Знам какво трябва да направи всеки четиресетгодишен мъж, за да е щастлив. Да стане в шест, навън да е полумрак и да мирише на есенни листа, самият той да е здрав като есенно дърво. Да обуе любимия си син панталон от груб плат, да нахлузи здравите си обувки и да излезе навън. Навън да е още тихо и есенната влага да прави въздуха свеж. Да се затича. Да тича между дърветата и във влагата десет минути, двайсет минути, половин час. Да тича нагоре по хълмовете, които се простират на юг от собствената му, любима къща.
Аз правя сутрин така.
Тичам нагоре по хълмовете и знам, че животът не е вечен – наскоро го открих – но това няма никакво значение. Ако в него има и пет шест хубави неща, значи е минал успешно. Да мислим за това, кои са хубавите неща, които могат да се направят в близко време. Тичам и мисля именно за това.
Аз живея в Банкя и тук хълмовете са осеяни с къщите на много други четиресетгодишни мъже. Също и с къщите на много осемдесетгодишни жени, на петдесетгодишни самотници, на хубави млади семейства. Повечето стопани на къщи тук са прехвърлили най-сладката младост и вече са станали сивички като полски птици. Прошарени по слепоочията и около очите. Хубави и стройни хора, които вече са на петдесет, но още се държат, здрави са, защото живеят сред природата. Всъщност тук живеят всякакви хора. В съседната къща една млада жена скоро почина от рак и мъжът й – възрастния германец – си отиде в самотната Германия, защото в България без любов е ужасно да се живее. Както и навсякъде, предполагам.
Аз отскоро съм тук. Преди живеех в София, тази къща е на родителите ми. Хълмовете са мои. Тичам в шест, задъхано ходя в седем по тях, превалям ги, стоя и наблюдавам движението на вятъра и облаците от върховете им. Аз съм вятърничав човек. Не мисля за важни неща. Нито за пари, нито за бизнес. Мразя оцеляването. Живея както Бог даде. Всеки ще каже – да, на тебе ти е дал къща в Банкя, а на нас – не. Така е, ще наведа глава аз. Но за свое оправдание ще кажа, че цяла България е пълна с празни къщи, в които можеш да се заселиш, стига да събереш двеста лева. Така мисля поне.
Продължавам да тичам, дишам цели тонове влажен и чист въздух и мисля за живота в хубавите времена, когато всеки е ставал сутрин и е тръгвал по хълмовете и е нямало бизнес и въздухът е бил чист и да си щастлив е било естествено, както и да си гладен...
Тичам по хълмовете, слънцето изгрява и аз съм щастлив да го видя и храня надежда, че и то е щастливо да ме види...И си мисля...
...че въобще нищо фатално няма в това да си беден или пък да си стар. Никой не е длъжен да е богат, млад и красив. Така си мисля поне. Тичам по хълмовете и мисля за това, че моите събратя, четиресетгодишните хора от моя народ, страдат от мизерия, защото мислят, че са длъжни да бъдат богати. Ако са бедни ги е срам и ето – това е мизерията. Гъгниво и алчно желание за повече и повече, което никога не се удовлетворява, а неудовлетворено то носи чувство за мизерия.
Ако се отпусеш и не слушаш идиотите, които ти шепнат отвсякъде, че да си беден е срамно, мизерията ще изчезне. Кой шепне така – ще попитат моите сънародници – ами помислете – ще кажа аз. Не ви ли учат и подканват да имате пари, за да имате всичко? А ако нямате, да се срамувате от това? И аз ви казвам – ще си заживеете живота, ако престанете да се страхувате от Свещената бедност. Ама в моловете има толкова неща за купуване, а ние нямаме пари – срамно и страшно е – ще каже всеки. Ами, нека си има, голяма работа – плюйте и се отпуснете! – ще кажа аз. И в гората има много животни, но ние не ги убиваме и не ги изяждаме всичките. Или май ги убихме и изядохме? Както и да е.
Тичам по хълмовете над Банкя и стигам до улица Секвоя. Тя е на високо, под самото било на един голям хълм. Тя е пресечка на шосето и силно се отличава от другите улички. Всички те са красиви, но Секвоя е разкошна. Много чиста улица. Докато другите са обичайни квартални улици с разбит асфалт, Секвоя е покрита със съвършени плочици. Тесни и стегнати, все едно ги е слагал германец. Не тоя, който си замина, а някой друг.
Къщите тук са грамадни, оградите на дворовете са от скъпи камъни и мрамор. Аз тичам по уличката и тичайки по нея вече ме обзема друго чувство. Малко съм напрегнат. Защото там, където живеят хора, които могат да сложат на стената си камъни, по-скъпи от целия мой живот, там не е хубаво да тичаш в шест сутринта. В шест сутринта нощта на крадците все още не е приключила. На такова място могат да изскочат породисти кучета хранени с луксозна, вносна кръв или самите собственици с рязани пушки. Там се замислям за тъжния факт, че много от хората с грамадни къщи в моята страна са престъпници. Тичам плахо по красивата уличка и съм раздвоен.
Казвам си, че ако много работя и съм изключително умен и борбен, ще имам достатъчно пари и след време ще мога да си купя собствена къща тук. На Секвоя, при богатите хора. Мисля си, че дори с моята смешна професия на писател, ако съм много упорит, честен и добър, това ще стане.
После се засмивам и спирам да тичам. За какво ми е, Господи, да съм богат като тези хора? Нали ако стана такъв, след време аз ще предизвиквам тревога и неприязън у този, който тича сутрин в шест? Аз ще съм този, който ще поражда страх у другите с нелепото си богатство и с озъбения си вид.
Ето защо, след като пробягам тревожен стоте метра на улица Секвоя, аз се затичвам радостно към моята улица Лотос. По нея е спокойно. На четиресет съм и тичайки по нея, разбирам, че животът не е вечен, но това даже е хубаво. Улица Лотос, носеща спокойствие като позата в хата йога. Да.
