Казват, че в Америка убиват с електричество. Не съм бил в Америка и не ме учудва остроумието на янките.
С електричество! Навярно ще е забавна и приятна смърт.
Силен трясък в мозъка, остри спазми по всички стави, полярни тръпки в костите, най-после водовъртежно пропадане в светливи концентрични кръгове и – тишина, по-дълбока от мълчанието на междупланетното пространство…
Тъй ще е, приятна, изумителна смърт.
Не, ние убиваме по-просто. С нож, с камък, с брадва, досущ като нашите пещерни праотци. Един удар в гърба, костите изпращяват, гледецът на очите се обръща, човекът пада като отсечен дънер. Понякога жертвите са повече на брой: 10, 20, 30, 50; тогава операцията е по-трудна, но не и неизпълнима: всички са навързани, не представя трудност да се намушка цялата тая човешка маса. После жертвите се хвърлят в някой трап и нощем около тях вият глутници псета.
Но защо именно по този начин – странно, нали?
Забранено е да се стреля, ето защо…
Инак бихме ги застрелвали. Ние сме в завоювана страна, непокорна, и пазим приличието на мира. Никакъв гърмеж. Защо да тревожим мирното население?
Но има ли изобщо мирно население? То е или избягало, или унищожено. Поставено вън от законите, то се изтребва, както се изтребват вълци или скакалци.
Защо не! Чувството на отвращение към хората, към света, към самия себе си – то почва да ме спохожда все по-рядко. Вече не чувствам срам – оставям се на течението на събитията. Не затуй ли господ-бог е взел ума на хората, че иска наново да преустрои света сред това море от кръв, както някога след великия потоп? Така си мисля след всяка чаша ракия.
Пием двама с капитана. Собствено у него пиенето е стара привичка. Като че той се е родил с този навик. Ниско човече с пълно обло лице, с червени жилки, с бръснати мустаци и големи уши, неговият бог е мундирът, неговият храм е казармата. Той изпълнява заповедите на началството със суеверно страхопочитание. У кучето няма толкова вярност, колкото той носи в душата си. Обръща нова чаша, мръщи се и изтрива уста с опакото на дланта.
– Тъй, млади момко, всички са псета. Не трябва да се жалят. Не трябва! Пий! Всичко ще забравиш.
В неговия участък влизат няколко села, които той е длъжен да обезлюди. Тази хуманна длъжност той изпълнява с достойнство и твърдост. Дори така твърдо чашата не държи. И той много се радва, когато аз седна до него. Тогава се чувства поласкан, та бърза да изрази своето превъзходство.
– Мислиш, да им паднеш, ще ти простят? Ще ти одерат кожата.
Влиза стара селянка и прави нисък поклон. Капитанът е добър човек, сигурно и той има деца, нека й позволи да вземе главите на двамата си синове, които се търкалят ей там зад хълма, за да ги зарови в селските гробища.
Ставам със стиснати зъби и излизам – мозъкът ми през парите на ракията смътно съзнава присъствието на неизказан ужас. Та това не е нито война, мисля си, нито революция. Някакво безсмислено кръвопийство, рядко тържество на Марса.
Вън спират войници с шестима селяни. Между тях е учителят от съседното село, у когото нощувах неотдавна. Водят ги при мен, да ги разследвам. Трябва да се спазят формите на закона.
Още съм на двадесет и две години, а над слепите ми очи разцъфтяват кичури бели коси.
Арестуваните влизат един по един в канцеларията и започва разпитът.
Не знаят защо са арестувани. Един бил задържан, като се връщал от погребението на детето си. Друг отбивал водата в градината. Трети изнасял тор на нивата. Учителят дори се чуди защо е доведен. И аз – сам – какво диря тук? Как съм попаднал в този ад и дали всичко това не е някакъв ужасен сън?
Отивам при капитана, за да му докладвам.
– Невинни хора – казвам. – Съвсем невинни. Да се пуснат да си гледат работата.
Капитанът дига нова чаша и се засмива:
– Ха-ха-ха! Невинни, значи – виновни. В заповедта е казано: невинни няма – разбра ли? Невинни! А какво са правили из полето? Кой ти скитосва сега без работа насам-натам? Невинни! И ти с твоята учена глава им вярваш!
Помисли един миг и каза:
– Я дай дознанието.
В дознанието се описва как е станало залавянето на всекиго едного, къде и при какви обстоятелства. „Е, ето – мърмори той, сумти и обръща страниците. – Ятаци, брате. Кучета. Никому да не вярваш.“ После взе перото и с трепереща от ракията ръка написа късо върху машинописа:
„Съгласно заповед № 17, като ятаци.“
– Не! – викам аз ужасен.
– Писаря! – крещи той и сухите му стъклени очи се оживяват. – В щаба на полка, за резолюция – подава той преписката на писаря, който стои мирно, взима мълчаливо книжата, казва „Слушам“ и излиза. Тогава капитанът ме поглежда някак снизходително и победно, но и в тоя миг ми се струва, като да е самият кръвожаден бог на войната.
Кога ще се върне преписката? Излишно е: знам какво ще съдържа.
Сънят бяга от очите ми. И когато заспя, преследват ме кошмари – разширени очи, пълни със смъртен страх, окървавени ножове, кълба от змии, вой на гладни псета, човешки кости…
Излизам на края на пътя, край реката. Полето е тихо, спокойно. Стърнищата се греят на есенното слънце. Колко е мирна земята, мисля си. Наша обща майчица, никому зло не прави, за всички се грижи. А ето хората… като си помислиш… ядат се като зверове.
Насреща ми бърза стара жена, прегърбена, с тежка
– Хайде, няма време за губене! – каза отсечено офицерът, командир на взвода.
бохча под мишницата. Същата, дето бе искала да прибере главите на двамата си сина.
– Какво носиш? – питам шеговито.
Тя се смущава и неохотно отвива бохчата: две човешки глави, полуизядени от кучета.
– Че как си ги познала, клетнице? – казвам, като отмествам бързо поглед. Лицето й е сухо, неподвижно и върху него текат сълзите й някак машинално, без звук.
Промълви тихо, почти с шепот:
– Може ли майка да не познае рожбите си?
И отмина.
Сега започва най-страшното. Трябва да изслушам последната дума на осъдените. Един взвод войници вече ги кара по пътя, под върбите край реката, в тясна падина, между стръмни ронливи сипеи.
Есен е. Тревата е пожълтяла.
Пред дълбок и дълъг трап стоят шестима навързани хора, в полуселски, полуградски дрехи, с износени каскети, небръснати – истинска жива стена, плетеница от души, чиято мълчалива, отчаяна въздишка сякаш разкъсва света от изток до запад.
Изпити, безкръвни лица. Има ли някаква надежда в тия очи? Тъпа, безсилна омраза просветва в тях, безразличие на обречени.
Стоят изправени до трапа, до своя гроб, и ето аз им казвам с треперещ глас:
– Който каже де е свърталището на разбойниците, ще бъде помилван.
И като казвам тази лъжа, аз не смея да ги погледна, гледам в земята. Тогава учителят отвръща глухо и задавено:
– Господине, защо се подигравате!
Поглеждам го. Едната му вежда конвулсивно трепери, устните му са попукани. В очите му мъждее плаха молба, като че искат да кажат: помниш ли оная топла звездна вечер, когато нощува у дома? Вечерята под кестените, скромната ми гостолюбива жена? А детето ми с русата косичка и весели очи, което ти викаше „чичо“? Не помниш? А сутринта, когато жена ми ти поля да се измиеш като на скъп гост?
Един старши подофицер завърза очите на жертвите. Те помагат конвулсивно с ръце, защото и за тях е важно да се свърши по-скоро. Приближавам учителя и викам високо на ухото му:
– Кажи, че знаеш скривалището на разбойниците, това ще те спаси!
Той ме гледа безпомощно, с възпален поглед, и сочи ушите си:
– Не чувам! Повтори пак!
Повтарям думите още по-високо.
– Господи! Нищо не чувам!
Разпервам в отчаяние ръце. Завързват очите му. След това подофицерът обръща всички с лице към ямата.
Чува се команда:
– Напред на нож!
Закривам с ръце очи и се обръщам. Не ми е за пръв път, но това зрелище ме хвърля в студени маларични тръпки. Зъзна като в треска.
Общ задавен стон, после тъпи звуци на промушено, на разбити хрущяли, звънтене на желязо о кости, слабо боричкане и – тишина. Какво е станало? Тъй скоро? Смущение по лицата на войниците.
Недоубити, клетниците са се хвърлили в ямата, с надежда може би, че палачите не ще ги стрелят, ще ги оставят. Или просто по инстинкт, от безумие. А ямата е дълбока и на дъното лежи тая човешка маса, потънала в кръв, и стене. Невъзможно е да се погледне втори път, бих се лишил от разум или бих се хвърлил и аз там долу. Усещам буца на гърлото си, души ме безсилна ярост. Сядам върху изкопаната пръст, гледам към полето.
По лицата на войниците личи недоволство, отвращение: противно им е занятието, което изпълняват. Но Марс е хитър: той иска техния живот в случай на непослушание. Той знае, че е скъпа собствената кожа.
В дрезгавината на вечерта, в този глух незнаен земен кът като страшен сън изглежда малката войнишка група е окървавени ножове и нещастниците долу в ямата.
Пушките на войниците треперят в ръцете им, от тях капят алени капки върху жълтата трева. Вечерта пълзи невидимо, скоро ще падне нощ.
Настава кратко съвещание. В други случаи работата е лесна: няколко куршума, и – свършено. Но…
…Забранено е да се стреля, ето всичко… Ние сме в завоювана страна, непокорна, и пазим приличието на мира. Никакъв гърмеж.
Тогава един от войниците се спуща долу в ямата. Чуват се тъпи удари, един, два, три, тежко пъхтене, звън на ножа о камък. Най-сетне, обзет от страх, войникът излиза. Ножът му е изкривен, той се олюлява като пиян. От лицето му тече пот. Тежкият труд в теснотата на гроба го обезсилва, той трепере като лист. А долу нови стонове, задавени, тъпи, далечни.
Слиза втори войник. В това, как той изчезва под земята, има нещо неописуемо по ужас. Като че се спуща в царството на преизподнята. Другите войници стоят като хипнотизирани: никаква дума, никаква псувня, както друг път. Сам офицерът е нетърпелив от неприятното и непредвидено чакане. Неговата практика е опровергана, той се разхожда назад-напред, най-сетне се навежда над ямата и пита:
– Свърши ли?
На въпроса му излиза сам войникът, с кървави петна по дрехите, от които иска да се очисти с конвулсивни и болезнени движения. Ножът му е също извит от ударите, животът пак се оказва по-силен от желязото. Но стоновете намаляват, чува се само агонизиращо хъркане, все по-слабо и по-слабо. Все пак трябва да се тури край на тази неприятна история: и войниците имат нерви.
– Няма време за губене – каза офицерът с обикновен, не началствен глас, – хвърляйте пръста.
Но още при първата лопата става нещо необикновено. Сякаш изпод земята, от света на мъртвите, от дълбочините на гроба, достига отчаяният, пресипнал и страшен глас на учителя;
– За бога! Жив съм!
Скачам и неволно се навеждам над ямата. Полуизправен, със страшно разширени очи, с разкървавени пръсти, той се придържа о двете страни на гроба, с поглед, пълен с неизказана мъка и молба и страх от смъртта. Спомних си го внезапно, добър и кротък, в неговата къща. Жена му налива алена вишновка, а момченцето му простира ръка към мене и казва с усмивка: „Чичо!“… Изваждам револвера и го насочвам към него – едничкото добро, което мога да му сторя.
Една силна ръка ме блъсва и аз изпущам оръжието. Ръката на капитана.
Пиян, ядосан, зашибал с бича по ботуша, той стои зад мен и вика с чужд, продран, неравен глас:
– Стига сте ги мъчили хората! Засипвайте ямата по-скоро!
Сякаш войниците това и чакат. Глухо отеква звънът на лопатите и земята скоро поглъща в утробата си пръста, която е изхвърлила. Оттам долита едва уловим слаб звук: „А-а!“
После всичко стихва. За по-малко от миг ямата е затрупана, войниците се строяват, чува се команда и скоро нощта поглъща в жадната си утроба и палачите, и техните жертви.
Разказът е взет от изданието „Людмил Стоянов – Избрани творби“
(под редакцията на Георги Димов), „Български писател“, София 1978
