Влюбих се в италианка. Бях изпратен като студент по актьорство на летен лагер за млади хора от леви младежки движения. Високо в планината, край лагерни огньове рецитираме, играем, пеем, танцуваме вечер, денем – беседи, дискусии, разходки. Особен дух цари, защото си сред чужденци, сред които откриваш сродни души… Знаех да свиря на акордеон, на цигулка. Бях учил френски в гимназията, опитвах се и на шпаньолски (всъщност еврейския испански на двете ми баби). Най-можех да изненадвам французите и италианците – знаех маса техни песни. А тази италианка… Беше най-красивата – черноока с гъста черна коса и бяла кожа. Ходеше изправена – женствено, с достойнство, имаше хубав глас, винаги ведра, с трапчинки на бузите, извити черни вежди. Беше от Парма, казваше се Рина. Осмелих се да й се призная в любов чак последната вечер преди заминаването. В София, в хотела сме – с всички се сбогувах, а нея не видях къде изчезна. Намерих я в стаята й сама, беше вече си легнала и там седнал до нея на кревата й казах, че я обичам отдавна, тогава и тя ми каза, че ме обича отдавна… и се целунахме продължително по устните. Но аз станах и си тръгнах, защото… не беше позволено, не беше редно български граждани да посещават в стаите им чужденци от капиталистически страни. Имах този страх.
Получих от нея писмо с любовни думи. Не разбирах всичко. Измъчвах се. Купих си самоучител по италиански и речник, и така бързо усвоявах, че сам се удивлявах. Пишех бавно, дълго, исках да бъде искрено и граматически издържано. Каква радост беше всяко нейно писмо. Канеше ме в Парма!... Нощем си мечтаех как пътувам, как пристигам, как ме посреща, как се целуваме по устните. Не можех да тръгна. Българските граждани имахме право да излезем на запад само с покана от близки роднини – баща, майка, брат, сестра. Не смеех да й напиша истината – на запад трябваше да се знае, че ние сме свободна демокрация. Допусках, че всички писма се четат някъде.
Пишеше ми редовно и една ентусиастка – Мишел. Тя беше доста по-малка от нас – комсомолка, ученичка от едно френско село. Отговарях и на нея. Беше ми къде по-лесно на френски. А тя си пишеше и с Рина. Бяха се сприятелили в лагера.
Писмата и пощенските картички на Рина ставаха все по-редки, докато съвсем спряха. Пазех ги в специална кутия. Заедно с единствената нейна чернобяла снимка за паспорт. Понякога ги препрочитах.
Минаха години.
Колко? Много.
Мишел продължаваше да ми пише. И когато се ожени, дойдоха с мъжа си на гости, после ние с жена ми ги посетихме в Париж. И то не веднъж. Сближихме се много. После аз се разведох. Мишел естествено знаеше за моя някогашен роман и често ме питаше: „Искаш ли да отидем в Италия и да открием Рина? Тя вече не е в Парма. И аз съм й загубила следите.“ „О, да, искам!“ – отговарях.
В Неапол съм. При млади италианци-театрали. И обяснявам защо мога да говоря италиански. И как искам да открия тази, заради която съм го учил. И режисьорът ми казва: „Толкова е просто. Моята майка работи в министерството на финансите. Всички италианци плащат данъци и са в компютъра. Няма начин тя да не я открие.“
Пратих му името и адреса на Северина. Не ми отговори.
Собственик на италиански ресторант в София ми каза: „А защо не се обадиш на Де Филипи?“ По един от каналите на италианската телевизия уреждали срещи на отдавна загубили следите си роднини или приятели. И зрителите наблюдавали изненадата и изблиците на чувства. И аз си записвам на едно листче името Де Филипи. Но после това листче го няма. „Загубил съм го!“ – си казвам.
Намирам го в джоба на ризата си секунди преди да я хвърля в пералнята. „А!... Знак от съдбата? А какво ли, ако наистина г-жа Де Филипи се заинтересува от моя случай и ми купи самолетен билет София – Рим и обратно? Рим!... Да скитаме с Рина из Рим… Защо да е невъзможно? Какво пречи?... А ако има ревнив съпруг?... Тогава Рина ще откаже да се яви в студиото… А дали ме помни въобще?...“
Вече имам компютър. Вече знам да използвам търсачката „Гугъл“…
Намирам сайта на телевизионния канал и виждам – точно такова е предаването на Мария де Филипи.
Пиша й електронно писмо. Как съм се влюбил в италианка, как по време на тоталитарния строй съм се осмелил да вляза в хотелска стая на гост от капиталистическа страна и подчертавам, че свиря на цигулка и акордеон и че имам неизброимо много италиански песни в репертоара си (нещо привлекателно за една телевизия). И ако може да ме срещнат с Рина.
След седмица ми звънят от Италия. От предаването на Мария Де Филиппи. Разпитва ме нейна сътрудничка за подробности, но италианският ми е бавен, спънат. Пита ме на кой друг език мога да разказвам. „На Френски“. „Добре, утре ще ви се обадим на френски“. И на следващия ден се обажда друга жена. На френски. Наистина ли само целувки. Да, наистина. И нищо повече ? Не, нищо повече. И само тогава? Да. И тя замина? Да. И нищо друго?… Не, нищо друго. Пауза. „Ще ви се обадим…“
Надявах се, чаках – не се обадиха...
Пак включих компютъра, влязох в Гугъл, рових се дълго и намерих сайта на градския комитет на комунистическата партия на град Парма. Преписах писмото си до Де Филиппи, съкратих го малко и го изпратих на секретаря. След седмица получих отговор. Една жена ми пишеше, че никой не е чувал за такова лице. (Бяха минали 50 години). Ако научели нещо щели да ми пишат. Едва ли, – си казах – там всички са нови, млади. Благодарих им.
Но след месец получих второ писмо: да, Рина Тести е завеждала работата с младите жени в Парма, но после се е омъжила, напуснала е града и никой не знае къде е сега. Баща й е бил кмет на съседно до Парма село, но отдавна е починал. Ако научели още нещо щели да ми пишат.
Не ми писаха повече.
По телефона разказах на Мишел за моите опити. Беше възхитена. И се смя.
Един ден в края на април 2010 година (вече и тя имаше компютър и си пишехме и говорехме по Скайп) Мишел ми звънна и ми каза: „На първи юни заминавам за Торино да търся Рина. Идваш ли?“ „Защо Торино?“ „Защото намерих последното и писмо до мене, то е от Торино“. „Идвам!“ – казах и знаех, че няма да се отвърна от думите си.
Когато е купен два месеца по рано, самолетният билет до Милано е невероятно евтин (има такава компания!), а от там до Торино са 160 км. И автобусите тръгват направо от летището. Компютърът е велико откритие – знае абсолютно всичко!
На 1 юни вечерта Мишел ме чакаше (пристигнала преди мен с влака) на рецепцията на малък хотел в центъра на Торино. Беше запазила стаи предварително. И двамата се ухилихме до уши.
Тук трябва да опиша Мишел.
Тя е всеотдаен приятел, верен при всякакви обстоятелства. Веднъж приела те – ще направи за тебе каквото поискаш. За тебе и за твоите приятели – те са нейни. Тя е комунистка. И до сега. След всички сътресения, разочарования и световни трансформации. Тя е непоклатима – ти може да си се променил, да си станал всякакъв, да си почнал да мислиш различно – няма никакво значение – щом си неин приятел. От учителка на бавноразвиващи се деца става медицинска сестра в градчето Блоа, после отива в Париж, там работи в администрацията на една болница, стига до „завеждащ личен състав“ и после след конкурс – заместник-директор (по административната част) на най-голямата психиатрия в Париж и може би във Франция (нещо като целия софийски Висш медицински институт с всички здания в огромния двор). Като такава се пенсионира. И е подигравчийка с чувство за хумор, има усет за облекло, за форма, за изкуство, с всестранни интереси е. И е смела – когато нещо е несправедливо – опълчва се, какъвто и да е рискът. Висока, енергична, тактична жена на 70 години.
В Торино разполагахме с три дни – на четвъртия трябваше да си тръгнем – билетите ни за връщане бяха купени (иначе няма да са евтини).
Първата сутрин взехме такси и тръгнахме към адреса, с който Мишел разполагаше от последното Ринино писмо (отпреди 30 години). И двамата ококорени следяхме накъде върви колата. Спряхме пред съвсем нова кооперация на десет етажа и шофьорът каза „Това е адресът“. Слязохме и заразглеждахме. Да, съвсем точно съвпадаха и улицата, и номера. Но на звънците не прочетохме нито Аванцини, както Рина била по мъж, нито Тести – по баща. Повъртяхме се, но нямаше кого да питаме – улиците бяха пусти. Било празник. Излязоха двама възрастни мъже, но не знаеха нищо за някогашните обитатели. Обезверени взехме трамвай и тръгнахме обратно. Слязохме на централния площад. Беше пълно с народ. Събираха се за митинг. Обърнах се към един шишкав, мургав полицай с фигура на врял и кипял в битките и го попитах какъв празник е днес. „На републиката, – каза, – национален празник – годишнина от провъзгласяването на италианската република.“ „А преди това е била кралство ли?“ „ Да, да“. „А как е станало това – с референдум ли?“ „Да, да,през 1946г.“ Мишел се сепна изведнъж: „Защо не го попиташ как да намерим Рина?“ Попитх го. „Много просто, – отговори той. – Имате ли нещо за писане?“ Мишел му даде писалка и тефтерчето си. И полицаят ни написа името на службата за адресна регистрация, улицата и номера.“ Днес е празник, не работят, да знаете.“
Прибрахме се в хотела. От телефонната книга и от моя лаптоп преписахме всички номера на фамилията Аванцини и почнахме да се обаждаме. Никой не беше чувал за такава Рина.
И изведнъж една жена със старчески глас каза: „Соно ио.“ „Рина, сей ту?“ „Си, си“. Разтуптя ми се сърцето. „Ио соно Ицко,“ – казах, – „Ти рикорди?“… Куи е Мишел Льонен… Дел кампо интернационале…“. Чувам се, че викам. Погледнах Мишел. Беше се изчервила. Бързо й подадох слушалката. „Рина, се туа?“ Тя също викаше. И после видях как бавно лицето й повехна. Каза ми: „Не е Рина, тази ми се подиграва…“ Поех слушалката – да, онази се заливаше от смях. Била се шегувала. Повторих кой съм и коя е до мене. Тя каза вече с досада: „Нямам нищо общо с вашата Рина“. И затвори телефона. Седяхме покрусени като корабокрушенци, разбрали, че спасителният остров в далечината е бил мираж.
На другия ден сутринта се захванахме с телефоните на Демократическия съюз (така се била преименувала комунистическата партия на Италия) и на профсъюзите, (Мишел си беше преписала техните номера, защото не допускаше, че Рина би могла да се откаже от обществена дейност). Никой там не познаваше такава функционерка.
Тръгнахме за „Адресната регистрация“.
Неголяма сграда в двор. Отвън – стълби. На входа – мъж, който посреща и упътва гражданите. Приветлив и даже бъбрив. „Сведение за нечий адрес можете да получите само ако имате нотариално заверено пълномощно от кръвни роднини на търсеното лице и то от първо коляно. Закон. Никой няма право да го престъпи… Друг начин ли? Отнасяте се до частно детективско бюро, внасяте там таксата, която ви поискат и чакате…“
„За един ден ще успеем ли? Защото утре е петък, а в събота заминаваме“ – казва Мишел (бавно слизаме по стълбите) – „Мъжът ми ми се подиграваше – тръгваш да търсиш игла в купа сено (на френски изразът бил същият). Има да ми го натяква сега…Ние не знаем дали Рина въобще е в Торино. Може да е навсякъде из Италия… Може да е във всяка друга страна на света…“ Беше посърнала. Безнадеждна.
И аз осъзнавам, че това е краят. Сега, в този миг. Краят на чистия ни порив, на красивото предчувствие, смъртта на една любов…(С такива думи си го казах). Възможно ли е? Позор. Чувствах се унизен. Да се предам? Ако сега напуснем това място няма къде другаде да идем… Няма!... Край!... Край!... И никога повече не ще видя Рина? Не!
„Ще отидем при началника“, – казах с повелителен тон..
Мишел е французойка, познаваше онзи свят, порядъка му, начина на мислене на ония чиновници (самата тя е била една от тях), знаеше, че е абсурд да направят изключение за нас, но се остави да я поведа (нещо женствено усетих у нея) назад към кабинетите. Навярно смътно надявайки се, че може би аз владея някакво непознато за нея оръжие, с което мога да побеждавам когото и каквото си поискам…
Да, разглезен от обноските към мене в България (понеже ме знаят от театралните и филмови роли, хората са по-внимателни общо взето) изглежда съм си въобразил, че и тук в Италия не е възможно пожелая ли нещо да не го получа…
Истината е, че висшите сили са били с нас. Толкова просто стана всичко!...
Влязохме в един голям хол. По стените висяха всякакви образци за попълване. На никоя врата не прочетох дума, която да означава „началник“. От тук започваше много дълъг коридор с безброй еднакви гишета. Сновяха хора, но малко. Второто гише се освободи и леко се приближихме. Наведох се към отвора на стъклото. Видях закръглена млада чиновничка със сини очи. Руса. Бавно и без грешка произнесох толкова пъти повтаряните предния ден (по телефона) изречения: „Идваме от Франция. Търсим една наша приятелка от младостта ни. Отпреди 55 години. Не я намираме на адреса й. Как да я открием?“. Жената свежда очи… Малка пауза. После ми подава един бял лист и казва: „Напишете тук името й.“ И ми подава писалка. Пиша трескаво, с грешки, Мишел ми показва с пръст къде да поправя. Онази взима листа и го преписва на компютъра си, чийто екран ние не виждаме. После преписва на ръка нещо прочетено от там върху същия лист и ни го подава. „ Ето новия й адрес,“ – казва. – „Мъжът й е починал преди дванадесет години. Забранено ни е да го правим, но вие сте туристи, идвате за малко, нали …“ И ми се усмихна.
Мишел беше като дете, получило най-мечтания подарък в живота си. Аз – като човекът, който й го е направил.
В колата не можехме да мълчим и шофьорът трябваше да слуша нашите перипетии. Като че ли подкара по-бързо.
Бяха няколко жилищни блока с ограда. На четвъртия звънец на дворната врата отдолу нагоре пишеше „Аванцини“ и под Аванцини – Тести“. Ето я! Тя е! Тя е! Невъзможно е да сме сбъркали.
Никой не се обаждаше по домофона. Натиснах няколко други звънци. Възрастна жена се появи на един от балконите. Попитах за Рина. Тя посочи съседния балкон. „Там няма никой“, – казах. „Влезте да я почакате в двора. Сигурно е на покупки“. И ни отвори дворната врата по уредбата.
Заразглеждахме двора и видяхме, че има още един широк вход от странична улица и път за коли, който слиза под блоковете. „Да не би вече да е минала през гаража и да се е качила с асансьора“, – казах.
Мишел остана, а аз отидох до вратата на стълбището. И там имаше звънци. Натиснах копчето, на което пак пишеше Аванцини. И зачаках. Дотича Мишел: „Тя е, познах я, жена на велосипед се спусна в гаража. Тя е! Сигурна съм.“ Точно в този момент някакъв мъж отвори за да излезе и ние хлътнахме вътре. Застанахме до асансьора. Ослушахме се. Долу се чу шум. Извиках: „Рина!“. „Да, кой е?“, – попита женски глас. „Чакаме те“, – казах. Чухме асансьорната врата долу да се затваря. И погледнахме цифрата на стъкълцето, показваща движението на асансьора: от минус едно стана нула. Стара слаба женица с усмихнати очи, негримирано лице и къси прошарени коси отвори и се вгледа в нас. Пристъпи предпазливо. Но кои сте вие? „Мишел… Мишел“, – каза Мишел. „Льонен!“, – извика Рина. „Аз съм Ицко!“, – казах. „Финци!“, – извика Рина.
Тук ще кажа нещо за себе си.
Оказа се, че поривът да я срещна, да я видя, възбудата ми, свършиха в момента, в който я видях… Не че бях разочарован… Или може би съм бил разочарован? Но какво съм очаквал? Събуждане на стари чувства? Не… Да не би пък, сега се питам, нейната сдържаност да ме е отрезвила? Защото помня добре – от мига, в който русата чиновничка ни даде точния адрес на Рина, вълнението ми растеше в геометрична прогресия. Навярно някакъв древен следотърсачески инстинкт ме водеше напред, напред. И един вътрешен глас ми казваше: много внимавай да не направиш грешна стъпка и да изпуснеш следата. За да я видя, да я видя!
Не бих я познал, ако бях я срещнал на улицата.Всъщност аз съм помнел не нея, а нейната снимка за паспорт. Тя ми се е била запечатала. А тази Рина по нищо не приличаше на снимката.
Не, нямаше бурни изблици на изненада, на радост, по-скоро смутена ми се стори… Не спирахме да говорим, качвайки се нагоре с асансьора – задаваше въпрос след въпрос. Влязохме в апартамента. Разведе ни да го разгледаме. Голям, добре нареден, на пода – плочки, изключително чисто, лъщи, спретнато, пълен ред навсякъде.
Седнахме в столовата, до кухнята.
Говорим един през друг. Като че ли тя, забелязах, повече слушаше и се обръщаше към Мишел, отколкото към мене. Или защото е изпитвала някаква неловкост, или защото е усетила, че аз я наблюдавам с любопитство, но без чувство, без да съм очарован, както някога. Не, не си казахме: помниш ли тогава в хотелската стая, помниш ли какви писма си пишехме…
А Мишел беше невероятно възбудена, щастлива. Аз всъщност започнах да пиша този разказ в момента, в който ми хрумна, че той ще добие смисъл, ако завърши с нейния, на Мишел фанатизъм, когато тя осъзна каква мисия й предстои.
Рина овдовяла. Потопила се в тъга трайна и дълбока. Мъжът и бил тромпетист в симфоничния оркестър на Торино. Бил всичко за нея. Внезапно го покосил инфаркт. Тя останала сама с дъщеря, зет и внучка, и разбрала, че единствената причина да живее са те. Решила (и устояла твърдо на решението си) че не само няма право да го забрави, но и да изпита каквото и да е удоволствие от живота, щом той няма да е до нея. Рина разказваше това убедено, просто, без трагизъм, без самосъжаление, като за нещо съвършено логично, обосновано. С тези мисли тя е преживяла вече дванадесет години и нищо не би могло да я промени. Не е религиозна, не е в никоя партия, не е политиканка, мъчно й е за губещите леви сили, но какво да се прави, не обича Берлускони, но го избират, понякога чете вестници, гледа понякога телевизия, няма приятелки, не посреща гости, не излиза просто така без цел, не ходи на кино, на театър, не пътува не само в странство, но и по Италия.
Докато Рина беше излязла за малко от столовата, Мишел, изпълнена с тревога ми прошепна: „Но тя е станала асоциална! Тя се е затворила! Това е ужасно! Аз ще я взема при мене във Франция! Аз ще я извадя от това състояние!“
От този момент нататък тя имаше своя свръхзадача: да изтръгне от Рина обещание, че ще се качи на влака и ще пристигне при нея на гости в селото (съвсем близо до родното й), където е прекрасно, където Мишел и Клод са си купили къща, където имат приятели съмишленици… Разговаряхме за какво ли не, за живота ни, за децата ни, за пътуванията ни по чужбина, но щом настъпваше малко тишина, Мишел подемаше своята тема: колко красива е долината на Лоара, как се вие реката, където е селото, какви неописуеми замъци има наоколо, как Рина ще има самостоятелна стая, как ще полива цветята на двора, как ще си говорят двете, как и Ицко ще дойде там…
Рина всеки път клатеше глава: „Не, вие не знаете какво ми е. Нищо не искам, не съм способна да напусна този дом. Нямам право“.
Аз, разбира се, помагах на Мишел, прибавях философски разсъждения за краткостта на живота, за лековитата роля на времето, за приятелството – най-голямата ценност, за любопитството към света, което би трябвало да е над всичко друго…
„Категорично не“, – повтаряше Рина с напевната си интонация.
Тя не пожела и да излезе с нас на разходка из Торино…
На другия ден обядвахме при нея. Беше наготвила, беше весела. Пихме вино.
Как ликуваше Мишел, как победоносно ме погледна, когато Рина, припомнила си отново лагера в България, танците край огъня вечер, красивия Джузеппе от Рим, смешния Нино от Милано, Роже от Париж с патравата походка, виетнамеца самотник, вечно флиртуващата швейцарка (аз ги бях забравил) тихо каза: „Да, добре, може би ще се наканя и ще дойда при тебе във Франция за един-два дни… Може би!“
