Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Изгледи – България

Детайли
Посещения: 2847

Вярно ли, че ако изчезнат пчелите, човечеството ще оцелее не повече от 4 години? – попита Курчатов дядо Никола, пое току-що свитата цигара и зачака обичайния им следобеден разговор.

Автор(и): Петя Дилова

Детайли
Посещения: 1675

Враца с основание е определян от изследователи и творци като едно от големите средища на културен и стопански живот по време на българското Възраждане. В тази бурна епоха градът дава много личности, оставили трайни следи в политиката, културата и просветата.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 2228

Габрово възниква през средните векове като стратегическо селище в близост до старопланинските проходи. Източно от града се намира крепостта „Градище“, която съществува до началото на VII век.

Автор(и) Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 2180

Етимологията на името на града има няколко догадки и предположения. Най-разпространената теория за произход на първоначалното име Търновград е славянската – от старобългарското „тръневъ“, „тръновъ“, в смисъл на „трънлив, трънен“, и „градъ“ – „оградено място, крепост, твърдина“.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 3808

Разград се намира в историко-географската област Делиорман или в по-ново време Лудогорие, която е разположена в североизточната част на Дунавската равнина. Ако се позовем на древната история на град Разград ще видим, че в района му някога се е локализирало селището Абритус.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 1714

Десетина мъже и още толкова жени, две деца и един тийнейджър с очила от онези, хипстърските. Това е групата чакащи пред двореца, наредени търпеливо по стълбата. Някои гледат телефона си, други подсмърчат и се сгушват в палтото. Студено януарско време.

Автор(и): Юлиана Методиева

Детайли
Посещения: 2347

В доклада на османския военачалник Лала Шахин до султан Мурад I през 1384 г. четем: „Тя [Софийската крепост] е била столица и главна постоянна резиденция на всички кюфарски [невернически] военачалници, велможи, сановници и главнокомандващи… Софийската котловина е с изобилно земеделие и скотовъдство.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 4418

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.

Детайли
Посещения: 6231

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.

Детайли
Посещения: 3251

 „Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.

Автор(и): Нисан Орен

Детайли
Посещения: 4793

 „Либерален преглед“ започва да публикува в продължения един от важните трудове по най-нова българска история, „Българският комунизъм: пътят към властта (1934-1944)“, на българо-израелския историк Нисан Орен (1930-2019). Книгата, една от множеството „широко неизвестни“ в България, е важен принос към една от най-манипулираните и изкривявани части от българската история.

Автор(и): Нисан Орен

Детайли
Посещения: 3016

Разпит на Вълко Цолов и неговия поръчител Цено[в]

– Хей, Цено[в], ето Вълко Цолов е бил заедно с хайдутите, които обраха хазната. Преди, когато се вземаше поръчителство от етрополското население, ти си му станал поръчител. Стана ли, наистина, негов поръчител?

Автор(и): колектив под ръководството на професор Александър Бурмов

Детайли
Посещения: 3200

Хей, Цено[в], ето Вълко Цолов е бил заедно с хайдутите, които обраха хазната. Преди, когато се вземаше поръчителство от етрополското население, ти си му станал поръчител. Стана ли, наистина, негов поръчител?

Автор(и): колектив под ръководството на професор Александър Бурмов

Детайли
Посещения: 5544

Шумна или Шумла са най-срещаните имена в историческите извори за днешния град Шумен. Въпреки периферното си разположение в североизтока на българския хинтерланд, той не остава изолиран от дълбоките обществени промени през десетилетията в края на XVIII до средата на XIX в.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 5470

Плевен, както и Ловеч, са главните градове в централните северни български земи, където се чувства осезаемо полъха на Новото време. Между 30-те и 70-те години на XIX в. Плевен е важен стопански и административен център в земите на север от Балкана. В своите пътеписи изтъкнатия френски учен Ами Буе (1794–1881), който пропътувал Европейска Турция в периода 1836–1838 г., характеризира Плевен и околностите му така: „Плевна (тур. Пилавна) е български град с 10-15 хиляди жители, с множество джамии и с обичайните за Турция дървесни видове. Оттам се преминават само две височини, за да се стигне в обширната алувиална равнина преди Ловча. По този военен път, както по всички подобни, по които някога са били настанени мюсюлмански колонисти, българските села остават надалеч, скрити, въпреки че по тази равнина има доста такива… Второто бърдо след Плевна е по-извисено от първото и заравненият му връх е покрит с храсталаци и стига до 1425 фута височина. От билото му се наслаждаваш на просторен изглед над предпланините на Балкана и над широката долина на Осма, течащ от север към изток.“

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 6212

В османско време Русчук е столица на Дунавския вилает и дължи своя разцвет на управленския талант на известния Митхад Паша. Именно той дава тласък за развитието на града и го прави един от най-значимите центрове на Румелия. В началото на 80-те години на XIX в. Русе е най-големият град в Княжество България. С австрийски, маджарски, чешки, немски и белгийски капитали се изграждат немалко предприятия с общ акционерен капитал 5 милиона златни лева. Учредена е Търговско-индустриална камара, откриват се банки и през русенската митница преминават значителна част от стоките за внос и износ. По това време и малко по-рано, в предосвобожденския период, тук се откриват дипломатически представителства на Австро-Унгария, Русия, Прусия, Англия, Франция, Италия, Испания, Белгия, Холандия, Гърция, Румъния, дори и САЩ. В града има няколко престижни хотела, известно число добре построени двуетажни къщи, широки и постлани улици с хубав калдъръм. Княжеският дворец, Окръжното управление и главният хотел са били здания, построени елегантно в архитектурно отношение.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 3507

Всеки арменски храм има своя храмов празник, който почита Деня според името на Светеца, съгласно църковния календар на Арменската Апостолическа Православна Света Църква (ААПСЦ). Мадахът (в превод: курбан) е традиция, запазена до наши дни и сред арменците в България, който се освещава и раздава на миряните.

Арменците отслужват Света литургия за храмовите празници в неделя, понеже е ден Господен. Дните, посветени на Големите светци, се отбелязват в събота.

На храмовият празник се дава курбан, жертвоприношение или на арменски език – мадах. Важен компонент на жертвоприношението е солта да се освети от свещеник и да се нахранят енориашите. Винаги предварително се освещава солта и после готовата храна.

Автор(и): Жаклин Бодурова

Детайли
Посещения: 10500

Според някои източници арменци присъстват на Балканите отпреди новата ера. Но една първа голяма вълна е придошла включително в българските земи, през VІ-ти век. Първите изселници пристигат там през Средните векове след разрушаването на древната арменска столица Ани (днес на територията на Източна Турция). Първоначално те се установяват в Полша. Поради това, че ги принуждават да приемат католицизма, се преместват в днешна България. За тяхното присъствие датират документи. По време на Абдулхамидовите кланета в Османската империя през периода 1895-1896 год. отново пристигат арменски бежанци. Тогава България е в Следосвобожденския си период. Тук намират спокоен пристан за нов живот. Населението предимно е християнско, има православни храмове. Срещат се представители от различните етноси – гърци, евреи, арменци, турци, цигани, между които цари атмосфера на религиозен плурализъм и непринудено спокойствие в съвместното съжителство. Голяма вълна от арменски бежанци пристига в България през 1915 год. по време на Геноцида, извършен над арменците в някогашна Западна Армения (днешна Турция) и по-късно през 1922 год.

Автор(и): Жаклин Бодурова

Детайли
Посещения: 11161

Ислямската конфесия в България обхваща около 12% от населението на страната, като преобладаващата част са български турци (ок. 600 хил. души). Над 90% от тях са представители на ортодоксалното направление – тоест това са мюсюлмани-сунити, които се придържат към Сунната (сборник от религиозни съчинения, събрани от множество автори от различни поколения). Другата деноминация на мюсюлманите са шиитите, които са към 1% от българското население. Те обитават главно Североизточна България, по-точно територията на историко-географската област Делиорман или Лудогорие  – разделена между Разградска, Силистренска, Добричка и отчасти Русенска, Шуменска и Варненска област. Специалистите са на мнение, че областта не е обединена около свой административен, културен и икономически  център, но град Разград може да се определи като „столицата“ на Делиормана. Най-важните селища от градски тип в така очерталия се регион са: Разград, Кубрат, Исперих, Завет, Цар Калоян, Лозница, Глоджево, Сеново, Тервел, Алфатар, Главиница, Дулово и Каолиново. С малки изключения в същите селища и техните общини доминира турското население, което означава, че то е носител на турската и мюсюлманската култура, респективно част от тях (приблизително 10%), на неортодоксалния (хетеродоксен) ислям.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 4646

Публичното пространство винаги е играло важна роля в развитието на Европейската демокрация – от античната Атинска агора и Древноримския форум, до модерния Хайд парк в Лондон, където от 1872 г. е узаконено правото на свободно слово и обществени събирания. Днес публичното пространство е неизменно право на гражданина, мястото, където се случва срещата между непознати, кодифицирана в правилата за обществено поведение; сцена не само на модерната култура, но и на човешката цивилизованост. Съвременната Ковид-криза показа, че тези „средищни“, общи и достъпни за всички места са толкова жизнено-важни, колкото е и въздухът, без който не бихме оцелели. Те са условие за физическото и психологическо здраве на човека, местата за дишане – на социално-изолирания индивид, но и условие за социалното здраве на общността; за „проветряване“ на демократичния ред на обществото. Как са устроени обаче публичните пространства и как функционират те в съвременния български град?

Автор(и): Светлана Христова

Детайли
Посещения: 3914

Когато говорим за преса от времето на социализма, трябва да имаме предвид, че става въпрос за централизирана и цензурирана преса пряко управлявана от партийно-държавната власт. Тоталитарният режим изцяло политизира и милитаризира обществения живот – идеологическа пропаганда и борба се води и на политическия, и на икономически, просветен, културен фронт, дори и на „езиковия пост“. Основната информация се състои в т.нар. „обнародване“ на партийни, правителствени и законодателни решения, постановления, тезиси, речи, декларации. От редовите граждани се очаква да коментират тези идеологизирани монолози в писма, отзиви, телеграми, мнения, разбира се, единствено положително. Така се създава илюзия за диалог и пряка демокрация. Пресата си поставя за цел не толкова да информира, до- колкото лоши новини от официалната сфера отсъстват, а любопитни новини от личния и семеен живот също, колкото идеологически да възпитава и надзирава гражданите. Поради тази причина са популярни и художествено- публицистични жанрове като очерк, лирика, проза, фейлетони. Основни журналистически жанрове като репортаж и експертен коментар са подменени с официална постановка и рапорт за изпълнени партийни поръчения, а журналистическото разследване е немислимо /Воденичаров 2007/.

Автор(и): Петър Воденичаров

Детайли
Посещения: 12691

Капанците са една от колоритните етнографски групи в България, с предполагаем тюркски произход.Техните потомци в съвремието обитават ареала на Лудогорието (Делиормана), североизточната част на страната ни.Това са селища, които попадат в административно отношение към регионите на Разградска и Търговищка област, и частично Русенска област. Техните местообитания са населени освен с капанци, с още една етнографска група – т.нар. „хърцои“. Двете заедно влизат в по-широка регионална група българи, позната с популярното прозвище „полянци“ (или „полендаци“), която обхваща обширни територии от Дунавската равнина. Към тях се причисляват и т.н. „гребенци“ (наричани и „елийци“ т.е. кореняци) в Силистренските и Тутракански села.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Детайли
Посещения: 7294

– Хей, Велчо, ето другарят ти Божил пред теб казва, че в сряда през нощта той отивал да сече шума в балкана, а ти след него си го настигнал при Зелинска река и си му казал: „Да отидем на едно място!“ От там и двамата заедно сте отишли на мястото Стръга в балкана. Там излезли хайдути. Те взели от вас хляба и ви казали: „Утре пак да ни донесете хляб! “ След това вие сте се върнали. Вечерта срещу петък Божил дошъл у вас, взел хляба, който си бил поставил в една цедилка и заминал напред. Ти си купил една ока ракия и си го настигнал при воденицата на Юнус ага над града. Оттам като не сте успели да стигнете [на Каменна стръга], вие сте пренощували на мястото Обинек. Рано сутринта в петък сте тръгнали и отсам Висок ви пресрещнали хайдутите, дали сте им хляба и сте се върнали обратно. Ето, твоят другар Божил разправя всичко това пред теб. Казвай и ти веднага, как стана, за да придобиете и двамата качеството на доносчици.

– Болен съм, оставете ме за утре!

– Тъй, с болест, няма да мине. Кажи веднага: тия хайдути от къде са и кои са, иначе лошо ще патиш, Ще се каеш!

– Не, господине, нито съм ходил, нито хляб съм носил, нито пък зная нещо. Тая работа не ми е известна .

– Велчо, ела, кажи истината, не ни затруднявай!

– Чакай, сега ще кажа как стана.

– Кажи да видим!

Автор(и): колектив под ръководството на професор Александър Бурмов

Детайли
Посещения: 11645

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения една от най-важните книги в българската историография – сборникът с турски архивни документи, в който се представя възможно най-автентично процеса срещу Васил Левски и неговите сподвижници. Без никакви преувеличения – една уникална книга. Уникална с това, че, за разлика от повечето свидетелства за българската история, в нея няма да намерите нищо, или почти нищо, възвисяващо и измиващо „срама по челото“. Напротив, това е сборник от документи, които представят една удивително не-възвисяваща, та дори силно притеснителна картина на българското национално-революционно движение, и то точно в момента, който по-късно българската историография и литература ще се опита да митологизира и промени до неузнаваемост, с ясната цел да го направи „удобен за възпяване“, тоест да го превърне в (ключова) част от програмата за национално-патриотично възпитание, която доминира националната ни парадигма и до днес. Сигурно това е и нещото, което обяснява пълната непопулярност, да не кажа неизвестност, на този сборник в масовата и не чак толкова масовата ни култура. Издаден почти по погрешка, в началото на 1950-те години, тоест в някакъв момент на пост-революционна еуфория, когато на „отговорните органи“ може и да се е струвало, че унизителната тежест на толкова много свидетелства за низост, предателство и страх не е чак толкова заплашителна за „възпитанието на нацията“, по-късно сборникът изчезва като пословичния камък в блато, без да остави никаква или почти никаква следа в оформянето и преоформянето на националния разказ от шестдесет и петте години, които ни делят от онова време. Шестдесет и пет години на мълчание и потискане, около тридесет от тях вече прекарани в „демокрация“ и „свобода“. Нормалната жалостива равносметка на българското състояние такова, каквото го познаваме всички. Нормална – но може би вече не съвсем. Дали не е крайно време да се опитаме да хвърлим един по-честен и евентуално по-задълбочен поглед към завъртулките и бакиите на българската историография, с всичките ѝ обори, Авгиеви и други?

Автор(и): колектив под ръководството на професор Александър Бурмов

Детайли
Посещения: 6685

През лятото на 1986 г. баща ми заведе майка ми и мен в Албена, луксозен курорт на българското Черноморие. Разлята по лъчезарен участък от пясъчен плаж и обгърната от гъсти влажни гори, Албена беше най-новото бижу от „Червената Ривиера“, като цяло извън възможностите на вечно недомогващите българи. Тя привличаше най-вече чуждестранни гости от „империалистическите“ страни – западногерманци, британци и шведи, готови да оставят твърдата си валута в джобовете на комунистическия режим. Баща ми беше наскоро обучен анестезиолог и беше успял да ни осигури двуседмична почивка там, като в замяна работеше безплатно в центъра за спешна медицинска помощ на курорта,  бетонна капсула, разположена точно на плажа, която олицетворяваше новаторската и – за времето и мястото си – доста дръзка архитектура на Албена. Повечето дни в курорта бяха спокойни и безметежни, прекарвах ги най-вече в строежи на пясъчни замъци и игри по красивата, чисто нова водна пързалка. Докато аз и майка ми се разхождахме на слънце и подскачахме сред вълните, татко беше зает с лечението на чужденци, пострадали от топлинни удари или от гонорейния нощен живот на Албена.

Дебеличките и весели немски пациенти, благодарни за услугите на баща ми, ми купуваха огромни шоколади Тоблерон и шоколадови яйца от специализирания магазин за западняци, Кореком, който за всички нас, българските деца, изглеждаше не по-малко вълшебен от чудната пещера на Али Баба. Вътре в магазина дори въздухът миришеше на чужбина, по-сладко и от най-сладкия аромат на някоя поляна, и ние вдишвахме дълбоко, подобно на отчаяни астматици, опитвайки се да поемем пъстроцветно опакованите стоки в самите капиляри на белите си дробове. Но от време на време, посред невинната игра и предизвиканите от шоколада блянове, воят на сирената на линейка разтърсваше нервите ни. Карайки право по плажната алея, червено-белият микробус „Латвия“ разпръскваше упоените от слънцето пешеходци: встрани, по-бързо, по-бързо! В спешния център задните врати на линейката се отваряха и аз опъвах вратле за да успея да хвърля поглед върху поредната удавена жертва, лежаща в безсъзнание на носилка, с издуто и синкаво лице, с цвета на морето, със собствения ми баща до нея, в ръката му дихателна маска с клапан, подобна на странни мехове, в опит да поддържа пламъчето на живота.

Автор(и): Димитър Кенаров

Детайли
Посещения: 7159

Българското общество се гордее с толерантността си към малцинствата. Най-често се изтъкват спасяването на евреите и приютяването на арменците, но и отношенията на „комшулук“ с мюсюлманите. От друга страна, паметта за асимилацията на мюсюлмани през различни периоди и от различни управления чертае разграничителни линии между мнозинство и малцинство. Мнозинството е допълнително обременено и от носталгията си към клишето „турско робство“, периодически реанимирана от различни политически актьори с различни политически цели.

Нагласите се променят, развиват се в една или друга посока, повлияни както от вътрешни, така и от външни фактори. Голямо влияние върху тях упражняват политиките на управляващото мнозинство, медийната пропаганда, но и достигналият високи нива глобален национализъм. Нарастващата ислямофобия, която все повече поставя знак на равенство между религия и идеология, между религиозни практики и терористични атентати, също има значение за промяната на нагласите.

В синхрон с предварителните ни хипотези, нагласите към всяка етническа или религиозна група се различават. Именно това беше и основната цел на проекта: да диференцира отношението към различните общности и причините за него, както и да проследи динамиката на това отношение в различни периоди от развитието на българското общество.

Автор(и): Евгения Иванова, Боряна Димитрова, Ариф Абдулах

Детайли
Посещения: 5065

На 18 юли отбелязахме 181 годишнина от рождението на Апостола. В поздравителните си слова властимащите цитираха думите на Апостола, казаха за пореден път, че не са забравили „това що ни е рекъл Апостола“.

„Апостоле, ти си нашата мяра, мярата ни за време, мярата ни за българщина“ и т.н.

Само празни думи, които звучаха кухо на празничния митинг-заря в Карлово и караха сърцето ми да се свива от срам, защото много добре познавам мярата на нашите управници за проблемите на хората и животните, много добре знам какви „почитатели“ на чуждото нещастие са. Виждам и с какво „разбиране“ се отнасят към огромната трагедия и ада, в който живеят семействата, в които има човек с увреждане.

Хората с увреждания са невалидните инвалиди за нашето общество и правителство. Това са невидимите хора на България. Хората, които нямат подходящия дрескод да се разхождат по улиците, да контактуват с институции или не дай си боже, да потърсят работодатели, които биха се съгласили да ги вземат на работа. На никой не му пука за тези нещастници. Тези ХБК (хора без късмет), имали нещастието да се родят и да живеят в България са „като камък на шия, като белег от нож, като черна шамия“ и за най-близките си, дигнали ръце от техните „капризи“ за по-достоен и нормален живот. Това са хората с изтекъл срок на годност. Живите мъртви – оксиморонът, който определя най- вярно статуса им. Понякога влизат в новините, но през повечето време се опитват да ни кажат нещо с мълчанието си. Тяхната мисия в живота е да бъдат невидими. Някои от тях са глупавите умни или умните глупави на нашето време?

Автор(и): Лидия Христова

Детайли
Посещения: 7398

Сирак съм чедо изгледана, сирак… колка съм била, мачята умрела, я съм останала жива. Гледаха ме бащата и нането (баба)… гледаха ме… колка да бех, колка, е таквая бех… Ожени се бащата за една от Палево дере, една улава таквая, стара мома. Дойде тука, взе да ме гони, да ме пере (бие)… забремене и на 8 месеца, опади я бащата. Упъди я, не иска да я държи. Не щеше да я изпади, та чичо ми, той ме много уважаваше, та той я изпъди. Вика: „Ние не сме те довели тук за да те мъзем (доим) и стрижем, ние сме те довели да гледаш тоя сирак, па ти си му касала месото“… И днеска-утре… изпади я бащата към Букларьове… И седе колкото седе бащата… па се ожени. И тя одима две деца, ама тя си ме гледаше, нямаше разлике между нейните и мен. Гледа ме, убаво ме гледа. И оттам колка бех веке, одехме, закачеха ни ергенето. Кой ке те закача, обули сме цървули. Играм на хорото с цървули, престилка съм престелила нещо – сирак. Тая нога вдигнеш да играш, той (цървула) падне оттук, ти па тая вдигнеш, той падне оттук.

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

Детайли
Посещения: 5490

На 75 години съм, ще разкажа каквото си спомням, може и да не е много подредено, ама стара съм, каквото се сетя. Родила съм се в село Абланица и там сме живели 29 петнайсет години. И като е починал баща ми, мойта майка се е оженила във Велинград. И като се ожени тука, доведе ме тука с мойта сестричка. И вече станах голема – момиче, тръгнахме да работиме, по оранжерии, имаше към банята – всички момичета и сестра ми по-мънинка, по-мъничка, и я събирам разсад.

Ние бехме на село. Мойта майка, като почина баща ми, тя остана вдовица и се ожени и ни доведе тука. И станахме много деца – и той имаше деца и майка доведе мене и сестра ми, а тя умре на 23 години. Разболе се и умре. И остави едно сираче и мойта майка го изгледа. И като се роди крачетата му беха навътре. И тога втория ми баща се оправи. И се разболе майка му, а то рипа, иска да играе, а тя легнала е, тя болничка и мре. И беше при баща му. После баща му се ожени и то рече нагоре-надолу, момче, не слуша, трудно му е, насекаде с другите деца, прават бели. След това и баща му почина и го зима мойта майка. И то расте, расте и порасте...

След като завърши моя мъж го настани във фабрика, тука имаме. И го настани там да работи. И от тогава, от 8 клас, досега все тука. Закриха тая фабрика – та в завода „Георги Димитров“ се премести. Толко години, от 8 клас, та досега все на една мешка да работиш, до ден днешен. Ша пие, вечер може да пие до скапване, сутрина на работа; един ден нема да отсъства…

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

Детайли
Посещения: 6851

… Да видиме ние как сме със здравето, какво да правим, да поприказваме… На работа бех там на нивата, сам, отидохме, брахме царевица там от нивата… Когато се случи… младите дойдат, помогнат, измъзат ми кравата…Не синовете и снахите, а щерките, помагат с кравата нещо…нещо ми помогнат така, да я изкарат… нещо да ми почистят…

И на синовете, и на щерките си дадох земята по барабар.И на щерките поравно. А па на ей това момче, дето е при мене, това момче, нему му дадох повече… той тука редовно си е при нас, и деня, и нощта си е редовно при нас. На него да дадеме, сине, повече за да ни гледа, да е доволно. Къщата му съм писал на него… а сестрите, те си имат па от мъжето кащи, а па таа каща ще я пишем на това, на най-малкото момче…

С жената, имаме си ние един декар, дори и половин декар, долу ливади, береме си ябълки… съм насел, та си берем от тях. Ми, царевичка нещо си… и пиперки, домати си посееме там. С жена ми си го гледам тоа декар. Синовете си гледат техните ниви… и дъщерите. Само това, малкия си работи мойто. Отделно си има и на него, а па на нас… кога измреме ний, ше го оставим, на това съм го писал, на детето и мойто… Редовно е тука, гледа ме, дръвца да ми докара, нещо да иде… вода да ми донесе, а па с нея (снахата) си имат и те семейство, и те си имат дечица, и те си имат работа… Кравичка си имам…Крава и една-две козици имаме. Това ни е стоката. С кравата некога той (синът) иде, ние не можеме с бабата веке, ами той иде… и на пастир я даваме.

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

Детайли
Посещения: 5783

Аз като малък първо изучавах Корана, на джамията; тогава нямаше пуснати още да има да изучават на български. Това 1925 година, та дойде един учител от Кюстендил. Тогава се прехвърлихме да изучавам български език, а Корана я го бех изучил тогава по 7-8 години. Понеже дедо ми ходжа е бил, завършил в Солун за ходжа – турско време, а и баща ми също завършил в Солун ходжа. И аз се опитах да стана ходжа, ама тва не ми хареса много и аз са префърлих към българското, а Корана си ми остана изучен. Понеже Коран, думата Коран е ‘хигиена’. Тва ша го знайте младите, една чиста хигиена по човешкото тяло. Това изучава Корана, на арабски е написано, обаче учените го превеждаа, значи една чиста хигиена. Тва се казва хигиена – да се къпе човек, да се мие, да се подмива, да оди в тоалетната винаги с вода. Там се явяват зарази, там в Корана пише да се мият. Убаво е да се яде чист, иначе от там се появява човешката зараза. Господ е дал две ръки, едната е за хранене, а другата е да се чистиш. С двете пък да си миеш лицето, образа, навсякъде да се умиеш като човек, да си чист, да се бръснеш. Това се казва по арабски… Тва ви го предавам на арабски. Така преживех нашия живот. Увлякох се по българското училище и там напълних годините, сетне пак задочно учих 7-8 клас и завърших задочно.

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

Детайли
Посещения: 7911

Еднож се ожених трийсе и шеста година, еднож са ожених четирийсея и втора година. Хубаво прекарахме. Имахме жито много, брави (добитък) много, ядехме масло, мьосо, всичко – карахме… Стана ТКЗС, зьоха ги. Въз ТКЗС-то карахме много хубаво и така нататък, вървехме… Еми по-хубав бе живота, ачик си по-хубав бе, ако ще да ме обесят… ама беше на народа улеснения – и му се ора (ореше), и му се купаваше и всичко. Ся дорде найдеш – един не рачи (иска) да ти изоре нивята, десет деня ше одиш, ше чакаш… бе добре, за мен бе добре тогава, ама ся за младите… не знам. И ся и тук ми я добре. Дават ми пенсия – яж, пий, легни спи, хич не ходай на работа…; седя, яденето ми донасат тайфата, ям, пиям, кат са попикам обрисват ма, опират ма… Ся са разтури ТКЗС-то, па е хубаво, па караме добре, нема нещо да са оплака, има всичко… ако имаш пари – има всичко ша си купиш, нема нещо да не си. Щом имаш пари, има много всичко, каквото искаш, такова ша си купиш.

Автор(и): Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова

Детайли
Посещения: 6714

Отлично съзнавам, че двете думи от горното заглавие доста трудно „се връзват“ една с друга; между хората, означени с тези две понятия, не би следвало да има абсолютно нищо общо. Но в днешната ни действителност има толкова много ненормални неща, че добавянето към тях на едно шантаво заглавие няма да влоши съществено ситуацията.

Високата трибуна, от която един субект сипе своите хули и клевети (включително и срещу Нобелистката), е в. „Уикенд“, флагманът на жълтата преса, чиято редакция никога не пропуска, в непосредствена близост със заглавието на вестника, да оповести високия му тираж – за броя, който в момента държа в ръцете си, това е внушителното число 324 000. Само че, колчем видя такъв тираж, винаги се сещам за безпощадното Ботево клеймо:

„Туй що, глупци, вий не знайте,
позор ли е, или слава!“.

Автор(и): Д-р Георги КАРЕВ, д.м.н.

Детайли
Посещения: 4651

Че медиите са кучето-пазач на обществото е популярна дефиниция за журналистика. Сложете намордник на това куче и оттам нататък можете да представяте на обществото, че положението е каквото ви се иска – стабилно, демократично, борещо се с корупцията, вярващо в КПКОНПИ, фактор за мир на Балканския полуостров, застрашено от Норвегия и т.н.

И сега ще ви изненадам – смятам, че едно от най-добрите неща, които ни се случиха напоследък е, че СЕМ посочи за генерален директор на телевизията Емил Кошлуков. Вие може и да си въобразявате, че всеки друг от кандидатите е по-подходящ от Емил Кошлуков по причина, че Емил Кошлуков е изцяло неподходящ, но не сте прави. Какво щеше да стане ако бяха избрали който и да е друг от кандидатиралите се за шеф на БНТ? Щяхме да си помислим, че все пак в СЕМ хората не са се простили с морала си. Че може би обществена телевизия все пак имаме, като все повече нямаме частни телевизии кучета-пазачи. Щяхме да се зарадваме на тази малка победа, да си кажем, че тази малка крачка на СЕМ е голяма крачка за демокрацията. С други думи фабриката за илюзии щеше да завърти машините си за производство на надежда, че вървим към нормалността.

Автор(и): Веселина Седларска

Детайли
Посещения: 14705

През юли 1985 година в няколко вестника е публикувана декларация на български турци, с която призовават към възвръщане на българските имена (виж целия текст на декларацията по-долу). Излезе първо в масовия вестник „Отечествен фронт“, а после в изданието на българските турци „Нова светлина“, в още няколко регионални вестника и др. (виж накрая списък).

Сред подписалите се е и Вежди Рашидов – Веждю Радишев, както се е казвал тогава. Преименуването е започнало още тогава, 1985 година, а през 1988-1989 г. властта започва да го прави ударно, „да изпълни плана“. Така започва Голямата екскурзия. Когато вече се образува напрежение на границата, в края на май Живков прави изявление Турция да отвори своите граници. И дава тласък на екскурзията.

Възродителния процес лежи върху историческата постановка, че по време на турското владичество българи са били турцизирани и ислямизирани и сега трябва да се възвърнат към корените си. Само че живковата власт, решила по сталински да създаде етнически чиста държава, обявява за българи всички турци, защото всъщност били потурчени някога. И им сменя имената насилствено. Няма как да не предизвика катаклизъм в обществото. Последствията от това насилие са и до днес.

Кампанията през 1988-1989 е налудничава, става в момент на фактически икономически фалит, на отказ от страна на опората СССР да раздава безвъзмездно и на ниски цени суровини, на отказ от политическа подкрепа от страна на Горбачов. В резултат на Възродителния процес остава неприбрана реколта, закъсва консервната индустрия, износът, цигареното производство, спада потреблението. Това е нещо като последния пирон в ковчега на Тодор Живков, който той си заби сам.

Някои от подписалите тази декларация са запазили българските си имена и след 1989 г. Има и доброволно избрали нови имена, и преди, и сега, както в много други страни на Запад и на Изток, хора от етнически малцинства, които приемат други имена.

Автор(и) Ибрахим Карахасан-Чънар

Прочетете още...