От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

SN01

 

Allons enfants de la Patrie,
Le jour de gloire est arrivé…

La Marseillaise

Бунтовният дух на Париж ме обзема още в автобуса на път към пистата. Странно или не, асоциацията се навява от циганка с дънести шалвари и елече, с непроницаемо лице, което не изразява никаква емоция, пол или възраст. Забрадката ѝ, предизвикателно омотана и завързана над главата, напомня формата на червена якобинска шапка. Разбира се, ефектът е случаен. Една зловеща нова Мариана, повела народа към неизвестното. Marchons, marchons! Видът ѝ се подсилва от гигантска брадавица на горната устна, покриваща почти изцяло долната част на лицето, скрито в сянка. Оглеждам се за гилотината… С нечистата си кръв да напоим браздите, нали така се пееше в най-прекрасния химн с възможно най-ужасяващия текст. Очите ѝ не изразяват нищо. Съвсем нищо. Дори не страх или агресия, примирение или отрицание. Не говорим за страдание и болка. Просто нищо. Тъпота и безразличие. Някакво атавистично желание за присъствие в охолния свят на другите, ей така, напук. Защо е тръгнала тази жена към Париж в навечерието на Коледа? Кой я очаква, какво ще прави в сърцето на цивилизацията? Роднини ли има там? Ще краде, ще проси, ще получава помощи, ще напомня постоянно за себе си, проклети да сте, вие сте виновни, че съм такава, че съм аз.

Останалите ми български спътници в самолета са не по-малко странни. Шумни, подпийнали, неестествено оживени, със самочувствие, подхранено от мисълта за усвоената дестинация. Париж е наш, Париж е наш…, облечени сме в анцузи, със слушалки на ушите и си отиваме, където и да е това, но по-далече. От слушалките жужат и бумтят диви балкански ритми. Някой псува България на майка. Блъскане в салона на самолета, разправии за места, откъслечни подвиквания, бебета реват, а децибелите на разговорите са далеч над допустимото. Като на селска автогара в годините на късния соц. Поглеждам съчувствено към стюардесите, срещам няколко чуждестранни погледа и се улавям, че Ги гледам като тях. Гнусливо. Аз, българката, гледам с недоумение екзотичните си сънародници. Това ли е походът на новите варвари към мечтаните стари земи? Цветан Тодоров вече не може да допише отговора. Хващам се на бас, че всеки втори от тях се мисли за пряк потомък на Аспарух и би разкъсал всеки, който досегне ганглийното му патриотично чувство. Опитвам се да потуша гузното си високомерие на новоизпечена парижанка и забивам поглед в прозореца. София потъва в облаците, стискам облекчено очи и връщам времето назад, точно двайсет години назад, в далечното лято на 1998-ма, когато почувствах Париж като необятно море под краката си. Море от сгради, отделени със зелени островчета, градини, паркове, гори, между които се вие змиевидното тяло на Сена и над всички – победно щръкнала във висините кулата на Гюстав Айфел. Тогава Париж ми се стори като Аркадия – зелено-златен, окъпан в слънце и възторг. Най-сочният град на света. Била съм млада, сигурна затова ми се е видял такъв. След това прочетох някъде, че той е най-застроеният и урбанизиран град в Европа, с най-малко зелени площи на глава от населението си. Градът с най-малко природа, респективно най-сивият. Това е първото противоречие, което трябва да разреша сега.

Второто е темата на деня – революцията на жълтите жилетки. Харесва ми да пътувам в опасни времена. Което си има и своите неудобства, разбира се, като проблеми с придвижването, затворени музеи, каски на главите, жилетките разбиват витрини с павета и топки за петанк, а това чупи глави,… снимането забранено и ей такива неща. Още в шатъла на път от Бове към Париж виждаме бунтовниците, които са си направили бивак на кръстовището след летището по магистралата. Опънали са тента против дъжд и вятър, сковали са си къщичка от палети, запалили са си огън от автомобилни гуми (къде дремят френските Зелени сега, къде?), варят си чай и кафе в големи баки, подобни на луноходи, и махат възторжено към автомобилите. Търсят съмишленици. Нашият чернокож шофьор надува бодро клаксона и ги приветства, очевидно им симпатизира. Вглеждам се в лицата им – приветливи, млади и не чак толкова млади, но усмихнати и ведри. Изглеждат умни, изглеждат вдъхновени, приличат ми на хора, които знаят какво искат. Странно, по нищо не напомнят на тълпата лумпени и вандали, в каквато ги припознават нашите медии. Не и френските, обаче. Вечерта в хотела, сред телевизионните новини и анализи внезапно се намесва и един комедиен образ на актьор, досущ изглеждащ като Макрон, облечен в нелепо скъпо, възголемичко шикозно сако и наметнал жълта жилетка, разигравайки някакъв скеч. Приликата е поразителна, за миг ми минава през ум, че може пък самият Президент да се е включил в шоуто, играейки себе си. На французите малко им трябва. А на Париж някак си винаги са му отивали и метежите, и революциите, колкото и неясни и неопределени да са те в момента. И безпардонната свобода на словото, за която граници и бариери няма открити, няма открити. Минават ми през ум злокобни кървави зимни сюжети от близкото минало… Шарли Ебдо… Сега ситуацията е по-различна. Но винаги е въпрос на чест и достойнство да се отстоява самоотвержено гражданската кауза. Французите са общество на идеите. И техните медии разбират това, като им отдават дължимото, анализират обстоятелствата, говорят без притеснение, без излишна паника, опитват се да бъдат обективни и да ги разберат, да запазят самообладание и да не рушат без друго празничния дух, който постепенно обзема всички. В тази телевизионна картина дори Марин Льо Пен изглежда рационално. Без паника, гражданското общество затова е гражданско, защото протестира. Многоговори. Подиграва се на властниците. И това е много, много френско.

Човек пътува към Париж обикновено въоръжен до зъби с клишета – най-красивият, най-романтичният град, столицата на любовта (или разврата ако предпочитате), на цивилизацията, на изкуството, на философията, на декаданса, на революциите. Либертé, фратернитé, егалитé… Едното изключва другото, а третото… и въобще знаем до къде е постлан пътят с тези добри намерения, яли сме им попарата на тези революции. Но не е ли по-лесно да зарежа всички тези мисли и да се настроя на фриволна вълнá, като яхна гребена на Коледния дух? Ето, пак клишета. Базари, вен шод, макарони, глаз, нуга и коледни бушове, шампанско и стриди, печени марони, шоколад и фромажи. Или пък не е ли по-добре да минем изцяло на интелектуалска тоналност – Лувър, Мюзе Д’Орсе, Л’Оранжери, Сакре Кьор, Пале-та и Версай-и? Не, отсега ви казвам, че Версай го изключвам от програмата си, защото той трябва задължително да бъде посетен в пролетен или летен слънчев ден. Имам горчив опит от преди три години със зимния, затворен Сан Суси със спрени фонтани и оковани в дървени къщички статуи като живи погребани в парка. Тъжният зимен парк, в него единствено водоплаващите в езерото са щастливи. До Версай се отива с надземно метро, нищо особено, но в момента имам само… седмица в Париж. А отида ли до Версай, пътят до Шартр оттам е само двайсетина минути. Шартрската катедрала е това, което трябва задължително да се види, за да дръзне човек да твърди, че познава поне малко средновековната култура. Този разказ и тази картина ви го спестявам до лятото.

 

SN02

 

Сега да се съсредоточим върху зимния Париж, облечен в жълти жилетки и революционен плам. Всяка стъпка в града напомня за горещите зимни събития тук. Бронзовата Жана Д’Арк, възседнала своя кон, е вдигнала копие към небето, а около дръжката му някой е намотал сигналножълто шалче, актуалния десен на сезона. Все едно ни казва: Жана е с нас. Зад гърба ѝ остава катедралата Сен Огюстен, пред погледа ѝ е знаменитата катедрала Мадлена. Вървя по булеварда на Мадлената към парка Монсо. Легендата твърди, че тази катедрала притежава най-грамадните масивни каменни колони в света. Стилът ѝ е на римски храм с неестествено мащабен и дълъг кораб, несвойствен силует на католическа църква, вероятно заради това – любимо място на артистичната бохема на Париж. Тук е опят миналата година Джони Холидей, а утре вечер предстои възпоминание за годишнината от смъртта му. Рокмузиканти вече репетират в катедралата и ми се струва невероятно подобно либерално поведение. Предстои ми да се убедя в нетрадиционните подходи на католическата църква към паството ѝ в следващите дни, когато ще изслушам последователно две меси – утринна в Сакре Кьор и вечерна в Нотр Дам, а междувременно в дневните си обиколки ще дочуя и баптистки инструментали в Сен Мишел дьо Пре, и масонски мелодии в Сен Сюльпис.


Small Ad GF 1

Сен Мишел дьо Пре, църквата на мускетарите, красивата старица на Париж, ни посреща, облечена в бяла найлонова роба, готова за реставрация. По-шарена от нея е само Сен Шапель и въобще, какви бяха тези приказки за мрачното Средновековие, не знам и никога няма да проумея. Червено, керемидено, синьо, яркожълто, фигури и много светлина. Виждам много малка част от чудните ѝ стенописи и декорации, достатъчни да ме оставят без дъх, дотолкова, че на излизане забравям да потърся знаменитото кафене Фльор, където дълго си говорели и се влюбвали един в друг Жан Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. Той – с непривлекателната си външност и незрящо око, но пък какъв чар, каква прелъстителна мъдрост. Тя – с крехката си фигурка и нежни черти, присвити бадемовидни очи, предизвикателни шапки и скандално поведение. Мерло Понти ухажвал настойчиво дамите и купонясвал до зори из баровете и ресторантите, а Борис Виан забърквал алкохолните наслади и надувал своя тромпет. Кувертът бил книга под мишница. Дрескодът – разкъсана риза, черно поло и жакет. Жюлиет Греко развявала дългата си права грива и припявала с плътен глас, а текстовете ѝ пишел самият Сартр. Всички студентки примирали от любов по него, пъшкайки над сложните съчинения на Хайдегер. Както впрочем, в началото, и самият Жан Пол. Отплесвам се и забравям за кафене Бек дьо Газ и улица Монпарнас, пропускам да опитам кайсиевите коктейли на екзистенциалистите. Равни пропорции ром, кайсиево бренди, портокалов и лимонов сок, 2 кубчета лед и, е, за глезотийка резенче ананас. Но може и без него. И дълги, дълги разговори за феноменология, битие и нищо, пол, живот и смърт. А така ми се пиеше и кафе с… философ. Въпросът за времето обаче се оказва болезнено нефилософски, а туристически.

Не сядам в бистро в Латинския квартал, пред Сорбоната, а след това на излизане от Пантеона, зяпнала от почуда, правя най-невероятната снимка в живота си. Огромна опашка от студенти се е извила пред входа на библиотеката Сен Жьоневиев, някои са разпънали чадъри, стоят търпеливо по двойки и тройки, приказват си, чакат си реда. А дъждът не спира да ръми по най-парижкия начин. Публикувам я във Фейсбук и никой не ми хваща вяра. Студентите ми решават, че е зловещ монтаж. Опашка пред библиотека в дъжда, стига бе!

 

SN03

 

Завивам по булеварда след авеню Расин към Театър Одеон. На едно кръстовище се натъквам на три еднакви афиша, от които ме гледа с тъжния си поглед Фредерик Бегбеде. Незнайна ръка е изподраскала афишите с маркер, като е изрисувала огромни комиксови балони, излизащи от устата му със следните послания: Нищо смислено не се лепи по стените на града. Е да! Освен някоя нецензурна дума, или някоя цица. А не е ли невероятно, че няма да се прави Акт 4-ти следващата събота, което трябва да се случи в правовата държава! И не бива да се иска изключването на недекларираните митинги! Не отиваме ли към 1 +? Тоест към една рекламирана печеливша хроника на държавата? Следва гневен подпис. Маркерът е червен, а странният комикс с главно действащо лице Бегбеде продължава: О, аз печеля много добре! А 20 млн души, които имат нужда от отопление, почивка и храна, за да оцелеят, а те? Да кажем, че съм разбрал! Прогресът е във ваши ръце. От вас зависи да отнемете привилегиите им без проливане на кръв? О, та това са същински позиви! В момента аз чета революционния манифест на жълтите жилетки. И не е никак чудно, че писателят, който саркастично възпя-охулвайки рекламното общество на спектакъла, днес протестира срещу това, че държавната машина се саморекламира. Ето я и третата реплика на гигантския стрийткомикс: état policier gaz matraque – полицейската държава е газ и палки. Свивам рамене, какво ли би казал самият Бегбеде, чието лице е неслучайно избрано, та нали е най-тиражираният в момента писател там? Лаская се от мисълта, че това пред очите ми се случва с негово съгласие? Но това със сигурност не е моята революция, имам нужда от време да помисля върху нея, тук съм с други намерения. Рефлешир… И отминавам.

Пренебрегвам кафенетата на площада пред Сен Сюльпис (а вече неистово ми се пие кафе), защото слънцето благоволява внезапно да огрее и издължава сенките на гълъбите пред величествения фонтан. Каменният лъв лениво протяга лапа да си хапне един за закуска. Аз не мога да дойда на себе от това, което чух и видях в храма. Истинска масонска музика. И съвсем истинският Дьолакроа. Същият онзи, синът на Тамерлан, хубавецът ексцентрик Йожен Дьолакроа, който обичал да рисува кръв и зверове, разкъсващи плячката си, заради което бил постоянен посетител на зоопарка в часовете на хранене на животните. Но не щеш ли, в прилив на религиозен ампломб, изрисувал огромните стени в притвора на храма Сен Сюльпис. Единият от гигантските стенописи е „Борбата на Яков с Ангела“. И това ми беше единствената парижка среща с него, защото цялото крило в Лувъра с платната му беше затворено. Бях се подготвила за среща със „Свободата води народа“, но уви. Е, затова пък Мариана вчера я видях на летището.

Да, разочарована съм. Но обикновено когато човек търси познатото и известното, се натъква на непредвидими изненади. Така в Нотр Дам открих икона на Богородица с азиатски черти в една от нишите на храма. „Чудесното раждане на Спасителя“ е сюжетът, Девата е с китайски очи и скули, заобиколена от летящи главички на небесни ангели, и те китайчета. Бебето Иисус изглежда по същия начин. До нея е портретът на китайския светец Сен Пол Шен. В непосредствено съседство е скулптурата „Полагането на Иисус в гроба“. Главата на Спасителя е нежно обгърната от костелива женска фигура, качулката е смъкната над очите ѝ, докосвам тачскрийна на смарта си и с ужас установявам, че това не е скърбящата Мария Магдалена, не е някоя нежна мироносица, а самата Смърт. Костеливото ѝ лице с дупки вместо очи и ръка, издигнала свещ над главата, напомня за всеобщата ни смъртност, масонската символика на този сакрален сюжет, претворен от камък, вдъхва страх и трепет. Но най-страховита ми изглежда неестествено дългата и обемна плащеница, в която тялото Христово съвсем се губи и удължава без друго диспропорционалната композиция.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Не по-малко удивителна е църквата Ла Шапел, наричат я Парижкото Уестминстърско абатство, роялистка обител, в амвона на която се пази скрит, Исусовият венец. Готика, романски и бароков стил се сплитат в невероятна симбиоза, изглежда претрупано, но разкошно и с вкус. И много, много шарено. Съзерцавам дълго невероятните стъклени витражи, заели от горе до долу северни стени на ротондата. Конструирани по уникален начин, отделните стъкълца на витража са лишени от задължителната оловна спойка и се държат едно за друго почти на магия, счупи ли се едно, ще изпадат и останалите. Една разкошна, сияйна конструкция, която се държи сама за себе си, един стъклен Мюнхаузен, който сам се издърпва за косата, за да се възвиси. Витражи, неподвластни на гравитацията, доказателство за чудото божие, изтъкани от светлина, яркоцветни, а почти безплътни. Подобна културна многотия и разкош на културни и исторически напластявания човек може да усети само в Рим и тук. Действително Париж и Рим са столиците на Европа, там като на шега, ей така, между другото, докато се разхождаш и пиеш кафе, можеш да изучиш историята на древния и новия свят. Но нека не бързаме.

Гмурвам се като изгладняло дете в Парижките галерии, градини и музеи, мостове и катедрали, за да видя един град с унили коледни базари, струпани камари коледни елхи, акуратно облечени в бели мрежести рокли, които прибират перестите им клонки – практично решение, и все пак сме в световната столица на модата. Взирам се в коледните дръвчета, които никой не купува. Пред очите ми се разкрива един Париж на оределите полкове зимни туристи (най-верни и многобройни са китайците), подплашени от последните съботни революции на Шан з’Елизе и поредния коледен атентат в Страсбург.

Попадам на легендарния булевард Шан З’Елизе още в петък сутринта, дъждът вече е окъпал паважа, а през разкъсаните облаци на капризното парижко небе – le ciel de Рaris си припявам на глас – слънцето се промушва между облаците и рисува дълги сенки на тела и предмети, кучета, гълъби и автомобили. Няма да ви дразня, като ви описвам как ухае Париж след дъжд, трябва да го усетите сами, но е красиво и чисто, напарфюмирано в буквалния смисъл на думата. Около минувачите по улицата се носят на талази скъпи парфюми. Истински парижани. Гледам ги с ненасита. И не успявам да намеря пробойна в прекрасната гледка. Въпреки изпочупените витрини, измъкнатите павета от паважа, изкъртените метални решетки около дърветата, поставени още от Барон Осман (не, не е османлия, изписва се Haussmann – Жорж Йожен). За седмица престой тук и денонощно бродене по улиците не забелязах нито една дебела или грозна парижанка, размъкната и неизискана, със силикон, хиалуронов тунинг по лицето, устни като възглавници, татуирани вежди или изкуствени клепки. Тази палячовска мода на зле разбраната ориенталска хубост явно вилнее само по нашите български ширини. Виж, цветни коси във всички цветове на дъгата – от морковено и пожарно червено до синьо-зелено и лилаво дал бог. И екстравагантен шик на палта, манта, пухкави шалове, шапки, барети и бомбета, дори подковани за степ обувки, жилетки, цилиндри, папийонки и ръкавици има колкото щеш. Ходят си ей така, ежедневно облечени. Понякога се улавям, че зяпам неприлично хората и не мога да отсея артиста от обикновения минувач, студентката от шарманката, тийнейджърката от старицата. Най-бляскавите витрини по Рю Виктор Юго, предлагащи отлежало шампанско в бутикови тиражи и специални купи за хайвер от цветен кристал с размери на супници се считат за нещо съвсем естествено. В реда на нещата е да си купиш от рекламна улична сергийка шоколадови трюфели или солено сашу, подправено с трюфелна гъба. Джанк фууд, това е парижката улична храна. Всичко е така фриволно и парижко. Улавям, че моят телешки възторг е завладял и италианките. Внезапно откопчили се от бутиковия шик на улици и улички, обковали като в пръстен прочутия Ла Плас Вандом – в ляво Люи Вюитон, в дясно Шанел, в упор Диор – и, о, чудо, о, прелест, о, Домини, о, белла чита, какъв град, ама че прелееест! – се надвикват четири млади радостни италианки и усилено щракат със смартфоните. Те са открили своя Париж и последното, от което имат нужда е сдържаност. А Париж? Той определено вдетинява дори и най-големия скептик. Забранявам си да снимам повече витрини и парижани, а в така създалата се ситуация не е и много редно. Около витрините по Шан З’Елизе, Мадлената, Вандом, Халите, Сен Йосташ кипи трескава работа – заковават ги още от петък още с гигантски дебели шперплатови плоскости. Някои стъкла все още не са сменени от предишните набези на разгневените жълти жилетки – виждам разтрошени или надупчени като от шрапнели дебели витрини на лъскавите маркови магазини. Не са пожалени дори хранителните вериги на Моноп.

В петък ще побързам да разгледам Площад Конкорд, Лувъра и Тюйлери. Добре, че го правя, защото вечерта по телевизията обявяват поредната „съботна криза“ и затварят централната линия на метрото. Очакват ме Градините на Пале Роаял и Гран Пале, Жарден дьо Люксембург, Мостът на Инвалидите и Пантеонът на Наполеон, макар и само отвън. Твърде малко е да отделиш на всичко това само един ден, затова и ще се съсредоточа върху крилото на Ришельо в Лувъра.

Лувърът е чудовищен музей. За него трябва да имаш поне седмица. Но само за него, да му се посветиш изцяло. Ей така, целенасочено, като на работа да идваш сутрин и да си тръгваш вечер, да правиш антракти, да имаш време да снимаш и записваш. Да поемаш дъх, кафе, чай, вода, евентуално кроасан и много, много информация. Вероятно има такива билети или абонаменти за по цяла седмица, за да посветиш гостуването си в Париж на Лувъра. Аз избирам да вляза в Лувъра с ясните цели на средностатистически турист – Нике, Венера Милоска и естествено Мона Лиза. Както пееха някога побърканите „Рокери з Мораву“: да видим сблизу Мону Лизу – та и аз така. Сигурно трябваше в този следобед да обикалям само парка Тюйлери и градините на Лувъра със строго подредени и подстригани като рейнджъри храсти. Хората винаги са по-интересни от музеите.

 

SN04

 

По алеята вървят като патета, две по две, облечени в жълти светлоотразителни елечета деца – цял клас от началното училище, поведен от двете си учителки на урок в Лувъра. Маршируват и чуруликат, дъждът непрестанно ръми, но никой не се впечатлява от тази подробност, че децата евентуално ще се измокрят. Няма как и да се изгуби в сивото цялата тази жълтота. Разсмиват ме и ми хрумва да ги щракна, от което никой не протестира, дори позират. Това са жълтите жилетки на млади години, мисля си. А на французите най-много им харесвам това – неподправения артистизъм и лекота на духа. Снимай колкото ти душа иска, няма да ни откраднеш душата, я! Либерте, шери! Снима се и вътре в музеите, и отвън, по улиците, и в ресторанти, и в кафенета. И по витрини, и гозби, и манекени, и деца, и старици. На воля. Тук таме са забранени светкавиците и, естествено, никой не се съобразява с това.

Влизам в стъклената пирамида на Музея на музеите: опашка, секюрити контрол, гардероб, каса, ескалатор. И за отрицателно време се озовавам… под крилете на богинята Нике. Ето я! Пространството е така гигантско, а многолюдието – Вавилон същински. Всичко ми изглежда абсолютно неорганизирано и хаотично, и въпреки че съм със схема на Лувъра в ръка, поемам натам, накъдето ме повлекат тълпите. Естествено, към Мона Лиза. Вървим след стрелките като в електронна игра – а гóш, а дроá…, наляво, нагоре, завий. Виждам табела с чернобяло изображение на картината и стрелка „поеми натам“, а нечия ръка грижливо е изрисувала мустачките на Еркюл Поаро върху лицето на Джокондата. Тя загадъчно се усмихва под щръкналите ле мустáш. Толкова е съвършена, че просто… си проси едни юнашки мустаци. Спомням си онова есе от Никола Георгиев, което съм преподавала и на моите студенти „Мона Лиза и капитан Петко Войвода“ и ме напушва смях. Да, едно е да теоретизираш върху проблемите на кича и естетическото възпитание, да конструираш остроумни фигури, залепяйки рунтави балкански растителности върху гладките бузи на Безплътната, друго е обаче, когато се изправиш лице в лице с реалността. Не може да ѝ се отрече на Лиза френският шик. Ами че тези мустачки направо ѝ отиват! И потеглям към залата с твърди стъпки. Влизам и ахвам. Но не от възхита. Досада е думата. Няма нищо по-безсмислено да влезеш в Лувъра и да отидеш при Мона Лиза, защото ти въобще не можеш да я видиш. Най-пазената картина в света, картината-индустрия и легенда е скрита зад две, а може би три дебели стъкла, оградена с алено въженце. Не стига, че е малка, че е остъклена, но я гледаш и от завидно разстояние, влизайки в почти ръкопашна схватка с десетките китайски фотоапарати и викове, ахкане, охкане, глъч. О, не. Щраквам я, колкото да не ми се обиди – нали постоянно ме следи с контролиращ поглед – и побързам да отмина. Предпочитам да я съзерцавам от репродукция. Или дори там, на табелата с мустачките, където е по-истинска. Вероятно затова туристите предпочитат да си я купят във вид на престилка, чаша, поднос, калъф за очила, глазура върху торта. Така я усвояват и е тяхна. Мона Лиза завинаги. Срещата с нея в Лувъра е съвършеният пример за това как симулакрумът тотално е унищожил оригинала.

 

SN05

 

Без повече мъдрувания поемам към другата легенда – Венера Милоска. Решила съм още днес да се разбия във второто си огромно разочарование и вече да дишам спокойно. Влизам в неголямо, прецизно осветено помещение. Тълпата пред статуята е твърде камерна в сравнение с Лизината. И о, чудо. Тя е. В неестествени размери, а си я представях по-малка и по-скромна. Но нескромността тук е в полза на нейната изключителност. Невероятна е. Извънземна. Мога да я сравня само с главата на Нефертити в Берлинския Нойе Мюзеум. Венера Милоска наистина е най-красивата статуя на света, повярвайте ми, най-красивата богиня, а може би жена, нали все някоя трябва да е позирала на древния скулптор. Извънредната ѝ красота се таи и в камъка, едва проблясващ мрамор, и в нежния рисунък на фомите на тялото ѝ в съвършените пропорции на златното сечение, в изящните черти на лицето ѝ, в божественото спокойствие, в живите отворени очи, в кроткия поглед, плавните къдрици на класически прибрания кок и снажната снежнобяла фигура. Самото съвършенство без ръце. Гордо изправена и… мъдро смирена, пред мен стои тя, безръката отдадена женственост. Можем само да гадаем грижовната поза на нежните ѝ ръце и какво е казвала чрез тях на смъртните. Вечната женственост, леко приведена в поклон. Поклон пред човека и вечността.

 

SN06

 

След Венера Милоска ще застана лице в лице с главата на Венера Книдоска (вдъхновението на Казандзакис), пред Кариатидите, държали на раменете си някога Акропола, пред влюбената нимфа, която, изправена на пръсти, шепне своята първа тайна в ухото на Венера, пред Актеон и чудната сърна на Артемида, пред Спящия Хермафродит (прекрасен е, прекрасна е, а група палави китайки несдържано се хихикат и го снимат на части, е, да, съвършен е, всичко си има…), пред Кентавъра, пред Амур и Психея, пред Леда и похотливия лебед, пред Херакъл, който убива Питон, пред разярения Лъв, пред въстаналия Роб на Микеланджело… Пред бюстовете на Мария Антоанета, и Мирабо, чието безобразно лице, издялано от камък, показва, че грозотата може да бъде величествена и вдъхновяваща, пред нечовешката фигура на божествения Наполеон, окичен с лавър и плащ, обсипан с пчели, пред малката Жана Д’Арк, дала ухо на небесните гласове, пред покъртителните творения на Жан Батист Пигал, сред които най-велика е статуята голия Волтер.

 

SN07

 

Иронията на голотата или голотата на иронията, скепсиса и мъдростта. Стоя като хипнотизирана пред предизвикателната му усмивка и мършава голота и безплътна мъжественост, усещам че диша, че е жив. Почти седемчасовото ми пребиваване в Лувъра приключва с печалната равносметка, че всъщност… ами аз нищичко не успях да видя! И с утехата, че човешкият живот със сигурност е по-дълъг от очакваното. Ако е разумно разпределен на дни и нощи, седмици и години, цели, мечти и желания, в него има място за всичко. Няма нищо невъзможно, дори невъзможното е възможно, пее Мери Попинс, дори времето, което може да се разтяга и връща назад. Споменах Мери Попинс, защото кинопремиерата на новата екранизация с Емили Хънт, Колин Фърт и сияйната Мерил Стрийп е новина номер едно в моя коледен Париж. Билбордът със сините очи ме гледа отвсякъде: в метрото, на гарата, на летището, сред бляскавите видеостени и разноцветни афиши по лъскавата Рю Риволи. Очите ѝ ме следят по-настоятелно от очите на Джокондата. И определено залагат на легендата за коледния дух, който все някак трябва да ни обземе изцяло. И така, сбогом, Лувър, до следващия път.

Има още един задължителен музей в Париж и това е Мюзе Д’Орсе. Някога тук е била южната гара на града. Оттук тръгват коловозите на модерното изкуство, тук се композират вагоните на импресионизма, кубизма, футуризма… Гарите на Париж…, хм, прекрасна тема за фотопленер, за есе, а може би дори роман… Спомням си преди 20 години тръпнещото усещане от срещата с Гар дьо Лион, като че ли влакът влезе директно в музея. Гарата прилича на дворец. След няколко дни ще отида и до митичната Сен Лазар, снимана от всички големи фотографи, изкушение за всеки, който мълви Един е Господ и Бресон е Неговият Пророк. Но Сен Лазар си е… гара, с гъста мрежа от коловози, сиво-черни метални бразди, свъсена, гигантска, промишлена и оживена Вавилония на мравуняка от хора и куфари… Д’Орсе е истински дворец. Съсед на Лувъра по река, просто трябва да прескочиш отсреща, на другия бряг на Сена. На един мост разстояние. А мостовете над Сена, ах, мостовете… Покоряването на Пон Ньоф, Алма, Инвалидите е истинско щастие, особено привечер, когато в далечината ти кима като добродушен жираф Айфеловата кула, аз съм тук и винаги ще бъда, грозноват, нелеп и уникален. От реката духа пронизителен вятър, който вцепенява всяка костичка от тялото ти. Секвана, каквото е римското име на реката, бавно влачи оловносивите си води, същинско море. А там, под краката ти, е Ил дьо Ла Сите, градът-остров, наричан някога, пак от римляните Лутеция, Калния град. Някога мостовете са били дървени, а тук, на Острова с остри върхове, подобно на кораб с надути платна, е кипял градския живот. След недълго време, тук ще бъдат издигнати чудни катедрали, Тамплиерите ще припознаят своето уютно местенце, обградено от вода – сладка, приятна и невероятно вкусна, по думите на Император Юлиян. Тук някога виреели смокини, а зимата била мека и невероятно топла. Днес следи от това време откриваме в маслините и палмите, които продължават да виреят и зеленеят, от магнолиите, камелиите и екзотичните дървета по паркове и градини. Както и от безумния стереотип на парижани да ходят с обувки на бос крак, лековати палта, разкопчани задължително, шапки и феерични шалове. Никакви канадки, якета или кожуси. Париж е град, помилван от океана, това е факт, каквото и да си говорим, уверявам ви, тракайки със зъби. Но реката – тя винаги ще ни отрезвява. Сещам се за стиховете на Далчев „Есен на Ке Волтер“ и „Авеню 44“. Ех, да беше есен…

За Мюзе Д’Орсе няма да ви разказвам, там наистина останах без дъх, без крака, без батерия на смартфона и без кадри в картата на фотоапарата, без нерви, и в надпреварване с работното време, опашките, очакването, забраните. Още на самия вход те посрещат две скулптури в нечовешки, неживотински ръст – на носорог и кон. Направени са от самият Салвадор Дали, но почеркът е друг – на един здравомислещ натуралист. Като живи са. Натуралистът Дали, звучи като анекдота на деня и нямаше да повярвам в него, ако не го бях видяла с очите си. Но трябва да препотвърдя едно безотговорно допускане: няма по-велики художници от импресионистите. Именно техните платна трябва да видиш на живо, за да бъдеш съвсем сигурен в това. Видях и оригинала на Гюстав Корбе „В ателието на художника“, манифестът на реализма и тържеството на артистичния нарцисизъм. Картина, която омагьосва с размера си, с прецизността на рисунъка (и реставрационната добросъвестност, вероятно), с провокативната си концепция. Картината, която неслучайно тревожи аналитичното неспокойство на Кенет Кларк, е рядко добре позиционирана на първия етаж на музея, в добро осветление и разумно подбрани пространства за наблюдение. Наистина е гигантска. Видях я и започнах да разбирам естетическата пристрастеност към този сюжет (чела съм не една интерпретация): да нарисуваш себе си като Художника в собственото си ателие, обграден от цвета на художническия свят, модел да ти е гола богиня, да поглъщаш по единайсет литра вино в денонощие, буквално обсебен от суицидния си инстинкт, и едновременно да се самобоготвориш. Да се унижаваш и самоубиваш съвсем съзнателно и да твърдиш, че няма по-велико изкуство от реализма. Ако въобще това е реализъм? Тази картина напомня на някакъв сън. Сънят на Художника. Няма да ви разказвам за Д’Орсе и защото рискувам да бъда охулена – ти как можа да идеш в Париж и да не видиш Пикасо! Ами да, съзнателно реших да го пропусна този път в името на импресионистите, на ар деко, на романтиците, на реализма. Съвсем друг е въпросът, че не остана време, защото на следващия ден музеят на Пикасо до площад Ла Вож беше затворен. И въобще… явно „Париж на Пикасо“ ще се казва някое мое следващо идване.

***

Отседнала съм в евтино хотелче с напълно достатъчната една звезда на пресечката между булевардите Барбес и Рошешоар, съвсем до спирката на метрото. Лез Англетер е името му и се опитвам да се чувствам съвсем като англичанка. Не ми се получава особено добре. Но Барбес е легендарно място, тук се развива действието в много от романите на Зола, това е добрият стар беден, натуралистичен Париж на перачките, слугините, сираците, незаконно родените деца, страданията и потайностите. Последната вечер ще открия съвсем случайно къщата на Йожен Сю, там, някъде в северна посока по протежение на прекомерно дългия булевард Клинянкурт, успореден на моя Барбес. Днес Барбес прилича на булевард в централноафриканска държава – и етническият, и урбанистичният му облик е строго такъв. Ресторанти, хранителни вериги, коафьорни ателиета за специални африкански прически и… нито следа от същинския дух на Монмартр, който трябва да те завладее точно на това място.

Барбес-Рошешоар е граничната линия между идеалния пръстен на централен Париж, Париж на булевардите и блясъка, проектиран от барон Осман във форма на звезда и някогашните покрайнини. На десетина минути пеш от подножието на Сакре Кьор съм. Оттам нататък започва Монмартр. Някога тук са били лозята на града, кабаретата, пивниците, мелниците, перачниците, занаятчийниците, хлебарниците шаркьотрита и брасерита, страноприемниците и художническите ателиета. Неслучайно Реноар наема крайградска вила сред лозя и градини, в която да твори. Днес къщата е превърната в музей, може би най-очарователния музей на моето пътуване. Музеят Монмартр. Дълга и стръмна каменна алея от стълби се вие по неравен терен между двете доста големи постройки на къщата, в която е живял Реноар. Тук са живели и творили, тук са пиели и са се любили Тулуз Лотрек, Сюзан Валдону Утрильо, Дали. Стълбите се спускат към усамотена беседка, край която, съвсем в духа на това място, са поседнали влюбени и се целуват. Клишето звучи невероятно свежо. Забравих да допълня към иначе мрачния дъждовен екстериор двете езерца с нападали листа, без лебеди и изящните лозници с живи плетове и лабиринти, които се спускат към водите. Стъпките ми прошумоляват в сухите листа и се измъквам мълчешком. В подножието на хълма са се ширнали лозя, а оттам нататък кварталът и къщите продължават. В подножието на лозето на Реноар е шарената табела на прочутото кабаре „Лапин ажиль“. Пъргавият Заек изскача от тенджерата с бутилка в ръка и танцува ли танцува, а недалеч оттук е една от малкото запазени мелници Ла Галет и къщата на великата Далида. Захласвам се в Музея Монмартр, в ателието на Валдон, чета историята на драматичния ѝ, вълнуващ живот, любовните триъгълници, творчески кризи и сполуки, които преживява тази силна и талантлива жена. Смрачава се, отвсякъде звучи музика, истински акордеонисти припяват познати шансони: Небето на Париж, Не съжалявам за нищо, О, Шанзелизе…, а публиката от минувачи се включва с текст и танци, после бурно аплодира. Не се осмелявам да похапна живи стриди, ограничавам се до чаша греяно вино и сладолед с виолетки, опитвам печените кестени и предвидливо завивам в обратна на моята посока. Ще се прибера по заобиколния път с цел да се изгубя в уличките на Монмартр. Но изгубя ли се – лесно, тогава ще следвам пътя на увеселителното влакче. И то ме отвежда право на Плас Пигал и спирка Бланш. Мулен Руж, червената мелница, обляна в светлина, издига кадифеното си, обточено със златна нишка тяло над главите на зяпачите и бавно върти гигантската си перка, искряща в коледни лампички. Като нереална е. Попаднала съм в някакъв небесен цирк, като излязла от машина на времето. Около мен гъмжи от народ, туристи, естествено, въпреки че бистрàта са пълни повече с местни хора, французи, излезли на вечерна разходка на по питие, без сянка от скрупули за мястото на действието. Отминавам легендарни местенца като „Ле троа фрер“, „Ша ноар“, „Бел Епок“, „Дез Артист“, „Симпа Пари“, Сексодром, Метрополитен Анверс и Абес. Не си го представях така Плас Пигал, много е… някак делничен и домашен, дори делови.

В следващите дни обикалям Париж, докато остана без дъх. Поставям личен пешеходен рекорд от 23 километра и половина, изминати за денонощие. Успявам да се изгубя по тъмно в гробищата на Вилаж Монмартр – и не беше злокобно, а носталгично, потайно и умиротворително, повярвайте ми. Търпеливо изчаквам поредицата от многоредни опашки на Айфеловата кула, намръзвам се за цялата предстояща зима, литвам нагоре, умряла повече от страх, отколкото от мраз, защото буквално вися във въздуха, без почва под краката, само железа, нитове и арматури, които скърцат, абсолютно необезопасено, ако те отвее вятърът, отвее, какво да се прави… А там, горе, на всяко следващо ниво, отново ме очакват опашки: късо сгряващо кафе (опашка), бутик със сувенири (опашка, прескача се), от трето към последно ниво на Льо Топ (пак опашка, спряла завинаги). След което всичко се повтаря в обратен ред. Равносметката е: 6 астрономически часа са ви необходими, при това в замрелия туристически сезон, за да извършите може би най-безсмисленото приключение на живота си. Да видите Париж от висотата на Айфеловата кула. През пролетта и лятото може и да е вълнуващо. В мъгливо време (поради липса на народ), може и да е приемливо. Но сега, през зимата, това е едно абсолютно ненужно упражнение. Красавицата на Айфел („този кух и грозен свещник“, както са я наричали) е гениално и величествено творение, но ако нямате поне месец във френската столица, можете да не си доставяте тази наслада. Освен ако някой мосю не се е заканил да ви заведе на вечеря в най-скъпия ресторант във Франция „Жул Верн“, там горе, на Льо Топ (Иглата). Чудно ми е само дали онези високопоставени и високоплатежни гости на кулата също чакат на опашка за асансьор и тоалетна с блестящите си атлазени рокли, токчета, блейзъри с папийонки и пардесюта. Сигурно горе има жесток дрескод. Откъде се изкачват те, за мен си остана загадка. Успявам да зърна Красавицата на Гюстав (а той е имал и апартамент там, някъде, на върха, което си е пълна лудост) в чудна святкаща премяна по време светлинното шоу на всеки кръгъл час, в далечината, от нивото на Ла Плас Трокадеро. Уморена от лъскавия Париж и почти 30-те изминати километра пешком, се довличам до хотелската стая.

Следващият ден посвещавам на революционния Париж, както казах, темата е актуална за сезона на жилетните революции и… Поемам към площада на Бастилията. Преди това минавам край музея Карнавале, Националната библиотека, затворения музей на Пикасо, Ла Плас Вож (удивително напомнящ за Флоренция), където е живял Виктор Юго и където е родена маркиза дьо Севинье. Минавам през глухи и тихи, уютни площадчета и миниатюрни кафенета, където заедно с охранения квартален котарак дреме и истинският парижки дух. Изискан и мно-ого леко високомерен към пришълците. Опитвам легендарната парижка лучена супа, нищо особено, но гарнирана с настърган грюер, магданоз и хлебни крутончета и задължителната чаша вино. Завивам по перпендикулярни улички, пресичам кръстовища, успявам няколко пъти да се изгубя и да тръгна в противоположна посока, въпреки картата, която иначе чета добре. И сега ще се похваля – успявам с моя гимназиален френски да попитам откъде да тръгна и накъде да поема. С напредването на дните усещам, че съм се разприказвала, говорите ли френски, да, малко, но искам да попитам това, да си поръчам онова, какви подправки сте сложили, опитвам се да се пошегувам, и установявам, че ми се получава. Французите обичат да говориш езика им. О, се тре дифисиль, ами да, да, гордо кимат те, доволни са. Труден е езикът им, но това си е истинският език на Европа, на културата, на дипломацията, няма спор. Париж е град, в който можеш да преживееш автентични дежа вю: отново спомнен френски език, отново почувствано обитавано място, отново открити любими кътчета… Такива се оказаха за мен замъкът Консиержери на Капетингите и кулата, където е затворена ден преди обезглавяването си Мария Антоанета, да тук бях преди 20 години, по моста Пон Ньоф съм минавала някога същата тази аз… А в далечината ми се мержелееше Кулата Сен Жак, както и най-странна постройка с ужасно сините тръби на ексцентрика Помпиду – Бобур.

За разликата от очарованието на средновековния Париж, на Нотр Дам (Квазимодо наднича из зад гърбовете на гаргойлите, в червенокосата девойка пред синята елха на площада разпознавам Есмералда), Пон Ньоф (покланям му се като на мъдрец на стария мост, по чийто гръб столетия вървят щастливците да се нарекат ле паризиен), Сен Шапел и Сена (която върви, пардон, тече в комплект с легендите, които нашепват водите й), модерният Париж има много лица. Париж е град на драматичните контрасти и стилната еклектика. Ако влезеш в него откъм северозападната му страна, първото усещане е, че влизаш в сивите пловдивски квартали. Панелки и… панелки. Впрочем, панелът е френска технология, този смъртен архитектурен грях едва ли някога французите ще изкупят пред човечеството. Имам предвид човечеството на Източна Европа. Няма по-ужасно строителство, по-безлична и човеконенавистна архитектура от панелките. Има и такъв Париж, сив и униформен, абсурдно безличен (не ми вярвате, нали?), въпреки че е нямало социализъм. Но нали затова са революциите? Да рушат статуквото, да разбиват стила. Да рушат традицията, а това обикновено не е за добро. Париж е жесток и безпощаден град. Не само защото тук е имало гилотини и са текли реки от кръв. Самото тяло на града е разбивано, прекроявано, преобразявано, обезобразявано. Доста са се постарали тук и когато се сравнява пищно бароковото, или ар деко, или пък импресионистичното, класицистичното и неокласическото великолепие на този град с модерните небостъргачи (позлатените статуи и пищни мостове на моменти преслаждат, та чак нагарчат, небостъргачите стърчат нелепо над елегантността), човек остава меко казано в недоумение.

Така се чувствам, попаднала на площада на Бастилията днес. Огромното пространство, върху което някога се е издигала злокобната крепост, срината в навечерието на Революцията, днес събира като в пръстен лъчи от булеварди, водещи до тук. Гигантската безформена сграда на Операта на Бастилията остава в гръб на усмихнатия златен ангел, който бодро размахва крила, шеговито свил колене в радостен кадрил и надува тромпет: Тук ще се танцува. Това написали разгневените на абсолютизма революционни парижани някога. Идеята днес тук да се танцува обаче не е много добра, защото пространството е барикадирано с окопи, тръби и железа – та тук дори жълтите жилетки не могат да достигнат. Париж напомня на строителна площадка, всичко е разкопано и се строи… поредният ръкав на метрото. Ами да, докато умните се наумуват, лудите се налудуват. При французите явно се получава добре и обратното – лудите си лудуват, но прословутият парижки практицизъм си умува и действа.

 

SN08

 

Подобно чувство на еклектично стилово недоумение (кому е нужно всичко това в Париж?) ескалира в масов потрес и когато в далечната 1977 година Жорж Помпиду дава благословията си да бъде издигнат Центърът Бобур. Пред очите ми се издига железобетонен монстър, опасан в арматури безформен гигантски куб, стегната в железен корсет дебелана, която тежко похърква през яркосините и яркочервените си като хоботи тръби. Някога е изглеждал гигантски този Бобур, гигантски ми се видя и преди 20 години, но днес… Днес, когато МОЛ-овете владеят архитектурното ни въображение с мегаломанско нахалство, не е толкова лесно да се впечатлиш от обеми. Не понечвам да вляза вътре, сега съжалявам, защото било интересно, но предпочетох да се усамотя на площада на църквата Сен Мери, нашарена с артистични графити (тайнствено лице на мим прави знак пазете тишина – шшшшт), достойна компания на ексцентричния фонтан на Игор Стравински. Някога Стравински изживява шеметна любов с Коко Шанел в този град, тук той твори своите фантасмагорични музикално-визуални експерименти. Фонтанът е пресушен през зимата, сега той има жалък и малко страшен вид, защото му се виждат всички… вътрешности. Пружини и маркучи свързват цялата психотична композиция. Зимата не е неговият сезон. Гола жена с огромни гърди, цилиндър, акордеон, сол ключ, скелет, устни, палячо, нос, сърце, охлюв – са само част от персонажите на този абсурден, шарен и красив музикално-механичен комплекс на фантазията. Сега е замлъкнал, пресушен, като опоскан труп, поставен на масата за аутопсия. Опитвам се да го разгадая, снимам се с гълъбите, които също са в потресно недоумение, слаломирам между нападалите след дъжда жълти листа и между нарисуваните в жълто с блажна боя листа на паважа… Пускам си Пролетното тайнство в Ютюб и замечтавам за пролетта. Прентан а Пари…

 

SN09

 

И като споменах Прентан, моментално се пренасяме там, на кръстовището пред луксозния магазин Прентан, съсед на скъпарския Лафайет, където улавям в обектива си снимката на снимките от това пътуване. Първо дочувам моя персонаж, който ме връхлита в гръб, отчетливо тракайки с копита. Кон по улицата? Обръщам се и го виждам – черен блейзър, бяла блуза с артистична вратовръзка, сиви панталони една идея над глезена, бомбе и… обувки за степ. Трак-трак-трак… Трескаво бръквам за смартфона и – Господ е българин! – светофарът светва червено. Застава до мен, изважда своя смарт и вперва очи в дисплея, като че животът му зависи от това. Свещената смартсамота, в която можеш да си правиш каквото си искаш. И си свободен да действаш. Аз крия своя в ръка и дебна. Ту него, ту окото на светофара. Предимството да снимаш с телефон е това, че винаги можеш да излъжеш модела си, че просто говориш с някого или си правиш селфи. Хващам апарата уверено в ръка и го насочвам отдолу нагоре. Зеленото светва, той се шмугва пред мен и… щрак – успявам да уловя конската му крачка. Благодаря ти, човече, който и да си ти – артист, танцьор, уморен от нощно представление или просто ексцентрик, който трака с токове.

 

SN10

 

Пресичам, любувайки се едновременно на отдалечаващия се персонаж, на зимното парижко слънце, на сецесинонната фасада на Прентан и налетявам на друга прелест – истински музикант с латерна и жив котарак с червена папийонка, плюшено куче и тигър, които благодарят за пуснатите монети. Пускам няколко евра, мерси, мадам, и той завърта ръчката на чудната машина. Жълтият котарак, в абсолютната тоналност на брадата и мустаците на моя герой, явно страстен пушач, се измъква изпод пухената си завивка, великодушно протяга шия да го погаля, а изпод папийонката зазвънява звънче. Дотолкова се захласвам, че пропускам да вляза в Лафайет, след което залепвам на витрината с механизирани играчки и карусели. Някакви крави избиват от млякото си масло и правят камамбер, джуджетата на Дядо Коледа майсторят играчки… Отминавам и се обръщам за последно към стареца с латерната и котарака. Такова нещо сигурно повече няма да ми се случи…

 

SN11

 

Пресичам в гръб Булеварда на Капуцините, обикалям чудно красива сграда и намирам парадния ѝ вход. Това е Парижката Гранд Опера. Или иначе казано Пале Гарние и още Опера Гарние, проектирана в 1861 година от архитекта Шарл Гарние и обявена за едно от чудесата на Европа. Вътре се влиза като в музей и щедро ти се предоставя да се изкачиш по прочутата 30-метрова мраморна стълба с ониксови масивни перила, водеща към голямата зала. Таванът на залата е изрисуван не от друг, а от самия Марк Шагал – летящи хора и крави, както се досещате, златно, жълто и яркочервено, зелено и синьо. Подобна на цветна детска рисунка в гигантски размери, това е най-монументалната работа на художника, в центъра на която блести ослепително 8-тонният кристален полюлей. Разбира се, вече съм в една от ложите на втори балкон, а в нозете ми е тъмночервената кадифена зала, в която са пели, танцували и дирижирали толкова величия. Имената и бюстовете им можем да разгледаме на фасадата околовръст – Белини, Пучини, Гуно… Около този театър витаят злокобни истории като тази от 20 май 1886, когато по време на представлението „Фауст“ на Гуно една от противотежестите на полюлея пада и убива на място зрителя в партера на място № 13. Една балерина пък намерила смъртта си, падайки от 13-стъпало на гигантската стълба. Балерините са създадени да страдат, впрочем витае слух, че не Талийони, а именно Светата Инквизиция налага балета като изкуство, качвайки го на палци. Шегувам се. Но във фоайето откривам най-очарователната коледна елха, изградена над човешки ръст само от розови копринени балетни палци. Повече ми прилича на ексимоско иглу или може би на вигвам… напръскана е обилно със златен прашец. В подножието ѝ артистично са кръстосани чифт запазени палци в поза плиé, а доближавайки се до творението, виждам, че палците са истински и добре употребени. Поразкъсани, разнищени, почернели от усилния труд (на тази, лявата, не са ѝ издържали спирачките май, другата е дала накъсо), иначе са добре гримирани в блясък и злато. Също като изтерзаното от болка и усмивки лице на уморена полуразплакана балерина с разкървавени нозе. Разбира се, наоколо има и гъши пух, и лебедови пера, и тюл, и пачки, и музикални карусели, и очарователни сувенири в магазинчето на операта, записи, дискове, ноти, каквито ти душа иска. Най-впечатляваща обаче се оказа залата на оперната библиотека на четири етажа, с вътрешни извити стълби и читалня за усамотение. Тук, освен че танцуват, свирят и пеят, видно е, че и доста четат. Правя последен завой, критично оглеждайки краката и осанката си в кристалните огледала, и си вземам сбогом с Операта.

На следващата вечер се сбогувам и с Париж. Без жълта жилетка, без ясно решение как точно да променя света, без пухкав зимен шал, поне едни жълти ръкавички да си бях купила за спомен? Спомен от моя Париж през зимата, между няколко революции, един атентат и настъпващо коледно брожение. Купувам си задължителния парфюм от магазина на летището, Мон Герлан Ла пти роб ноар ще ми напомня поне за известно време уханието на Париж. 13 декември е, самолетът бавно отлепя от пистата на Бове, затварям очи и поемам дълбоко дъх. Тринайсети като тринайсети. Мястото ми е 13 А, до прозореца. Не ми се падна от съдбата да съм балерина в Гранд Опера, поне не и в този живот. Което си има и своите предимства, нали?

 

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...

Птицелов

Васил Славов 12 Апр, 2012 Hits: 9448
В началото миризмата бе като драскотина.…

В клетка

Александра Джандева 03 Дек, 2014 Hits: 7478
Лика никак не хареса новите си тапи за уши.…