От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Веднъж една жена ме спря на тротоара, постлан някъде под пожълтелите есенни листа на малкия провинциален град, и ме попита дали това е правилната посока за гарата. Това беше правилната посока, но тя водеше към още няколко посоки, всяка от които отваряше път към още няколко. Накратко – пътят до гарата беше малко объркващ, поне за човек, който очевидно никога не си беше купувал вестник или кóлa с кафе от симпатичната дебела лелка с вечната синя престилка в будката до старата чакалня, която – според мен, когато бях малък – сама беше построила цялата гара преди поне сто години и правеше кафето от прясно изстискани зад щанда циганчета (помня, че тогава веднъж бях опитал малко от любопитство и беше толкова горчиво на вкус, че твърдо реших да вярвам безкористно на тази теория). Клетата женица, търсеща пътя, беше отрупана с чанти и чантички, носеше голям фикус в саксия, който беше прегърнала като новородено, а някъде между огромните препълнени чанти се подаваше боязливо малко дамско чадърче – розово с люлякови цветчета. Разбира се, знаех прекрасно как се стига до гарата, но когато се налагаше да обяснявам, а не да показвам пътя, изпитвах изненадващи затруднения. Както повечето до болка познати неща, с които се сблъскваме всеки ден, пътят до гарата се бе набил толкова дълбоко в съзнанието ми, бе впил толкова яростно ноктите си в мозъчните ми гънки, че мисълта да го обяснявам подробно на някого изглеждаше нереална и непосилна като разгадаването на смисъла на живота. Все едно да обясня на някого как да стигне от хранопровода ми, през тънкото черво, до стомаха – та нали са си мои и са с мен всеки ден, всяка нощ. Както и да е, криво-ляво успях да съставя визуална картина на завоите, светофарите и сградите наоколо в напрегнатото си съзнание и – което беше по-трудната част – да превърна всичко това в смислена членоразделна реч. Сравнително членоразделна. Сигурен съм, че жената реши, че не съм от града. И аз бях на път да го реша в процеса на краткия мъченически монолог. Така или иначе тя нямаше на какво друго да разчита, защото беше още твърде рано сутринта (откъде се бяха появили огромните чанти и фикусът в ръцете й по това време, така и не посмях да се запитам, за да не разсея и без това жалките си напъни да изглеждам уверен и... ами, местен), а други хора не се виждаха, дори кучета нямаше. Прие думите ми за чиста монета... макар и много дребна. Направо за жълта стотинка. Кимна в нещо като благодарствен поздрав, но твърде припрян, и заклатушка исполинския си багаж към гарата, а аз изпуснах въздишка на засрамено облекчение. Не знам какво точно ме накара да се обърна след отдалечаващата се жена и съвсем ненужно да подвикна: „Сигурна ли сте, че ще се оправите?“

„Истествено!“, подвикна ми на свой ред тя леко смутена, без да се обръща, и продължи неравноделната си крачка към извора на моите поруменели бузи.

„Истествено“, повторих си на ум. Усмихнах се неволно. Тогава ми хрумна най-невероятната асоциация, която някога ми бе хрумвала. А аз съм от тези чалнати чешити, за които да правят асоциации с банални неща е нещо като правенето на въглероден двуокис за нормалните хора. Направих асоциация с тоалетната. И не защото току-що се бях почувствал все едно някой е отворил кенефа, докато аз клеча вътре. И това ми се е случвало. Но не. Съвсем спонтанно в съзнанието ми се превъртя лента – от ония баналните ленти, които се превъртат в главите на разни герои от филмите в моменти, когато животът им виси на косъм. Само дето при мен нищо не висеше (е… почти), а въпросната лента се превъртя назад до един точно определен момент от детството ми. Момент, който се повтаряше многократно, почти ежедневно, в един период от живота ми. Превъртя се главозамайващо бързо, без да спира никъде по пътя, и рязко се закотви в тоалетната на нашия апартамент в стария панелен блок. Там, прилежно заключен, със смъкнати гащи и доволно изражение, седях аз – 11-годишен – с книга в ръка, вършейки съвестно природния си дълг. Разлиствах книгата – без да си плюнча пръстите, смятах го за неуважение към хартията и никога не съм го правил – а до мен стърчеше цяла купчина други книги. По това време – книги-игри. Бяха голяма мания сред малчуганите на моята възраст, купувахме всичко, което излезе и ги четяхме, или както ние му викахме – „превъртахме“ – по няколко пъти всяка. Просто всеки път историята беше различна. Това е чарът на този вид книги. Моят ритуал в тоалетната обаче беше винаги един и същ. Взимах няколко произволни книги-игри от лавицата в моята стая и се заключвах с тях в тоалетната. Не влизах без причина, разбира се, но съчетавах необходимото с приятното. След като така или иначе ми се налага да поседя малко на едно място, защо да не запълня времето? На тези години въображението е във вихъра си, хормоните все още не са взели превес, а свободното време се проточва сякаш с векове. Телевизията, от своя страна, е все още нещо интересно и вълшебно. Когато влезех в тоалетната с един куп книги под ръка, вече не бях себе си, а се превръщах в популярен водещ на изключително интригуващо телевизионно предаване, в което представях нови заглавия от света на книгите-игри, обсъждах ги със себе си и четях на глас избрани откъси. Предаването не се съобразяваше с ритъма на природата и с все по-настоятелното клатене на бравата отвън, а продължаваше докато не ми омръзне. Постепенно тоалетната започна да става свидетел и на истинско четене на истински книги, след това и на писане (пишех стихотворения, разкази и други такива – с две думи: клозетно творчество), а у нас все повече се споменаваше словосъчетанието „втора тоалетна“. Или поне „пикай в банята“.

Какво правех всъщност там? Освен оче- (или трябва да кажа „носо-“) вадното.

Наблюдавайки отдалечаващата се точица, която до преди минути беше приела облика на възнатоварена жена, интересуваща се от пътя за гарата, аз осъзнах какво всъщност съм правил там, в онзи момент от лентата – в кенефа, с книгите. Там, на порцелановия стол, аз съм откривал смисъла на живота. Квинтесенцията на човешкото съществуване – там, където човек е човек в пълния си блясък. Свалил досадните доспехи на цивилизацията, свободен от лепкавия до погнуса поглед на общественото око, сам със себе си – искрен, безгрижен и унесено зает със своята свобода. Само в тоалетната смесвах толкова лесно и уверено естественото с изкуственото. С изкуството. Сватосвах ги, а те се взимаха в обятия и се целуваха жадно, без дори да усещат миризмата. Не е ли най-естественото нещо на света човек да грабне първата изпречила му се книга в мига когато природата напомни за своята лидерска позиция? Там вършех естественото и изкуственото без те да си пречат, без дори да се забелязват. Създавах хибрид! Вършех „истество“. Или „ескуство“. От едната страна влиза изкуство, от другата излиза естество. Истествено!

Small Ad GF 1

Извърнах глава още веднъж към жената с гарата. Нея я нямаше. Най-вероятно вече пътуваше към някое място, чиято гара е толкова банално позната и от столетия непомръднала от мястото си, че никой не би се и замислил да тръгне да обяснява къде точно се намира. Или пък – спомняйки си за собственото си експертно упътване от преди малко – все още се шляеше из тесните улички на малкия провинциален град, обсипан с есенни листа, без нито един жител или куче по тротоарите. Обърканата женица, с всичкия си багаж, изглеждаше толкова естествена пред мен в онзи малък момент, а аз толкова изкуствен и скован, че за миг ми се бе приискало да съм восъчна фигура в музея на мадам Тюсо. Тогава те ми се струваха по-естествени от мен. „Истествено!“

– Хей, какво правиш толкова рано навън? – чух изведнъж гръмогласен тътен зад себе си. Сепнах се.

– Имах работа... – смотолевих. Всъщност бях забравил защо съм навън толкова рано.

– Аха. Аз отивам до центъра за вестник. И някаква баничка, че у нас нищо не е останало след снощи.

– Снощи... А, да. – сетих се, че бях присъствал на „снощи“-то – Ще дойда с теб да се поразходя, че не ми се прибира.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Супер!

Тръгнахме бавно, с ръце в джобовете, загледани някъде към приближаващия есенен вятър. Познавахме се от деца, бяхме израснали заедно в квартала. Едно листо прелетя точно пред нас и донесе със себе си думите. Разговорът като че пое инициативата сам и върна лентата към детските спомени, основно към тези, в които двамата бяхме най-големите футболни надежди на квартала – недостижимото крило по десния фланг (аз) и железният централен защитник с безпощаден голов нюх (съответно – той). Разговор, който често ни сполетяваше – едни и същи банални спомени, които незнайно как никога не се изтъркваха и винаги им се смеехме от сърце.

– Помниш книгите-игри, нали? – направих рязък и изненадващ и за мен самия завой.

– Естествено! – усмихна се приятелят ми.

– Всъщност замислял ли си се, че всички книги би трябвало да се наричат „книги-игри“?

– В какъв смисъл?

– Ами какво представлява всяка книга, ако не просто една игра на думи? Или по-точно игра с думите. Не е ли точно това смисълът на съществуването на езика изобщо. Да си играем с него! Така или иначе не е подходящ за комуникация. В смисъл – не е надежден, прекалено е гъвкав, прекалено е модифицируем. Прекалено е интерпретативен! Никога не можеш да бъдеш сигурен дали човекът отсреща те е разбрал. Винаги би могъл да те разбере погрешно, бидейки убеден, че те е разбрал правилно. Дъвка! Дъвка „Идеал“ с картинка!

– Така, следя те...

– И след като на него не може да се разчита за това, за което принципно е предназначен – комуникацията, то ни остава единствено да си поиграем с него. Да го извиваме, огъваме, извъртаме, предъвкваме, да го накъсваме на парчета и пак да го залепваме с лейкопласт. Да го превръщаме в изкуство! Това е смисълът на съществуването му!

– Тоест, ако правилно съм те разбрал, не съществуването на езика ни разграничава от животните, а неговият смисъл?

– Точно така! Схватлив си. Ще те черпя едно кафе при леля Цеца на гарата. Като споменах леля Цеца и гарата – тъкмо преди да дойдеш някаква жена, явно от друг град, ме попита къде е гарата. Голям зор докато ѝ обясня. Виж, сега ти говоря едва ли не академично някакви врели-некипели за смисли и езици, а пред нея си глътнах езика. Как да ѝ обясня къде е гарата, бе, мамка му, кажи ми? Ами тя си е там, където винаги си е била. Да си я беше гугълнала, ебаси!

– Човече, аз телефон не знам дали има тая гара, да може човек да се обади да пита едикогаси има ли автобус, ти в гугъл я прати жената.

– Както и да е. Остави я гарата. Та зададох ѝ аз, ей така да ми е чиста опетнената съвест, някакъв глупав въпрос, и тя ми изръси: „Истествено!“

– И какво толкова? Говори меко жената. Ние пък говорим на „ъ“.

– Знам. Точно там е въпросът. Тя говори меко, ние говорим на „ъ“. Някои пък говорят твърдо. Ония пък като ми забаткат ми иде да ги ма’ана да ги прѝбия!

– Обади се тетевенската жилка.

– Да. И аз ѝ се кефя! Тоя говорел на диалект, оня говорел като селяндур... Хората си играят с езика. При това си играят на географска основа. На историческа. На местна. Пречупват спуснатия им волю-неволю отгоре език през собствения си мироглед. През собствените си патила, обичаи, преживелици, нрави. Творят! И засвидетелстват принадлежност чрез езика. Впрягат го в поводите на собствената каруца и той им служи както на тях им е удобно. Без дори да го осъзнават.

– Интересна теория, трябва да призная!

– Да! Тук е моментът да издигна моя нов лозунг-постулат: „Не е важно какъв е езикът ти, а как го използваш!“

– Това прозвуча малко двусмислено...

– Именно! Игра на думи, човече. Игра с думите.

Приятелят ме погледна с лукав поглед и изложени на показ зъби и ме потупа по рамото. Това можеше да означава само едно и не след дълго то придоби вербални форми:

– Остави кафето на леля Цеца. То се е видяло, че ще почваме с бири от сутринта...

Цветозар Цаков е роден в Ловеч, учил в Германия, а в момента завършва журналистика в СУ „Климент Охридски“. Живее и работи в София, публикува в различни български онлайн-медии.

Pin It

Прочетете още...

Хайку, копеле

Филип Анастасиу 07 Май, 2014 Hits: 8588
Умът ми се изпълва с картини, с които…

Пицария Google

Красимир Йорданов 29 Ян, 2016 Hits: 7211
– Пицария google, добър ден, слушам ви. –…

Лебедово езеро

Кристин Димитрова 15 Мар, 2012 Hits: 14872
За разлика от всички останали шефове от…