– Слушай! Забрави! Ще го осъдим! Въпросът е решен!
Сивия говори насечено, като че ли не си мърда устните. Изглеждат стиснати. Приличат на черна дебела черта, направена сякаш с въглен върху лицето му. Очите му са също черни. Татарски, като две дупки и никога не можеш да разбереш какво има в тях, колкото и да ги гледаш и да се взираш. Няма светлина, не блестят, приличат на матова кожа или по-точно на крила на нощна пеперуда, покрити с мъх. Всички го наричат Сивия, защото косата му е прошарена и изглежда сива, а не е възрастен. Може би наближава четиридесетте. Лицето му е ъгловато с широка брадичка, сякаш е квадратна. Пуши някакви странни цигари, дали пък не са от контрабандните, без бандерол, пита се Красен? Ароматът им е остър, режещ, пронизва гърдите. Сивия е среден на ръст с тяло, стегнато като пружина. Казват, че всяка свободна минута е в залата за тренировки. По-старите служители шушукат, че не само е силен и бърз като рис, но е и отличен стрелец. С точен мерник и сигурна ръка, никога не пропуска целта, винаги уцелва в десятката. По-строг и по-старателен началник Красен не е имал досега.
– Ясен ли съм? – пита Сивия.
– Да – отговаря Красен.
– Ако се наложи да се явиш като свидетел в съда, знаеш какво трябва да кажеш. Вината е само негова! Свободен си.
Красен излиза. Прави няколко неуверени стъпки в полутъмния коридор. Пред погледа му още са очите на Сивия. Приличат на матови криле на нощна пеперуда. Трябва да забравя, казва си, все едно, че нищо не се е случило. Това, което е станало вчера, е минало, няма да се повтори, а това, което ще се случи утре, никой още не го знае и не може да го предскаже.
Навън слънцето пробожда очите му, заслепява го, зашеметява го. Вятърът е силен и го блъска в гърдите, сякаш невидими ръце се опитват да го съборят. Поема въздух, но още е неспокоен. Сутринта, когато му казаха, че Сивия го вика, стомахът му се сви. Сивия вика само този, когото трябва да накаже. Какво ли съм направил, но за нищо нередно не се сети. Разбра за какво го вика, когато се изправи пред него и го погледна в неподвижните му матови очи, а те сякаш се забиха в него. Сивия малко говори и сякаш чете мислите на този, който е пред него.
Когато Красен го видя за първи път, преди шест месеца, веднага разбра, че ще си има работа с необикновен човек. Такива мъже като Сивия рядко се срещат и като че ли са родени за професията, която изпълняват. Като че ли някои хора не си избират професията, а професията избира тях.
Красен дълго се мота без работа и вече си мислеше, че никога няма да започне нова работа. Беше му омръзнало и се срамуваше да иска пари от Вася, от жена си, за вестник или за трамвайни билети. Най-накрая след дълги молби и сълзи тук и там, Вася успя да му намери работа. По-точно намери я един познат на тъста му. Намерихме ти работа, каза една вечер тъстът горд и самодоволен. Очакваше Красен да падне на колене и да целуне ръката му от благодарност, но Красен само попита, каква работа. Хубава, усмихна се тъстът му многозначително, и хубави пари ще получаваш. Красен нищо повече не попита. Долови погледа на Вася, в който прочете, добре, че е татко, ти сам и работа не можеш да си намериш.
На другия ден се срещна с приятеля на тъста си. Къде ще работя, попита го. При министър-председателя, отговори непознатият лаконично. Красен го погледна под вежди, и този му се подиграваше, но си замълча. След малко пак го попита, и какво ще работя. Ще караш една от правителствените коли.
Мина през щателна проверка. Кой е, какъв е, от къде идва и какво е правил. Накрая казаха „да“. Работа като работа, шофьор, но отговорност голяма, а и парите са добри. Повече няма да се мотае като муха без глава в апартамента и да се чуди как да скрие някой и друг лев от Вася, за да изпие една бира със съседа там, на ъгъла, пред павилиончето и да си побъбри с него. Но ето какво стана. Сега Сивия му казва въпросът е решен, но нищо не е решено.
Излиза от правителствения гараж и пред него застава млада жена. Плаче и го спира. Моля Ви, във Вас е надеждата ни. Коя сте Вие и какво искате? Да, Вие не ни помните и защо да ни помните. Ние сме обикновени хора, простосмъртни, неизвестни, без права и без връзки, затова нас ще ни съдят. Наистина не я позна, но как да я познае, като тогава я видя само за няколко секунди, а тя как го позна. Сигурно някой й казал, че е той. В тази страна нищо не остава скрито. Всеки всекиго познава и всичко се знае. Жената продължава да върви след него и да плаче. Моля Ви, детето ми е само на пет години и е болно от диабет. След катастрофата изпадна в криза и вдигна захарта. Мъжът ми е без работа и той не е добре. Ускорява крачките, а жената остава на тротоара и сигурно продължава да се взира в гърба му. Дребна е, прилича на врабче, уплашено и объркано. Облечена е в някакво избеляло палто, което може би е било синьо, обувките й са изкривени, но старателно лъснати. Косата й е светла, вързана на опашка, а очите й са сиви или сини. От тези жени е, които не можеш да запомниш. Сигурно е учителка в детска градина или работи в някаква администрация, в поща или в социални грижи. Опитва се да не мисли за нея. Сивия му каза, забрави, но катастрофата продължава да се върти в главата му като кадър от филм, който някой отново и отново пуска. Може би защото е първият му случай в новата работа или може би, защото Сивия му каза, забрави, а когато искаш да забравиш нещо – не можеш. То се повтаря непрекъснато.
Решава преди да се прибере у дома да спре до павилиона на ъгъла и да изпие една бира. Времето е хубаво, духа силен вятър, но е слънчево. Ще седне на дървената маса до павилиона да надигне шишето с бирата и да си каже няколко приказки с приятелите от квартала. Наясно е, че вече не е от тяхната категория. Той работи, а те – все още са без работа и не би трябвало с тях да пие бира на улицата, но му се иска пак да седне до тях, както преди.
Приближава се, купува бирата и сяда до масата. Правят му място, но усеща, че го гледат малко накриво. Той вече работи, а те – не. Говорят за вчерашния мач, но не разпалено и въодушевено, а вяло и разсеяно, колкото да говорят за нещо и да не мълчат. Вчерашният мач беше като порното, каквото и да гледаш, нищо няма да се случи и няма да се оженят накрая, казва Деян. После се обръща към Красен, как е работата, върви ли? Добре е, отговаря. И парите са добри, а, пита Деян. Добри са. Почерпи една бира. Става и купува бира. Деян е по-млад от него, трийсет и две-тригодишен. Бил е стругар, казват добър стругар, но от няколко години работи каквото намери и когато намери, в строителството, на автомивка, бодигард. Остриган е гола глава, с протрити дънки и със старомодно яке, но това не го притеснява. Разговорът с него и с другите не върви. Красен не говори за мача, не го е гледал, а и другите продължават да го гледат под око, завиждат му, че работи. По улицата, пред тях, минава млада жена. Красива е, с къса пола, дълги крака и с обувки с високи токове. Деян я оглежда внимателно със закачливите си, пъстри като камъчета очи. Жената отминава, а Деян се опитва да разкаже някакъв виц, но вицът не е смешен, а глупав.
Красен става и си тръгва. Изпитата бира горчи в устата му. Прибира се у дома. Вася го гледа странно. Какво има, пита тя. Нищо няма, днес се прибирам по-рано. Виждам, но виждам, че си умислен. Умислен съм. Сивия ме извика за катастрофата. Знам, че аз съм виновен. Карах бързо. Мъжът с колата пред мен, щом ме видя, намали, отби вдясно и спря, но аз не взех добре завоя и го блъснах, ударих се в него. Сега ще съдят него. Какво ти пука, усмихва се презрително Вася. Него ще съдят, а не тебе. Права е. Не трябва да му пука. Него ще съдят. И Сивия така каза, ще го съдим, въпросът е решен, забрави! Трябва да го забрави.
През нощта сънува жената, онази с избелялото палто, с изкривените, но лъснати обувки, с косата, вързана на опашка, която сигурно е учителка или някаква служителка, и пак му казва, че детето е вдигнало захарта и е изпаднало в криза. В съня си не разбира за какво дете говори, за каква захар и каква криза. Всички са в криза. Събужда се и гледа тъпо в тъмнината. До него Вася спи като новородено. Тя сигурно нищо не сънува. Завижда й. Заспива веднага, щом легне, а той с часове се върти в леглото. Заспива, но после се събужда и пак се върти, а така му се иска да легне и да заспи като Вася, дълбоко, непробудно и нищо да не сънува, а на другия ден да е бодър и свеж. Не иска да сънува жени с изкривени обувки и избелели палта, а красиви жени, млади, елегантни, такива, каквито вижда на приемите вечер и по благотворителните концерти, на които канят министрите.
Какво ту пука, казва Вася. Пука му, защото не може да спи, а работата е отговорна, напрегната. Тази работа май не е за него. Ще напусне, но Вася, ще го погледне презрително и ще му каже, за нищо не ставаш, намерихме ти работа, а ти и шест месеца не издържа. От тебе само един прост учител става. Да, завършил е история, но и като учител не можа да намери работа. Е, дано пак да заспи. Това, което е станало вчера, е минало, да не мисли за него, а това, което ще се случи утре, никой още не го знае.
Днес жената с избелялото палто и с изкривените обувки пак го пресрещна пред гаража. Господине, казва, утре е делото и сигурно ще осъдят мъжа ми. Вие най-добре знаете, че той е невинен, но в който е хляба и ножа, той е прав. Спира се пред нея и й казва, така е. В който е хляба и ножа е прав. Повикан съм като свидетел, но реших, ще кажа истината. Всичко, както стана. Аз съм виновният.
Жената започва да плаче, да хълца и дума повече не може да отрони. Само хлипа и повтаря, благодаря Ви, благодаря Ви, Бог да Ви помага. Не иска да я гледа как плаче. Унизително е. Само още веднъж промърморва, ще кажа истината и се пита, сега ли го реших това? Вече не му пука нито за Сивия, нито за работата, нито какво ще каже Вася.
