От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 03 venice

 

През зимата Венеция е създадена само за тия,
 които я обичат, и обезсърчава другите, чието сърце е празно…
По нейните улици мирише на смърт…

Еманюел Роблес

На път съм да сбъдна трафаретната мечта на всяка средностатистическа мечтателка на средна възраст, захласната по телевизионните сериални сюжети. Венеция през зимата. Най-романтичният град в света в най-неочакваното за посещения време – точно след карнавала и преди пролетта. Преди настъпване на жаркото лято с убийствени влажни температурни изпитания в малката, разпръсната из лагуната суша, сред милионните туристически порои с щракащи фотоапарати и смартфони. Светлината от светкавиците допънително загрява въздуха, и, съюзявайки се със слънчевите лъчи, работи за глобалното затопляне. Нивото на водата се покачва и градът подгизва, дави се и ври; къщите тръгват към лагуната, църковните кули се поклащат застрашително наляво-надясно, толкова неустойчиво, че не успяват да съберат достатъчно сили и да се сгромолясат. Всичко танцува и се движи в този град и то не само по време на карнавала. Само на Рич и Брук не им пука в гондолата – тя с годежен диамантен пръстен, увита в скъпи кожи, той размекнат в умилителен захлас… Дързост и Красота. Гондолиерът подвиква „О, соле мио“, а в джоба на автентичната му жилетка шумолят стотачки.

Не, не е това началото на моя разказ за Венеция. Той трябва да бъде красив, малко декадентски като нея. И пълен със съмнения – отново като нея. Защото това е Тя, Венис, Венера, Венеция. „Прекрасна е – твърди моята мъдра Петя – но да я разгледаш и да се разходиш из нея, не повече. Не обичам такива градове и не бих живяла там. Прекалено много история има, струпана на едно място. Тя потиска. И от мисълта за миналото човек не успява да се съсредоточи в настоящето и да живее собствения си живот.“ Има логика в тия думи. Освен ако не си достатъчно побъркан, за да намираш смисъл именно в това: в превъплъщенията на безброй животи, персони и съдби – някои от тях твърде известни; в духа на миналото, населило настоящето. И да играеш. Да танцуваш в циклоните на времето, подобно на венецианска къща, издигната върху дебели колове, забити в глинестата почва. Да се привиждаш вечно в някой друг. Да намираш за съвсем естествено на Пиацале Рома да се припознаеш в двойника на Томас Ман, а на моста Риалто да се поогледаш за Венецианския търговец Ал Пачино; в кафене Флориан да потърсиш с поглед в сепаретата Казанова, Байрон или Пруст.

Каква е днес Венеция? Романтично-декадентска? Карнавално-ренесансова? Или комерсиална, търгашески безвкусна? Бляскава или воняща, меланхолна или пренаселена, нежна или истерична? Китайска, африканска, арабска, мексиканска? Не я видях такава. Сърцето на някогашната Европа, политическият и културен, търговски, стратегически център на континента, изнесен в лагуната; градът-държава, от който треперели вековни владетели и страшни тирани, султани, царе и принцове, днес е сърцето на световния туризъм. Където е текло пак ще тече, казват мъдрите народи – а тук са текли реки от злато, коприна, подправки, стоки, диаманти и стъкло. Днес оттук тече пълноводен многомилионен туристически поток. През лятото от японци, канадци, мексиканци, французи и какво ли още не – не можеш да видиш града. През зимата обаче той е себе си. Скрит зад маски със звънчета и пера, побледнял и почти прозрачен, ревниво се пази от ръждата на времето. Разказваха ми, че тазгодишният февруарски фестивал бил обгърнат от толкова плътна мъгла, че никой не успял да види Летящия ангел, който традиционно спускат с въже от кулата Сан Марко. И вече не съжалявам, че пропуснах фестивала, а успях да дойда в най-мъртвото време на този чаровен град. Казват, че умирал?

Краят на февруари е идеалното време да се запознаеш и влюбиш във Венеция. Когато каменните фуги на улиците са оцветени в конфети от цялата палитра на дъгата; когато кейове, площади, кафенета и ресторанти са разредени от народ, когато можеш да видиш плочите на площада Сан Марко сухи и празни и да снимаш сенките на преминаващите по тях хора и гълъби. А гондолиерите скучаят без клиенти и гледат наперено-предизвикателно – през февруари тук пристигат най-стиснатите, а таксата за разходка с гондола варира между 90 и 130 евро. Ако пък си фотограф с късмет, ще успееш да щракнеш абсолютно безлюдна напречна уличка с канал и мост или снабдителна лодка, която акостира, а вътре стои гордо изправена немска овчарка. Венецианска овчарка.


Small Ad GF 1

Венеция през зимата. Почти през зимата, защото градусите са около дванайсет-петнайсет и в трите дни от престоя ни си е за слънчеви очила. Май ми липсва онази атмосфера на мъгливата, дъждовна средиземноморска зима, описана в романа на Еманюел Роблес Зимна Венеция. Спомням си, че в тийнейджърските си години, някъде в самото начало на осемдесетте, точно този роман (и едноименния филм Venice en hiver) ме влюби в града на дожите. Ставаше дума естествено за любовна история, обвита в еротизъм, угризения, морални казуси. Парижанката Елен Морел започва нов живот в зимната Венеция. И, бягайки от призраците на миналото си (женения си любовник, спомените за властната си майка), там открива любовта. Тази история обаче бе вплетена в криминално политически сюжет за тероризъм, Червени бригади и Черни отряди на неофашистки групировки, продажни медии и самоотвержени журналисти. Романтично и актуално, безкрайно тенденциозно, разбира се, но какво ли съм разбирала тогава? Беше вълнуващо, защото главният герой Уго Ласнер е фотограф, попаднал на точното място в точното време, а в обектива му почти случайно попападат лицата на убийците на прокурора Скабия. И започва едно преследване, заплахи, стрелби, любов, самоотверженост. През този сезон във Венеция бродят призраци, които през лятото тълпата и слънцето прогонват… Как да се изрази в образи тази тайнственост? – се пита Уго. А художническият му въпрос добива екзистенциални измерения за Елен. И… за мен, гмурната в литературната магия на пълната емпатия. Как да не се влюби човек във фотограф?! Скорпионски ми работи. До толкова емпатични, че се отказвам да си представям Венеция обляна от слънчева светлина и задушлива влажна топлина, а Туристът (с Анджелина Джоли и Джони Деп) ми изглежда като гротесков кино- контрапункт на моята зимна Венеция.

И така, нашето малко нискотарифно самолетче меко каца на летище Тревизо. За Марко Поло не смеем и да мечтаем, защото надменният мореплавател посреща само редовни полети на големи самолети. Е, как иначе се завладява Индия? Пътуваме покрай кокетни къщички боядисани в цвят светъл карамел и ванилия с мляко – наглед скромни, но всяка си има палма и басейн в двора. Говори се, че наглед невзрачното градче Тревизо е фактическият първенец по брой на жители-милионери на глава от населението: собствениците на Delongi, Cafe Sagafredo, Beneton colours живеят тук. Малкото летище приютява предимно частни самолети – а ние с нашия бомбонен Wizz air сме някак между другото. През прозореца ни бягат хора, къщи и дървета, в далечината се мяркат комини и конуси на заводи и нефтохранилища. Не забравяме, че сме в Северна Италия и индустриалният пейзаж си е част от сюжета. Наближаваме бленувания град на каналите, а картината вдясно упорито следва линията на промишлеността и модернизацията. Вляво е историята и миналото, вдясно е сега. Всичко във Венеция се движи и обслужва по вода, знаеш ли колко гориво гълта на час една моторна лодка, прошепва ми моят фотограф, то си е жив змей горянин, как няма да има точно тук нефтохранилища!

Старата Венеция се протяга като ленива котка върху, оказва се съвсем не толкова пестеливата суша на лагуната. А нейната мързелива протяжка е мнима – всъщност тук хората са забързани, ведро усмихнати. – Бон джорно, Тонинно! Коме стай? А, бенне! – като във филм от времето на неореализма с Мастрояни започва утрото ни в модерното Местре, континенталното градче на Венеция. Венеция си има град и на твърдата суша, по-малък брат на име Местре. Който принципно не танцува. Индустрията и бизнес животът на Венеция се намира тук, а ги свързва огромен провлак, по който пътуваме с градския автобус. Перпендикулярно от нас минава влак. Докато пътуваме с градската седмица от Местре виждаме огромно многоетажно хале – специалният паркинг за автомобили. С колите до тук. Във Венеция се движиш с водни автобуси вапоретто и гондоли. Някоя и друга барджа, натоварена със стока се провира между тесните улички, ъгли, завои и хора – пронто, пронто-о, сеньора! – и сред множеството бързоречни децибели се чудиш дали те ругае или се извинява. Всичко се носи на ръце. Венецианци носят живота си на ръце. А оказва се – и нашият, на туристите. Дори велосипедите са рядкост, тук Радичковият пешеходец, който си подсвирква с уста е на почит. Знаех си, че това е моят град.

От общо около шейсет и петте хиляди (но това никой не може да каже със сигурност) постоянни жители на лагуната, двайсет хиляди са млади хора. Студенти. Тук се намират два университета – прочутият Ка`Фоскари и Архитектурният. Умираща Венеция е всъщност един млад и весел град; ако и да потъва – потъва весело, с музика, като Титаник. И наистина, по улиците на града на Вивалди се наслушваме на музика, на канцонети и инструментали на живо.

Какво е да живееш върху вода? Една трета от жителите тук работят в Местре, другите двайсет и пет хиляди са в стария град сред дворците, музеите, площадите, магазините и банките. Край брега профучава мощен оранжев скутер – Emergenen Venice с писък разцепва канала и образува мощно вълнение, а вързаните на кея гондоли застрашително се поклащат. По принцип това е забранена скорост, но за бърза помощ може. Пред нас е Риалто. – Какво ново днес на Риалто? – пита с небрежно-нахакан тон героят на Ал Пачино (по-точно на Шекспир) от Венецианският търговец. Ами нищо, отговаряме му, от година тук тече ремонт и легендарният мост с покрития пазар е облечен с пъстра рокля – огромен билборд на Бенетон калърс и скеле загрозява изящния му гръб. А иначе тук билбордите са забранени. Усърдните реставрационни дейности не пречат на съзерцателните любители на слънчевото пладне, които най-невъзмутимо седят на масички и столчета съвсем в основите на моста на кея и пият обеден розов шприц – розе` с газирана вода и резен портокал, гарнирано с много лед. Февруари е, а вече вървят разхладителните напитки. Животът тече с разнообразно темпо. Край опръскания с латекс и гипс работник грациозно преминава възрастна венецианка – петнайсет часа след обед е, тя е с прическа -сешоар, грим и маникюр, фини копринени чорапи, ефирна рокля, остри като игри високи токчета и… палто от норки. Боже, топло е за тези животни! След нея се носи уханен облак Лаура Биаджотти, най-хубавият парфюм, който съм имала някога въобще, с тръпчиви нотки на здравец и зюмбюл. На ресторант ли е тръгнала или към Ла Фениче на поредния спектакъл? Едва ли, още е твърде рано за нощна Венеция. Просто така си ходи, въпрос на стил. Венецианки.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Особена порода са венецианците. Нещо като италианци вповече. Историята обяснява случая. Наследниците на племето венеди бягат някога от варварските нашествия на континента, успели да разрушат уж неразрушимата Римска империя. Това точно на нас не може да ни се случи, казал на времето мъдрия Марк Аврелий, обаче… Та, венедите се спасили в блатата и островите, сред убийствения климат на лагуната. За да я опитомят. Облагородили природата тук, подобно богове създали от водата земна твърд, наковали яки дървени подпори и издигнали дворци и катедрали за чудо и приказ. Откакто е родена, Венеция се бори за право на живот, водата непрестанно я залива, но тя извисява снага и побеждава най-неукротимата стихия. Цветущата биография на славната република от времето на Средновековието и Ренесанса го доказва – а ние сме в ръцете на сладкодумната ни предводителка Лаура, която разказва ли, разказва. Лаура е специалист по история на изкуството, завършила знаменития Ка`Фоскари и преподавала там, но доктората си защитила в България, родината на своя баща. Със светли, като на истинска венецианка коси и тъмни балкански очи, тя лъчезарно ни гледа и непрекъснато се усмихва на любопитните българи, които толкова много искат да научат за миналото и настоящето. С чувство за хумор и особена българска наслада тя смесва минали истории с настоящи куриози. На въпросите ни за градоустройството, очевидно сложно в град като този, тя с усмивка разказва за съдбата на бившето корумпирано кметско ръководство на Венеция: – Обвиниха ги в злоупотреби, делото се гледа много бързо. И сега целокупно всички са на топло. Правят си компания в затвора с подпалчавите на Ла Фениче – през деветдесет и шеста операта горя, уж инцидент, впоследствие стана ясно, че са я подпалили умишлено заради огромната сума от застраховката, която щели да получат. Това си беше общинска далавера, обаче не им излязоха сметките. Вдигна се голям шум, тук хората изобщо не си премълчават. И не само, че не им изплатиха нищо, но ги и осъдиха… Ех, въздишаме със завист, къде ти и на нас това да ни се случи в България, и ние искаме така… Ама защо така? Защото тук всякакви рушвети и нечисти сделки рано или още по-рано излизат наяве и мерките са безпощадни. Отново се сещам за моя роман Зимна Венеция и думите на героя журналист – нашата цивилизация загнива и загива, цялото общество и управлението е проядено отвътре, и няма надежда, защото хората не се променят… Ама че тенденциозност, сигурно точно това сме искали да чуем в началото на 80-те? Сигурно затова романът и филмът имаха такъв успех? Загиващият се наслаждава на мнимата смърт на другия. Загнива и загива западният друг обаче – друг път.

Тук има ясни правила, което е толкова е просто. Но е гаранция за успех. Искаш да вдигнеш етаж над стара наследствена къща? Не може. Да остъклиш балконче? Боже, опази! Климатик? Не. Ама лятото просто няма шанс да се диша, освен ако нямаш хриле. Имаш си зелени дървени кепенци на прозореца, а климатика поставяш вътре в жилището, за да не се вижда. Тръбички капят, води изхвърляш на ръка. Живот на ръце. Пластмасови дограми – non autorizzato! Забранени са всякакви архитектурни своеволия – саниране, остъкляване, облицовки, дори измазване и боядисване на сградите без план. Не, че не се строи и реставрира, а борбата с влагата и плесените, с мухъла и разрухата е безмилостна. Но не бърза и лека, не на всякаква цена. Засега е относително кой печели в битката – човекът или водата. Но положението далеч не е толква драматично, колкото е изглеждало в осемдесетте или деветдесетте, да кажем. Искаш лично пространство? И това, което имаш ти е достатъчно – мансарда точно под звездите, балкон-тераса на последния трети (!) етаж, с открита гледка, гордо развято от вятъра пране, което гали отсрещния прозорец. – Защо, за бога, не переш с последния рекламиран продукт, та той ухае прелестно? Как защо, просто не мисля за тези неща чак пък толкова. – Но каква домакиня си, тогава?! Вездесъщата венецианска съседка, която в деветдесет процента от случаите не работи, а си стои вкъщи и гледа сериали, знае всичко за теб и критикува – от соса, който приготвяш към пастата до перилните препарати, обзавеждането и емоционалния ти живот, амбициите ти. Сигурно е досадно, но пък колко е домашно, колко балканско и … венецианско е всичко това!

Венецианците са темпераментни хора. Шофьорът на градския автобус Марио (защо ли му знам името, попитайте ме) подкарва машината си така, както самолетът ни вчера набираше скорост, после рязко дръпва и… отлепва от паважа. Тук стилът на каране е такъв, че ако не се втурнеш стремглаво в движението, особено в пикови часове, просто нямаш шанс. Всеки завива и изпреварва без страх и свян, без особен ред, всякой гледа само да бъде напред (казваше един голям ценител на Италия). Днес трафикът си го бива, вече е десет сутринта, въпреки, че още е февруари. Накъде са тръгнали всички, о, Доминус Санктус? Оказва се, не сме в разгара, а почти в началото на работния ден. Петдесет процента от венецианци са заети в туризма – въпреки, че по време на традиционния февруарски фестивал, на биеналето на графиката и изобразителното изкуство и на филмовия фестивал Златен лъв – вероятно броят и на заетите, и на жителите се удвоява. Твърдят, че на един венецианец се падат минимум по трима туристи. Повечето от събитията и атракциите обаче са през лятото, когато слънцето пали филмовия прожектор на Златният лъв и огрява ардиатическата коприна на залива, а вечно снежните Доломити величествено блестят на хоризонта. Всъщност, те са толкова близо до тук, най-надеждната преграда между щастливия юг и северните ветрове. Венецианци са облагодетелствани с море и планини, ски и плаж, буквално на една ръка разстояние. Плажовете се намират по бреговете на Лидо – остров съвсем близо до Сан Марко, а разстоянието може да бъде преплувано от добър плувец. Там отсядат звездите. Там, разказва Лаура, през изминалото лято почти се сблъсках на входа на един хотел със самата Анджелина Джоли. Наистина е неземно красива.

Не е чудно, че Венеция е град на звезди и красавици. Той има стара слава, все пак е градът на Венера. Култът към Венера е в стенописите и картините, изрисувани навсякъде. Обикновено сюжетът е Тя и Той: Тя е Богинята майка (най-често тя е дори Божията майка), а Той – божият наместник на земята, Дожът. И понеже богинята е синеока и русокоса, тук блондинките са на особена почит през вековете. Дори са възпяти в специални баркароли – това са песните за гондола. La blondina in gondoletta (Русокоска в гондолата) е песен, любима на венецианските гондолиери. Посветена е на особената страст на венецианките към красотата, а от всичко на света те най-много копнеели да бъдат руси като Венера. За целта им шиели специални шапки, които да крият снежнобелите лица от палещото слънце, но да оставят открити косите им, свободно разпуснати по раменете и гърба и обилно напоени с… конска урина. Киселината действала изсветляващо, а красотата изисквала своите жертви.

И славата взема някои жертви. В репутацията на бляскавата република тъмнеят и петънца. Славата на венецианските пирати се разнесла надлъж и шир. От тая малка република с абсолютистка власт треперели големи държави и силни флоти. А какво да кажем за откраднатите мощи на Свети Теодор Стратилат, които би трябвало да са в Златната църква в нашия Велики Преслав, а ги откриваме тук, в бялата църква Сан Салвадор? Или пък занемели от възторг съзерзаваме картината на Доменико Тинторето Падането на Константинопол в Двореца на дожите, която буди гордост в душата на всеки венецианец, който помни, че Венеция е взела много активно участие в разграбването на императорския град. Какво значение има от коя страна на знамената си, дали откъм кръста или полумесеца? Само лицемерният език на коректността (която вече е нито историческа, нито политическа) нарича това събитие ту падане, ту завладяване… А то си е живо грабене – и от свои, и от чужди. Кои са пришълците? Кои са именно варварите? В музея на базиликата Сан Марко виждаме великолепната четворка бронзови коне от Хиподрума на Константинопол. И ако картината на завладяването (на Тинторето-младши е, синът на знаменития художник) датира едно събитие от 1204 година, то кончетата, представете си, не са плячкосани, а съвсем по реда си откупени срещу значима златна сума от страна на Дожа към Императора. Купени и предвидливо скрити в музейната сбирка, конете имат своя реплика на върха над големите двери на базиликата. Те препускат, устремени към Наполеоновия дворец в дъното на четвъртития площад – един от най-прочутите и красиви площади в света.

Венеция е град-държава в миналото, град в държавата и днес. Някога Венецианската църква се е ползвала с особен статут в рамките на католическата култура, тя, начело с Дожа, е стояла над Ватикана. Демократична и справедлива, Републиката е управлявала обаче със здрава ръка. Тези думи на Лаура изтръгват поредните български въздишки от гърдите ни. Дожът получава титлата си до живот, но подлежи на стриктен контрол от прилежащите му институции – църквата и парламента. Така, някога доказаният Дож-предател Марино Фалиеро, който оспорил абсолютизма на държавата-република и пожелал монархията, бил осъден на смърт и публично обезглавен. А в Palazzo Ducale, в тронната зала портретът му е заличен от индекса на владетелите, на мястото където е бил изрисуван бюста му има траурен креп с надпис-анатема. Демнация мемори.

Вече сме в чудния Дворец на Дожите, облицован с прекрасни мозайки, позлатени стълбища, с легендарните картини на Веронезе, Тициан и Тинторето. Палат каменен, уж стабилен, но приспивно поклащащ се под краката ни. Халюцинирам ли, господи, та подът се люлее? -Тук всичко е на глинена почва, всичко е на колове, всичко се движи, това тук е гредоред посипан с венецианска мозайка, има денивелация – успокоява ни Лаура. – Всички сгради са така. Ако удома разлея вино на пода, то магически изчезва. Живеем в свят на призраци и приказки. Но и на гравитация, така че, ако скочим всички едновременно сега ще предизвикаме не ефекта на пеперудата, а на сгромолясването право на първия етаж. В най-добрия случай. Или в Затвора – в килията на Казанова. Е, мечтай си, не всекиму е дадено да бъде там. В предверието към Затвора виждаме в стената каменна глава на антопоморфно същество – нещо като титан, нещо като дух с раззинала паст. Прилича на пощенска кутия. – Да, казва Лаура, това е официалната кутия за доноси и жалби, които периодично били разглеждани от парламента. Това е демокрацията, това е властта, ето от това имаме нужда – клатим глави ние. Какво ли би станало ако поставят такава кутия в нашето Народно събрание?

Влизаме в тясна, очевидно много официална държавна зала, облицована в дърво, над главите ни е дървената статуя на богинята на справедливостта, в която за кой ли път отново разпознаваме не Атина Палада с меча и везните, а… вездесъщата Венера русокоска. Венера съди тук. Безпристрастно ли съди богинята на страстта? На стената виси портрет на някаква старица. Коя пък ли е тя? –Това е залата на Сената, където е заседавала Тайната полиция на Венецианската република. Има интересна легенда за нейното създаване. Готвел се поредният преврат срещу Дожа. Съзаклятниците обаче имали неблагоразумието да уговарят сутрешния пуч под прозореца на една набожна възрастна вдовица. Посред нощ тя дочула шум и тъй като венецианките са страшно любопитни, решила да открехне прозорчето си и да подочуе по-добре какво става. Не щеш ли, крилото на прозореца бутнало един глинен съд, поставен на перваза и той се сгромолясал върху главата на предводителя. Така превратът бил осуетен. Оттогава в залата на Сената е поставен портретът на самоотвержената вдовица-републиканка. Ама че шеги си прави историята понякога – да ти падне саксия на главата точно в решителния момент! А това пък е венецианската Баба Илийца, която, без да иска, всъщност сторила геройство. Направила огромно добро на държавата си, а и на историята – нашата история, на Европа, такава, каквато сме я чели, познаваме и искаме да помним. На всепобеждаващата с интелект и мъдрост, с очарование и пиетет към изкуството, със справедливо кредо и благородна кауза Европа. Към която не веднъж са били отправяни похотливи погледи хищни узурпатори (с шлемове, чалми и рогове по главите); скрити ту зад благовидната грация на лебед, ту зад стихийната мъжка сила на бика. Тук разглеждаме куп картини по тези митове: Леда и Лебеда, Зевс похищава Европа. Най-впечатляващото платно (по-точно стена) обаче безспорно е и най-голямата картина в света, тя се намира в Двореца на Дожите и се нарича Раят. Тинторето-старши печели конкурса за изрисуването ѝ в безпощадна конкуренция, но тъй като е вече твърде стар не успява сам да се справи, а само асистира на Джовани Тинторето-джуниър, усвоил съвършено стила на марката Тинторето. -Удивителна е, нали, толкова е красива и грандиозна, винаги се вълнувам, когато я видя, а съм я виждала и представяла толкова пъти – усмихва се Лаура – наистина е впечатляваща, завиждам ви, че ще я видите за първи път. Ето я – с тържествен жест тя ни въвежда в гигантска зала и я ни сочи. Колко фигури, каква прецизност на рисунъка, какви блестящи цветове, каква светлина, извират буквално от стената, от боите. Имаш чувството, че цялата стената се движи, издига нагоре към тавана, всичко ври и кипи от живот, от възторзи, от радост и вдъхновение. Все пак сме в Рая, нали? Каква динамика, колко светла радост и оптимизъм… Това ви чака във вечния живот. Блазе ви. Ако. Дали? Най-светлите и нежни тонове на облаците постига именно Тинторето – в сравнение с останалите си знаменити колеги от венецианската школа Тициан и Веронезе. На тази картина вдясно долу е нарисуван един светец, който иначе не е особено популярен, но чест ѝ прави на българската литература, че го е възпяла в един, уж непретенциозен разказ на Елин Пелин. Това е Свети Христофор, който пренесъл в лодката си едно дете. Удивен от невероятната тежест на товара си, запитал детето чие е, защо е толкова тежко. Тогава му се открил самият Христос: – Беше ти тежко, рекъл той, защото с мен пренесе в лодката си тежестта на целия свят, за който аз отговарям. Това е тежестта на всички човешки грехове, които аз нося – сега ти ги пренесе сам. Тук, стенописът е изобразил страдалеца Свети Христофор, понесъл на гръб цялото земно кълбо.

В предверието на Затвора сме, а нашата Мадона Лаура режисира оттук нататък съдбата ни и като Вергилий ни повежда към… ада. Хората със слаби сърца и нерви да напуснат, предупреждава тя. За секунди се двоумя, защото си спомням кошмарът, преживян дори само за петнайсет минути в Ъндърграунд таун в Каймаклъ, Кападокия, миналата година. Ще слизаме ли под земята? Не, но пространствата са тесни, клаустрофобични, тъмни и зловещи. Няма страшно, давай напред. Аванти! Коридорът към строгия тъмничен затвор е прекъснат от поредната картинна зала, където се настройваме за кратко със значително по-скромната като размери картина „Адът“. Тук хората са очевидно оптимисти – раят е огромен, Адът е за малцина. Залата е с големи прозорци, от които се вижда каменният Мост на въздишките – ако отворим стъкленото крило, можем почти да го докоснем. Служителят в залата, зиморничево свит около един радиатор (тук е леден студ и в най-жарките августовски дни, твърди Лаура), е така любезен да открехне прозореца. Долу е каналът, вдясно – мостът с романтично име (измислено му не от друг, а от самият Байрон), на фона на който щракат сватбени и годежни кадри. Всъщност въздишките са не от любов, а от мъка. По този мост водели осъдените към бесилката или килията. Е, да де, именно затова се снимат там годениците – кимва съучастнически един зевзек от групата, но няколко женски шъткания стопяват ентусиазма му и велзевулската усмивка застива на устните му. Влизаме в килията на Казанова и Лаура се шегува, че няма да ни пусне обратно навън. Тук е пребивавал за кратко прочутият любовник и интригант, естет, поет и писател Джакомо Казанова. Разбира се, успял да подкупи своите тъмничари и те го оставили да избяга. Тайната полиция не се шегува и го хванали почти веднага, но трезво преценили, че шило в торба не стои и той така или иначе отново ще избяга. Не е ли по-добре да купят душата му? Така той станал един от най-ревностните служители на тайните венециански служби. Държавна сигурност никъде и никога не се е шегувала.

Излизаме от ослепително красивото Палацо и правим кръгче по фронталния вход от морето към площада: вдясно от нас са мраморните колони, сред които двете червени, между тях заставал Владетелят, когато произнасял смъртните присъди. Те червенеят от пролятата кръв. Срещу нас се възправят две открити колони, върху чиито капители поставяли за назидание отрязаните глави. Смела и демократична инсталация. Така се управлява държава, ей, няма прошка. Зад гърба ни остават очарователните колони на Венецианския лъв, опитомен от Свети Марко и на Сан Джорджо в схватка със змея. Те гледат към лагуната. Днес е сухо и слънчево, няма прилив и традиционните скари, по които, като в онази стара компютърна игра Супер Марио, венецианци и гости подскачат сред водата, са вдигнати и прибрани за по-добри времена. Тоест – за лошо време, в очакване на високите води. Няма обаче нищо по-хубаво от лошото време на Венеция. Е, този път се разминахме с него, но със сигурност ще имаме някога реванш.

Поглеждаме към часовника със зодиакалните знаци, който отмерва нашия престой тук и разбираме, че няма много време за обиколки и музеи, така че трябва да побързаме. Очаква ни музеят Коррер, библиотеката Марчиана, но и още – Тициан, Джорджоне, Веронезе, отново двамата Тинторето, двамата Билини, двамата Негретти; Алдо Мануцио и неговите красиви книжни издания алдини. Опитваме почти на крак убийствено прелестното кафе ком панна с традиционната бисквитка в прочутото кафене Флориан, любимо място на Пруст, Байрон и Казанова. Щракваме няколко незабравими кадъра на срамежлива китайска булка пред Палацо ди Дукале; на влюбени студентчета- тя е с тъмни кастилски очи, той – самонадеяно разхвърлян по къс ръкав, артистични шорти, с руси скандинавски коси, оцветени в кичури от всички цветове на дъгата. Помахват ни за сбогом. В лъскав бутик успяваме да заснемем удивителна сцена – венецианка в неопределено-очарователната Стендалова възраст между трийсетте и смъртта разглежда новата колекция, в ръцете ѝ кротко дреме бебе чихуахуа, а до нея, облечени в елеганти плетени суичъри, търпеливо изчакват двете ѝ невероятно елегантни хрътки. И те са клиентела, и те като че ли очакват да бъдат обслужени. Тя се радва на вниманието на обектива, позира с усмивка и… проваля кадъра естествено. Нищо, радостно ѝ помахваме. Изкачваме кулата Сан Марко, два пъти и нещо по-висока от Двореца и Базиликата. Снимаме покривите на целия град, силуетите на островите в лагуната – додето ни поглед стига. Сигурно това е щастието? Да си в нозете на константинополските коне, да съзираш в далечината Доломитите, а пред очите ти да синее Адриатикът. -Адзурро… е коме риче, коме стай… адзурро, перкее… Пее Челентано. Наистина перке? Защо ли е толкова хубаво?

Устройваме си пътешествие до островите Мурано и Бурано. Рано сутринта вече сме на Пиацале Рома и изчакваме часа на тръгване на нашия вапоретто. Венеция се събужда. Край кея преминават товарни лодки, скутери с пощата, с боклука, с товари, с катафалки. Романтична търговия, поща, смърт. Романтично събиране дори на боклука. Долче вита. Снабдяват превозват, всеки бърза за някъде. Потегляме с твърдото решение привечер, когато се върнем, да се впуснем по дълга и целенасочена обиколка по целия Канале Гранде. А сега право напред. По пътя към островите съзирам най-удивителната гледка, която досега съм успявала да видя на живо. Европейският проект за спасяване на града музей Венеция, наречен Мойсей. Наричат го Спасителят. Чела съм, че това е всъщност игра на думи, защото Modulo Sperimentale Elettromeccanico (MOSE) се разпознава в името на онзи библейски пророк и водач на евреите към спасението и свободата, който разделил на две Червено море. Тук синьото адзуро Адриатика трябва да бъде преградено така, че, когато приливът повиши нивото си с повече от метър, шлюзовете, монтирани на около 30 метра дълбочина около остров Лидо, ще се изпълнят с въздух под налягане и се изправят като стоманена защитна стена пред Венеция. Подобно на някогашните смели бойци на Републиката, които издигат красиво изписаните си щитове, шлемове и алебарди срещу врага. Днес врагът се нарича глобално затопляне, климатични промени и… леви еколози. Да, звучи странно, но още в края на 60-те, след голямото наводнение е замислена тази система и оттогава упорито се води война на тихия фронт с еколози и природозащитници. Те общо взето защитатават водата, а не града и хората. Водата е стихия, която помита всичко. Оказва се впоследствие, че от проекта Мойсей няма да пострада нито флора, нито фауна, нито чудовищното богатство от риба, невиждани и нечувани видове морски обитатели от които буквално гъмжи лагуната. Нищо няма да ги спре, автохтонните жители на водна Венеция, какви ти тук шлюзове! Проектиралите Мойсей, някога скептици – днес са оптимисти. В еврооптимисти се превръщаме и ние, когато виждаме, че шлюзовете и отводнителната система имат надежден помощник в лицето на най-сигурния страж на сушата – самата суша. Далеч от Венеция, почти до островите Мурано и Бурано са разположени огромни насипи от пръст, превърнали се вече в естествена твърд сред водната бездна. Изкуствени острови, които допълнително спират водната стихия. Какви ли не чудеса е в състояние да измисли и построи човекът! С всичко може да се справи той, освен със самия себе си. Само стихиите в собствената си душа не може да надмогне – има ли шлюзове срещу тях?

Стъпваме на Мурано – островът на стъкларските фабрики и цехове, произвеждащи прочутото муранско стъкло. Полилеи и огледала, стъклени съдове, чаши, чинии, вази, сервизи, украшения… Наблюдаваме как се издухва, формува, изтегля, усуква прочутото цветно, дву-и три-пластово стъкло, рязано и лепено, гравирано и рисувано. Преспапиета, фигурки на кончета, рибки, черешки, обеци, гривни, дрънкулки… в света на венецианските стъклени чудеса сме. Свят на огън и светлина. Какво е учудването ми на влизане в изложбената зала, когато разпознавам сред десетките модели сервизи и безкрайно познатия, скъп и популярен навремето, в 80-те в България модел Барок от калиево релефно, цветно и позлатено стъкло. Завършила съм средно училище по дизайн на порцелан и стъкло и като абитуриентка съм полагала държавен изпит точно по стъкларска технология и художествено стъкло. Мога да рисувам с колоидно злато, да гравирам и лепя листенца от кварцова смес по вази и чаши. Смея се – това го правим в България, откраднали сме го от вас. Майсторът веднага ме кани да работя тук и събирам завистта на групата. – И без друго няма свежи попълнения сеньора, оплаква се старейшината на задругата, младите не искат да наследят занаята на дедите си, днес всеки иска да е лекар, инженер, журналист, артист. Искат да са звезди, а не да се пекат на нашия огън. И в пряк, и в преносен смисъл тая работа си е печене. Не знам колко свежо попълнение мога да бъда, но ясно е, че Мурано е вече наша земя.

Продължаваме към острова на дантелите Бурано. На брюкселските дантели, които преди това са били венециански. Островът на ярките цветни къщи, боядисани смело така от векове, за да ги разпознават собствениците им – рибари в мъглата и вечерния сумрак. Вкъщи ги чакали преданите невести, Пенелопите, които плетяли рибарските мрежи. И от мрежа на мрежа, взели да влагат творчество и жар, фантазия и сръчност. Така се родила надплетената дантела. В дантели се превърнали и покривките, фустите, кърпите, завесите, чадърчетата дори. Днес тези типични рязани, плетени и нашити, релефни и гладки дантели могат да бъдат закупени не само тук, виждала съм ги и на Корфу, те явно са дантелите на Адриатика.

Съседният остров е Сан Микеле, гробището на Венеция. Тук има паркове с кипариси, тук обичали да идват често Дягилев, Стравински, Бродски. Всички са погребани на това място, проектирано от самия Наполеон. Всеки от тях е бленувал да се прости със земните красоти именно тук. Защо ли… Щракваме се за спомен по улиците на Бурано, преодолявайки шумна компания от пияни французи от няколко различни поколения, но по равно пияни. Те съзерцават наклонената кула на камбанарията на местната катедрала – Ооо, ком ла Пизе.., се манификь… – къде сме всъщност, абе това нали уж беше Венеция, пък…? Как така се клони и не пада тази кула? Някаква магия противодейства на гравитацията тук, по тези Мойсееви мочурища. Като, че ли времето е спряло, дори вятърът утихва. Прането е статично-безмълвно, самотен сутиен е провесен на старинно балконче, от двете страни гордо го пазят два каменни орела. Странно-очарователни питорески, пейзажи и интериори наблюдаваме тук. Казвам интериори, въпреки, че не сме влизали в домовете на хората, защото те безпроблемно могат да бъдат разгледани от птичи, по-точно от вапоретен поглед. Предстои ни дълго завръщане по вода във Венеция.

Смрачава се. И през обширните прозорци на старите венециански къщи, ресторанти, изложбени зали и дворци (венецианките явно не уважават твърде пердетата) съзираме разкошни бляскави полилеи, картини, тежка, достолепна мебел… Красоти. Разходката ни с вапоретто по Канале гранде продължава поне два часа. Обикаляме всички пристанища и спирки. В пиковия вечерен час водните автобуси се препълват с народ. –Аванти, аванти! – провиква се енергична венецианка над средна възраст, влетявайки във вапоретото от Сан Марко. Приятелски заговаря младия кондуктор, дори, струва ми се, флиртува. Помага му като успява да организира и позиционира пасажерите така талантливо, че без да се блъскат, те освобождават място на още толкова народ. Имам усещането, че е пряка потомка на морските храбреци, разгромили османците в битката при Лепанто. Победоносно се оглежда и усмихва, забелязвам, че въпреки късния час и умората, шума, глъчката и многолюдието, липсват навъсени физиономии. И така е не само по водата. Това ме впечатли още в сутрешния ни конвенционален автобус 7М от Местре към Венеция. По средата на платното се клатушкаше достолепна възрастна осанка с развети от сутрешния лодос бели дълги коси, брада и поли на дълго до земята палто. Приличаше на герой от филм по роман на Юго. Шофьорът не ругае, не нервничи, след като току що е отлепил автобуса от спирката, тук забави рязко ход, въздъхна и … просто изчака човека. Задминахме нашия Жан Валжан едва, когато благоволи да стъпи на тротоара и се наведе над боклучено кошче. Веднага в съзнанието ми изплува една грозна родна контра-картинка от преди седмица в автобус 31А във Варна, където един грубиян-шофьор се разкрещя и скочи от волана с намерение да удари дете с чанта на гръб, което случайно натиснало сигналния звънец… Детето, смутено и уплашено като бито магаренце, излетя навън и хукна към къщи с тежката чанта от училище. В този миг автобусът – злокобна двайсетгодишна машинария внезапно угасна и повече не запали. Онзи озверя… Господи, какви хора сме. И при този недоимък на деца в България, трябва ли да травмираме и малкото, които са ни останали? И защо винаги си спомняме за грозната родна действителност в такива моменти? А винаги разполагаме с негативни примери. Та, забелязах, че и тук, както навсякъде из белия свят никой не крещи на децата. Дума да не става за нещо друго.

В нашето вапоретто, на Риалто влетява голяма женска дружина – майка с количка и две момиченца след нея, пет-шест годишни, те вдъхновено пеят на два гласа. Майката кротко ги приканва да млъкнат и да не смущават пътниците. Те намаляват децибелите, а песента преминава в още по-вдъхновена рецитация. Виждам, че има и четвърто дете, което срамежливо наднича зад гърба на артистичните каки. – Томаззо, Томазинно – дръпва го за ръката грижовната млада баба, очевидно с поддържаща роля в спектакъла. Томазино (един бъдещ Кампанела) я гледа с огромните си кафяви очета и я залива с въпроси: – Перке това, онова, … сочи с пръстче сгради и улици. Пита. А тя бавно и търпеливо отговаря на всеки въпрос. Децата и възрастните взаимно се слушат, изслушват, общуват. Шофьорът на автобус прави път на клошаря. Циганки с пъстри шалвари, африкански свирач на банджо или уд (?), сръбски акордеонист, руски мим, гримиран като Чаплин – всички са намерили място под слънцето и облаците, в мъглите и сенките на зимна Венеция. Всеки присъства достойно в пейзажа и никой никого не мрази. Ето това е солиден извор на моя еврооптимизъм, си мисля в един и същи ден, в който вече съм видяла самия Мойсей и децата му… И си спомням за нещо, някога написано и прочетено в съчиненията на френските просвещенци, повторено и премислено от съвременните хуманисти (един от тях е французин, но всъщност българин – Цветан Тодоров): за меката сила на Европа, която би трябвало да възтържествува над агресията и грубия радикализъм. Това твърдеше до днес и самият Умберто Еко. Вечерта узнаваме от новините, че се е преселил в отвъдното. Където ще разказва истории и разгадава тайнствените знаци на вселената и изкуството. Дано е бил прав.

Последен ден и нощ във Венеция. Сутринта ни събужда песен на славей, кацнал на магнолията пред хотела. Е, по-голямо клише от това няма, но изобщо не си го измислям. Тук романтиката и сантиментът буквално полепват по кожата, чувстват се по улиците, в музеите, в магазините, дори в телевизионните новини и програми. В старите познати романтични филми, които гледаме през нощта в хотела, в сюжетите на рекламите, в телевизионната публицистика, в комиксите и карикатурите дори. Една от тях: Камерън като гондолиер гребе усърдно, с допрян до слепоочията пистолет, устремен към континента, а зад гърба му далеч остават Британските острови. – Оставаме в ЕС, оставаме, оставаме, понякога така…

Вероятно оптимизмът и романтиката се захранват от пожелателното мислене и наивитета, не знам, може би това е глупост, може да е празноглавие и сантимент. Вероятно безнадеждно остарявам? Но и тук, когато пекне слънчицето ми се струва мило, родно и домашно, сигурно заради старите чинари по улиците. Онзи ми ти венецианец, славеят, е закъдрил от зарана трели, форшлази и триоли. Четири и петнайсет сутринта. Буден е преди всички и много се старае, едва на четвъртата вариация по шосето минава с рев първият камион, после автобус и градът се разсънва. Същият онзи град, на когото предричат бавно умиране, който загивал и потъвал в канали и мухъл, по чиито улици миришело на смърт. А той не иска и да знае. И пее. Пеят славеи, пеят възрастни певци на импровизирани или нарочни групови серенади, с черни плащове, шапки, маски и пера, с хоругви, мандолини и акордеони. Минувачите се включват в общия хор, снимайки, запявам и аз. Тази ария я знам с текста и успешно се вписвам в мъжкия хор на Набуко и смелите терци. – О, мия, падриа, си белла е пердута… О, родино, красива и изгубена… Няма да те изгубим, обещавам си. Вероятно още ги държи още карнавалния дух? А може би просто това е стилът на всекидневието тук, във Венеция? Така си живеят. Щастливи и свободни хора. Минувачите се смеят и разговарят шумно, отнякъде изскача загадъчна млада дама, облечена както в златните години на Холивуд – дълго палто, широк панталон, високи обувки, прическа в смела черта. Щраквам я точно през Хотел Бел Епок. Карнавалът явно продължава безспир, тук, на лагуната.

Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).

Pin It

Прочетете още...

Първо умиране

Нели Лишковска 28 Май, 2012 Hits: 9693
Ясно си спомням първото си умиране. Би могло…

0 на 0

Цвета Стоева 13 Ян, 2009 Hits: 31484
В един дървен сандък, някъде под избата на…