Вярно ли, че ако изчезнат пчелите, човечеството ще оцелее не повече от 4 години? – попита Курчатов дядо Никола, пое току-що свитата цигара и зачака обичайния им следобеден разговор.
Автор(и): Петя Дилова
Враца с основание е определян от изследователи и творци като едно от големите средища на културен и стопански живот по време на българското Възраждане. В тази бурна епоха градът дава много личности, оставили трайни следи в политиката, културата и просветата.
Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
Габрово възниква през средните векове като стратегическо селище в близост до старопланинските проходи. Източно от града се намира крепостта „Градище“, която съществува до началото на VII век.
Автор(и) Ибрахим Карахасан-Чънар
Етимологията на името на града има няколко догадки и предположения. Най-разпространената теория за произход на първоначалното име Търновград е славянската – от старобългарското „тръневъ“, „тръновъ“, в смисъл на „трънлив, трънен“, и „градъ“ – „оградено място, крепост, твърдина“.
Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
Разград се намира в историко-географската област Делиорман или в по-ново време Лудогорие, която е разположена в североизточната част на Дунавската равнина. Ако се позовем на древната история на град Разград ще видим, че в района му някога се е локализирало селището Абритус.
Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
Десетина мъже и още толкова жени, две деца и един тийнейджър с очила от онези, хипстърските. Това е групата чакащи пред двореца, наредени търпеливо по стълбата. Някои гледат телефона си, други подсмърчат и се сгушват в палтото. Студено януарско време.
Автор(и): Юлиана Методиева
В доклада на османския военачалник Лала Шахин до султан Мурад I през 1384 г. четем: „Тя [Софийската крепост] е била столица и главна постоянна резиденция на всички кюфарски [невернически] военачалници, велможи, сановници и главнокомандващи… Софийската котловина е с изобилно земеделие и скотовъдство.
Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.
„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.
„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.
Автор(и): Нисан Орен
„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.
Автор(и): Нисан Орен
– Хей, Цено[в], ето Вълко Цолов е бил заедно с хайдутите, които обраха хазната. Преди, когато се вземаше поръчителство от етрополското население, ти си му станал поръчител. Стана ли, наистина, негов поръчител?
Автор(и): колектив под ръководството на професор Александър Бурмов
Хей, Цено[в], ето Вълко Цолов е бил заедно с хайдутите, които обраха хазната. Преди, когато се вземаше поръчителство от етрополското население, ти си му станал поръчител. Стана ли, наистина, негов поръчител?
Автор(и): колектив под ръководството на професор Александър Бурмов
Шумна или Шумла са най-срещаните имена в историческите извори за днешния град Шумен. Въпреки периферното си разположение в североизтока на българския хинтерланд, той не остава изолиран от дълбоките обществени промени през десетилетията в края на XVIII до средата на XIX в.
Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
Плевен, както и Ловеч, са главните градове в централните северни български земи, където се чувства осезаемо полъха на Новото време. Между 30-те и 70-те години на XIX в. Плевен е важен стопански и административен център в земите на север от Балкана. В своите пътеписи изтъкнатия френски учен Ами Буе (1794–1881), който пропътувал Европейска Турция в периода 1836–1838 г., характеризира Плевен и околностите му така: „Плевна (тур. Пилавна) е български град с 10-15 хиляди жители, с множество джамии и с обичайните за Турция дървесни видове. Оттам се преминават само две височини, за да се стигне в обширната алувиална равнина преди Ловча. По този военен път, както по всички подобни, по които някога са били настанени мюсюлмански колонисти, българските села остават надалеч, скрити, въпреки че по тази равнина има доста такива… Второто бърдо след Плевна е по-извисено от първото и заравненият му връх е покрит с храсталаци и стига до 1425 фута височина. От билото му се наслаждаваш на просторен изглед над предпланините на Балкана и над широката долина на Осма, течащ от север към изток.“
Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
В османско време Русчук е столица на Дунавския вилает и дължи своя разцвет на управленския талант на известния Митхад Паша. Именно той дава тласък за развитието на града и го прави един от най-значимите центрове на Румелия. В началото на 80-те години на XIX в. Русе е най-големият град в Княжество България. С австрийски, маджарски, чешки, немски и белгийски капитали се изграждат немалко предприятия с общ акционерен капитал 5 милиона златни лева. Учредена е Търговско-индустриална камара, откриват се банки и през русенската митница преминават значителна част от стоките за внос и износ. По това време и малко по-рано, в предосвобожденския период, тук се откриват дипломатически представителства на Австро-Унгария, Русия, Прусия, Англия, Франция, Италия, Испания, Белгия, Холандия, Гърция, Румъния, дори и САЩ. В града има няколко престижни хотела, известно число добре построени двуетажни къщи, широки и постлани улици с хубав калдъръм. Княжеският дворец, Окръжното управление и главният хотел са били здания, построени елегантно в архитектурно отношение.
Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
Всеки арменски храм има своя храмов празник, който почита Деня според името на Светеца, съгласно църковния календар на Арменската Апостолическа Православна Света Църква (ААПСЦ). Мадахът (в превод: курбан) е традиция, запазена до наши дни и сред арменците в България, който се освещава и раздава на миряните.
Арменците отслужват Света литургия за храмовите празници в неделя, понеже е ден Господен. Дните, посветени на Големите светци, се отбелязват в събота.
На храмовият празник се дава курбан, жертвоприношение или на арменски език – мадах. Важен компонент на жертвоприношението е солта да се освети от свещеник и да се нахранят енориашите. Винаги предварително се освещава солта и после готовата храна.
Автор(и): Жаклин Бодурова
Според някои източници арменци присъстват на Балканите отпреди новата ера. Но една първа голяма вълна е придошла включително в българските земи, през VІ-ти век. Първите изселници пристигат там през Средните векове след разрушаването на древната арменска столица Ани (днес на територията на Източна Турция). Първоначално те се установяват в Полша. Поради това, че ги принуждават да приемат католицизма, се преместват в днешна България. За тяхното присъствие датират документи. По време на Абдулхамидовите кланета в Османската империя през периода 1895-1896 год. отново пристигат арменски бежанци. Тогава България е в Следосвобожденския си период. Тук намират спокоен пристан за нов живот. Населението предимно е християнско, има православни храмове. Срещат се представители от различните етноси – гърци, евреи, арменци, турци, цигани, между които цари атмосфера на религиозен плурализъм и непринудено спокойствие в съвместното съжителство. Голяма вълна от арменски бежанци пристига в България през 1915 год. по време на Геноцида, извършен над арменците в някогашна Западна Армения (днешна Турция) и по-късно през 1922 год.
Автор(и): Жаклин Бодурова
Ислямската конфесия в България обхваща около 12% от населението на страната, като преобладаващата част са български турци (ок. 600 хил. души). Над 90% от тях са представители на ортодоксалното направление – тоест това са мюсюлмани-сунити, които се придържат към Сунната (сборник от религиозни съчинения, събрани от множество автори от различни поколения). Другата деноминация на мюсюлманите са шиитите, които са към 1% от българското население. Те обитават главно Североизточна България, по-точно територията на историко-географската област Делиорман или Лудогорие – разделена между Разградска, Силистренска, Добричка и отчасти Русенска, Шуменска и Варненска област. Специалистите са на мнение, че областта не е обединена около свой административен, културен и икономически център, но град Разград може да се определи като „столицата“ на Делиормана. Най-важните селища от градски тип в така очерталия се регион са: Разград, Кубрат, Исперих, Завет, Цар Калоян, Лозница, Глоджево, Сеново, Тервел, Алфатар, Главиница, Дулово и Каолиново. С малки изключения в същите селища и техните общини доминира турското население, което означава, че то е носител на турската и мюсюлманската култура, респективно част от тях (приблизително 10%), на неортодоксалния (хетеродоксен) ислям.
Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
Като цяло комунистическото въоръжено съпротивително движение в България е слабо организирано, слабо въоръжено и слабо ръководено. На 24 юни 1941 г., два дни след германското нахлуване в Съветския съюз, Българската комунистическа партия сформира Централна военна комисия (ЦВК) и призовава за въоръжена борба срещу „германските потисници и техните български лакеи“. Но партийните редици никак не са ентусиазирани от новата си роля, особено след като виждат как десетки техни лидери бързо са заловени от българската полиция. Малцината останали лидери скоро са принудени да стигнат до извода, че съпротивата струва на партията много повече, отколкото оправдават резултатите. Според един от тях, Трайчо Костов, опитвайки се да води кампания на насилие, БКП рискува „да се изолира от масите и да се наложи да понесе тежестта на борбата съвсем сама“.
Автор(и): Маршал Лий Милър
Когато България обявява война на Съединените щати и Великобритания през декември 1941 г., декларациите се описват като символични жестове, целящи да успокоят германците и по този начин да компенсират неуспеха на България да участва активно във войната. Твърди се, че военната мощ на Великобритания е практически унищожена; Америка пък е далеч и неподготвена за война. До септември 1943 г. обаче, когато Божилов става министър-председател, ходът на войната се обръща срещу Оста. Всеки момент се очакват атаки на съюзнически бомбардировачи срещу българските градове. Тези атаки, когато най-накрая настъпват, имат опустошителен ефект върху българския морал и принуждават българското правителство да обмисли възможността за мирни преговори.
Автор(и): Маршал Лий Милър
Професор Богдан Филов първоначално е избран за министър-председател, защото от него се очаква да бъде „блестящо придворно украшение“ и „готов инструмент на царя“. След смъртта на цар Борис обаче той изведнъж се превръща във водеща политическа фигура в България. Лидерите на опозицията също придобиват все по-голямо значение, тъй като страната се разочарова от прогерманската политика на правителството; очаква се, че е само въпрос на време опозиционерите да дойдат на власт. Но точно когато Филов и други правителствени и опозиционни личности придобиват по-голяма известност в България, съдбата на войната постоянно намалява способността им да влияят на събитията извън страната. Съюзническите въздушни нападения, руското настъпление и очакването за съюзническа атака на Балканите се превръщат в основните фактори, определящи съдбата на България.
Автор(и): Маршал Лий Милър
В края на лятото на 1943 г. международното положение на България става критично. Падането на Мусолини драматично променя позициите на Оста в Средиземноморието и отново се появяват слухове за предстояща съюзническа инвазия на Балканите. На Източния фронт германската армия не е успяла да си върне загубените през зимата територии и е изправена пред нов Сталинград при Харков. Хитлер заповядва на фон Манщайн да задържи този град на всяка цена, защото, според него, „падането му ще се отрази неблагоприятно върху отношението на България и Турция [към Райха]“. Българите, които са омаловажили значението на Сталинград и Ел Аламейн, сега компенсират, като преувеличават сериозността – или поне непосредствеността – на съюзническата заплаха, и мнозина частно сравняват този период с разпадането на Централните сили през есента на 1918 г.
Автор(и): Маршал Лий Милър
Позицията на Германия при Сталинград в началото на 1943 г. е станала толкова критична, че дори най-силните български германофили са разтревожени. Самият Филов e разтревожен. На 26 януари 1943 г. той пише: „Убеден съм, че рано или късно германците ще се справят със ситуацията, но се страхувам от политическите отзвуци не само в нашата страна, но най-вече в Румъния и Унгария.“ Въпреки общия си оптимизъм, той признава, че напоследък е имал „няколко безсънни нощи“. В началото на февруари 1943 г. германската Шеста армия при Сталинград окончателно капитулира. Царят, който обикновено изпада в униние и при най-малкия неуспех, приема новината с изненадващо спокойствие. Пълното значение на Сталинград не е осъзнато веднага; със сигурност то е признато за сериозен неуспех, но не се смята за окончателно. Дори в Германия, пише един ежедневник, „масите приеха катастрофата спокойно. Само малцина са способни да оценят пълните последици от трагедията. Официалното комюнике е толкова лаконично формулирано, че само тези, които знаят, могат да го изтълкуват правилно.“
Автор(и): Маршал Лий Милър
Когато България обявява война на Съединените щати през декември 1941 г., президентът Рузвелт отказва да удостои „сателитните държави“ с декларация в отговор. На 24 март 1942 г. обаче американският представител в Берн е инструктиран да уведоми правителствата на България, Румъния и Унгария, че Съединените щати са се въздържали по-рано от обявяване на война, защото „те са васали на Германия, но сега, когато участват във военни действия, насочени срещу нас, и планират да ги разширят, ние възнамеряваме да обявим война, освен ако те не дадат незабавни доказателства от категоричен характер, че няма да подпомагат силите на Оста“. Тази нота не води до никакъв отговор. Подготвен е проект на посланието, което президентът ще изпрати до Конгреса, ако и когато реши, че трябва да бъде обявена война, но той е отложен за известно време с надеждата, че нотата от 24 март ще има някакъв ефект. Вместо това се разбира, че българското правителство планира да закрие двата американски колежа в страната под претекст, че училищните служители са враждебно настроени към Германия. Тъй като България продължава да игнорира американската нота, на 5 юни 1942 г. Съединените щати обявяват война.
Автор(и): Маршал Лий Милър
Германското нападение над Съветския съюз на 22 юни е неприятна изненада за повечето българи. Дори министър-председателят Филов признава, че народът е чул новината с отчаяние. Американският министър в София изпраща по кабел до Вашингтон следната забележка:
Първите реакции на българите срещу руско-германската война са объркване и шок, главно поради ясното разделение на симпатиите към двете страни. Някои българи си спомнят с тревога думите на Хитлер в „Майн Кампф“, че славяните са добри само за роби, докато други, които досега са гледали спокойно на честото нарушаване на думата от страна на Хитлер, са поразени доста силно от пълната липса на добронамереност, пример за което е последната му агресия. Други се опасяват от въвличане на България във войната.
Кабинетът обаче приема новината спокойно и решава, че не са необходими никакви специални мерки, освен поставянето на Комунистическите депутати под домашен арест. Първоначално Германия нито иска, нито очаква българско участие в инвазията в СССР; очаква се войната да продължи само няколко месеца и Германия предпочита да не създава усложнения, като въвлича България в нея. Като единствен германски съюзник, който все още има дипломатическо представителство в Съветския съюз, България поема отговорността за германските интереси там на 24 юни, след изтеглянето на германския дипломатически персонал.
Автор(и): Маршал Лий Милър
НА 1 МАРТ 1941 г. България се поддава на германския натиск и най-накрая подписва Тристранния пакт във Виена. Премиерът Филов обяснява, че България се присъединява към силите на Оста не само заради помощта им за получаване на Южна Добруджа, но и защото пактът ще „осигури на нацията възможност за мирно развитие, ще укрепи нейното благосъстояние и ще осигури справедлив и траен мир“. Приятелските отношения със Съветския съюз и Турция, подчертава той, няма да бъдат засегнати. Същия ден Рибентроп официално информира Филов, че България ще получи излаз на Егейско море между реките Струма и Марица.
След завръщането си от Виена Филов е аплодиран от Народното събрание. При гласуването на ратификацията на договора не са допуснати никакви дебати, а интерпелацията на седемнадесет опозиционни депутати е блокирана. Само един човек, малко известен представител от Ябланица на име Иван В. Петров, успява да попита защо не са проведени предварителни консултации със Събранието и дали пактът ще въвлече България във войната. Филов отговаря, че чл. 17 от Конституцията изисква само ратификация от Народното събрание, а не допитване; що се отнася до опасността от война, той казва: „Има малък риск, но тези, които не искат да рискуват, са същите, които никога нищо не правят.“ Пактът е ратифициран със 140 срещу 20 гласа.
Автор(и): Маршал Лий Милър
Публичното пространство винаги е играло важна роля в развитието на Европейската демокрация – от античната Атинска агора и Древноримския форум, до модерния Хайд парк в Лондон, където от 1872 г. е узаконено правото на свободно слово и обществени събирания. Днес публичното пространство е неизменно право на гражданина, мястото, където се случва срещата между непознати, кодифицирана в правилата за обществено поведение; сцена не само на модерната култура, но и на човешката цивилизованост. Съвременната Ковид-криза показа, че тези „средищни“, общи и достъпни за всички места са толкова жизнено-важни, колкото е и въздухът, без който не бихме оцелели. Те са условие за физическото и психологическо здраве на човека, местата за дишане – на социално-изолирания индивид, но и условие за социалното здраве на общността; за „проветряване“ на демократичния ред на обществото. Как са устроени обаче публичните пространства и как функционират те в съвременния български град?
Автор(и): Светлана Христова
На 23 юни 1940 г., само един ден след капитулацията на Франция, съветският външен министър Молотов информира Шуленбург, германския посланик в Москва, че „решението на бесарабския въпрос не търпи отлагане“. Решението, за което говори Молотов, може да означава само, че Съветският съюз иска връщането на тази дунавска провинция, част от Русия от 1812 до 1918 г. Три дни след предупреждението на Молотов, в десет часа вечерта, Съветският съюз връчва на румънския посланик Давидеску ултиматум, на който трябва да се отговори не по-късно от следващия ден, с който се иска отстъпването не само на Бесарабия, но и на Северна Буковина, която никога не е била част от царска Русия. Двете територии трябва да бъдат евакуирани в рамките на четири дни, а цялото местно оборудване и съоръжения да бъдат оставени в добро състояние. Румъния, която не може да получи подкрепа нито от Балканската Антанта, нито от Оста, е принудена да отстъпи.
Въпреки твърдението на Молотов, че „съветското правителство няма намерение да насърчава други държави да предявяват искания към Румъния“, през същия период СССР мълчаливо подкрепя както българските, така и унгарските претенции към Румъния и намеква, че Унгария трябва да окупира Трансилвания със сила, докато румънските войски са разположени по руската граница. Унгарският външен министър Цаки е предупредил по-рано, че Унгария също ще настоява за отстъпки, ако Румъния отстъпи пред руските искания. Докато Румъния все още обмисля руския ултиматум, българският посланик Драганов в Берлин предлага на унтерщадсекретаря Вурман, че това е подходящ момент Германия да реши веднъж завинаги въпроса за Южна Добруджа в полза на България.
Автор(и): Маршал Лий Милър
Политическата история на съвременна България е силно пренебрегвана от западните учени, а важният период на Втората световна война почти не е изследван. Основната причина за това несъмнено е трудното набавяне на документален материал за военния период. Въпреки че комунистическият режим в България е публикувал голям брой книги и монографии, посветени на ролята на страната във войната, тези трудове са свързани най-вече с възвеличаване на значението на Българската комунистическа партия (БКП) и партизанската борба. Въпреки тази пристрастност, в тези трудове може да се намери полезна информация, когато са налице други източници, които да осигурят перспектива и проверка.
През последните години станаха достъпни германски, американски, британски и други дипломатически и разузнавателни доклади от годините на войната, а облекчаването на ограниченията за пътуване в България улесни проучванията там. Още през 1958 г., когато е представена докторската дисертация на Марин В. Пундеф („Мястото на България в политиката на Оста, 1936-1944 г.“), материалите за периода след юни 1941 г. бяха много малко. Сега вече е възможно да се запълнят много от важните пропуски в познанията ни за България през целия период на войната.
Автор(и): Маршал Лий Милър
Когато говорим за преса от времето на социализма, трябва да имаме предвид, че става въпрос за централизирана и цензурирана преса пряко управлявана от партийно-държавната власт. Тоталитарният режим изцяло политизира и милитаризира обществения живот – идеологическа пропаганда и борба се води и на политическия, и на икономически, просветен, културен фронт, дори и на „езиковия пост“. Основната информация се състои в т.нар. „обнародване“ на партийни, правителствени и законодателни решения, постановления, тезиси, речи, декларации. От редовите граждани се очаква да коментират тези идеологизирани монолози в писма, отзиви, телеграми, мнения, разбира се, единствено положително. Така се създава илюзия за диалог и пряка демокрация. Пресата си поставя за цел не толкова да информира, до- колкото лоши новини от официалната сфера отсъстват, а любопитни новини от личния и семеен живот също, колкото идеологически да възпитава и надзирава гражданите. Поради тази причина са популярни и художествено- публицистични жанрове като очерк, лирика, проза, фейлетони. Основни журналистически жанрове като репортаж и експертен коментар са подменени с официална постановка и рапорт за изпълнени партийни поръчения, а журналистическото разследване е немислимо /Воденичаров 2007/.
Автор(и): Петър Воденичаров
Капанците са една от колоритните етнографски групи в България, с предполагаем тюркски произход.Техните потомци в съвремието обитават ареала на Лудогорието (Делиормана), североизточната част на страната ни.Това са селища, които попадат в административно отношение към регионите на Разградска и Търговищка област, и частично Русенска област. Техните местообитания са населени освен с капанци, с още една етнографска група – т.нар. „хърцои“. Двете заедно влизат в по-широка регионална група българи, позната с популярното прозвище „полянци“ (или „полендаци“), която обхваща обширни територии от Дунавската равнина. Към тях се причисляват и т.н. „гребенци“ (наричани и „елийци“ т.е. кореняци) в Силистренските и Тутракански села.
Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар
– Хей, Велчо, ето другарят ти Божил пред теб казва, че в сряда през нощта той отивал да сече шума в балкана, а ти след него си го настигнал при Зелинска река и си му казал: „Да отидем на едно място!“ От там и двамата заедно сте отишли на мястото Стръга в балкана. Там излезли хайдути. Те взели от вас хляба и ви казали: „Утре пак да ни донесете хляб! “ След това вие сте се върнали. Вечерта срещу петък Божил дошъл у вас, взел хляба, който си бил поставил в една цедилка и заминал напред. Ти си купил една ока ракия и си го настигнал при воденицата на Юнус ага над града. Оттам като не сте успели да стигнете [на Каменна стръга], вие сте пренощували на мястото Обинек. Рано сутринта в петък сте тръгнали и отсам Висок ви пресрещнали хайдутите, дали сте им хляба и сте се върнали обратно. Ето, твоят другар Божил разправя всичко това пред теб. Казвай и ти веднага, как стана, за да придобиете и двамата качеството на доносчици.
– Болен съм, оставете ме за утре!
– Тъй, с болест, няма да мине. Кажи веднага: тия хайдути от къде са и кои са, иначе лошо ще патиш, Ще се каеш!
– Не, господине, нито съм ходил, нито хляб съм носил, нито пък зная нещо. Тая работа не ми е известна .
– Велчо, ела, кажи истината, не ни затруднявай!
– Чакай, сега ще кажа как стана.
– Кажи да видим!
Автор(и): колектив под ръководството на професор Александър Бурмов
„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения една от най-важните книги в българската историография – сборникът с турски архивни документи, в който се представя възможно най-автентично процеса срещу Васил Левски и неговите сподвижници. Без никакви преувеличения – една уникална книга. Уникална с това, че, за разлика от повечето свидетелства за българската история, в нея няма да намерите нищо, или почти нищо, възвисяващо и измиващо „срама по челото“. Напротив, това е сборник от документи, които представят една удивително не-възвисяваща, та дори силно притеснителна картина на българското национално-революционно движение, и то точно в момента, който по-късно българската историография и литература ще се опита да митологизира и промени до неузнаваемост, с ясната цел да го направи „удобен за възпяване“, тоест да го превърне в (ключова) част от програмата за национално-патриотично възпитание, която доминира националната ни парадигма и до днес. Сигурно това е и нещото, което обяснява пълната непопулярност, да не кажа неизвестност, на този сборник в масовата и не чак толкова масовата ни култура. Издаден почти по погрешка, в началото на 1950-те години, тоест в някакъв момент на пост-революционна еуфория, когато на „отговорните органи“ може и да се е струвало, че унизителната тежест на толкова много свидетелства за низост, предателство и страх не е чак толкова заплашителна за „възпитанието на нацията“, по-късно сборникът изчезва като пословичния камък в блато, без да остави никаква или почти никаква следа в оформянето и преоформянето на националния разказ от шестдесет и петте години, които ни делят от онова време. Шестдесет и пет години на мълчание и потискане, около тридесет от тях вече прекарани в „демокрация“ и „свобода“. Нормалната жалостива равносметка на българското състояние такова, каквото го познаваме всички. Нормална – но може би вече не съвсем. Дали не е крайно време да се опитаме да хвърлим един по-честен и евентуално по-задълбочен поглед към завъртулките и бакиите на българската историография, с всичките ѝ обори, Авгиеви и други?
Автор(и): колектив под ръководството на професор Александър Бурмов
През лятото на 1986 г. баща ми заведе майка ми и мен в Албена, луксозен курорт на българското Черноморие. Разлята по лъчезарен участък от пясъчен плаж и обгърната от гъсти влажни гори, Албена беше най-новото бижу от „Червената Ривиера“, като цяло извън възможностите на вечно недомогващите българи. Тя привличаше най-вече чуждестранни гости от „империалистическите“ страни – западногерманци, британци и шведи, готови да оставят твърдата си валута в джобовете на комунистическия режим. Баща ми беше наскоро обучен анестезиолог и беше успял да ни осигури двуседмична почивка там, като в замяна работеше безплатно в центъра за спешна медицинска помощ на курорта, бетонна капсула, разположена точно на плажа, която олицетворяваше новаторската и – за времето и мястото си – доста дръзка архитектура на Албена. Повечето дни в курорта бяха спокойни и безметежни, прекарвах ги най-вече в строежи на пясъчни замъци и игри по красивата, чисто нова водна пързалка. Докато аз и майка ми се разхождахме на слънце и подскачахме сред вълните, татко беше зает с лечението на чужденци, пострадали от топлинни удари или от гонорейния нощен живот на Албена.
Дебеличките и весели немски пациенти, благодарни за услугите на баща ми, ми купуваха огромни шоколади Тоблерон и шоколадови яйца от специализирания магазин за западняци, Кореком, който за всички нас, българските деца, изглеждаше не по-малко вълшебен от чудната пещера на Али Баба. Вътре в магазина дори въздухът миришеше на чужбина, по-сладко и от най-сладкия аромат на някоя поляна, и ние вдишвахме дълбоко, подобно на отчаяни астматици, опитвайки се да поемем пъстроцветно опакованите стоки в самите капиляри на белите си дробове. Но от време на време, посред невинната игра и предизвиканите от шоколада блянове, воят на сирената на линейка разтърсваше нервите ни. Карайки право по плажната алея, червено-белият микробус „Латвия“ разпръскваше упоените от слънцето пешеходци: встрани, по-бързо, по-бързо! В спешния център задните врати на линейката се отваряха и аз опъвах вратле за да успея да хвърля поглед върху поредната удавена жертва, лежаща в безсъзнание на носилка, с издуто и синкаво лице, с цвета на морето, със собствения ми баща до нея, в ръката му дихателна маска с клапан, подобна на странни мехове, в опит да поддържа пламъчето на живота.
Автор(и): Димитър Кенаров