Той беше странно момче. Чуваше го още от малък зад гърба си, от близки и чужди, казано с почуда или неприязън. И вече не му правеше впечатление. Някога, като ученик в началното училище, се бе сбивал с всеки, който посмееше да го изрече в лицето му. Но после претръпна. Наричаха го Пукъла от „К`во мълчиш кат пукъл?“ Парцала – от „К`во се пулиш кат ударен с мокър парцал?“ Цъкала – от „К‘во се цъклиш като глух... ням... луд?“ Какви ли не вариации на темата бе опознал и дори си казваше, че това разнообразие е забележително. Наум, на глас не проронваше повече от необходимото.
В общи линии бе послушен. Щом майка му извикаше: „Кажи!“, казваше, каквото го питаха. Но иначе думите не бяха неговото средство за изразяване. Когато почнаха писмените работи в клас, се уплаши. После се научи що-годе да се справя. Трябваше ли да говори обаче, минутите се разтягаха болезнено като сухожилия от непрестанното му запъване, заекване и мрънкане. Част от учителите го бяха отписали. От друга страна, когато главите им забучаваха от десетките гласове, почваха да го дават за пример.
– Не може ли малко да помълчите, като него – почти умоляваха някои. – Мълчанието е злато – сбърка веднъж да спомене класната им. Тогава най-находчивият сред дръзките бе изкрещял: – Ама ние не сме алчни. И от този ден нататък това стана поздрава-парола на класа. Мине, не мине онзи подхвърляше мъдростта за благородния метал и хорът му отговаряше с пълно гърло. Веднага след което изригваше смешният вулкан. Смееше се и Владимир. И то не вътрешно. Така с времето съучениците му го приеха за един от тях. С неколцина дори стана по-близък и понякога си приказваха в междучасията. Тогава не се запъваше. Просто помисляше и казваше някоя дума. Обикновено отговаряше точно, защото знаеше какво иска. Да и Не бяха любимите му думи.
– Не щеш ли да си поговорим? – питаше го майка му вечер. – Не – бе обичайният отговор, към който в последния момент се сгушваше милостивото „сега“. – Не сега. Понякога след него завиваше буря. Жената се превиваше като от вихрушка или се вкопчваше като шипков храст в това „Не сега“ и го разкъсваше на грозни срички. – Не-се-га, не-се-га, а-ко-га? Ко-гааа?
В очите на момчето нещата се разместваха и размиваха. Почваше да вали. И ако тя не можеше сама да се успокои, той казваше своето кротко Мамо и се притискаше у нея. Когато се издължи, почна да я обвива цялата и да я притиска в себе си. И усещаше все същото – тялото й се разтрисаше и всичките изречения, всички думи, които бе запратила по него, рухваха натрошени на парчета до стъпалата им. Одраскано и подуто минаваха като с магия. Оставаше само един дълбок, сякаш саблен белег, който не можеше да заръби. Но пък той не болеше често.
Владимир отдавна се имаше за голям. Ала майка му не забелязваше и бе чакала доста, докато разкаже за баща му. Той си бе тръгнал тъкмо когато синът почваше да казва първите си думички – мама и татко. Думата за родител в мъжки род бързо закърня и се изличи в съзнанието на детето. Неговият баща се бе влюбил в някаква жена, живееща в града, където най-често го пращаха в командировка. Това без малко да съсипе жената, която го бе родила. Той помнеше неспокойните си сънища, разкъсвани от хлипания. Едва по-късно откри какво е било. Ала не можеше да говори за него. Пък и тя със сигурност не би искала.
Тогава разбра, че се обвинява за неговата затвореност. И вярва, че разводът му е нанесъл тази тежка травма. Самият той не усещаше нещо такова. В неговия ум неведнъж се бе формулирало обяснението за това състояние, само че той не успяваше да го изрече на глас. И все пак нямаше кой знае колко общо с баща му или с това, че израства без него.
Но майка му бе упорита жена. Дълги години нов мъж не влезе в живота й. Тях тя посвети на своя малък мъж. Придружаваше го неотлъчно по разни кръжоци, хоби- събирания, музикални уроци и така нататък. Докато не й каза, че може да ги посещава и сам. Тогава, по нейно настояване, продължи по стъпките, които му предначертаваше. Нейната надежда неуморно чукаше от врата на врата. И по този начин той можа да опита от всякакъв вид помощ и терапия за оплакване, което не бе негово. Макар че с времето от внушение или пък не, но като че ли наистина почна да му тежи. Тогава вече бе минал през класическия тип обикаляне по лекарски и психологически кабинети и през най-модерните за момента опити и технологии за вкарване в калъп. Без съпротива изпълняваше нейната воля и все се канеше да й обясни, за да не се тревожи.
Някъде между уроците по цигулка и язденето, след разпитите на една вманиачена лелка, или може би най-вече след няколко месечното ходене в ателие за стеснителни деца той усещаше, че търпението му се изчерпва и ще запищи. Ала не го правеше. Първо, защото явно се бе метнал по твърдоглавие именно на майка си. И второ, защото никак не искаше да й отнеме радостта от откритието, че е родила гений.
За съжаление, колкото и да се напъваше да го докаже, със зачервени пръсти от стискане на лъка или от любимия огнен цвят, най-добър си оставаше в математиката. Средно статистически добър. Нищо повече.
Един ден реши да опита китара. Негов съученик вече бе направил своя опит и я бе натирил в ъгъла. Майка му беше окрилена. Той почти я видя да излита към кухненския им таван, препълнена с най-мощния газ – надеждата – като някакъв щур балон. И само месец-два по-късно, забеляза как тя все повече се спаружваше и спихваше. Балонът издишаше от някъде, това бе ясно и на двамата. Но те се правеха, че не забелязват. До оная сутрин, когато тя се удари лошо в тавана, загубила сякаш отведнъж цялото си вълшебно съдържание.
– Слушай, стига си мъчил и себе си, и мен. Откажи се. И това не е. – Не е – потвърди той и се отказа. – Кажи ми, имаш ли изобщо някаква прадстава какъв би желал да станеш? Какво те влече? Горкият таван заплашваше да се сгромоляса след нейния удар и под тежестта на тишината, която го притисна. Увисна поредният въпрос, с главата надолу, и загреба паникьосано за въздух. Момчето винаги долавяше в пространството как тежко дишат въпросите в очакване на още малко кислород. Тези на майка му страдаха от астма и беше безмилостно да ги оставя да се мъчат така. Ала често не можеше да им го даде веднага – техния животоспасяващ – отговор. И страдаше заедно с тях, поглеждайки плахо нагоре, където висяха. Някои отдавна мъртви, други с облещени очи. Само един, победил словесната гравитация, обикаляше спокойно около него и съскаше в ушите му: – К`во зяпаш нагоре, Пукъл, да не търсиш отговора по тавана?
– Знам едно – момчето подаде на издишащия спасителната струя – писател или поет няма да стана. В никакъв случай. Нито пък мим. – Защо тъкмо това? – скочи веднага заинтересувана жената. Ала не получи повече пояснения. Сега вече въпросът можеше да се развърже сам и скоро щеше да тупне на пода, да поотръска гласни и съгласни от думите си и да се върне в по-добър момент отново. Той бе спасил живота му, бе му дал надежда. Тази отсрочка трябваше да стигне и на двамата.
В това време Владимир щеше да продължи да търси разрешението. Мислеше и премисляше. Като детектив от роман. Като изследователя от последната история, която бе дочел. Той също трябваше да разреши своята загадка. Една от най-големите и трудни на света. Заключена с толкова ключове! Как да улавя думите без да ги убива. Да ги омесва в своя ум, както майсорът меси хляба, за да е вкусен и уханен. Та да парят както закуските в близката хлебарница. Да ги лови и държи внимателно в шепи, като пеперуди, преди да ги пусне отново на воля. Някога една бе оставила блясъка на крилцата си по несръчните му пръсти. Ако ги въртиш неумело или грубо из ръцете си, ти погубваш красотата им – спомни си той. Багрите им помръкват. И с думите е така. Напишеш ли ги набързо, дръзко, вярвайки, че си им вдъхнал живот, изречението ти може да се пули препарирано и всяка дума да се гърчи на листа като пеперуда, в която си забил карфица.
За зло или добро, някога след приключенията на Том и Хъкълбери Фин, Владимир бе надзърнал и в предговора на книгата. Там видя онази мисъл на Марк Твен за избора на думите. Колко рещаващ бил той. И изведнъж проумя, че бел`ите на момчетата са къде-къде по-безобидни от белята да не избереш точната дума. Щом разликата бе като между звезда и светулка! Това му взе страха, макар никак да не му беше от полза, като се има пред вид, че и без друго минаваше за темерут. – Че как да знам аз коя дума каква светлина излъчва! От къде го научават другите! Казва ли им го някой? Но понеже не виждаше кой би могъл да го каже и на него, не му оставаше друго освен да продължи да търси сам. Между редовете на обичните книги, сред строфите на любимите песни, в паузите, наситени с тишина.
– Думите нямат страх от мен, нито респект – беше си помислило момчето. Аз от тях имам. Може би в това ми е грешката. Ама ето и сега. Какво е страх, какво е респект? Това са две различни неща. Защо тогава ми хвърчат из ума и се блъскат, кое по-напред да изскочи?
В това се състоеше проблемът. Когато се опитваше да каже или напише нещо, почти винаги настъпваше хаос в главата му и той не знаеше кои думи да подбере, за да състави изречението си. Ровеше и се питаше, и понеже все не успяваше да се реши кои думички да изтегли напред, накрая се отказваше. Предпочиташе да мълчи, наместо да ги наказва с редове, в които нямаха особен или никакъв смисъл. Да ги поставя на чужди за тях места. Той най-добре знаеше какво е да си губиш времето някъде, където не ти е мястото.
Понякога в училище, насред нормалното проумяване на смисъла, внезапно някакъв трус го хвърляше като от високо. Около него почваха да летят предмети и понятия, ляво и дясно разменяха неведнъж местата си. Той вече не проумяваше какво е ляво. Кой го е решил, защо и той не го чувства така? Недоразбраният урок се завихряше наоколо и изреченията му се раздробяваха на думи. Думите изсипваха съдържанието си, както самосвал своя товар, и зейваха празни и безсмислени като дупки. От там изпълзяваха сричките. Те се откъсвха като гущерови опашчици на подивели букви. Буквите се въртяха в кръг и врещяха собствения си звук, докато не му се завиеше свят.
Друг път наместо да се боричкат или разпадат, думите просто решаваха да играят на криеница. И тогава Владимир не говореше безсмислици, а мълчеше и гледаше към тавана.
Там някъде, най-горе, му се струваше, че се притаяват всички те. Това беше подла игра. Необходимо бе страшно търпение, за да измъкне една-две от скривалищата им. И когато си мислеше, че е успял, неочаквано откриваше, че не са за пред хора. Сякаш бяха смъкнали неподозирани маски и одежди от себе си и му се показваха съвмем нови и голи. В истинската си същност. В едно такова дълбоко или изкълчено свое значение, че той се стъписваше пред тази откровенност и не можеше да продължи. Струваше му се, че ги предава и наранява. Затуй решаваше да ги пощади и ги побутваше сам назад, зад тежката завеса на мълчанието.
В същото време тази нерешителност го караше да се срамува. Тя накърняваше достойнството му. Затова не се отказваше от тайната си битка. Понякога часът по литература му се притичваше на помощ. Владимир дълго не забрави един урок за народните песни. Класната им обясняваше каква красота се крие в тях. Каква магия, която докосва човешката душа. И той го усети: – Вярно, докосна я. После го разтърсиха стиховете на Ботев. След него дойдоха и други поети, които му влязаха под кожата. Но както Ботевите думи бяха забили своите златни гвоздеи в сърцето му, ничии други не го сториха така. И то се свиваше от болка. А сетне се отваряше широко като прозорец и излъчваше светлина. Как е подредил думите! Все същите, хиляди пъти изричани, уж изхабени, а от него – преродени за нов живот. О, майко моя, родино мила ... Гарване, и ти, птицо проклета, на чии гроб там тъй грозно грачеш? ...Не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже – в мен в сърцето и в душата...
Но някога идваха ония нощи, в които неизречените думи се надвикваха и искаха да пробият главата на Владимир, да изскочат навън. Тогава се будеше уморен и се питаше – дали ще успея? После дните си продължаваха по своя път, той все не успяваше и даже като че ли взе да забравя. Копнежът отслабна. Момчето реши, че го е надраснал както ланшния си панталон.
Дойде първата ваканция, в която започна да помага за някой лев в склада на един магазин. Привечер ходеше на реката. Там се лееше алкохол. Компанията твърдеше, че това развързвало и най-завързания език. Владимир опита. Но колкото и да отпиваше, само гледаше в далечината. А езикът му ставаше все по-дебел. – Няма да се развърже, проклетия шишко – рече си и го обяви на всеослушание: – Забравете! –Какво?! Никой не разбра нищо. А той пак бе обесил въпрос, но си помисли: – Тоз не може да се оплаче. Сто пъти по-добре е да висиш на звезда, отколкото на таван.
Една неделя седна омърлушен на масата и зачака закуската. Беше време за обяд. Жената сложи и също седна. Толкова близо срещу нея, ненадейно Владимир видя лицето й. То го събуди окончателно. Майка му изглеждаше уморена и тъжна. Тя мълчеше, слагаше малки хапки в устата си и очевидно нямаше нужда да го пита каквото и да било. Телевизорът си мелеше монотонно.
Синът заръфа без желание кокала, съвестта загриза него. – Мамо, как спа? Какви са ти плановете за деня? – не издържа и я попита. –Добре, добре – отвърна тя и продължи да гледа разсеяно в екрана. – Не искаш ли да си поговорим или да предприемем нещо заедно? – сам не повярва като чу какво изрече. – Ще видим – каза уклончиво жената и пространството завзеха кухите реплики на някаква реклама. Ала той не можеше да се откаже. – Кажи ми как си? – Добре съм, нали ти казвам. – Хубаво. – Да, хубаво е, че ти се оказа силно момче. – Това пък защо? – Преди се тревожех, че си болнав... Тая необяснима мълчаливост. Човек трябва да е много корав, за да няма нужда да споделя с другите. Само потайни, болно-престъпни типове могат години да носят в себе си мисли, планове, вина. Или някой наистина чист и силен, който си стига сам на себе си и не го измъчва самота.
Владимир остана у дома. Щом майка му не искаше да излиза, реши и той да свърши туй-онуй от многото чакащи задачи. С каквото и да се захвана обаче, не я забрави и се питаше какво да стори, че да я разведри, да й върне вярата. Вече не беше малко момче. Сега бе негов ред да й помогне. Седмицата започна, а на него не му хрумваше нищо. И както се случва, когато си съсредоточен в едно, неочаквано идва съвсем друго. Влюби се. За втори път. Лицето на майка му бе изтикано встрани от едно свежо лице със силно гримирани тъмни очи и кърваво червени устни.
Все по-често Владимир крачеше из двора на гимнзията, надул музиката в ушите си, обмисляйки жестове и думи. Неговата избраница бе момиче от кликата на най-обичаните. Това го притесняваше. Как се заговаря такава жена? Какво може да й предложи той? Ала законът на сърцето е неотменим. И в главата му като на първолак се завърна предишната тарапана от думи. Младежът се опитваше да ги подреди в логически ред, по големина, дълбочина. Ту си казваше, че ще й признае вечната си любов. Но, смазан от туловищата на двете словеса, бързо се примиряваше с – харесваш ми... понякога. – Какво?!- сам се възмущаваше от безсилието си. – Това са джуджета, неизразяващи на грам истинската сила на чувства ми. – И слава богу – мислеше си отрезвено – иначе си станал за майтап. Перко!
Скоро си даде сметка, че не бе прочел нито един любовен роман. Това би могло да му е от полза сега. Изобщо напоследък бе поизоставил четенето. А в книгите, които предпочиташе като малък, се бяха появявали чувства. Ала подобни диалози не бяха особено пространни. Обикновено героят пронизваше или биваше пронизан от изгарящия поглед на любимата, сетне яхваха конете, за да препуснат към залеза. Всъщност и неговите герои не приказваха надълго и нашироко.
Думите са излишни – убеждаваше се той и си вдъхваше кураж. След часовете отиваше с група съученици в близко кафе и там изпиваше нещо безалкохолно и гърба на своята избраница с поглед. Вярваше, че може да я съзерцава безкрайно. Щеше да е хубаво, разбира се, ако по-често се обръщаше с лице към него. Но щеше да му е и по-трудно. А така постепенно забрави, че трябва да търси думите и те сами почнаха да го намират. Взеха да се групират, римуват, да танцуват. Някаква мелодия се разливаше през тялото му и той се чувстваше лек. Спомни си за първото момиче, което бе целунал, колко бързаше тогава и колко тежък се чувстваше. Сега не беше така. Напротив, някаква бавна река заобляше камъните по пътя си и му даваше усещането за вечност. Имаше нещо неотменно в тая пролет. Почти съдбовно. И Владимир изчакваше спокойно точния момент.
Когато го позна, й написа писмо. Ако не го бе сторил, оценките му сигурно щяха да продължат да се понижават, но пък можеше още да е щастлив. След няколкото стиха, които записа в стара тетрадка у дома, се беше изчерпал. За любимата останаха само думите: – Това е за теб. Той подаде сгънатия лист, а момичето повдигна въпросително вежди и от немай къде го пъхна в джоба си. Сетне събитията бяха съкрушителни за младия влюбен. В тези страшни времена, когато всеки можеше за минутка да получи копие на нечие старомодно любовно обяснение, нямаше милост за автора. Даже приятелите му се смяха и го закачаха.
– Братле – бе казал най-печеният – да не ти дреме! Още утре нещо по-яко ще те измести от първите места в класацията. Нямаш представа к`во е темпото. Ама за сега си хита, кефиш ли се?
Така и стана. Владимиир бързо бе забравен от по-интересните и модерните, от активните съзидатели на тоя, далечен на природата му, свят. Ала той самият не можа да забрави. За дълго се затваряше в стаята си и през вратата не се чуваше даже любимата му група. Майка му не издържа. Направи своя последен опит, преди да е изгубила и сетната власт над сина си. Малко се изненада, когато той избра разговор с психолог пред залата за бойни изкуства. – Мъж-психолог – бе пояснил примирено. – Добре, главното е да ти се помогне. Жената отново зачака. Без особен трепет, не й бе останал. Надяваше се с мярка, без да го изпуща от очи.
След няколко месеца усети промяна. Към по-добро за Владимир. Тя не знаеше какво да мисли. Поиска пак да поговори със специалиста. В самото начало те се бяха запознали. Но тогава тя още не изпитваше чувството на ограбеност. Ненадейно синът й бе намерил някакъв непознат, с когото да споделя. Той явно се чувстваше добре. Погледът му си върна живеца. Тя откри дори една нова сигурност в походката му. Малкото неща, които й казваше, начинът, по който го правеше, също бе друг. Изведнъж забеляза, че той вече е млад мъж, не просто детето й. Това я зардва... болезнено. Не подозираше, че може още по-категорично да усеща едновременния спазъм на самота и благодарност.
След разговорите с тоя интересен тип – психолога – Владимир се прибираше като след тренировка – уморен и удовлетворен. Оказа се, че и у него съществува здравата, естествена агресивност, за която си бяха приказвали. Той вече усещаше в себе си как тя нараства. Позна и желанието си за власт. Стига се е въздържал, плашил, отказвал. Нека добие и той силата. Нека превземе думите. Да ги овладее и подчини. Насила, ако трябва. Както някога, с огън и меч. Или си въобразяваше? – Тогава не успях. Но сега имам опит, зрял съм – мислеше си младежът. – В крайна сметка скоро ставам пълнолетен. Накъде без тая власт? Само чрез нея ще покоря още толкова земи – на любовта, свободата, на истинското мъжество.
Владимир пожела думите. От всичко най-много искаше те да му разкрият красотата си. Да не се страхува от тях. Може би дори не му трябваше власт. – Искам просто да им вдъхвам живот – каза си той. – Да мога да ги подреждам така, че редовете да дълбаят като мълнии в душите. Да ги пращам като стрели в сърцата на хората.
И една вечер наместо Лека нощ, той информира майка си, че за 18 си рожден ден щял да скача с парашут. Беше му се сторила добра идея да инвестира спестеното във вятъра, наместо в костюм за бал. Искал да преодолее някаква бариера, да погледнел отвисоко света. Тя бе шокирана. Ала новата сила в погледа му, не й позволи да каже нещо повече от „Ха!“ Дните се заизнизваха с неприятна скорост. Навън ставаше все по-топло, а небето все по-високо и мамещо.
Веднага след като бе научила, майката забърза към спортния клуб на края на града. Тук се събират всички откачени – ядосваше се пътьом – дето не им стига войната по пътищата и престъпността, ами дърпат дявола за опашката, да ги вземе при себе си. – Че и жени има между тях! След получената информация обаче, си тръгна разочарована.
Вечерта Владимир й връчи тетрадка в плик. – Обещай ми, че няма да я отваряш преди да съм скочил. Само и единствено след скока. Каквото и да се случи. От тези думи тръпки пробягаха по гърба й. И тя разбра, че нямаше никакъв смисъл да го разубеждава и да продължава да търси начини да съботира плана му. Той също бе обещал, че ще направи всичко необходимо за максималната си сигурност. Даже, както постъпваше тя, й даде все пак право на избор между парашута и скока с въже от един мост. Глупавото бе, че нямаше време да рови из Гугъл и да търси сравнителна статистика на успеха и неуспеха на тия болни начинания. Затова се напрегна да усети с майчината си интуиция, кое щеше да пощади детето й. И понеже тъкмо миналия месец пиян младеж бе паднал през моста и се беше удавил, със свито сърце избра парашута.
В уречения ден, изпълнена с омраза към този терапевт, когото подозираше в подстрекателство, твърдо решена да го остави без работа след безпроблемното приземяване на сина й, тя отиде рано сутринта на черква, за първи път от много време насам. В ума й напираха някакви подплашени, недовършени думи и тя с воля овладяваше устните си да не шушукат в тишината под купола. – Не позволявай, не позволявай, господи... Пази го.
В същото време, все още у дома, синът й също се мъчеше да си върне мълчанието отвътре. Нито музиката в ушите му, нито по-късно бодрият глас на психолога в телефона, можеше да изтрие нелепите диалози в ума му. – Не можеш да се откажеш сега! Вече не. Моля те! – Мога да правя, каквото си искам. Животът си е мой. – А достойнството чие е? – Чувал ли си лафа – да не ти се отвори парашута, а? – Имаш резервен, шубе такова, защо ти беше курса!
Следобедът беше прекрасен. Истинско лято. Владимир и още двама съученика бяха решили да навлязат в живота като мъже. На малкото летище край града се бе събрала завидна група чакащи и любопитни. Майка му забеляза няколко познати, двамата инструктори, при които бе ходил синът й. С един от тях бе скачал в тандем и това й бе дало надежда, че няма да опита и сам. Ала той държеше да го направи. Тя не желаеше да говори с никого. Оттегли се настрани, стиснала в джоба си малка иконка. В чантата носеше тетрадката.
След неопределено време викове на възторг я извадиха от умисъла й. Компанията подскачаше и пляскаше. Пронизително свирене, щракане на апарати и телефони... Тя стискаше юмрук в якето и не можеше да сдържи сълзите си. В небето над нея се носеха пъстрите шапки на полудели абитуриенти. В далечината, като малка шапчица, падаше и парашута на Владимир. Не успяваше да го различи, но преброи цветните петна на синия фон и сърцето й се разби в гърлото.
Нищо друго не помнеше по-късно. Добре че младите бяха снимали. Тя само можа да извика в мига, когато голямото парче плат се закачи на някакви клони. После се втурна натам и щом стигна, съвсем наблизо, почти като в сън, се приземи голямото й момче. Заплетеният се бе оказал друг. Третият го бе отвял вятъра в неочаквана посока и се показа по-късно. Но всичко това вече нямаше значение за нея. Тя стоеше разтреперана, почти изтикана от шумната тълпа, и го търсеше с очи. Изпод чаршафите и каската се показа бледото му лице, ухилено до уши. Беше щастлив.
Хората се скупчиха около двамата. Единият викаше нещо и размахваше ръце. Нейният не се чуваше. Някакъв пъхна камера под носа му и го запита: – Разкажи, как беше? У Владимир се бе насъбрало толкова много, че той се ококори, вдигна рамене и каза:
– Нямам думи. Всички се засмяха. – Да бе – обади се съученичка – така си се цъкли Владо винаги. Кат паднал от небето! Ха-ха-ха, хи-хи-хи. Психологът му приказваше нещо тихичко. А той се освободи от екипировката, проправи път към майка си и я прегърна.
Вечерта щеше да изкара с приятели. Тя се прибра сама в къщи. Седна до чаша вино и извади тетрадката. Нямаше търпение да види какво се крие вътре, но и куражът не стигаше, да го стори. След като отпи няколко пъти, пусна и спря телевизора, отвори, където й попадна.
Нямам думи. Аз съм богат човек. Нямам грижи. Щастлив съм. Пуснах бляновете да блеят на воля. Пуснах всичко на свобода. Тръгвам сега. Ела и ти, след като се наприказваш, натревожиш, набленуваш. Отпочинал след тежката умора на всички дни, оголен до корен, ела и ти. Ще се срещнем оттатък сред вечно зелени треви.
С треперещи пръсти жената прелисти отново и се върна в самото начало. Най-отпред, с големи букви, пишеше: На майка ми, най-яката майка на света! Малко по-надолу:
Бъди спокойна, вече знам. Ще стана писател. Обречен съм да се бия с тоя велик, мощен враг – словото. За сега не мога да го приема като приятел. Трябва ми хъс. Ще си премерим силите като мъж с мъж. Както са го правили десетки преди мен.
Искам да го раня дълбоко. Да го разбудя. Защото само болката събужда истински. И да извадя душата му наяве. Няма да я оскверня. Ще я опозная и ще я върне обратно в дълбокото. После ще се призная за победен. Защото от сега знам, аз все пак ще загубя. Но не мога да се откажа. Трябва да напиша два стиха или поне една история, дето да омагьоса другите, както съм омагьосан аз. Да ги остави без ума и дума. Докато най-сетне всеки открие своите и стане себе си ...
Майката продължаваше да чете без да разбира. Сигурно пише твърде модерно за мен – мина й през ума. – Но е толкова е хубаво. Постепенно редовете пред очите й се разместиха и размиха. Строфите се разпаднаха и разни нелепи срички заподскачаха из страниците като подивели. Как-ви-сти-хо-ве! Тол-ко-ва – тол-ко-ва ...!
