Илюстрация: Джефри Декостър
Любимата ми игра, когато бях дете, беше „Мумията и Изследователя“. Баща ми и аз си разменяхме ролите: един от двама ни трябваше да лежи напълно неподвижно, с кръстосани на гърдите ръце, а другият трябваше да мърмори: „Вече толкова години ги търся тия пирамиди. Кога най-после ще открия гробницата на Тутанкамон?“ (Беше през късните седемдесет години, когато Тут беше в [музея] Мет[рополитен], и ние често ходехме от предградията дотам). Кулминацията на играта беше когато Изследователят по случайност откриваше Мумията и тя – о, ужас! – отваряше очи и се съживяваше. Изследователят трябваше първо да изрази уплаха, след което да попита, „Е, какво ново?“. На което мумията отговаряше, „Ти“.
Не бях особено добра в игрите на домакинство. Предпочитах измислици, които се въртяха около приключения с пирати и рицари. Освен това обичах да командвам, бях нетърпелива, неуморимо бъбрива и, като единствено дете, често удивена от привичките на останалите деца. Не бях популярно малко момиче. Играех си на Робинзон Крузо в малък дървен форт, който родителите ми бяха построили за мен в задния двор. Във форта не се чувствах нито изолирана, нито пък прекалено удобно – налагаше ми се да разчитам на себе си, да бъда смела и да намеря начини за оцеляване, ако се окажа изгубена.
Другата естествена среда за дете, което обича думи и приключения, е страницата, и аз бях доволна, когато родителите ми четяха „Моби Дик“, „Пипи Дългото чорапче“ или „Хобитът“. Реших отрано, че когато порасна ще стана писателка. Това, мислех си, е професията, която подхожда на типа жена, която исках да стана: такава, която е свободна да прави каквото си поиска. Започнах да водя дневник в трети клас и, в знак на солидарност с Ане Франк, му дадох име и го направих свой изповедник. До ден-днешен се чувствам успокоена и облекчена, без значение колко чужда може да е средата, в която се намирам, ако имам под ръка тефтерче и молив, с които да записвам преживяванията си.
Прекарах последните двадесет години като се помествах във всевъзможни чужди места, колкото е възможно по-често. Няма нещо, което да обичам повече от пътешествието до някое място, където не познавам никого и всичко ще бъде изненадващо, а след това да пиша за него. Първият път когато отидох в Африка, за да напиша история, бях толкова превъзбудена, че почти не спах през цялото двуседмично пътешествие. Всичко беше ново: вкусът на месо от антилопа, розовата омара над Кейп Таун, шумът и хаосът сред бидонвилите на общината Хайлиша. Все още долавях изблици на адреналин след като вече бях отново зад писалището си в Ню Йорк, докато партньорът ми готвеше пиле в кухнята.
Но докато приятелките ми, една след друга, изминаваха пътя от млада жена към майка, самата аз не го правех, което ме измъчваше. Често слушах една песен на Лу Рийд на име „Началото на едно голямо приключение“, за нещата, с които е свързано непосредственото очакване на родителството. „Един мъничък той или тя, да изпълни мечтите ми“, пее Лу с грапава мечтателност, „един начин да се каже, че животът не е загуба“. Песента се превърна в саундтрак на моите мечти по майчинство. Знаех, че едно дете ще направи живота на професионалната пътешественичка невъзможен. Но пък да имаш дете изглеждаше в много отношения като възможно най-лудешкото приключение.
Винаги изпадам в ужас преди пътуване. Всеки път успявам да се убедя, че този път ще бъде различно: че няма да успея да се оправя с картата или да комуникирам с хора, които не владеят английски, или да открия хората, които ми трябват, за да напиша историята, заради която съм била изпратена. Ще се чувствам изгубена, некомпетентна, уязвима. Знам, че щом само се окажа там, паниката ми ще се превърне във въодушевление – винаги става така – но това не прави страха пред излитане по-малко реален. Същото е и с раждането: страхувах се в продължение на десет години. Не харесвах детството и се страхувах, че ще имам дете, което също няма да го харесва. Страхувах се, че ще бъда ужасна майка. Страхувах се, че ще уседна, ще пусна корени – че ще заседна на едно място, за осемнадесет години на уроци по обой и домашни по математика, които не съм успяла да довърша първия път.
Бях на авторско турне в Атина когато реших, че ще го направя. Партньорът ми – който винаги беше подсказвал, че решаващият глас по въпросите на родителството ще трябва да дойде от мен – беше дошъл с мен, така че преживявахме един от онези вълшебни моменти в брака, когато и двамата се възприемате като абсолютно очарователни. Гръцкият ми издател и жена му бяха ни взели за вечер на танци и пиячка, и готвиха за нас една нощ в малкия си апартамент, който беше препълнен с деца, приятели, мусака и цигарен дим. „Американците не умеят да разпускат“, каза ми един от гостите, докато държеше в скута си тригодишното си дете и пиеше узо. Гърция се разпаряше по шевовете. Улиците на Атина бяха пълни с кучета и котки, изоставени от стопаните си, защото вече не можели да си позволят да ги изхранват. Но домакините ни бяха в перфектно настроение. Семейството не изглеждаше да им тежи ни най-малко; всичко изглеждаше като парти. Изведнъж в главата ми разцъфтя идеята, че да бъдеш управляван от нещо друго освен собствените прищевки и скиталчески страсти, може и да се окаже удоволствие, освобождение.
Забременях бързо, за собствена изненада и удоволствие, малко след тридесет и осмия си рожден ден. Изглеждаше като да хванеш самолет в последния момент, малко преди да затворят пропуска – няма как това да не те изпълни с тръпки на радост. След само два месеца вече можех да доловя сърцебиенето на съществото вътре в мен, по време на посещенията при доктора. Изглеждаше като вълшебство: само няколко билки в казана ми – и вече бях вещица, способна да пробуди за живот ново същество. Дори и ако не си Робинзон Крузо в някакъв самотен форт, като човешко същество ти обикновено крачиш из тоя свят сам/а. Но когато си бременна, никога не си сама.
Докторът ми каза, че можело да летя чак до третото тримесечие, така че когато стигнах до петия месец, реших да направя едно последно пътешествие. Сигурно щеше да мине година, може би две, преди да мога да изляза от къщи за цели седмици и да почувствам възбудата при откриването на някое ново място. (Все едно да имаш нов любовник – дори и онези негови части, които не ви изпълват с очарование, все пак носят хрупкавия привкус на непознатото). И точно преди Деня на благодарността[1] заминах за Монголия.
Хората около мен бяха силно разтревожени когато им разказвах къде отивам, но самата аз бях доволна от себе си. Харесваше ми идеята да бъда онзи тип жена, която би отишла бременна в пустинята Гоби – по същия начин, по който на двадесет години беше ми харесвала идеята да съм типа момиче, което отива самò в Индия. Пък и ми харесваше мисълта някой ден да казвам на детето си, „Когато беше вътре в мен, отидохме заедно да видим ръба на земята“. Не се плашех кой знае колко много от нищо друго, освен от монголската зима. Туристическият сезон там приключва през октомври, а през късния ноември, когато се качих на самолета, тамошните нощи слизат до двадесет градуса под нулата. Аз обаче бях подготвена: купих си термо-панталони, достатъчно големи, за да обгръщат издутия ми стомах и дълго бельо с два номера по-голямо от обичайния ми ръст.
Да си бременна означава да се намираш в състояние на някакъв вид неудобство кажи-речи през цялото време. През първите няколко месеца беше все едно да се събуждаш с тежък махмурлук всяка сутрин – повръщаше ми се, но заедно с това бях и гладна; имах постоянно главоболие и единственото, което се чувствах в състояние да върша, беше да гледам телевизия и да мрънкам през цялото време. Това мина, но седмица преди да замина за Монголия започнах да изпитвам болки в коремната област, които бяха нови. „Болки в маточната мускулатура“ беше нещото, което слушах от всички, преминали през бременност, или четях по всеки уебсайт за родители: матката, която се разтяга, за да направи място за бебето, докато порасне достатъчно, за да ме накара да изглеждам истински бременна, а не просто закръглена. Тази мисъл ме успокояваше по време на полета до Пекин, докато се въртях до безкрайност в седалката си, опитвайки се напразно да открия позиция, в която разпънатите ми мускули да не причиняват болка.
Когато последният ми полет най-после свърши в Монголия, беше сутрин, но сивата мъгла го правеше да изглежда като вечерен сумрак. Улан Батор е една от световните столици с най-замърсен, но и най-студен въздух. Пътят се вие из замръзнали полета и групи от големи палатки – юрти, както ги наричат тук – докато стигне до задръстен град, съставен от наблъскани обществени сгради в съветски стил, преплетени телефонни и тролейбусни жици, плюс старинни будистки храмове с типичните пагода-покриви. Хората по улиците се движеха бързо и неловко, натоварени с множество пластове дрехи за предпазване от хапещото време.
Отивах там, за да напиша репортаж за очакващата се трансформация на страната, тъй като от известно време насам тук се вливат големи парични потоци, благодарение на минната индустрия. Монголия притежава огромни запаси от въглища, злато и мед; очаква се богатството на страната да се удвои в течение само на пет години. Но една трета от населението все още живее по номадски начини, като овчари на стада, живеещи в юрти, които горят за отопление въглища или всевъзможни боклуци. До началото на бума най-големият монголски износ се е състоял от кашмирска вълна. Както казва Джаксън Кокс – млад консултант от Тенеси, който е живял в Улан Батор дванадесет години – „Тук става дума за икономика, която се основава на мляко от якове и козя вълна“.
Видях се с Кокс още през първата си вечер в града. Той изпрати кола с шофьор, която да ме вземе от хотела Блу Скай, новичка стъклена кула, която прорязва студеното тукашно небе като перка на акула (всеки западняк, с когото се запознах в У.Б. разполагаше с кола и шофьор). Когато пристигнах в апартамента му, той и негов приятел, адвокат от Ню Джърси, слушаха Бийонсé и подпийваха шампанско. Мястото изглеждаше чисто и модерно, но скромно: за сънародниците, живеещи в У.Б., изглежда е много по-лесно да трупат богатство, отколкото да го харчат. Отидохме на вечеря във френски ресторант, където всички поръчахме говеждо, тъй като морските продукти са по правило ужасни в Монголия, която е далеч от всякакви морета, заобиколена отвсякъде от грамадните си съседи (и бивши окупатори) Китай и Русия. След това ме заведоха до нелегален гей-бар на име „100 процента“ – който изглеждаше все едно си в Бруклин, с тази разлика, че в Монголия все още се пуши вътре. Харесваше ми да седя в затъмнено сепаре, заобиколена от пушещи монголци-гейове, но тялото ми се чувстваше някак странно. Приключих нощта рано.
Когато се събудих на следващата сутрин, болката в коремната област беше интензивна; чудех се дали бебето е започнало да проритва, за което всички ми разправяха, че трябвало да се случи скоро. Обадих се вкъщи, за да се оплача, а партньорът ми каза да намеря някаква западна клиника. Писах по имейла на Кокс, за да ми даде номера на доктора си, с мисълта да позвъня, ако болките се усилят, а след това излязох, за да започна интервютата си: с министъра на околната среда, с президента на един от минните концерни, а накрая с един овчар и природозащитник на име Цецгий Мункбаяр, който се е превърнал в нещо като народен герой след като е стрелял по минните оператори, които отбиват водата от номадските селища. Срещнах се с него в лъскавото лоби на Блу Скай, заедно с Йондон Бадрал – умен, сардонично настроен човек, когото бях наела като преводач в У.Б. и спътник, който да ме съпровожда по време на пътуването до Гоби, с наетия за целта Ланд Роувър, за срещи с миньори и номади сред студените пясъци. Бадрал беше облечен в джинси и пуловер; Мункбаяр носеше дълга традиционна дреха, наречена деел и кожен калпак с малък метален сокол на върха. Чувствах се така, сякаш ще пия кафе лате с Чингиз хан.
Някъде по средата на интервюто Бадрал престана да говори и се загледа в лицето ми; както изглежда, бях започнала да показвам неудобствата си. Каза ми, че било същото с жена му, която също беше бременна, само с няколко седмици по-напред от мен, а после обясни ситуацията на Мункбаяр. Кожата на номада беше напукана от вятъра; ноздрите, очите и ушите му изглеждаха така, сякаш се опитват да потънат в лицето му, за да се спасят от студа. Почувствах лек пристъп на гордост когато той каза, че било смело от моя страна да пътувам в това състояние. Но вече започвах да се тревожа.
Почти отказах втората си вечеря с американците тази вечер, но си дадох сметка, че трябва да се храня, а и те предложиха да се срещнем в японския ресторант в моя хотел. Кокс заминаваше на следващия ден, за да прекара Деня на благодарността с роднините си, и се чувстваше малко виновен, че е похарчил цяло състояние за билет от бизнес-класа. Помислих си за собственото неудобно пътуване и казах, че това сигурно си струва. „Ей, каква си ми принцеса“, отряза го приятелят му, но аз не можех да се смея. Вътре в мен се беше случило нещо. Наложи ми се да напусна преди да е дошла вечерята.
Изтичах обратно в стаята си, събух всичко и приклекнах по средата на тоалетната, както бях го правила десет години по-рано, когато бях хванала дизентерия в Камбоджа. Но болката в тази поза беше непоносима. Застанах на колене, облегнах рамене на стената и притиснах буза към хладните плочки. Спомням си, че си мислех, Това ще е най-лудото мазало в историята.
Почувствах как през тялото ми премина сатанинска буря, а след това в спомените ми има малка празнота; или съм припаднала от болка, или по някакъв начин съм блокирала спомена. А след това на пода пред мен се оказа друго човешко същество, живо, с мърдащи се крачета и ръчички. Чух се да произнасям високо, „Ох, това не може да бъде на добре“. Но то изглеждаше добре. Бебето ми беше красиво като някакво странно морско охлювче.
Беше прозрачно и розово и много, много мъничко, но инак изглеждаше без дефекти. Прелестните му устнички се отваряха и затваряха, отваряха и затваряха, поглъщайки новия свят. В продължение на отрязък от време, който не мога да определя точно, седях там, поразена, прикована на място. Всяко пръстче, всяко нокътче, златната сянка на избиващите му вежди, елегантността на раменете му – всичко у него беше някак чудотворно, удивително. Държах го пред лицето си, главата и раменете му изпълващи ръката ми, крачетата му висящи почти до лакътя ми. Опитах се да мисля за нещо майчинско, което бих могла да му предам – че аз съм майка му и че ситуацията е абсолютно под контрол. Целунах челцето му. Кожата му остави по устните ми усещане като от някакво копринено жабче.
Смътно осъзнавах, че от мен изтича огромно количество кръв и това също изглеждаше някак интересно. Гледах напред-назад към потомъка си и локвата от кръв, бавно изпълваща пода на тоалетната, докато се чудех какво да правя с пъпната връв, свързваща тези две неща. Тя беше изненадващо дебела и призрачно бяла, някакво усукано човешко въже. Бях сигурна, че трябва да се пререже – това винаги е първото нещо, което се случва във филмите. Страхувах се, че ако не прережа връвта, бебето ми ще се задуши. Нямах ножица. Изтръгнах я от себе си с бързо и рязко движение.
В ръката ми, кожата му започваше постепенно да придобива леко пурпурен цвят. Окървавих пътя от банята до стаята, където беше телефонът ми и набрах номера на доктора на Кокс. Казах на гласа, който се обади, че току-що съм родила в стая на хотел Блу Скай и че съм в деветнадесетата седмица от бременността си. Гласът отговори, че бебето няма да оживее. „Но то е живо сега“, казах аз, гледайки към съществото в лявата си ръка. Гласът каза, че разбира, но това няма да продължи дълго, и че ще изпрати веднага линейка. Казах му, че ако няма шанс бебето ми да оживее, мога да взема и такси. Той отговори, че това не е добра идея.
Преди да положа обратно телефона, направих снимка на сина си. Боях се, че инак никога не бих могла да повярвам, че той е съществувал.
Когато хората от монголската бърза помощ дойдоха, аз престанах да се чувствам компетентна и вцепенена. Едната от тях ми предложи тампон, който знаех, че не трябва да приемам, но осъзнаването на факта, че от двете ни аз съм онази, която притежава повече информация за подобни ситуации, пробуди у мен усещане за противна паника и казах, че трябва да повърна. Тя ме попита дали съм пияна и аз отговорих, обидено, Не, просто съм разстроена. „Плачете“, каза тя. „Просто плачете, плачете, плачете.“ Партньорът ѝ се наведе и заби дебела игла във вената на ръката ми, докато аз се питах дали това няма да ми докара монголски СПИН, но се чувствах неспособна да върша нищо друго освен да плача, плача, плача. Тя се опита да ми вземе бебето, при което изпитах силно желание да я ухапя. Докато лежах на носилката в задната част на линейката, телцето му увито в хавлия върху гърдите ми, наблюдавах как замръзналият град профучава отвън покрай прозорците. През ума ми мина, че сигурно започвам да полудявам.
В клиниката имаше много ярка светлина, плюс още други игли и кръвопреливни системи. Оставих да ми вземат бебето и това беше последният път, в който го видях. То лежеше на една от операционните маси, аз на друга, далеч един от друг, под ослепителните светлини, а след това, силно объркващо, през вратата влезе най-красивият мъж на света и каза, че бил моят доктор. Гласът му звучеше приятно, някак познато. Попитах го дали е южноафриканец. Той се изненада, че съм в състояние да позная и аз му обясних, че съм била известно време в страната му, а след това побърборихме малко за бъдещето на Африканския национален конгрес и колко красив е Кейп Таун. В един момент осъзнах, че съм покрита в кръв и хлипам, но въпреки това флиртувам.
Скоро след това той каза, че се прибира обратно вкъщи и че не мога да се върна обратно в хотела, където бих могла да умра от загуба на кръв, без някой да забележи. Останах в клиниката през тази нощ, облечена в тениска и памперс за възрастни, който ми даде една дебела, мила и хилеща се млада сестра. След като ме облече, тя попита, „Искате ли препечена филийка и чай?“ Чаят беше с мляко и сладък, и ми напомни за онзи, който пиех в Непал, където бях ходила на пътешествие с един приятел дълго преди да започна да се тревожа от мисли за наближаващия край на плодовитостта си. Беше пътуване, което прекарах в напрягане на младото си тяло високо из планините, далеч над зелено-жълтите терасирани полета и селца, пълни с кози, през въжени мостове, висящи над черни пропасти със смърт на дъното. Бяхме на стабилна диета от хашиш и Сникърс, а накрая попаднахме в снежна буря, която уби няколко други туристи, но по някакъв начин ни остави само доста поизмръзнали.
Винаги съм била толкова късметлия. Почти нищо в живота ми не беше се оплесквало истински преди онази нощ на пода на банята. И знаех, също толкова сигурно, колкото знаех и че искам дете, че тази промяна в късмета е изцяло по моя вина. Бях се качила на самолета единствено от суета и егоизъм, и мрачното монголско небе ме беше наказало. Все още бях вещица, но силите вече ме бяха напуснали.
Това не беше нещото, което каза докторът, когато дойде отново в клиниката на сутринта. Обясни ми, че съм имала прекъсване на пъпната връв – много рядък проблем, както прочетох по-късно, който обикновено се случва на жени, употребяващи постоянно кокаин или страдащи от високо кръвно налягане. Но понякога се случва и просто защото вече сте възрастни. Това би могло да се случи навсякъде, каза докторът, и повтори онова, което беше казал предишната вечер: няма връзка между летенето и помятането. Казах му, че сигурно го казва, за да ме успокои и че трябва да напусна болницата навреме, за да успея за срещата в единадесет часа с министъра на вътрешните работи, в чийто офис пристигнах бързо, след като първо минах през хотела и взех душ. Стаята ми изглеждаше като място на убийство.
Прекарах следващите пет дни в тази стая. Малко по малко започнах да осъзнавам, че може би е най-добре да се прибирам у дома вместо да заминавам за Гоби, но отначало просто не можех да се откажа. Празникът на благодарността мина и замина. Минавах през регулярни затъмнения, особено когато станеше тъмно и тихо. Лежах в леглото си, ядях Сникърс и пиех шишенца уиски от минибара, докато гледах телевизионни програми, които изглеждаха също толкова странни и безрадостни като новия ми живот. Някой беше положил голяма бяла хавлия върху най-голямото кърваво петно, онова до леглото ми, където бях клечала докато се обаждах за помощ, и малко по малко бялото се превърна в червено, а след това кафяво, докато кръвта се просмукваше през кърпата и оксидираше. Гледах я втренчено. Гледах как снегът навън пада бавно върху образците от съветска архитектура. Но най-вече гледах снимката на бебето си.
Когато се върнах обратно от Монголия, бях толкова потънала в печал, че почти не можех да дишам. В няколко случая имах срещи с майки, които бяха разбрали какво се е случило, хвърляха по един поглед към мен, а след това избухваха в сълзи. (Веднъж това се случи и с мъж). В хода на една седмица преговорите за апартамента, в който трябваше да се преместим заедно с бебето, пропаднаха (три месеца по-късно се разпадна и брака ми). Гърдите ми започнаха да произвеждат мляко. Продължавах да кървя. Плачех яростно и без предупреждение – в леглото, по средата на бизнес-срещи, докато седях в метрото. Струваше ми се, че скръбта се процежда от всяка пора на тялото ми.
Не можех да запазвам за себе си историята на онова, което се беше случило в Монголия. Отидох да си купя дрехи, подходящи за все още едрото ми тяло, но без еластични части, предназначени да правят място за вече несъществуващото бебе. Чух се да казвам на ужасена продавачка, „Не знам кой точно ръст съм, защото току-що родих бебе. То умря, но добрата новина е, че сега съм дебела.“ Добронамерени жени ми казваха „Аз също имах помятане“, след което аз повтарях, с изнервяща интензивност, „То беше живо“. Бях дала живот, колкото и за кратко, на друго човешко същество, и ми се струваше изключително важно хората да разберат това. Често, след като им го кажех, се опитвах да им покажа снимката на бебето си на телефона.
След няколко седмици вече го разглеждах само по веднъж на ден. Изминаха месеци преди да стигна до веднъж на седмица. Сега не го разглеждам особено много, но хора, които не съм виждала отдавна, все още ми казват „Толкова ми е мъчно за онова, което ти се е случило“. И състраданието им ми доставя удоволствие.
Но истината е, че онези десет или двадесет минути, в течение на които бях нечия майка, бяха като черна магия. Няма приключение на този свят, за което бих се съгласила да ги разменя. Няма място, което да бих пожелала да видя вместо тях. Понякога, когато мисля за това, все още изпитвам мрачна болка, идеща от някаква моя първична част, и ако в този момент съм сама в апартамента си, се долавям как произвеждам звуци, които не съм произнасяла никога преди да отида в Монголия. Разбирам, че съм се превърнала в някакъв вид ранена вещица, чакаща някъде дълбоко в гората, разнебитена.
И все пак през по-голямата част от времето всичко това изглежда ОК, някак естествено. Природата. Майката Природа. Тя е свободна да върши каквото си поиска.
[1] Един от най-любимите празници в Америка, свързан с отдаване на почит към паметта на първите колонисти. Бел. пр.
