От автора:
Започвам днес един експеримент, чиято валидност ми се вижда – като минимум! – скромничка. Всъщност, за да бъда честен, трябва да призная, че го започвам, защото се чувствам притиснат плътно до стената – притиснат не от нещо външно, а от собствената си капризна и непостоянна природа, която напоследък ме докарва най-вече до безсилни изблици на гняв, насочени срещу всички и всичко, освен към реалния им източник: собствените ми страхове и неудобства, собствените ми несигурности.
Впрочем, достатъчно общи приказки: онова, което ще намирате в отделните части на тази история, е продължение на романа „Реквием за никого“ (който можете да намерите ето тук, напълно безплатно, ако и само в електронни формати), написан в далечната 2011, и започнат дори още по-отдавна, през 2006. Каня се да напиша продължението на тази гнойна и болезнена история от много години насам, но не успявам да надвия дребното човече вътре в себе си, което не ще и не ще да приеме, че усилията му може и да бъдат отминати с мълчание, с липса на внимание, просто с безразличие. И което се отчайва безумно, колчем се сблъска с усещането, че цялото му бъхтене е напразно, че всичко е все същите лайна, блъскаш-не-блъскаш, че това, че онова. Човечето, което не ще да приеме, че хората си имат свои собствени проблеми и грижи, напълно независими или дори напълно несъвместими с неговите.
Това е всичко. Започвам с надеждата, че публичното представяне на тази история, парче по парче, може би ще доведе до неочаквани неща, че в някакъв момент ще ме зареди с енергия или просто срам от публичната излагация, в случай, че отново се излегна на ленивия хълбок и ви кажа „ми не ми се пише сега, кво толкова да направя?“
Не ми помагайте, ръчкайте ме (ако това не е просто поредна излагация на мегаломанска себе-втораченост: пука му на някого за твоите писания, че и да те ръчкат ще искаш на всичко отгоре. Нахалник такъв!)
Това е всичко. Да видим сега какво ще излезе от тази история.
Да ви поразкажа сега малко за Мойше, викам, преди да съм подхванал всичко останало, щот на вас няма как да ви е ясно що за птица беше това еврейче, що за образ. Ех, Мойше, Мойше!
Познаваме се с него от ей тонинки, те от едната страна на улицата, ние от другата. Сега, ония от вас, които я поназнайват малко Българията, дето аз поназнайвам, сигурно са наясно, че в малко градче българско, да не говорим пък за село, евреин не мож’ намери, ако ще и с трън да се завъртиш наоколо. Хитър народ е това, умен и търговски, знаят те къде е на хляба мекото и на работата лекото, какво ще ти търси евреин в такова загубено място като наш Преспан? Техните хора са все от голямото добрутро, все учени и преучени, с парички народец е това, не е като нас циганорски. Как иначе се управлява цял свят, с едно вдигане на телефона или каквато там му е цаката, те сами си знаят. Щото това и децата го знаят – от евреи се управлява тоя свят, от евреи и техни хора. Ееех, роди ме, майко, евреин, пък ме хвърли на смет. Късмет е всичко, мамка му!
Тъй, поотплеснах се малко. Сега, то че евреите са народ оправен и учен, по това няма какво толкова много да се бърбори, но и сред тях си има малко така, абе да не кажа мърша, но народ не чак толкоз късметлия, не може всички да са чорбаджии я? Ей от такива хора иде наш Мойше, нито са чорбаджии, нито богаташи някакви, че даже и доста поизпатили са тия, братко, щот през какво ли не са минали, ама, чворове криви, оцелявали са винаги, къде с право, къде с криво, кат те затисне неволята питане има ли?
Та, дошли са те при нас през войната, май от София, ако се не лъжа, в смисъл дошла тогава баба му, с баща му още пеленаче, а дядо му, то се знае, в трудов лагер, щот наш’те хора тогава нали нещо се били напънали да ги спасяват, ама докат ги спасявали им пообрали така де що имат, по бели гащи ги оставили, ама спасени – та така и с наш Мойше. Дошла женицата сама, настанила се у бай Маринчови отсреща под наем и зачакала да посреща мъжа си. Зачакала, ама не дочакала. Поминал се дядо му в лагера, дали нещо охтика го е хванала или друга някоя беля, така и никога не се разбрало, ма то дали има и значение – щот на супичка от кръмно цвекло, с някое и друго мухлясало картофче вътре как се издаянва, хеле пък ако цял ден трябва да въртиш кирката? Та поминал се дядо му значи, а вдовицата, млада и беззащитна, какво да прави, взела, та се оженила за един от наш’те хубавци, той прекупвач на овчи кожи бил по онова време и доста добър бизнес въртял с бая ти Адолф, щото немците по онова време всички овчи кожи български ангро изкупували, та и на добра цена, та се замогнал бая човека, вдигнал къща на центъра, тя и досега си стои, хубава къща, голяма, в нея после ДКМС-то се помещаваше, че градена с пари, място има много.
А после, то се знае послето. Като дошли комунистите на власт и първата им работа – да пипнат за яката такива като пра-отчима на Мойше, тоест го приклещили яко наш’те, в Белене, на топло, за много години, отдето никога и не се върнал. Бащата на Мойше пък – хем евреин, хем син на враг на народа, по две линии го намазали наш’те, с катран, с перушина, както само ние си знаем. И тъй оцелявало семейството, малко кат някой плевел така, дет и с багер не мож му измъкна корена. Такъв си беше и Мойше.
То добре, че бай Маринчо, милозлив човек какъвто си беше, се смилил над вдовицата, та накрая ѝ приписал къщата, като се споминал, щот тя цял живот му слугувала, а пък неговите синове не щяха да го погледнат, та се съдиха после сума ти години, но мож ли направи нещо против завещание, черно на бяло? Получиха си хората къщата и заживяха най-после и те като всички.
Искам да кажа, заживели де. То всичко това се е случвало когат гърба на масата ми се’й виждал кат небе, отде ще ги помня аз такива неща, но при нас скрито-покрито няма, познаваме си всички и калта под ноктите, та така и аз – знам.
Та подраствахме така заедно, значи, Мойше черният сред една тайфа българчета, и доста го потормози народът нашичък преди да го приемем в бандата, то не бяха проверки, не беше чудо, но корава душа еврейска, не се дава, и що бабанеци е отнесъл, що очила сме му потрошили, само той си знае, но накрая кротнахме всичките и го приехме, щот друг такъв майстор на ластиката (демек прашката) като него нямаше – ще ти улучи кокоше дупе от петдесет метра, за по-големи неща хич и да не говорим. Приехме го и дори го зауважавахме, както само ние си знаем – с ежедневни задевки и зевзеклъци, но инак без омраза, стана и той един от нас, кой ти гледа евреин ли е, какъв е? Животът да върви, майната му на другото.
Друго какво? А, за баща му и майка му исках да разправям. Баща му, бай Яков, беше един такъв човек, дребен и сух, като въже пресукано – вечно му подскачат очите, вечно се оглежда и на нокти стои, вижда се веднага, че много е патил, но инак страшно сръчен човек беше и каквото пипне, така ще го измайстори, направо като за снимка. А, забравих, те и двамата, и Мойше, и баща му, бяха луди за гълъби, та бай Яков беше измайсторил зад къщата един голям гълъбарник, два човешки боя трябва да имаше, а вътре, братко, като ми се разхождат важно-важно ония ми ти папуняци, красота! То не бяха качулести, не бяха гушести, не бяха кундести, с опашки кат пауни. Така и ще го запомня Мойше, завинаги – седнал в гълъбарника сред гаргите, те го накацали отвсякъде, цвъкат, пикаят отгоре му, а той не мърда с часове, на лицето му – усмивка кат на някой Буда. Уф, че ми се присви гърлото, мамка му!
И така припечелваха те по някой лев, щот при тях гълъбари от цяла България идваха, да купуват яйца и каквото там си обменят гълъбарите, знам ли ги? Щот бай Яков, то се знае, на професия не беше улучил, къде ти с такова минало, та изкара цял живот като пощальон, вечно с кожената чанта през рамо, тя кажи-речи колкото него голяма, вечно пресвит на осем, влачи си там писмата и вестници хорски, къде ще ходи.
А леля Марга, майка му, тя си беше от наш’те, тоест си е де, да не говоря за хората като за покойници. Дребна женица такава, ама душата ѝ, братко, колкото Балкана, и що циганори е изпонахранила, що дрешки детски и всякакви е подарила, все за тая паплач нещастна дето инак никой не ще да я погледне, чет няма. И умна. Тя учителка си беше, по география учителка, та даже и на мен една-две години ми преподаваше, та си умирах от срам като ме вдигне, леля ми Марга, дето в скута ѝ съм израснал, дет се вика, да ме изпитва. А тя много строго ме държеше, да не се изкалпазанявам, щот сме си близки, та ме изпитваше често-често. Ей затова си я знам географията.
Е, подраснахме. Почнахме и по фусти да се заглеждаме, мен това много отръки ми иде, а Мойше черният кой ще му пусне, та съм го уреждал толко пъти, и сам не им зная бройката. Те юнаците затова ме и тачеха, щот не съм стиснат и като забърша някоя, все ще гледам да уредя и другарче някое, я Мойше, я Никола на съдията сина, Бог да ги прости и двамата. А момите, то се знае, лесно не дават, хеле пък на повече от един, та се измайсторих аз в тоя занаят отрано, да ги прикотквам и прилъгвам това, женските. Ей така я докарах дотука я. Ама за това после.
Раздели ни по някое време животът. Завършихме и двамата преспанската гимназия, а после Мойше пое към университета, журналист да става. Това беше вече след десети, то се знае, та първо си изподрахме гърлата по нам ли кви митинги и стачки, и каквото дойде. Ревахме, викахме, скачахме, революции правихме, по български. Сега, за него не знам, но аз не се свенях и, като предложат, вземах по някоя двайсетолевка да отида я на тая протестна акция, я на някоя друга. Рано ме прихвана тая мъдрост, българската, дето всички сме едни и същи маскари, та бързо-бързо станах далтонист и престанах, братко, цветове да различавам всякакви. Днес сини, утре червени, вдругиден пембени – какво ме интересува мен? Животът да върви, както вече казах.
Хубаво, ама по едно време взе така много ясно да ми става, че няма как да потръгне животът тук у нашенско, та реших и аз барабар Петко с всички, да заминавам, България да напускам. И, къде другаде да ходя, в Германия ще ходя, разбира се, та така ме запрати животът в Берлин. Но за това – по-късно, че от толкова много приказки вече нещо започва да ме пристяга шапката.
Хайде, до скоро. Ако ви се слушат глупости де, ваша си воля.
* * *
Гласчето, хем треперливо, хем звънко и напористо като камбанка някаква, се приближава бавно, без бързане. Той започва да се мята, гъгне нещо несвързано, устата му сякаш пълна с туткал, напъва се, мъчи, но няма измъкване, мой човек, това си го знаеш. И тоя път няма измъкване.
– Горе ли си, Ангеле?
– Доле ли си, Дяволе?
И отново, след кратка пауза.
– Горе ли си, Дяволе?
– Доле ли си, Ангеле?
А после се посипва смях, като малки топчета се посипва, подскачащи върху кожа изсъхнала и опъната някаква, ама животинска ли е или човешка, не се знае, пък и нищо не може да се провиди, както всеки път.
Ангел се напъва и мъчи да се измъкне, да се освободи, но не, не става тая работа, то си е ясно, подбелва очи и извръща поглед нагоре, китките му както винаги са заключени в чисто новички белезници, ама такива дето и сам през живота си не е виждал, то не са белезници, ами бижута някакви, фино изработени от черен, матов метал, кой ли го знае какъв е, и на пипане изобщо не са студени, ами едни такива, даже леко притоплят, господ ги знае каква им е направата. Курвенска работа, за кеф и наслаждение направено, а не за работа. И кой го е измислил това, ако само би могъл да узнае, точно него да закопчеят в такава гиздосийка, за срамотиите. Не можаха ли поне това да му спестят?
– Горе ли си, Ангеле?
– Доле ли си, Дяволе?
О, Боже, онази идва, напира.
Ето ги и ръчичките двенки, фини и нежни, красота надлунна, никога не е забелязвал тя да е имала такива ръце, но тази, тукашната, ги има, пръстенцата им дълги и източени като филизи, под матовата кожа леко играят сухожилия и нерви, всичко е хем като на длан, хем като на екран някакъв, ноктенцата и те, красиво оформени, нито прекалено дълги, нито късо подрязани, и червени, та червени, искрят, ще пламнат.
Ръчичките поднасят под носа му скалпела, после бавно го придвижват нагоре, докато застане на височината на очите му, металът лъщи и проблясва, като късче от огледало е, за миг той вижда в него очите си, опулени и издути като на шаран изкормен, напъва се да изкрещи, не, не, неееее, но няма, не може, не става. Устата му е завинаги млъкнала.
А момата вече се заема с еженощната процедура, вади отнякъде ножички, медицински, със затъпени връхчета, сакън да не прободат нещо, ама инак остри, та дрънкат, и започва бавно да реже, копче след копче, после напряко и на верев, както всяка нощ. Той кипва ужасно, абе путко смотана, ти имаш ли хабер колко струва тоя костюм, после ризата, после бельото, все неща по една пачка пари, а тя не ебава, братко, пере си с нейната ножичка през коприна и всичко, и разголва, разголва, разголва.
А после го подхваща, там отдолу, мамка ѝ мръсна, сръчна мома е, знае как да пипа, даже и в тоя нагърчен ужас той не е в състояние да потисне ерекцията си, уголемява се против собствената си воля, набъбва, наедрява, надига глава. За заколение.
И ей го на, просветва за кой ли път скалпелчето, отдолу го пронизва канска болка, той се напъва да изреве като някой змей, да я оттласне, избута, издуха в отвъдното, по силата на дъха си змейски, но оная не помръдва, само от ноктенцата ѝ нещо започва да капе, кап-кап-кап, лак ли е, нещо друго ли е, не се знае, само се вижда, че е червено, а после разлюлява пред очите му нещо, което той отказва да разпознае. Това не съм аз! Това не съм аз! Това не съм аз!
– Марийо, курво недна, кога най-после ще ме оставиш, кога най-после ще се отърва от тебе? – простенва Ангел в полусън, но отсреща, както винаги, му отговаря само смях, грозен, ехиден, разяждащ като киселина смях. А после гласчето започва да подпява, на изпроводяк.
– Няма да ми избягаш, Ангелеееей, нямаааа! И твоят ред ще дойде, мамин-мил. И твояяяят!
Отвори очи, мътни като вода жабунясала, вкопчи се в тъмното с все сила, заизплува. Както винаги му бяха необходими няколко хиляди мига, преди да успее да се измъкне от примката на кошмара, макар и да го познаваше до последната, неотвратимо повтаряща се секунда, ако не всяка нощ, то през две-три, в най-добрия случай през седмица. Потрепера от студ – както винаги е изритал сатенените завивки на пода, май е време да потърси нещо по-евтино, ленено, че и памучно, да не се изхлузва толкова лесно. Ооох, Ангеле, Ангеле.
Полежа малко, повъртя се. Часовникът показва само четири и половина, но каква полза от часовник, когато си знаеш като опело, че оттук нататък очи няма да склопиш, пък ако ще и всите херувими небесни музика ангелска да заблеят. Мамка му и живот!
Стана, отиде в банята, изплю в умивалника храчка колкото кравешко лайно, потри брада, застана пред тоалетната, посегна надолу, но го преряза страх, та се обърна, смъкна гащи като някоя булка премаляла, та седна. Ей, Ангеле, Ангеле, докъде стигнахме, момче, седнали да пикаем!
