Денят на любовта е, а какво виждаш? Любовта става все по-малко, претенциите – все повече. В началото не искаш повече от цвете, прегръдка. Повече от нечии уши, които да те чуят. Повече от устни, в които да впиеш своите. Ръка, която да хванеш. Така ти е повече от добре. Имаш чувството, че имаш всичко. Че си намерил това, което толкова дълго си търсил. Сякаш можеш да отидеш до Луната и обратно, а космосът да си гледа работата. Сякаш си планета, открила своето Слънце. Въртиш се около него. Радваш се на топлината му. Понякога се париш, понякога ти става леко студено. Но знаеш, че го има.
После идва битовизмът. Ходиш на работа, за да си платиш сметките. Излизаш с приятели, за да си починеш. Или си седиш вкъщи, гледаш през прозореца, мислиш. Понякога се радваш, друг път се отчайваш. Няма нищо постоянно, непостоянен си и ти. Не можеш да знаеш дали утре някоя тухла няма да ти падне на главата от някоя от разпадащите се сгради в центъра на София или в някой друг град. Изнервяш се, успокояваш се. Прибираш се вкъщи.
Когато си във връзка, ти си половинка. Казваш го, но дали го осъзнаваш? Ти и твоята любов живеете като скачени съдове. Подмятате си не само погледи, целувки. Подмятате си настроения, страхове, фобии. Разменяте мигове на блаженство и щастие. Зависими сте както от себе си, така и един от друг. Когато единият се страхува, другият или му помага да се бори със страха, или го попива. И така страхът се увеличава. Когато единият плаче, другият или стиска зъби, усмихва се насила, или плаче с него. И така плачът става по-голям. Когато единият се смее, другият избира дали да се засмее с него, или да остане в собственото си настроение.
Какво избираш да удвоиш? Щастието или мъката? Светлината или мрака? Какво предпочиташ? Смехът или сълзите. Щастието или нещастието? Не разчиташ ли прекалено много на другия за себе си? Не ограничаваш ли така своята собствена свобода? Не ставаш ли все по-пасивен? Не правиш ли и ти погрешните избори, а не само този до теб? Да, и той бърка. Но и двамата решавате дали ще се фокусирате върху грешките или ще се надграждате върху тях? Дали ще се обичате с белезите си и настроенията си? Или ще държите на собствените си настроения и ще забравите тези на човека до теб.
Винаги искаш невъзможното. Така си устроен. Искаш европейска заплата, а забравяш, че живееш в Източна Европа. И ако наистина я искаш, трябва сам да си я постигнеш. Искаш замък, а живееш в къща или апартамент. Искаш нова кола, а караш кола втора ръка. Понякога дори таратайки караш, но я ги обичаш, нали? Тогава защо не признаеш, че самият ти си таратайка? Че човекът до теб е таратайка. И да си го обичаш именно така. Като таратайка.
Мечтаеш за какви ли не романтични жестове. Но виждаш ли наистина жестовете около към теб? Цениш ли всяко поднесено ти цвете? Всяка откъснала се от умората на другия усмивка, колкото и да е малка? Обитаваш своя собствен свят – този в главата си. Но опитваш ли се да го споделяш на другия така, че да го разбере? Не очакваш ли повече от това, което той би могъл да ти даде, колкото и да се опитва? Не се ли хващаш за своите мисли и за своите думи, вместо да приемеш чуждите?
Любовта е топла супа, която те чака на масата вкъщи. Твоята половинка я е сготвила и я е подправила с всичките чувства, които изпитва към теб. Може продуктите да са скромни. Може ти да си изнервен от деня си. Може и твоята половинка да е ядосана за нещо си, свое. Но какво ще направиш, когато седнеш на масата? Ще приемеш ли супата, въпреки че вероятно не е подправена съвсем по вкуса ти? Ще отвърнеш ли на усмивката? Ако очакваш усмивка от другия, ще се усмихнеш ли ти самият, за да и другият се усмихне? И ще си спомниш ли за тази супа, когато някой друг ден, другият има нужда ти да му сготвиш и да се усмихнеш? Или ще си свикнал вече супата да ти идва наготово и ще я чакаш? И ще се чудиш защо не идва?
Любовта е в твоите ръце. Супата чака да я сготвиш? Готов ли си да рискуваш?
