Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 208
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 208
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 208

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It
 

От всичко написано най-обичам написаното със собствената кръв.
Фридрих Ницше „Тъй рече Заратустра“

Калин Терзийски, „Лудост“
Изд. „Сиела“, 2011

2011_08_Ludost

Това се случи през късната есен на 1999-а. Аз работех в Болницата вече трета година.

Напълнявах, движенията ми ставаха небрежни и мудни, бъдещето ми просветваше пред мен – сиво и невесело. Навлизах в средната възраст; започвах да разбирам, че няма да постигна нито някакво потресаващо щастие, нито богатство, нито слава. Но също така – работейки като психиатър – нямаше и големи шансове да стана чист човек и ежедневен светец, което, между другото, най-много исках. Но и за това нямаше добри изгледи.

Просто щях да продължа да се движа през скучния живот, воден от глухо, самоуверено отчаяние – както повечето хора на тая земя, живеещи само защото нямат какво друго да правят. С всеки изминал ден осъзнавах все по-ясно това. И сърцето ми започваше да бие все по-глухо, все по-бавно и тежко, защото така бият сърцата без фантазия и без весела надежда.

Тогава в Болницата дойде Ив. Или беше дошла по-рано? Не помня. Тогава я забелязах. Постъпи на работа като клиничен психолог. Беше ниска, с яркооранжева коса, с оранжеви, оцветени вежди, с двайсет обеци, с трийсет пръстена, със сто гердана. С жълти очи, също така. По нещо приличаше на кучка, което ще рече – красива беше. Всеки мъж знае, че кучките са съблазнителни. Не в пошлия хулигански смисъл, просто в женските кучета има нещо много женствено. И така...

Ив беше хубава. С фини и извити като малък монголски лък устни, с мускулесто и стройно тяло и жълти очи. Когато погледнеш очите й, си представяш как се обръщат и как проблясва бялото, когато ги галиш с цяла длан. Аз се влюбих в нея.

Бях женен тогава и живеех кротко, далеч от силни чувства и сътресения. И любовта ме разтърси. Бум.

***

Следобед, тръгвайки си от работа, аз я дебнех, изчаквах я, правех всичко възможно, за да съвпаднат маршрутите ни за прибиране, за да бъдем по-дълго време заедно.

Един ден взех твърдо решение. Да я заговоря. Но не както досега – повърхностно и лековато, а дълбоко и сериозно. Да я изпратя до тях, до дома й, до празния й очакващ апартамент, за да й разкажа за любовта си.

Реших да й се обясня в любов.

Това ме притесняваше ужасно. Не бях момче, по-скоро бях натежал и преуморен човек в края на младостта си. Старец в края на младостта си. Очаквах скоро младостта да свърши, за да стана отново млад в зрелостта. Млад зрял човек. Бях уморен. Бях тъжен и скучен лекар.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Още по-зле ми ставаше от това, че съм женен. Беше абсурдно. Как един скучноват, леко странен лекар, подстригал още преди години младежките си къдрици, стъпващ мудно по една безинтересна земя, може да се обясни в любов на една жълтокоса хипарка? Нямах представа.

В този ден аз – без да знам точно какво правя – щях да преобърна живота си. Или пък – много добре знаех? Но коя част от мен знаеше? Може би тази, която е скришният ни вътрешен господар, който взема героичните, страшни и абсолютно неочаквани решения?... Може би.

***

На сутринта на този ден бях поръчал на един от санитарите в Мъжко остро отделение да ми донесе месо. По това време това се случваше често. Лекарите участваха в някаква стоково-обменна примитивна търговия. Поръчах си единия бут от телето, което санитарят беше заклал тия дни. Телето тежеше сто и петдесет килограма, така че бутът му тежеше около трийсет.

Санитарят Начо донесе бута в грамаден черен найлонов плик. Остави го в кабинета ми. Аз му платих. Месото ми трябваше. Вкъщи растеше моята тригодишна дъщеря, която имаше нужда от протеини. Годината беше бедна и всякаква храна беше добре дошла. Аз просто исках да изпълня дълга си на баща. Бях нещо като като първобитен човек. Поръчвах убито месо, кръвожаден в бялата си престилка. Трябваше да занеса на своето малко нужните му протеини. Кърваво месо. Ама че работа.

Наистина бутът в черната торба беше кървав. Смешно беше. Представях си колко е идиотско това първобитно осигуряване на кървава плячка за дома. Но пък, от друга страна, осъзнавах, че точно така правят практичните хора. Практичните свине, които презирах, защото заприличвах на тях. Все повече с всеки изминал ден.

Бутът стоеше в чувала, сбутан в ъгъла на кабинета ми. Аз се готвех – тази вечер, тази привечер, в този развълнуван следобед – да се обясня в любов на Ив. Притеснявах се.

Работният ден мина бързо, аз дори не го усетих. Така става често, когато с много вълнение очакваш нещо. Засуетяваш се с дреболии, в стремежа си да не мислиш за нещото, което ти предстои. И току-виж – времето отлетяло. Случвало ми се дори да закъснявам – улисан в незначителни неща – за най-важните събития в живота ми. Денят мина бързо.

Приготвих се да си тръгвам и взех чувала. Качих се в автобуса, в мърлявия служебен автобус, в който – страшно

очаквах тоя момент – щях да седя до Ив. И тя влезе, аз седнах до нея, помълчах, прокашлях се, гласът ми задра в гърлото, пак започнах, тя се усмихваше, накрая заговорих, заобяснявах по-уверено, успях да й обясня какво точно й предлагам. Тя дори ме насърчи с няколко весели думи. И замълчахме. Бях я уговорил да отидем да пийнем по нещо, когато слезем в града.

До София гледах през прозореца. В блатото след Гниляне чапла газеше водата и подгизваше. Мълчахме.

Когато слязохме в София, аз се засуетих, изпаднах в особена нервна възбуда. Приличах на младо куче, което тича покрай високия си, хубав стопанин, който току-що се е върнал от чужбина. Вдигах чувала с трийсетколограмовия бут, който джвакаше в отцедилата се от него кръв, подтичвах около Ив, смеех се.

Чувалът беше чудовищно тежък, но аз като че ли не го усещах. Мятах го ту на едното си рамо, ту на другото, палех цигара, разказвах истории, сочех с ръка табели и показвах посоката. Не знаехме къде да отидем, но Ив съобрази, че аз няма да изкарам дълго с тоя грамаден чувал и ме отведе до някакво много подозрително място зад Лъвов мост.

Там седнахме и пихме час и половина. Пиехме много и бързо – явно и двамата усещахме онова страшно ускорение, което придобива животът, когато се залети към някоя неведома пропаст. Пиехме и се смеехме, но ни беше страх.

След два часа бяхме съвсем пияни. Аз на два пъти паднах от стола, облягайки се с все сила назад, заливайки се от смях, сдържан в гърдите ми в годините на моята измъчена сериозност.

Бях се пречупил. Бях се състарил и подмладил едновременно. Плачеше ми се, смешно ми беше, смеех се и плачех. От многото алкохол сърцето ми прескачаше като сърцето на плачлив старец, но пък и като на влюбено весело момче. Разказвах незначителни истории, тананиках любимите си песни, палех цигарите на Ив, тя примижаваше с жълтите си очи, споглеждахме се случайно и многозначително.

Накрая се загледахме в очите си – тя в моите кафяви очи, аз – в нейните кафяви очи. Но нейните бяха и жълтеникави, и зелени, и пъстри. Ясно беше, че няма смисъл да й обяснявам с думи какво чувствам и какво искам да се случи отсега нататък.

Тя ме хвана за ръка и ме поведе към дома си. А аз някак съвсем механично, без да се замислям, повлякох със себе си черната торба с кървавия бут.

И пристигнахме в дома й, и разхвърляхме дрехите си из целия й женски, чист дом, и пихме вино от бутилките, и падахме голи по лъскавите плочки на банята, и се пързаляхме с мокрите си тела по мокрите плочки на кухнята, и лежахме тихо в мрака. Всичко кръжеше и се извиваше, а животът ни беше спрял да тече.

После отново пихме, уплашени от тая категоричност на телата си и на желанията си – все едно телата ни бяха възрастни и знаеха какво искат и какво правят, а ние бяхме деца и само смутено ги наблюдавахме. Пиехме от бутилките червено вино и се чудехме как ще обясним постъпката си утре. На себе си и на другите хора.

Аз се разгорещих. Гол, пълен с беса на нерешителния, с яростта на объркания от сложността на живота, взех че фраснах стената с юмрук. Хареса ми. Изправих се като як потен боксьор и заблъсках стената с юмруци. Пуфтях и изливах гнева си на стената. Биех тоя свят, който искаше от мене да умра. Да умра като скучен, сив, празен от любов и радост лекар.

– Ей, цапаш ми стената! – тревожно, обхваната от налудничава веселост, ми извика Ив.

Но аз не я чувах. Не бях забелязал, че от десния ми юмрук по стената остават следи от кръв. Накрая кръвта плисна на едри капки и бялата стена стана зловеща. Все едно беше завалял тъмен летен дъжд от кръв.

Аз спрях да блъскам. После седнах.

Ив се захвана с ръката ми. Тя изглеждаше зловещо – изкривена и синкава, с ярки, червени петна от влажна кръв. Около половин час Ив увива счупената ми и раздробена ръка с разни бинтове и марли.

– Много си зле! – измърморваше от време на време Ив.

– Ха! – отговарях аз и се заглеждах доволен в пода. Бях дяволит бандит със счупена ръка, готов да извърти на света страхотен номер. А сега гледа пода и се чуди точно какъв да е номерът. Пуфтях, смеех се и пиех, вдигайки шишето с вино със свободната си лява ръка. Накрая кръвта спря, ние пак се затъркаляхме по пода, а капките кръв се размазваха по телата ни.

На сутринта бях напълно разбит. С Ив се споглеждахме като хора, които са били цивилизовани до съвсем скоро, но някак в един миг са се изпуснали и са изяли жив човек. Трябваше да се върна при семейството си. Ръката ми беше подута като балон, пълен с черна кръв. До вратата стоеше грамадният чувал с кървавия бут. Ако бях патетичен глупак, щях да кажа, че това беше нещо като трупа на моя досегашен живот. И да – аз бях патетичен глупак. От днес нататък няма да съм равномерният и сив лекар. От днес нататък ще живея като бесен и прокажен, виновен и разтреперан ангел. Като отчаян и може би щастлив човек. А сега – казах си – ще взема това месо, защото трябва да го занеса на малката си дъщеря. Тя има нужда от протеини.

Взех черния чувал, от който през образувалите се малки цепнатини се процеждаше тъмна кръв. Взех го с лявата ръка. От дясната ми ръка също се процеждаше тъмна кръв. Капките от ръката и от чувала падаха по пода и някои от тях се смесваха.

Целунах Ив, излязох от сутрешния й дом и се запътих към дома си, изпълнен със странни, смесени чувства.

 

 

КОЛКО ЛИ ПЪТИЩА

Обичам да плавам из забранени морета;
да слизам на диви брегове...
Хърман Мелвил, „Моби Дик“ 

Тази сутрин, напускайки дома на Ив, в сърцето ми се свиваше като жилава, нервна змия една тревога. Тревогата питаше: „Ще оцелееш ли в новия си живот, момче?“

***

Такава тревога ме гризеше и преди три годни, когато в съвсем подобна сутрин отивах на работа в първия си работен ден. Или поне се надявах да е първият...

Отивах в Психиатричната болница „Свети Иван Рилски“.

Тя е единственото място около София, където биха взели човек като мене – без именити роднини и без впечатляващи амбиции. Млад лекар като новороден плъх – подходящ само за лека закуска на тоя питон в ъгъла, който някои наричат Живот.

И така...

Подтичвах, защото знаех, че трябва да пристигна в тая прочута психиатрия още преди да започнат визитациите и преди лекарите да се пръснат по кабинетите си. Имах представа от психиатричните заведения и силно и трескаво се надявах, когато видя Болницата, да не се смутя и да не изпадна в онова смешно положение на новобранеца, който върти тънката си шия, ушите му аленеят, той тихо се прокашля и не знае къде да си сложи ръцете. Не исках да изпадна в неловкост.

Подтичвах към автобусната спирка и се вълнувах. Когато отива напред, човек се обръща неволно назад. Когато скачаш с широко отворени очи в непознатия мрак на нов живот, цялото ти услужливо сърце се обръща назад. Търси утеха. Но назад утеха няма.

Стигнах автобусната спирка, качих се на първия автобус. Стоях втренчен в отминаващите гледки – все едно гледах филм за миналия си живот. Но всъщност не гледах филм -мислех за други неща. За бъдещето – може би? Но то беше толкова огромно и неясно, че да се мисли за него, беше невъзможно. Коя риба може да мисли за цялото море?

Ето – отминах ъгъла на парка, след това автобусът влезе в центъра, след това аз слязох и се прекачих на трамвая и той заскърца по лепкавите софийски улици. Пътувах и ме беше страх.

Мислех си, че безгрижието е най-сладкото нещо на света; за това, че когато то отмине, животът става груб и грозен като стар пиян мъж, който с ритници те буди рано сутрин.

Мислех си, обхванат от мистична тревога, че сега ще се хвърля в това море, в тази работа, като себе си – а ще изляза от него, когато вече не съм себе си. Не съм аз. Ще спра, когато вече не съм момче, а съм някакъв непознат за мен старец.

Мислех също и за това защо искам да стана психиатър. Да, най-вече за това.

Бях мислил за това много дълго.

Защо исках да стана психиатър?...

Беше есен, аз бях първокурсник, лек като окапало листо -подмятах се безгрижно с вятъра. Бях често весел и постоянно учуден. Скитах и учех всеки ден. Не знаех какво точно уча: по цял ден препусках от дисекционните зали до обширните и светли физиологични лаборатории, пълни с обезглавени жаби; от подземните морги до поднебесните родилни отделения; зяпах под мощен микроскоп тънки срезове от малки мозъци на умрели от инсулт старци и тънки срезове от пишките на загинали при катастрофа малки момченца. Мърморех на латински винителни и дателни падежи.

Опиянявах се от всякакви знания. Идеално беше.

И тъкмо сега вървях покрай жълтеникавата стара сграда на Клиниката по неврология и психиатрия, в дъното на двора на грамадната като цял град Медицинска академия, сред едрите кучета, подтичващи между пълните с кървави бинтове кофи за боклук. Готвех се да пийна нещо с приятелите си в „Дупката“ -прочутото заведение пред Медико-биологическия институт...

И видях малко листче с обява: „Започва работата си кръжокът по Психиатрия, записване...“

И в моята превъзбудена от младостта глава избухна желание. Веднага ми се прищя да се затичам, да намеря тоя кръжок и да се запиша, да изуча всички тънкости на психиатрията и да стана един загадъчен нов Фройд.

Веднага си представих какви изгоди крие ходенето на един такъв кръжок. Къде, майчице, ще намериш нещо по-ексцентрично от психиатрията? Ексцентризмът ме привличаше, както магнитният полюс привлича полярните изследователи. Привличаше ме мощно.

Суета, суета, суета.

По това време ходех облечен с дрехи, измъкнати от гардероба на баща ми – тясно сако с големи ревери, ярка вталена риза с огромна яка, лъскава вратовръзка с индийски мотиви, от които на някои по-деликатни жени им призляваше. Също така – тухленочервени кожени обувки с квадратни носове и клош панталон.

От двете години в Гранични войски тялото ми беше станало здраво и мускулесто. Бях си пуснал дълга коса, която се извиваше на пръстени по врата, и дълги бакембарди. Изглеждах като някакъв шармантен идиот от 1972-ра.

Щеше ми се да приличам на Джордж Харисън, на Джим Морисън, на Франк Запа. На всеки един, който се шляе из Лондон през есента на 1968-а – елегантен и безгрижен – и няма нищо общо с потискащия социалистически провинциа-лизъм на София.

Поне петдесет процента от състудентите ми ходеха все още с панталони от пясъчна коприна, подобни на шалвари! Като някакви посрани селски шейхове. Опитваха се да приличат на мафиоти. Приличаха на глупаци.

И така...

Аз бях чиста проба малък сноб. Самовлюбен двайсетгодишен хлапак, който иска да изгради от себе си съвсем специална статуетка. Надут като паун, аз просто исках да си виря носа до небето. Ролята на психиатър беше идеална за целта.

Та, кажете ми, кой млад мъж не иска именно това?

Може би не всеки. Но аз именно това исках.

Понякога си мислех така: „Все пак това, да искаш да си красив и интересен, не е хубаво. Това е дяволска суета. Та важно ли е това? Нали животът на милионите, които не са красиви, на които и животът не е красив, е по-важен?“ Но тогава ме обземаше гняв: „А за какво да се живее, Господи, ако всичко е грозно, посредствено и сиво? Има ли смисъл от милионите некрасиви животи? Не, няма!“ – така беснееше всичко у мен. „Аз искам красив живот, който си заслужава живеенето!“

Интересно – не знаех кой точно ми се ще да се възхищава от моята странност. Да не знам обекта, върху когото въздействам, ми беше по-приятно. Като някаква рок звезда на сцената, която не вижда публиката заради силните прожектори. Само си представя какви чудесни хора има там. Чувствах се горе-долу така. Очаквах анонимно възхищение. Като се замисля – от жените, естествено. Все тия жени. Но и мъжете. Мъжете трябваше да бъдат унизени от моето превъзходство.

Бях митоман. Митът за психиатрията беше най-внушителният.

Смешна работа. За който и да е нормален човек извън медицината в психиатрията нямаше нищо митологично. За всички немедици психиатрите бяха просто луди. Но за моето жадно за митове и за обожествявания сърце в психиатрията имаше доста много романтика... Да. Доста много!

Представях си психиатъра като някакъв загадъчен полубог от зловещите и пълни с легенди лудници, в които не е стъпвал кракът на непосветен. И като погледне човек – наистина, психиатрите бяха последните пътешественици из непознати територии.

Исках да бъда като тях.

... Леле майчице. Представях си колко възхитени и учудени женски погледи мога да събера покрай тая психиатрия. Представях си как ще ме гледат с почуда, а аз ще пробутвам всичките си пози наляво и надясно.

Как ще ходя с цигара в ухото и ще нося розови очила. Как ще ходя на работа с една жълта и една синя обувка. Как ще слушам Моцарт нощем в кабинета си, стъпил на бюрото, гол и с чаша сухо мартини в ръка. Как медицинската сестра в кабинета ми ще ходи без бельо. Всъщност това – за медицинската сестра без бельо – ми се струваше прекалено банално. Може би напротив, медицинската ми сестра щеше да ходи с десет чифта бельо. Нещо такова.

Мислех си за всички разстроени и свръхсексуални красиви невротички и се вълнувах – като малко дете. А не бях ли всъщност малко дете?

***

През първите дни в кръжока по психиатрия водех интересни разговори с един млад, но вече навлязъл в психиатрията лекар.

– Доктор Роев, какво мислиш, би ли станал кожен лекар? -питам го аз.

– Хъм, забрави! Цял живот да лекувам акне и брадавици -пренебрежително издува устни той.

– Мда! Абе, всъщност аз винаги съм искал да се занимавам не с месото, не с плътта, а с душата, така де – малко от обикновените (и казах „обикновените“, без да се замисля) лекари се интересуват... от душата. Нали така? Всичко за тях в човека е месо. Това ме дразни ужасно!

– Точно така! – мръщи се доктор Роев. – Касапска работа.

– Е, като погледнеш, душата също произлиза от месото... от мозъка. Ние все пак не сме философи и се занимаваме с материалното...

– Абе, да, само че не сме като касапите... – усмихва се доктор Роев.

– Освен това как мислиш, като кажеш „психиатър“, си е по-друго, нали?! Не е като да кажеш „интернист“?

– Съвсем по-друга работа! Много секс има в психиатрията – усмихва се доволно доктор Роев.

– Как мислиш, жените впечатляват ли се, като им кажеш, че си психиатър? – с нездрав и суетен трепет питам аз.

– Охо! И още как! – гледа ме с опулени от самодоволство очи доктор Роев и се усмихва щастливо.

Аз се усмихвам също. Чувствам се специален. Суетно момче.

***

В същото време – това, че исках да стана психиатър от суета, беше едно твърде елементарно обяснение. Аз ужасно се страхувах от Лудостта.

Лесно е да се помисли, че един психиатър може да се уплаши от Лудостта, когато я види и заживее сред нея. Но – не. Поне при мен не беше така. Аз се страхувах от Лудостта от малък.

Спомням си как – още съвсем млад – лежах на малкото си легло, гледах стената и очаквах с ужас да започна да чувам гласове. Кой знае откъде в превъзбудената ми фантазия се беше намърдал тоя страх. В подготвената за страх душа ужасът покълва и от най-малкото семенце. Сигурно отнякъде бях подочул или прочел за слуховите халюцинации. И тръпнещата ми, даже желаеща ужаса глава, беше превърнала това малко семе в отровно растение.

Това ставаше всяка нощ. Наистина беше извънредно странно – аз не чувах гласове, които ме ужасяваха, а ме ужасяваше това, че ще започна да чувам гласове. Даже ужасът беше в това, че не ги чувах.

Мислех си, че ако все пак започна да ги чувам, ще се успокоя.

И друго. Лудите хора ме познаваха – мене, ужасения от мисълта за Лудостта. И ми се лепваха. Знаех, че това се случва на доста от колегите ми. Даже подозирах, че именно по това се различават истинските психиатри от тези, които работят в психиатрия по принуда.

По лепенето на лудите.

Знаех, че психиатрите са хора, обладани от страх от полудяване. Та не беше ли така: не малко от колегите ми имаха следи от срязване по китките или от бесене по врата; а опитите за самоубийство определено са от най-ясните белези за душевно колебание и жестоки съмнения относно собствената нормалност.

Обущарят става обущар, защото го е страх, че ако не стане обущар, може да ходи бос цял живот. Така мисля. Става обущар, за да може да си изработва сам обувки. Ха, ха! Ставаш психиатър, за да си изписваш сам халоперидол.

Кой не е луд? – този въпрос непрекъснато се въртеше в главата ми в моята ранна младост. И все повече ми се натрпваше един странен отговор: щом си се родил и знаеш, че ще умреш, а също така знаеш, че не можеш да направиш нищо по въпроса, но продължаваш да живееш, явно си луд!

Кой не е луд, щом живее?

***

Но и това не беше самата истина за моята страст към психиатрията. Да кажа, че исках да стана психиатър, за да лекувам себе си и да отговоря на съмненията си, би било доста елементарно. Може би най-основното...

Да.

Моето християнство.

От най-ранните си години аз исках да стана жертва. И в това също имаше доста суета, като погледне човек. Исках да стана мъченик и самопожертвовател, човек, който във всяка секунда ревностно спасява душата си. Исках да бъда Альоша Карамазов или Алберт Швайцер.

Исках да се принизя и да смачкам себе си. Да отида при най-измъчените и най-слабите. Да бъда с тях и да потъпча гордостта си. Исках да бъда спокоен. Да се смиря. Това беше някак смешно – аз бясно исках да се смиря. Каква страхотна комбинация – бяс и смирение! Беснеех в желанието си за смирение. И това – на плътния фон на младежката ми суета.

Суета, суета, суета.

Исках да бъда мъченик и светец; психиатрията беше най-удобният инструмент за тази цел. И ето...

Може би така – воден от суета, от страх от полудяване и от стремеж към християнско мъченичество, към величие чрез смирение, а защо не и към Истинско Спасение (непрекъснато се молех за това), аз постепенно се впивах в грамадната психиатрия.

***

Спомням си: бях седемнайсетгодишен, вече болезнено се стремях към героичното спасение.

В една зимна вечер ние, три хлапета от Дианабад – аз, Феликс и Борко, седяхме и пиехме бира в едно заведение на асфалтовото островче на булевард „Велчова завера“. Беше снежна вечер. Снегът беше още съвсем бял и гумите на колите го разпаряха на кишави ивици. Пиехме и пушехме, бърборехме си разни премъдри неща, кикотехме се на особено пищните мръсотии, които измисляхме. Не се прибирахме, а беше късно.

Изведнъж в барчето влезе старец. Беше кафяв и черен, а брадата му беше като сив камък. Старецът беше много зле. Полудял от пиене дядка.

Беше бос.

Тоест – имаше някакви ужасни парцали увити на краката, но те само събираха в себе си тиня и цели шепи остри мокри камъчета. Ако беше без тях, щеше да мръзне по-малко.

Изпитах ужас. После – възторг. Тая гледка – премръзналият, немощен старец – беше невероятно примамлива за мен. Тя ме подмамваше да се хвърля и да помагам. Да преодолея инстинктивната си погнуса.

Старецът сигурно щеше да умре от измръзване в тоя сняг. Поне така си мислех с пълната си с буйни фантазии глава – как старецът пада на следващата пресечка и умира. Романтичният бяс у мен се събуди и аз забутах и задърпах Борко и Феликс: „Да му помогнем, приятели, да му помогнем!“

Те не се и замислиха.

Първото, което направихме, беше да купим доста алкохол и чай. После се захванахме със съживяването на стареца. Когато той се загря и поразвесели, аз почти на бегом, възбуден и червен, отидох до дома си – на няколко километра от кафенето – и взех едни доста прилични кожени обувки. Върнах се и с усилия успях да ги обуя на вдървените черни крака на стареца. Той се хилеше през бухналата си брада и сумтеше.

Когато го видяхме обут и понапит с нашите коняци, ние се замислихме къде да го сложим да спи тази нощ. Аз треперех от вълнение. Тогава усетих, че искам да го взема у дома. При родителите ми. Да се противопоставя на всичко: на тяхната благовидна ненавист към просяците и бедняците, на собствената си гнусливост – еснафска и жалка, на всички предразсъдъци! Да се изправя и срещу цялото свинско, гадно общество, изригващо хората боси на улицата! Бях въодушевен.

Естествено – не се получи. Родителите ми не приеха стареца. Майка ми ужасено сбърчи нос при вида на гноясалите язви по краката му. Баща ми – болезнено добродушен човек -дълго се измъчва, докато се опитваше да ми обясни, че не е редно такъв човек да спи у нас. Старецът си тръгна в снежната нощ. Представих си го – как гази перушинестия сняг, а след краката му остават локвички от гной.

Цяла нощ плаках и се молих. Бях доволен от това – че така жестоко страдам. Страдам заради това, че не съм успял да помогна на нещастния човек.

Аз бях префинен мазохист.

Харесваше ми даже и болката от това, че не съм успял да му помогна.

***

Пътувах към Болницата. Докато гледах с вцепенен поглед, вглъбен в неспокойните си мисли, трамваят тръгваше и спираше, поклащаше се и въздишаше.

Изведнъж изпищя ужасно и се разтресе.

Аз се сепнах и погледнах навън. Мотрисата бавно и налудничаво се движеше напряко на булевард „Мария Луиза“. Бившият „Георги Димитров“ – булевардът на проститутките и сипаничавите цигански сводници. Метеше всичко по пътя си, дерайлирал и виещ с острите си колела по влажните гърбове на паветата. От време на време с трясък понасяше със себе си някоя кола.

Горещо чувство за нещо недобро ме заля. Никога не съм бил суеверен. Сега изпитах черен и мистичен страх от това, че още незапочнало, моето нахлуване в зрелостта ще завърши. Със смърт. Но трамваят изпищя още два пъти и спря. Беше изминал трийсет метра. Беше помел всичко по булеварда.

Бързо и трескаво слязох от наклонения трамвай. Десетината пътници май го бяха направили преди мен. Аз наистина бях зашеметен в мислите си. Чувствах се като в сън. Механично крачейки с огромни крачки, изминах разстоянието до гарата. Купих билет, качих се в малък и съмнителен влак, пропътувах двайсетте километра скован и замъглен. Не мислех. Главата ми отвътре беше като леден аквариум, в който се мяркат замръзнали червени и златни рибки. Моите спомени. Тези рибки бяха шарените и неозначаващи нищо спомени от младостта ми. Те не означаваха нищо, защото бяха прекалено цветни. Аз нахлувах като дерайлиралия трамвай в една много по-сериозна, безцветна и мрачна зрелост. Чао, моя младост.

Пътувах и сам си пречех да мисля за нещо конкретно. Знаех, че за каквото и да се замисля, то ще е незначително в сравнение с Големия Нов Живот. Съсредоточавах се върху свития си на топка стомах. От време на време се изсмивах тихо на себе си. „Хей, стари войнико, защо си се стегнал като някой заек и така упорито мълчиш и зяпаш нищото навън?“ – казвах си наум и пак се засмивах. И пак ми беше трескаво и неспокойно. Чао, моя младост. Сбогом.

Очаквах да видя Болницата.

Калин Терзийски е психиатър, но в последните години паралелно с професията си се занимава с писане на романи, сценарии и поезия.

Pin It

Прочетете още...

Раждането на Доци

Борис Роканов 23 Дек, 2010 Hits: 14101
Двайсетина години преди да умре в схватка с…

Нечуплива играчка

Неда Антонова 04 Юли, 2011 Hits: 11311
Александър се появи в живота ми точно когато…

Ябълките

Яна Букова 01 Ян, 2010 Hits: 12310
Каза, че се надява да не я снимат в едър…