аз да си намеря работа, той да запази своята. Някакъв негов братовчед на Север, бивш посредник, се опитваше да съживи малко предприятие с три „Лийвърса“, придобити от фалирала вдовица. Човекът ме назначи, трябваше да пътувам, да ходя от къща на къща да продавам дантелата му. Работата бе досадна; накрая успях да го убедя, че бих могъл да му бъда по-полезен по отношение на организацията. Наистина в тази област имах значителен опит, макар и да не можех да го използвам, както и доктората си. Предприятието се разрасна, особено след 50-те години, когато възобнових връзките си с Федералната република и успях да отворя за нас немския пазар. Тогава можех лесно да се върна в Германия: много мои бивши колеги живееха там съвсем спокойно, някои бяха излежали малка присъда, други дори не бяха обезпокоявани. С моето образование можех да си възвърна името, доктората, да поискам пенсия като участник във войната и за частична инвалидност, никой нямаше да забележи. Бързо щях да си намеря работа. Но, казвах си, каква полза? Правото не ме интересуваше повече от търговията, пък и бях започнал да харесвам дантелата – това възхитително и съразмерно творение на човека. Когато купихме достатъчно станове, собственикът реши да отвори втора фабрика и ми повери ръководството й. Оттогава, в очакване на пенсията, заемам този пост. Междувременно се ожених, наистина с известно отвращение, но тук, на Север, бе по-скоро необходимо, начин да заздравя придобитото. Избрах я от добро семейство, относително хубава, добре възпитана, и веднага й направих дете, за да има с какво да се занимава. За нещастие роди близнаци, изглежда, е в семейството, моето, искам да кажа, на мен лично едно-единствено хлапе щеше да ми е предостатъчно. Шефът ми отпусна пари в аванс, купих удобна къща, немного далеч от морето. Ето как станах буржоа. При всички положения бе по-добре. След всичко, което се бе случило, имах нужда от спокойствие и редовност. Животът пречупи гръбнака на младежките ми мечти, а страховете ми бавно се разпиляваха от единия до другия край на германска Европа. От войната излязох като празен човек, единствено с горчивина и продължителен, като скърцащ между зъбите пясък, срам. Затова ме устройваше живот, съобразен с всички обществени условности: удобна обвивка, макар често да я приемам с ирония, а понякога и с омраза. С тази отмереност, надявам се, някога да достигна до благодатното състояние на Жером Надал и да „не склонявам на нищо, освен ако не склонявам на нещо“. Ето, че ставам книжен; това е един от недостатъците ми. Толкова по-зле за святостта, все още не съм се освободил от нуждите си. Понякога се случва да уважавам жена си, добросъвестно, почти без удоволствие, но и без прекалено отвращение, за да бъде мир в семейството. И много рядко, по време на командировки, си давам труда отново да се върна към старите си привички; но то е вече почти единствено за поддържане на хигиената. Загубих голяма част от интереса си към всичко това. Тяло на красиво момче, скулптура на Микеланджело, все едно: дъхът ми вече не спира. Както след продължително боледуване, когато храната остава безвкусна; дали ще е телешко или пилешко, какво значение? Трябва да се яде и толкова. Честно казано, твърде малко неща вече ме интересуват. Може би литературата, и то не съм сигурен дали не е въпрос на навик. Възможно е точно заради това да пиша спомени: да раздвижа кръвта си, да видя дали още мога да почувствам нещо, дали още мога поне малко да страдам. Интересно упражнение.
При това страданието – би трябвало добре да го познавам. Всички европейци от моето поколение минаха през него, но мога да кажа, без излишна скромност, видял съм повече от останалите. Пък и хората бързо забравят, всеки ден го установявам. Дори тези, които са били там, щом заговорят за това, почти винаги си служат с готови мисли и изречения. Достатъчно е да се види жалката проза на немските автори, които пишат за боевете на Изток: прогнил сантиментализъм, мъртъв, ужасен език. Например прозата на хер Паул Карел, нашумял напоследък автор. Така се случи, че познавах този хер Карел от Унгария, когато още се казваше Паул Карл Шмит и пишеше, под покровителството на своя министър Фон Рибентроп, това, което наистина мислеше, в бременна с големи последици проза: „Еврейският въпрос не е въпрос на човечност, не е въпрос на религия; той е просто въпрос на политическа хигиена“. Днес уважаемият хер Карел-Шмит постигна забележителното геройство да публикува четири блудкави тома върху войната в Съветския съюз, без нито веднъж да спомене думата евреин. Знам го, прочетох го: бе мъчително, но аз съм упорит. Нашите френски автори, разните Мабир[2] и други подобни, не струват повече. Комунистите са същите, само че от обратната гледна точка. Къде се дянаха онези, които пееха „Деца, наточете ножовете си на бордюра“? Мълчат или са мъртви. Бръщолевим, превземаме се, затъваме в безвкусна тиня, омесена от думите слава, чест, героизъм – уморително е, никой не говори. Може би съм несправедлив, но смея да се надявам, разбирате ме. Телевизията ни подхвърля цифри, впечатляващи цифри, с много нули; но кой от вас понякога се спира, за да осмисли истински тези цифри? Кой от вас поне веднъж се е опитал да изброи тези, които познава или някога е познавал през живота си, и да сравни смехотворната цифра с цифрите, които чува по телевизията, прословутите шест милиона или двадесет милиона? Малко математика. Математиката е полезна, придава перспектива, освежава съзнанието. Упражнението понякога е много поучително. Така че проявете малко търпение и ми отделете вашето внимание. Ще разгледам само двете места на действие, където съм играл някаква роля, колкото и незначителна да е тя: войната срещу Съветския съюз и програмата за масово унищожение, официално наричана в нашите документи „Окончателно решение на еврейския въпрос“, Endlösung der Judenfrage, за да спомена този толкова хубав евфемизъм. На Западния фронт, така или иначе, загубите останаха относително малки. Изходните ми цифри ще са донякъде произволни: нямам избор, не съществува единомислие. За общите съветски загуби приемам традиционната цифра, цитирана от Хрушчов през 1956-а, двадесет милиона, като отбележа, че Рейтлинджър, прочут английски автор, ги смята за не повече от дванадесет, а Ериксон, също толкова прочут, ако не и повече, шотландски автор, изброява минимум двадесет и шест милиона; така официалната съветска цифра дели почти по средата ябълката, с около милион разлика. За германските загуби – единствено в СССР, разбира се – можем да се основем на още по-официалната и по немски точна цифра от 6 172 373 войнишки загуби на Изток от 22 юни 1941-а до 31 март 1945-а, която е вписана във вътрешен доклад на ОКН (върховното командване на армията), открит след войната, но обхващащ загиналите (повече от един милион), ранените (почти четири милиона) и изчезналите (загинали плюс пленени плюс умрели в плен, общо около 1 288 000). Нека приемем, за да не се бавим, два милиона загинали, ранените тук не ни интересуват, като смятаме съвсем приблизително и петдесетте и няколко хиляди допълнителни жертви от 1 април до 8 май 1945-а, основно в Берлин, към което трябва да прибавим и един милион цивилни жертви по време на нахлуването в германския Изток и последвалите премествания на населението, или общо, да речем, три милиона. По отношение на евреите имаме избор: приетата цифра, макар и малко хора да знаят откъде идва, е шест милиона (Хьотл заявява в Нюрнберг, че Айхман му я е казал; но Вислицени твърди, че Айхман е казал на колегите си пет милиона; а самият Айхман, когато евреите най-сетне успяват лично да му зададат въпроса, казва между пет и шест милиона, но вероятно пет). Д-р Корхер, който събираше статистически данни за райхсфюрер-SS Хайнрих Химлер, на 31 декември 1942-а бе стигнал до малко под два милиона, но признаваше, когато имах възможност да разговарям с него през 43-а, че тези първоначални цифри не са особено надеждни. Накрая, дълбокоуважаемият професор Хилберг, специалист по въпроса и неподозиран в пристрастия, поне не прогермански, стига след строго доказателство от деветнадесет страници до цифрата 5 100 000, което отговаря приблизително на мнението на покойния оберщурмбанфюрер Айхман. Нека приемем цифрата на професор Хилберг, което прави като цяло:
Съветски жертви................................................... 20 милиона
Германски жертви................................................ 3 милиона
Междинен сбор (войната на Изток).................... 23 милиона
Endlösung............................................................... 5,1 милиона
Общо...................................................................... 26,6 милиона
знаейки, че 1,5 милиона евреи са били вписани като съветски жертви („Съветски граждани, убити от германофашисткия нашественик“, както така сдържано посочва странният паметник в Киев).
Сега малко математика. Конфликтът със СССР продължи от 22 юни 1941-а три часа сутринта до, официално, 8 май 1945-а 23 ч. 01 мин., което прави три години, десет месеца, шестнадесет дни, двадесет часа и една минута, или закръглено – 46,5 месеца, или 202,42 седмици, или 1 417 дни, или 34 004 часа, или 2 040 241 минути (като броим допълнителната минута). За така наречената програма за „Окончателното решение“ ще приемем същите дати; преди това нищо още не е решено, нито систематизирано, еврейските загуби са случайни. Да сведем сега едните цифри до другите: за германците това прави 64 516 убити месечно, или 14 821 убити седмично, или 2 117 убити дневно, или 88 убити на час, или 1,47 убити на минута, това средно всяка минута на всеки час на всеки ден на всеки месец на всяка година в продължение на три години, десет месеца, шестнадесет дни, двадесет часа и една минута. За евреите, включително съветските, получаваме около 109 677 убити месечно, или 25 195 убити седмично, или 3 599 убити дневно, или 150 убити на час, или 2,5 убити на минута за същия период. От съветска страна накрая имаме към 430 108 убити месечно, 98 804 убити седмично, 14 114 убити дневно, 588 убити на час, или 9,8 убити на минута за същия период. Което общо в моето поле на действие прави средно 572 043 убити месечно, 131 410 убити седмично, 18 772 убити дневно, 782 убити на час и 13,04 убити на минута, всяка минута на всеки час на всеки ден на всяка седмица на всеки месец на всяка година от дадения период или, за да си припомним, три години, десет месеца, шестнадесет дни, двадесет часа и една минута. Нека онези, които не вземат на сериозно тази допълнителна минута, наистина малко педантична, да имат предвид, че това прави все пак средно 13,04 загинали в повече и, ако могат, нека си представят тринадесет души от тяхното обкръжение, убити за една минута. Можем също да пресметнем интервала време между всяка смърт: това средно ни дава по един мъртъв германец на всеки 40,8 секунди, един мъртъв евреин на всеки 24 секунди и един мъртъв болшевик (смятайки и съветските евреи) на всеки 6,12 секунди, или всичко средно по един мъртъв на всеки 4,6 секунди, това за целия гореспоменат период. Сега, основавайки се на тези цифри, вие сте в състояние да извършите конкретни упражнения за въображението. Например вземете часовник в ръка и бройте един убит, двама убити, трима убити и т. н., на всеки 4,6 секунди (или на всеки 6,12 секунди, 24 секунди или 40,8 секунди, ако имате някакво лично предпочитание), като се опитвате да си представите тези един, двама, трима убити, все едно че са пред вас, в редица. Ще се убедите, упражнението е подходящо за размисъл. Или вземете някоя друга, по-скорошна катастрофа, която ви е впечатлила силно, и направете сравнение. Например, ако сте французин, разгледайте вашето малко алжирско приключение, което толкова травмира сънародниците ви. В него загубихте 25 000 души за седем години, като смятаме и злополуките: това отговаря на малко по-малко от един ден и тринадесет часа убити на Източния фронт; или пък на около седем дни убити евреи. Естествено, не включвам алжирските загуби: тъй като във вашите книги и предавания почти никога не говорите за тях, те сигурно не представляват нищо особено за вас. При това вие сте убили десет за всеки един от вашите загинали – достойно за уважение усилие, дори сравнено с нашето. Спирам тук, бихме могли да продължим дълго; приканвам ви да се поизмъчите сами, докато земята се продъни под краката ви. Аз нямам никаква нужда: отдавна вече мисълта за смъртта е „по-близо до мен от вената на врата ми“, както така хубаво е казано в Корана. Ако някога успеете да ме накарате да се разплача, сълзите ми биха прогорили лицето ви.
Изводът от всичко това е, ако ми позволите един последен цитат, обещавам, както добре бе казал Софокъл: „От всичко, най-вече трябва да предпочиташ да не си се родил.“ Впрочем Шопенхауер бе написал почти същото: „Най-добре би било да няма нищо. Тъй като на земята съществува повече болка, отколкото удоволствие, всяко удовлетворение е само временно, създава нови желания и нови беди, а агонията на разкъсваното животно е по-голяма от удоволствието на разкъсващия.“ Знам, това са два цитата, но идеята е една и съща: в действителност живеем в най-лошия от всички възможни светове. Разбира се, войната свърши. Разбрахме урока, това повече няма да се случи. Но дали сте напълно сигурни, че сме разбрали урока? Сигурни ли сте, че това повече няма да се случи? Сигурни ли сте въобще, че войната е свършила? В известен смисъл войната никога не е свършвала или пък ще свърши чак когато и последното дете, родено в последния ден на сражения, ще бъде погребано здраво и право, и дори тогава ще продължава в тези деца, после и в техните, докато накрая наследството се поразводни, спомените се разнищят и болката се смекчи, дори ако и тогава вече всички отдавна да са забравили и всичко това да се е превърнало във вехти истории, които даже не могат да уплашат децата, и още по-малко – децата на умрелите, и на тези, които биха желали да бъдат – умрели, искам да кажа.
Отгатвам мислите ви: Ето един зъл човек, казвате си вие, лош човек, накратко, един във всяко отношение мръсник, който по-скоро би трябвало да гние в затвора, отколкото да ни занимава с обърканата си философия на полуразкаял се бивш фашист. Относно фашиста, нека не смесваме всичко, а относно въпроса за моята наказателна отговорност, не съдете предварително, още не съм ви разказал историята си; що се отнася до моята морална отговорност, позволете ми няколко съждения. Политическите философи често са обръщали внимание, че по време на война гражданинът, поне от мъжки пол, губи едно от най-основните си права, това на живот, и то още от времето на Френската революция и въвеждането на военната повинност, сега почти всеобщо прието правило. Но рядко отбелязват, че същият този гражданин губи едновременно и друго едно право, също толкова основно, а за него може би и още по-важно, що се отнася до представата, която изгражда за себе си като цивилизован човек: правото да не убива. Никой не пита за вашето мнение. Застаналият над общия гроб мъж в повечето случаи не е искал да бъде там, точно както и този, който лежи, мъртъв или умиращ, на дъното на същия гроб. Ще възразите, че да се убие войник в бой не е същото като да се убие невъоръжен цивилен; военните закони разрешават едното, но не и другото; общественият морал – също. Със сигурност добър абстрактен аргумент, но който въобще не е съобразен с обстоятелствата около въпросния конфликт. Съвсем произволно правената след войната разлика между „военните операции“, съизмерими във всички останали конфликти, и „жестокостите“, вършени от малцинство садисти и умопобъркани, е, както се надявам да докажа, утешителна измислица на победителите – на западните победители, би трябвало да уточня, защото, въпреки своята реторика, руснаците винаги са разбирали за какво става дума: Сталин, след май 1945-а, и когато приключиха предназначените за общественото мнение пози, безумно се забавляваше с въображаемото „правосъдие“, той имаше нужда от суровост, от конкретност, от роби и средства, за да възстановява и изгражда, а не от угризения, нито от оплаквания, защото знаеше не по-зле от нас, че умрелите не чуват, плачовете и угризенията никога не са добавяли мръвка в супата. Не пледирам Befehlnotstand, толкова ценената от нашите добри немски адвокати принуда под заповеди. Каквото съм направил, съм го правил напълно съзнателно, вярвайки, че е било мой дълг и е трябвало да се направи, колкото неприятно и долно да е било. Тоталната война е и това също: вече не съществуват цивилни, и между обгазеното или застреляно еврейско дете и загиналото под запалителни бомби немско дете разликата е единствено в средствата; и двете смърти са еднакво напразни, нито една от тях не съкрати войната дори и със секунда; но и в двата случая човекът или хората, които са ги убили, са вярвали, че е било правилно и необходимо; ако са се лъгали, кого трябва да съдим? Казаното от мен остава вярно, въпреки че изкуствено отделят от войната това, което еврейският адвокат Лемпкин нарече геноцид, отбелязвайки, че поне през нашия век все още е нямало геноцид без война, че геноцидът не съществува извън войната, и както при войната, става въпрос за колективно явление: съвременният геноцид е процес, наложен на масите, от масите и за масите. При случая, с който се занимаваме, той също е процес, разделен на части от изискванията на индустриалните методи. Точно както според Маркс работникът е отчужден от продукта на своя труд, при геноцида или съвременната форма на тотална война изпълнителят е отчужден от продукта на своето действие. Това важи дори за случая, когато един човек насочва пушка срещу главата на друг и натиска спусъка. Защото жертвата е била доведена от други хора, смъртта й е била решена от трети и стрелецът знае, че е само брънка от много дълга верига и няма защо да си задава повече въпроси от някой член на наказателен взвод, който в цивилния живот екзекутира някой надлежно осъден според закона човек. Стрелецът знае, че по някаква случайност той стреля, другарят му охранява конвоя, а трети управлява камиона. Най-много може да опита да си смени мястото с охраната или с шофьора. Още един пример, взет по-скоро от изобилната историческа литература, отколкото от личния ми опит: програмата за унищожение на душевноболните и с тежко умствено изоставане германци, наречена „Евтаназия“ или Т-4, въведена две години преди програмата „Окончателно решение“. При нея подбраните според законова наредба болни са приемани в отделението от професионални медицински сестри, които ги записват и събличат; лекарите ги преглеждат и отвеждат в затворено помещение; работник пуска газта; други почистват; полицай изготвя смъртните актове. Разпитвани след войната, всеки от тях възкликва: Аз, виновен? Сестрата не е убила никого, тя само е събличала и успокоявала болните, нещо обичайно за нейната професия. Лекарят също не е убивал, той само е потвърждавал диагнозата по установени от други инстанции критерии. Работникът, който отваря кранчето за газ, и следователно е най-близко във времето и пространството до убийството, изпълнява техническо действие под надзора на своите началници и на лекарите. Работниците, които изпразват помещението, извършват необходимата дейност за почистване, на всичкото отгоре твърде отблъскваща. Полицаят следва процедурата, според която трябва да констатира смъртта и да отбележи, че е била осъществена, без да се нарушават действащите закони. Кой тогава е виновен? Всички или никой? Защо назначеният при газта работник да е по-виновен от назначения при котела, градината, автомобилите? Същото се отнася до всички страни на това огромно начинание. Стрелочникът например виновен ли е за смъртта на насочените от него към даден концентрационен лагер евреи? Този работник е служител, двадесет години върши една и съща работа, насочва влакове според определен план, не е нужно да знае какво има вътре. Не е виновен, че евреите са транспортирани от точка А, през неговия стрелочен пункт, до точка В, където ги убиват. Обаче стрелочникът играе ключова роля в дейността за унищожение: без него влакът с евреи не може да стигне до точка В. Същото се отнася и до служителя, натоварен да реквизира жилища за пострадалите от бомбардировките, печатаря, който изготвя известията за депортиране, доставчика, който продава бетон и бодлива тел на SS, подофицера от интендантството, който предоставя гориво за тейлкомандо на SP, и Бог в небето, който позволява всичко това. Разбира се, могат да се установят сравнително точни степени на наказателна отговорност, които позволяват някои да бъдат осъдени, а всички останали да бъдат оставени на тяхната съвест, ако въобще имат такава; това е още по-лесно, защото законите се пишат след деянията, както в Нюрнберг. Но дори и там нещата бяха свършени малко през пръсти. Защо обесиха Щрайхер, този безпомощен селяндур, а не зловещия Фон дем Бах-Зелевски? Защо обесиха моя началник Рудолф Брант, а не неговия, Волф? Защо обесиха министър Фрик, а не неговия подчинен Щукарт, който вършеше цялата работа? Щастливец е този Щукарт, че си е цапал ръцете само с мастило, никога с кръв. Още веднъж, да сме наясно: не се опитвам да кажа, че не съм виновен за едно или друго деяние. Аз съм виновен, вие не сте, така да е. Но все пак би трябвало да признаете, че това, което съм направил, вие също бихте го направили. Може би с по-малко усърдие, но може би също и с по-малко отчаяние, при всички положения, по един или друг начин. Мисля, че ми е позволено да приема като доказан от съвременната история факт, че всеки, или почти всеки, при съвкупност от определени обстоятелства, прави това, което му наредят; и, извинете ме, твърде малка е вероятността точно вие да сте изключението, не повече отколкото аз. Ако сте родени в страна или във време, където не само никой не идва да убие вашата жена, вашите деца, но и никой не иска от вас да убивате жените и децата на другите, то благодарете на Бога и си останете с мир. Но никога не забравяйте: може да сте имали повече късмет от мен, но не сте по-добри. Защото ако имате наглостта да си мислите, че сте, с това започва страшното. Обичаме да противопоставяме Държавата, тоталитарна или не, на обикновения човек, силен или крехък. Но забравяме, че Държавата е съставена от хора, всеки повече или по-малко обикновен, всеки със свой живот, своя история, поредица от случайности, които са определили, че в даден момент той се е оказал от добрата страна на пушката или листа хартия, а други – от лошата. Този път много рядко е резултат на избор, още по-малко – на предразположение. В мнозинството от случаите жертвите не са били измъчвани и убивани, защото са добри, както палачите не са го вършили, защото са лоши. Би било наивно да мислим така, достатъчно е да се запознаем с която и да е бюрокрация, дори с тази на Червения кръст, за да се убедим. Впрочем Сталин красноречиво доказа моята теза, като превърна всяко поколение палачи в жертви на следващото поколение, без при това да изпитва липса на палачи. Прочее, държавната машина е изградена от същата спойка ронлив пясък като този, който стрива зрънце по зрънце. Тя съществува, защото всички са съгласни да съществува, дори, много често и до последния миг, и нейните жертви. Без разните Хьос, Айхман, Гоглидзе, Вишински, но също и без стрелочниците, производителите на бетон и служителите от министерствата, Сталин или Хитлер не са нищо повече от един изпълнен с омраза и безплодни страхове балон. Вече е банално да се твърди, че голямото мнозинство ръководители на процесите за унищожение са били садисти или ненормални. Разбира се, както при всички войни, е имало садисти, умопобъркани, и те са вършили безподобни жестокости, това е самата истина. Истина е също, че SS можеше да удвои усилията си да обуздае тези хора, макар и да са правили повече, отколкото обикновено се мисли; пък и не е толкова очевидно: попитайте френските генерали, те имаха много неприятности в Алжир със своите алкохолици и изнасилвачи, със своите убийци на офицери. Но проблемът не е в това. Побъркани има навсякъде, във всички времена. Нашите спокойни предградия гъмжат от педофили и психопати, нощните ни приюти – от побеснели мегаломани; някои действително се превръщат в проблем, убиват двама, трима, десет, даже петдесет души – после същата тази Държава, която, без да се мръщи, би ги използвала по време на война, ги смачква като насмукани с кръв гадини. Тези болни хора не представляват нищо. Но обикновените хора, от които е съставена Държавата – особено в несигурни времена – ето я истинската опасност. Истинската опасност за човека – това съм аз, това сте вие. И ако не сте убедени в това, излишно е да четете по-нататък. Нищо няма да разберете и ще се ядосвате, без полза нито за мен, нито за вас.
Както повечето хора, никога не съм искал да стана убиец. Вече го казах, ако можех, щях да се занимавам с литература. Да пиша, ако имах талант, ако не – може би да преподавам; каквото и да е, но да живея сред красота и спокойствие, сред най-добрите творения на човешките стремежи. Кой по собствена воля, освен лудият, би избрал убийството? Освен това бих искал да свиря на пиано. Веднъж, по време на концерт, една дама се наведе към мен: „Струва ми се, че сте пианист?“ – „Уви, госпожо, не“, трябваше да отговоря за съжаление. И днес още, въпреки че не свиря на пиано и никога няма да свиря, това ме задушава, понякога дори повече от ужасите, от черната река на моето минало, която ме носи през годините. Буквално не мога да го преживея. Когато бях още малък, майка ми купи пиано. Мисля, че бе за деветия ми рожден ден. Или за осмия. При всички положения, преди да заминем да живеем във Франция с онзи Моро. Бях я умолявал от месеци. Мечтаех да бъда пианист, велик концертиращ пианист: под пръстите ми – леки като мехурчета катедрали. Но нямахме пари. Баща ми си бе тръгнал преди време, сметките му (разбрах го много по-късно) бяха блокирани, майка ми трябваше да се оправя сама. Но тогава бе намерила пари, не знам как, сигурно е спестявала или е взела назаем; може би дори е проституирала, не знам, няма значение. Вероятно е хранила амбиции за мен, искала е да развие талантите ми. Така, на моя рожден ден ни доставиха пианото, хубаво право пиано. Макар и на старо, трябва да е струвало скъпо. В началото бях възхитен. Вземах уроци; но липсата на напредък бързо ми дотегна и го зарязах. Не си бях представял, че трябва да свиря гами, бях като останалите деца. Майка ми не посмя да ме упрекне за моето непостоянство и мързел; но си давам сметка, че мисълта за всички тези хвърлени на вятъра пари сигурно я е тормозела. Пианото така и си остана да събира прах; сестра ми също не се интересуваше от него; не мислех повече за това и едва обърнах внимание, когато най-накрая майка ми го продаде, сигурно на загуба. Никога не съм обичал истински майка си, даже я ненавиждах, но тази случка ме натъжава. Донякъде и тя е виновна за това. Ако беше настоявала, ако бе проявила строгост, когато трябваше, можех да се науча да свиря на пиано и това щеше да ми доставя голяма наслада, щеше да е сигурно убежище. Да свиря вкъщи, само за себе си – какво щастие. Естествено, често слушам музика и ми доставя истинско удоволствие, но не е същото, това е заместител. Точно като мъжките ми любови: истината е, не се срамувам да го кажа, че несъмнено бих предпочел да съм жена. Не непременно жизнена и дейна жена, съпруга, майка; не, една гола, легнала по гръб жена, с разтворени крака, смазана под тежестта на мъж, вкопчена в него и проникната от него, удавена в него, превръщаща се в безкрайно море, в което самият той се удавя, удоволствие без край, а също и без начало. Но не би. Вместо това се оказах юрист, служител в органите за сигурност, офицер от SS, после директор на фабрика за дантела. Тъжно е, но е така.
Това, което току-що написах, е вярно, но е вярно също, че обичах една жена. Една-единствена, но повече от всичко на света. Обаче тъкмо тя ми бе забранена. Твърде е възможно, мечтаейки да съм жена, мечтаейки си за женско тяло, все още да съм я търсил, да съм искал да се доближа до нея, да бъда като нея, да бъда нея. Напълно вероятно, макар и да не променя нищо. Не съм обичал нито един от онези типове, с които си лягах, просто употребявах тях и телата им. А нейната любов би ми стигнала за цял живот. Не се надсмивайте: тази любов несъмнено е единственото хубаво нещо, което съм направил. Сигурно си мислите, че всичко това изглежда малко странно за офицер от Schutzstaffel. Но защо един SS оберщурмбанфюрер да не би могъл да има интимен живот, желания, страсти като всеки друг човек? Тези от нас, които все още съдите като престъпници, бяха стотици хиляди: между тях, както между всички хора, имаше несъмнено най-обикновени, но също и не съвсем обичайни хора – хора на изкуството, на културата, истерици, хомосексуални, влюбени в майките си, знам ли, и защо не? Никой от тях не бе по-типичен от който и да е човек от която и да е професия. Има бизнесмени, които обичат доброто вино и пурите, бизнесмени, обзети от мисълта за парите, а също и бизнесмени, които си навират вибратор в ануса, преди да отидат в офиса, и под костюмите си с жилетка крият непристойни татуировки: това ни се струва съвсем очевидно, защо да не е същото и за SS или Вермахта? Военните ни лекари попадаха по-често, отколкото си мислим, на женско бельо, когато разрязваха униформите на ранените. Да се твърди, че не съм бил типичен, не означава нищо. Живеех, имах минало, тежко и обременително минало, но това се случва, и се справях както мога. После дойде войната, служих и се оказах насред ужасяващи неща, жестокости. Не се бях променил, бях все същият човек, проблемите ми не бяха решени, макар и войната да ми създаде нови, макар и ужасите да ме преобразиха. Съществуват хора, за които войната или дори убийството са решение, но аз не съм от тях, за мен, както за повечето хора, войната и убийството са въпрос, въпрос без отговор, защото когато крещиш в нощта, никой не отговаря. А едното води до друго: започнах в рамките на службата, после, под натиска на събитията, прекрачих тези рамки; но всичко това е тясно, взаимно свързано: невъзможно е да се твърди, че ако не беше войната, пак щях да стигна до тези крайности. Можеше да се случи, но можеше и да не се случи, може би щях да намеря друго решение. Никой не знае. Екхарт бе писал: „Един ангел в Ада лети в собственото си облаче от Рая“. Винаги съм смятал, че обратното също трябва да е вярно, че един демон в Рая би летял в собственото си облаче от Ада. Но не мисля, че съм демон. За това, което съм сторил, винаги е имало причини, добри или лоши, не знам, при всички случаи човешки причини. Тези, които убиват, са хора, както и тези, които са убивани – това е ужасното. Не може да кажете: Никога не ще убия, невъзможно е, най-много може да кажете: Надявам се никога да не убия. Аз също се надявах, аз също исках да живея хубав и пълноценен живот, да бъда човек сред хората, равен на другите, аз също исках да дам своя принос в общото дело. Но очакванията ми бяха измамени и използваха моята чистосърдечност за осъществяването на дело, което се оказа лошо и гибелно, и аз „преминах тъмните брегове“, и цялото това зло навлезе в живота ми, и нищо не може да се поправи, никога. Думите също не служат за нищо, те изчезват като вода в пясък, и този пясък изпълва устата ми. Живея, правя каквото е възможно, така е с всички, аз съм човек като другите, човек като вас. Така е, казвам ви го!
Откъсите от романа се публикуват с приятелското разрешение на издателство „Колибри“.
[1] Бюро за задължителен труд, което, с активното участие на правителството във Виши, набира и изпраща в нацистка Германия стотици хиляди френски работници. – Б. пр.
[2] Жан Мабир (1927-2006), френски крайнодесен писател и политически журналист. – Б. пр.