Снимка: Георги Папакочев
Треперливата светлина на лоената свещ – предмет нужен и полезен, ако и силно вонлив – се примесваше с отблясъците на огнището, та сенките на тримата мъже, насядали по ниските трикраки столчета, и отсръбващи по ред от паницата с гъстичък боб, на който Христо Латинеца беше признат майстор, подскачаха по стените на малката, опушена соба, като подплашени в просъница хора. Цървулите на бай Васил, подпрени да съхнат до огнището, но не прекалено далеч – всички знаеха, че Апостолът никога не оставя цървулите си по-далеч от една ръка разстояние – изпълваха собата с уханието на мъж, който рядко спира на едно място, и денем, и нощем. Остро, почти гневно ухание, което бай Васил носеше навсякъде със себе си като предупреждение, като един вид лично послание към всеки, който би имал глупостта да препречи пътя му с думи или дела, ако и дългите години работа с всякакви човеци вече да бяха го научили на повече търпение и сдържаност, отколкото природно острият му характер би допуснал. Инак собата не съдържаше почти нищо друго – само ниския миндерлък, покрит с няколко черги и шумни на пипане възглавници, плюс софричката и трикраките столчета. Ханчето бяха наели едва отскоро, най-вече за комитетските работи и Христо, който се вясваше тъдява само от дъжд на вятър, не даваше пет пари за удобствата на гостите, които и без това бяха от редки нагоре.
– Хубав е бобът, ще се надпърдаме за здраве тая нощ – поусмихна се бай Васил и дискретно се оригна в шепа. – Ти май го благослови преди да почнем, а, отче? Сигурно затова толкова вкусен беше.
Рошавият, силно окосмен и някак като побит в земята, също камък, мъж насреща му се размърда, и столчето заскърца под тежестта му.
– Не ми викай „отче“, дяконе – изръмжа Кръстю и зарови пръсти в сплъстената си брада, ядно и предизвикателно. – Не съм ти аз отец никакъв, а и пищовът ми не е по-лош от твоите. Като му дойде времето, то ще се види.
Бай Васил се закиска добродушно. Види се, добрата храна беше го поотпуснала малко след дългото скитане из замръзналите ловешки полета.
– Лют, та лют, а, Никола? – обърна се той към третия на софрата, млад, кажи-речи голобрад мъж с умно чело и възторжена преданост, изписана в очите, та и навсякъде другаде по лицето му – знаеше се, че за него Апостолът е икона, жив светец, баща и майка едновременно. – Абе, Кръстьо, ако вземат сега да дойдат отнейде пет-шест заптиета, какво ги прайваш? Всичките на ножа, а? По пет наведнъж. Хи, хи, хи…
– Смей се ти, смей! – изръмжа Кръстю и заскуба брада. – Ама аз като ти казвах да го утрепем навреме Димитрия, юродивеца нечестивий, ти не, та не! Устав имало, закон имало, правила. На ти сега едни правила! Да стигнем дотам да ни ловят един по един като мишки. И всичко по твоя вина, Апостоле! Всичко!
Лицето на бай Васил пребледня така, че дори и на слабата светлина заприлича на восък. Той преплете пръсти, изпука ги здраво, после стана, напрегнат като за скок, пристъпи нервно насам-натам, с гръб към останалите двама, а после, без да се обръща, изръмжа:
– Никола, ти огледа ли всичко наоколо? Нещо ме присвива под лъжичката, не е добра тая нощ, мамка й, не е добра!
– Всичко съм огледал, Апостоле, ка’щяло да не огледам? – отзова се с готовност младежът. – Чисто е, няма жива душа навън, три пъти обикалях чак до другия край на селото. Кой ще ти тръгне да скита в тоя замръз освен нази? Хората други грижи имат…
– Я скокни, скокни та иди и огледай отново! Казвам ти, Никола, не е добра тая нощ, усещам аз нещо, ама не мога да кажа какво. Сякаш звяр някакъв ме дебне, потулил се е наблизо и чака само да скокне, та да ме разкъса. Иди, иди, та огледай отново.
Младежът се изправи начаса, ако и лицето му да показваше, че хич не му се излиза навън в декемврийския замръз. Думата на Апостола, то се знае, беше закон, не само за Никола, а и за всичките му съратници. Само Димитрий Общи, юродивецът, беше посмял да го обвини в нечестност – и сега всички носеха на плещите си последствията от реалността на това тъй дръзко, тъй немислимо обвинение, което в края на краищата беше се разкрило като най-гнусното предателство в цялата история на Комитета. Който вдигне ръка срещу Апостола, той посяга на Делото – това го знаеха всички, и всички бяха готови да дадат живота си за светеца със същата готовност, с която биха го дали за Свободата. Но това, разбира се, беше нещо ясно, а сега вече ничии думи, нито пък най-величавите и самопожертвувателни дела, не бяха в състояние да премахнат злото, сторено от Димитрия (и добротата на Апостола). И това лудешко пътуване, което той беше предприел напук на всякакъв здрав разум, сякаш за да изкупи някаква вина, която никой не би посмял да му вмени – никой освен поп Кръстю, чворът над чворовете – и то беше като захлупено под тежката сянка на предателството и неизбежното отчаяние, обхванало всички, откак Империята най-сетне беше подушила каква гозба се вари под носа й, в инак тъй вековно заспалия център на Румелия, от който никой никога не би очаквал нещо подобно. И откак Джингиби – неуловимият – беше се превърнал в най-търсения човек между Едирне и Видин, между Русчук и Солун. Види се, беше настъпило времето, в което Господ беше решил най-после да дели плявата от зърното – и тежко всекиму, който се окажеше някъде вътре в това безмилостно сито, бил той плява, пък бил той и зърно.
Бай Васил изчака докато Никола затвори вратата зад себе си, все тъй с гръб към Кръстю, после се извърна по вълчи, без да извива врат, и го загледа в очите с поглед, който би могъл да пробие дупка в стената. Но и Кръстю не беше от лесните, и той от чепато дърво дялан, къде с дупки, къде без, но кораво и тежко като камък – тъмен, злостен камък. Двамата помълчаха, посумтяха, после бай Васил прекъсна цвъртящото мълчание.
– Тъй значи, а, Кръстьо? Моя е вината, тъй ли? Задето не рачих да го убием? Задето настоявах да има комитетски съд, а не ние с теб да решаваме, като пладнешки бандити…
Отецът само засумтя още по-тежко, пръстите му заровени, почти изгубени в брадата.
– Колко пъти ти казвах, Апостоле? Колко пъти, а? Някой друг освен мен да те е предупреждавал? Някой да ти е казвал, че е запъртък тоя човек, гнилоч последна, юродивец и предател скритий? Един ли бяха, два ли? Колко пъти ти казвах, че ще затриеш всинца ни с това сърце милозливо? Щото си расъл без баща, Василе, затова е всичко. Щото не е имало кой да те научи на мъжка тежест, при всичката ти сърцатост и юначество! Затова е всичко!
Бай Васил подрипна и прекоси разстоянието помежду им с един скок, софричката отхвръкна настрана, сякаш я вятър вейна, и брадата попска изведнъж се оказа приклещена в дланта му, аха-аха да я изскубне.
– Я да го чуя това последното още един път, а Кръстьо! – изсъска той и разтърси немилостиво главата на отеца, та килимявката му отхвръкна някъде из ъглите на собата, ни се чу, ни се видя. – Я да го чуя това още веднъж!
Очите на отеца припламнаха още веднъж на бой, после се укротиха и сведоха надолу.
– Прости ми, Апостоле, прости ми! От мъка е всичко, от мъка по Делото, пък и по нази си всинца. Заслепи ме нечестивият, накара ме да кажа думи, дето не са достойни ни за тебе, ни за когото и да било. Уморен съм, види се, уморен и обезверен. Как ще продължаваме оттук нататък, а, Апостоле? Как, като утре-вдругиден ще ни изловят всичките, а народът няма да мръдне и пръст, тъй и ще продължи да си кротува, как го е правил от веки-веков? Кажи ми как, Апостоле?
Бай Васил пусна брадата му, избърса ръка в потурите си, придърпа едно от столчетата по-наблизо и се отпусна тежко върху него. Хвана лице в шепи, захлупи се, та чак светлината в собата сякаш съвсем помръкна.
– Искаш от мен отговор, дето и аз самият го търся, Кръстьо – каза той по някое време между стиснати зъби. – Откак съм се захванал с това дело го търся, ей го, десет години станаха вече, и не мога, и не мога да го намеря. За кого, за кого всичко това? За ония ли, дето насъскват кучетата, като чуят, че съм наближавал селото им? Или за другите, дето се крият из комшиите, щото знаят какво ще им искам? Знаеш ли колко пъти съм се питал, а, Кръстьо? За кого блъскам, за кого се трудя? Отвсякъде рогите приведени, аха-аха да ме прободат, да ме захвърлят на бунището, да ме низвергнат, да ме отрекат. Що за чудо е тоя народ наш, Кръстьо, ти това можеш ли да ми го обясниш? То вярно, че в никоя родина пророци няма, ама пък и това нашето комай никъде го няма, ей! По Сръбско, по Влашко, където и да отидеш, хората по-други, по-сърцати, гърбовете им някак по-изправени, в очите им все нещо блещука, жените им наконтени, горди, децата им будни, гладни не само за хляба единий… А тук при нас, Кръстьо? Какво е тук при нас, а? Царете ни ли по-малко от техните са били царе, духът ни ли по-малко от техния е бил, вярата ни ли, какво е туй чудо, Кръстьо? Какво е туй чудо, а? Един път – и това беше в Котел, не къде да е, изправя се един насред заседанието, засуква мустака и ми вика в очите, Кръстьо, „Ти, вика, такъв-онакъв, лесно ти е на тебе да се пишеш юнак над юнаците и да викаш, че само себе си можеш да изгубиш, щото то си е така, Василе. Нямаш си ти ни дом, ни дечиня, та даже ни куче, ни котка си имаш, влачиш се само така по пътищата, немил-недраг, и подбуждаш хората къщите си да дадат, за Дело, за не знам какво си. Ама я да бихме те видели, Василе, да беше на наше място, дето с кървава пот изкаруваме хляба, та и почит, и добруване и пред българи, и пред турци сме постигнали, само с двете тия… Я да те бихме видели, Василе, ти да направиш нещо такова, да се потрудиш, гръб да превиеш, имот да събереш, челяд да отгледаш. Пък после да дойдеш тук при нас и да ни учиш на ум и разум, и за свобода, и за добруване да ни говориш. Щото утре като дойде войската нашите тук къщи ще горят, Василе. Нашите, ти своя си нямаш.“ Как не извадих пищова да го гръмна там на място още ум не ми стига, Кръстьо, щото пред очите ми тъй причерня, че и досега не знам какво съм му рекъл, отговорил ли съм нещо изобщо или тъй съм си мълчал и скърцал със зъби, щото един човек, дето свобода не иска, ами сал хомота и остена, за хляба единий, това човек ли е, а, Кръстьо? Човек ли е това или добиче нещастно, да се чудиш какво да правиш с него? По-скоро камила ще да мине през иглено ухо, Кръстьо. По-скоро камила ще да мине, отколкото тоя народ да се пробуди, снага да изправи и да заиска и той народ да бъде, като всички останали, а не сал туй стадо безпросветно…
Отецът, който междувременно беше опулил очи и комай зяпнал, започна да се кръсти бързо-бързо, измъкна изпод расото си голям метален кръст на верига, целуна го и запрекръства с него Апостола.
– Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй! Василе, дяконе, Апостоле, събуди се, опомни се! Отхвърли нечестивия от плещите си, Апостоле, отхвърли го и го отречи, щото сал той те подбужда към такива мисли, изпитва те и те измъчва, за да види от какво си дърво издялан. Целият народ сал към тебе гледа, Апостоле, то сега може и да не е белни, но като му дойде времето всичко ще се провиди, щото казано е, има време за сеитба, има време и за…
– А един друг, Кръстьо… – продължи бай Васил, който май изобщо не беше го и чул. – Те един да бяха, да бяха двама… Един друг ми вика, „Ти кой си бе, та си се осмелил тук като някой прошляк пари да ни искаш, дето те не знаем нито що ги правиш, нито нищо. Аман от тебе! Само се оплакваш като вдовичка за хуй, вика, ако може да докопаш по пет гроша от всеки от нас. Дейба и мрънкалото, вика, сякаш са ни малко турци и чорбаджии-изедници.“ Ей такива приказки слушам през ден, през два, Кръстьо, с такива хора, мъча се и аз да повярвам, ще тръгна значи да събарям Империята, светлина да им давам, свобода, дето нито я искат, нито пък я знаят що за животно е… Кои сме ние бе, Кръстьо? Знаем ли го, искаме ли го, търсим ли го това, да разберем кои сме, отде идваме, накъде отиваме, защо сме такива, защо не сме станали по-различни? Кои сме ние, а, Кръстьо?
Отецът, сам сграбил глава в ръце, очите му вперени в пламъците, сякаш там се провиди откровение, изръмжа след малко с поръждавял, петносан глас:
– А за Димитрия… За него ти не бери грижа, Апостоле, няма как да му се размине на него. Едно, че Господ отгоре всичко види, друго че турците, ако има нещо дето да не прощават, туй е предателството. Тъй че ще го накажат те вместо нас, Апостоле, помни ми ти думата. Няма да излезе жив от зандана нашият лъже-Димитрий, нямааа. Колкото и да се усуква, колко и душа да продава, колкото и да се надява. Няма прошка за такива като него. Тъй е било, и тъй ще си бъде. Во веки веков.
– А колко са още като него, а? – подхвана бай Васил трескаво, сякаш обладан. – Колко още са, Кръстьо? Ей го например Никола Цвятков – момче добро и честно, и умно, ама знам ли какво ще излезе от него утре, когато, не дай боже, дойде време да се изправим срещу Империята. От Иванко, убиеца асенев, та чак до ден днешен, има ли нещо по-естествено, по-обичайно за нас, нежели предателството? Не за тридесет, не за три, не и за един сребърник, ами за комат хляб, а понякога и ей тъй, от едната завист, злоба и немощна ропот, Кръстьо. Като няма за мене, по-добре да няма за никого. Аз да спечеля, пък другите – кучета ги яли. Всеки гледа себе си, никой го е не еня ни за родина, ни за свобода, ни за напредък и благоденствие. Не народ, а стадо.
– Апостоле, недей! Не ме късай на парчета, светиня ти!
– Не мислех, че и до мене ще доходи тая напаст българска, Кръстьо. Никога не бих повервал, че и аз някой ден…
– Що? Що говориш, Апостоле? Събуди се, човече, какво става с тебе?
– Слушай, слушай, не ме прекъсвай. Имам аз една такава история, Кръстьо, дето никой я не знае и дето я нося под сърцето като игла, да ме боде и да капе, ден след ден.
Бай Васил изпъшка тежко, стана и заобикаля собата като пословичния лъв в клетка. Отецът го гледаше облещен, неспособен да помръдне, втрещен, убит.
– Срещнах веднъж една жена, Кръстьо. Манолка, Манолка й беше името. Добра жена, свястна. Не питай къде и как. Вдовица, сама си кукува, сама с всичко се оправя. И… почнах аз така, мине се не мине време, да я наобикалям. Почукам на пенджура, тя ми отвори, нито ме пита нещо, нито разпитва, стопли някое ведро вода, та ме окъпе, сложи на софрата каквото бог дал, после ме прикотка, стопли ми душата… Хубаво беше, Кръстьо, хубаво беше, какво да ти приказвам. И така – една ли, три ли години бяха, не ща нито да спомням, нито нищо…
Той спря за миг, преглътна с усилие, плюна в огнището, после пак закръжи из стаята.
– Докато по едно време взех да се плаша от себе си, Кръстьо. Делото, знаеш. Взех да омеквам, да се заседявам при нея, щото то си е хубаво, какво да се кривя. Днес така, утре така, по едно време като рипнах… И защо тъй злостно, тъй нечовешки я обругах, защо тъй жестоко я отритнах и на мати-маскара направих, и до днес не знам. Дали у всеки от нас не живее по един роб – зъл, жесток и отмъстителен, как мислиш, а Кръстьо? Защо, защо, защо?... Ти, Манолке, викам й, си жена проста и неука, не сме ние един за други, Манолке, време е всеки по пътя си. Тясно ми е тук при теб, тясно и скучно, душата ми загнива, мътните те взели, Манолке! А тя дори с клепач не мигна, само очите й ей тъй се премрежиха, сякаш някой черга пред лицето й спусна, и само вика: „Твоя воля, Василе, щом тъй си решил…“ Туй беше всичко, повече и дума не обели. И си хванах аз парцалите, поех отново насам-натам, ни лук ял, ни лук мирисал… Де да съм знаел, Кръстьо, че такова нещо дупка в душата оставя, колкото протка голяма, само дето през тая протка се нищо не провиря, ни напред, ни назад, щото тя е навеки запушена, ако и да зее насред теб, все едно някой те е със шиш промушил… Та си ходя аз значи по делата комитетски, уж нищо ми няма, а по едно време взех да забелязвам, ей тука – той удари юмрук о гърдите си, няколко пъти – ей тука, точно по средата, като продупчен съм, минава през мен всичко ей тъй, заминава, не мога да задържа нито радост, нито мъка, само едно такова злостно усещане и един непрестанен въпрос: „Кой съм аз? Кой съм аз? Кой съм аз?“ А отговор няма. До вчера уж знаех, а днес вече – нищо. Не зная ни кой съм, ни защо съм, ни накъде съм. И реших аз тогава да се покая, да отида при Манолка и прошка да й поискам, белким малко ми олекне…
Гласът му изпращя и се пречупи, той изкряка глухо, хвана лице в ръце, замлъкна. Отецът изчака докато започна да му се струва, че в стаята не е останала и глътка въздух, после не издържа и запита:
– А после… Какво стана после, Апостоле?
– Нищо, какво да стане? Отидох, почуках на пенджура с нашия си знак. А тя само се показа, без да отваря, и вика, „Каквото било – било Василе. Сполай ти за всичко, върви си по пътя.“ Да беше ме наругала, нахокала, обидила, пó щеше да ми е лесно. А то така… Като паднал ангел… Не знаеш ни на кой свят си, нито нищо. Само дето отвътре чука – чука, драще и хапе, Кръстьо. Гласче едно такова, слабо, ама не изчезва. Веднъж паднал, повече не можеш да повярваш в себе си. Достатъчен е само един-единствен път. Щото вярата, Кръстьо, тя вярата парчета няма, нея или я има, цяла и непокътната, или я няма никаква – ей така, с едно-единствено движение.
Васил помълча отново, после подхвана пак:
– И съм решил, Кръстьо, ако и да не съм напълно сигурен… Ти това не го казвай никому, щото инак! – Очите му просветнаха и погледът му се спусна като граблива птица върху пищовите, запасани в пояса му. – Та съм решил, ако все тъй продължава, пустиня отвънка, пустиня отвътре, да си хващам пътя и да си търся късмета по други места. Влашко ли ще е, Сръбско ли, не знам още, но не ме свърта вече тук и не мога да повярвам ни във вас, ни в себе си. Нека друг да носи и венеца трънен, и короната, ако изобщо ги има тия неща. А аз… аз съм само човек…
Поп Кръстю се изправи като пиян, олюля се един или два пъти, после се стовари на колене пред Апостола, сграби ръцете му и се разрида като дете, дълбоко и жално.
– Апостоле, апостоле, апостоле! Събуди се, човеко, съвземи се! Изкушил те е нечестивият, взел ти е ума заради едното нищо, не мой да си толкова горд, да не видиш сам какво си на път да извършиш. Ако ти паднеш, падаме всинца заедно с тебе, Апостоле! Толкова ли не можеш да видиш? По-добре… – Той пое дълбоко въздух, сякаш нещо го давеше – По-добре мъртъв… отколкото… такъв. По-добре мъртъв. Смертию смерть поправ!
Васил измъкна ръцете си от трескавата хватка на отеца, отдръпна се крачка назад, изгледа го с почуда, после очите му отново се премрежиха и някак потънаха навътре, в себе си.
– Може и да си прав, Кръстьо. Може и да си прав. Знам ли кое е най-добре и за мен, и за вас. Но стига толкова, среднощ стана, време е за лягане. Утре пак път ме чака, знаеш сам.
– Тъй, тъй – разбърза се изведнъж отецът, сякаш споходен от прозрение. – Прав си, прав си, Апостоле. Ама аз още не съм уморен. Ти легни, почивай, а аз ще бдя отвънка. Като се върне Никола, ще взема и аз да наобиколя, да проверя, щото нищо се не знае. Четири очи са по-добре от две. А ти почивай, почивай.
Стана, разцелува Апостола, и си тръгна.
В тъмното…
