Никога не сме недостижимо далеч от онези, които мразим.
По същата логика надали някога можем да сме
абсолютно близо до онези, които обичаме.
Алберт Санчес Пиньол
Наказанието е честта на престъпника.
Хегел
Старт в Мадрид
Дали го обичам, дали го мразя – не знам. Знам само, че свределче на остра болка ме бодна ей тук, в слънчевия сплит, когато зърнах във вестника заглавието „Европа хвана атентаторите от 11 март“. Гадно прилепчива сила застави погледа ми да се плъзне от текста на статията надолу към снимките.
Лисароте, Мадрид, Брюксел, Милано – местата, където са заловени четирима от арабските терористи, причинили трагедията в мадридското метро. Разпознах го. Приличаше на всеки един от четиримата. От единия беше откраднал брадата и черната вълнена шапка, от втория – рехавите мустаци, от третия бе забърсал скулите и пронизващите тъжни очи, а дългите му неспокойни пръсти на четвъртия бяха преплетени пред гърдите, както обичаше да ги държи самият той. Опипвах разчетвореното му лице върху евтината вестникарска хартия не със кахърен сантимент, а с трепета на ожаднял за истина слепец, който се мъчи да разчете неравномерните издатини на брайлово писмо. Толкова ли беше объркан, толкова ли беше фанатичен, толкова ли беше изкрейзил, за да извърши всичко това. Преди много време ми беше дал да чета „Зелената книга“. Престъплението имаше ли връзка с нея? В дрогерията близо до спирката на метрото, откъдето на развален испански терористите поискали да купят хапчета против главоболие, са се представили за българи. Дали това е случайно? От магазинчето за мобилни телефони „Ноево сигло“ на Джамал в Мадрид, през онова лисанронско бистро в Канарските острови, където Хасан си допива кафето, преди да чуе щракането на белезниците, и след себерекламираната храброст на Мохамед пред младежите в Милано до видеозаписа с Юсеф, който улеснява залавянето му в Брюксел, виждам клонинг на един и същ човек. Той е...
Не разбрах ранните сигнали от настъпващата промяна. А доколко пък аз („и аз“, „ а аз“, „ но аз “, „ ала аз“ – също разчетворен) съм наред, след като съм бил мълчалив свидетел и своеобразен участник на преобразяването му, не мога да преценя? Питам се къде е моят дял в голямата човешка трагедията и не е ли време вече да се предам на испанската полиция? Те там не си поплюват. Ще ме приберат като едното нищо. Могат и да ме запратят в същата килия на оня с черната вълнена шапка и рехавите мустаци. Някои близки мои хора, отдъхвайки си, ще заявят, че си го заслужавам. Съвсем... А в килията той ще извърти бадемово кафявите си очи към мен така, че бялото от очната ябълка почти да изскочи навън, и ще потупа с дългите си пръсти по постелката на леглото: „Седни тук до мен...“.
Коридор 1.
1.1.
Седнах до него. Не го познавах. За пръв път го зървах, което си беше доста странно, защото ми беше вече седмият изпит. Подложих под себе си чантата и се смъкнах върху студената мозайка на коридора, така както той вече го беше направил преди мен. Не повдигна глава от любопитство, кой сяда до него. Явно му беше все едно. Очевидно вниманието му бе приковано от подовата мозайка. Чувствах главата си съвсем изпразнена кофа, а не трябваше. Битката все още не беше приключена. Аз също се втренчих към пода, докато погледът ми се фокусира върху застиналите камъчета от мозайката, за да усетя как подсъзнателно ги сортирам и подреждам по цвят.
– Мамка му, скаларна е – промърморих почти на себе си – прилича на скаларна...
Едва сега съседът ми прояви признаци на живот и поклати утвърдително глава.
– Съвсем скаларна матрица е ....
Стресна ме с изненадата, че разбичканото ни съзнание вижда в мозайката едно и също. За малко невежите ще поясня, че скаларната е диагонална матрица, чийто елементи по главния диагонал са равни.
– И колко много точки на сгъстяване....
Налага се ново извинение към знаещите за припомнянето, че а наричаме точка на сгъстяване на редицата, ако всяка негова околност съдържа неограничен брой елементи на редицата. Вече е задължително да се изкаже и теоремата на Болцано-Вайерщрас, че всяка ограничена редица има поне една точка на сгъстяване, от което на човек може да му призлее. Не на всеки естествено...
– Много – този път аз потвърдих констатацията и допълних: – Майсторите са си разбирали от работата, а може би и от математика са разбирали
– Баща ми прави мозайки не по- лоши, съвсем нелоши...
Сега съседът беше извърнал цялото си лице към мен, за да видя огромните му бадемови ириси и изпъкналите очни ябълки.
– Значи си случил на баща – казах убедено. – Но дали тази сутрин ще случим на добър край, никой не знае. Казвам се Игнат.
Подадох ръка и почувствах силата му. Пръстите му бяха дълги и тънки.
– Боби. Няма страшно...Ние сме от добрите, нали знаеш?
По-късно щеше да се окаже, че е много далеч от „Боби“, но не е искал да ме притеснява излишно. От първия си поглед го оприличих на Фернандел, само че лицето му беше доста по-издължено и слабо, а брадичката – по-остра. Усмивката му беше същата, а и едрите зъби, все едно че току-що излъскани с паста „Поморин“, веднага ми припомниха филма „Враг № 1“, та се засмях.
Той ме погледна учудено:
– Не сме ли добри?
– Добри сме – отвърнах, като се опитах с длан да затисна усмивката си, тъй като оголените бели зъби завзеха пространство пред мен и приликата с комика стана още по-натраплива
Двамата почти едновременно се бяхме справили със задачите. След петнайсетина минути в неравномерни интервали, все едно извадени от центрофуга на перална машина, започнаха да се точат един подир друг и останалите колеги. Който е преодолял бариерата на задачите, го чакаше теоретичният изпит пред Професора. А това си беше независимата променлива, наричана още аргумент. Такъв аргумент, който пораждаше съмнение и несигурност. В кухата ми глава дрънчаха глупави и несвързани дефиниции. Твърдят, че в математиката се работило предимно с еднозначни функции, но ако настроението на Професора се впримчеше в някоя от тях, тя едва ли би могла да бъде еднозначна. Дали бурестото му тяло е възседнато от умерен сутрешен махмурлук, дали предишната вечер е валяло успокоителен дъжд, или нервно е трополял върху балконната му тераса, дали тази сутрин слънчеви лъчи не надничат с нагло любопитство под нервните му клепачи и дали някоя ослепителна колежка не го е поздравила достатъчно ласкаво – всичко това влияеше страховито и пагубно върху настроението му. А резултатите си бяха непредвидими. Опитах се да го обясня на Боби, но вероятно информацията не беше нова за него, защото някак си невинно отвърна:
– Нали знаеш, всяка функция, която не е алгебрична, се нарича трансцедентна и въобще не трябва да ти пука?
Защо бе избрал точно трансцедентната, а не рационалната или монотонната, не се и напъвах да отгатна. Ясно бе, че ситуацията стимулираше да се говорят само перверзни простотии, но той го правеше своенравно. Останалото се прожектираше като забързани кадри на стресиращ филм. Асистентът пусна в залата първите петима и щедро ни посочи разпръснатите билети върху масата. Снощи бе валял досадно упорит дъжд, но днес слънчице ненатрапливо надничаше през удължените прозорци, колкото да разбуди надеждата у нас. След двайсетина минути Професорът връхлетя намръщен. Сякаш с отвращение се изсули изпод намачкания си шлифер а ла Коломбо и докато се настаняваше на неустойчивия спрямо тялото си стол, една късопола колежка излетя към вратата. От първото изречение на следващия храбрец веждите на екзаминатора се пречупиха, при второто изречение отвори уста като сом, изваден от водата, а на третото захвърли книжката на пода и изкрещя:
– Скоро да не съм ти видял физиономията, чу ли?
Третият „късметлия“ беше Боби. Той беше два пъти и половина по-висок от изгонения предшественик и когато седна пред Професора, главата му се извисяваше доста над него. Не улових първата фраза, нито втората. Успях да зърна само как лицето на преподавателя се променя. Отначало гледаше стърчащата глава над него с рутинно недоверие. След това по устните му като слънчево зайче пробягна усмивка. Да, май Професорът наистина се усмихваше и все по-широко, и все по-открито. Моят познат размахваше пред него дългите си ръце, докато изпитващият не затръска изпъкналото си коремче и не заповтаря през смях:
– Ама наистина ли така каза? Стига, бе! Не може да бъде! Истина ли е...
Няма да си кривя душата, смехът ми се виждаше нелеп, дори обиден за моето положението. Само който не познава симптомите на изпитния бълвоч, когато оскъдният остатък в собствената ти кратуната така се е разлюлюшкал, че не можеш да формулираш едно нормално изречение, само той не би могъл да вдене как я бях втасал. Нямах колебание, че ще ме споходи участта на първите герои. Разсъждавах си кротко и трезво дали да изчакам да запратят и по мен студентската книжка, или да развея бял байрак без бой. В същото време моят нов познат така шумно и сърдечно се сбогуваше с Професора, че оставаше да се цункат по двете страни и да извадят кърпички, за да изтрият влагата от очите си. Пълна отврат. На излизане Боби ми вдигна поощрително палец. Устните му бяха така разчекнати от усмивка, че да се видят корените на зъбите, откраднати от Фернандел. Хубави зъби! Прекрасни! А на всичко отгоре, преди да затвори вратата, се изцепи умопомрачително:
– Нали ти казах, ние сме от добрите! Ще те чакам отвън.
Ако ми беше наблизо, като едното нищо щях да го сритам по кокалчетата, но вместо това ме призова Професорът:
– Хайде бе, момче! Докога ще те чакам! Наближава вече ракиено време! Дай да видим какви са ти въпросите! – и преди да чуе покъртителното ми, мрънкане се наведе към Асистента, за да узнае бележката от задачите. – Петица, много добре, много добре...
Усетих, че въобще не е склонен да ме слуша, и като че ли получих просветление. Когато забавях говора, той довършваше изречението или ми задаваше помощни въпроси от сложността на избор между „да“ или „не, като „да“-то е преднамерено посочено. Бързо получих обратно студентската си книжка, без да проумея дали афишираното приятелство на Дългуча не е оказало влияние за оценката. А имаше ли значение този факт? Дали не беше предчувствие и прогноза?
– Как е? – нетърпеливо ме запита Боби, стъпил здраво върху странната мозайка с цветни камъчета, подредени в скаларна матрица, каквато вероятно майстореше и неговият баща.
– Ние сме от добрите, от много добрите. А как позна? Трябва да черпя.
Умирах от любопитство да узная, колкото може по-бързо, как така успя да омая онази независима променлива. Глождеха ме и други въпроси...
– Фасулска работа – нали така се казва ? – и дълъг език облиза онези познати едри откраднатите зъби.
1.2.
Качихме се на 280-цата и унгарското превозно творение като пъргава гъсеница се затътри по пътя от Дървеница към Центъра. Бяхме стъпили точно в средата на барабана, който с въртеливо движение поемаше всички криволици и завои, а набръчканата свръзка между двете тела на рейса се събираше и разтягаше като вехт акордеон „Велтмайстер“. Трудно удържахме при друсането телата си прави. Политахме ту към едното перило на барабана, ту към другото. Шофьорът ли караше бързо, дупки и завои ли подбираше нарочно, не стана ясно. Ние се блъскахме, кривяхме, подпирахме, но на никого не му идваше на акъл, че можем да се преместим на по-спокойно място между седалките.
– Та седя си аз трети час в края на Варна и си махам отчаяно с ръка – започна своя разказ Боби въпреки налудничавите ни движения върху барабана на рейса. – Парите бяха свършили. Не можех да взема рейс обратно за София и автостопът бе последната ми надежда. На всичко отгоре започна и да ръми. Работата съвсем мрачна.
Денвър, Денвър, ще стигна ли някога до теб? Веднага се присетих за един герой, чието най-славно пътуване предстои, след като се покатерва на камион с отворена каросерия, където са се излегнали шест седем момчета, а шофьорите, русокоси фермери от Минесота, прибират всяка жива душа, срещната по пътя. Почти физически усетих ситуацията. Боби си е вдигнал яката на ризата с илюзията, че ако не му е по-топло, поне дъждът ще го пръска по-малко. Всичко е сиво и навъсено. Небето се е сляло с морето. Недалеко от гърба на Боби реват морските вълни и блъскат тъпо тъпи чела във варненския пристан, все едно че е огромна порта, за да предизвестят настъпването на всемирната скръб. Безнадеждност, в която може да се удавиш в сив дъжд и неизплакани сълзи от самосъжаление. Точно в този момент тъмносиня кола разплисква локвата пред него, за да омокри с допълнителни кални капки дънките му. След като го е подминала, колата спира, а след това бавно се връща назад. Предната врата се отваря, за да чуе „Изволите“ или нещо подобно. Не изчакал повторна покана, а веднага се напъхал вътре. Побързал да благодари и да похвали колата.
– Па дóбро е возило, али време ние дóбро.
Съгласил се, макар да му се сторило, че малко странно говори шофьорът. Колата била „Пежо 304“. Дизел. Боби се впусна в обстойни обяснения. След време щях много по-добре да опозная тази негова склонност. През далечната 1812 година в общината Еримонкур, департамент Дуб, в местността Су- Крате мелницата на Жан-Фредерик и Жан-Пиер Пежо се преобразува във фабрика за листова стомана и часовникови пружини. Подскачането ни в автобуса ме облекчи да пропусна някои досадни подробности около Арманд Пежо, който първоначално майстори велосипеди и мотопеди, преди да почне да прави коли. Прескачам и много години, за да докарам до 60-те, когато дизайнът е осъществен в Италия и това можело да се узнае от „Пежо 404“, който подчертавал класическия модернизъм и добрия вкус на новия имидж. Същият модел през 63-та печели състезанието в Източна Африка, следва автоматична скоростна кутия, предно задвижване, четири независими колелета, дизелов агрегат....
Не можех ни най-малко да отсея какво Боби е получил като информация от гостоприемния водач, който милостиво го е прибрал в дъждовния мрачен ден, и какво самият е набавил впоследствие. Тази прекомерна автомобилна фактология ме дразнеше, но за щастие само я подочувах. Разбрах все пак, че стопанинът се е гордеел с колата си, карал бързо и твърдял, че машината няма въобще да се разваля, ако не променя скоростта. След като е потеглил с 90 километра в час – с толкова трябва и да пристигне. Това естествено у нас си е било само пожелание, тъй като сума ти мепесета (моторни превозни средства) му се изпречвали на пътя и непрекъснато му убивали скоростта. Когато за пръв път смъкнал прозореца и се разкрещял:„Где си кренуо, пичка ти материна?!?“, Боби направо се стреснал и стегнал. Не изминали още няколко километра и от страничен път без предимство изскочила зелена лада и врагът по пътя получил благословията : „Бог те убио, где се тако гураш?!?“. Почти почнал да попривиква на попръжните. Даже и дъждецът спрял да ръми, а-а-а и слънце да се покаже, в душата на пътника почнало да се просмуква благост и спокойствие. Придрямало му се дори, но изведнъж поредните крясъци тотално го отказали от тихи сънни занимания:
– Йебем ти сунце, и снайку, и сестру, и све окучани! Па и Бога ти йебем!
На пътя, като гъба след дъжд, изникнала криволичеща конска каруца, накачулена с две жени, пет деца. Смугъл левент размахвал безгрижно камшик връз хилаво конче. Пежото се опитвало да го задмине ту отляво, ту отдясно, но все не успявало да избере правилната посока, тъй като движението на каруцата било непредсказуемо. Най-накрая, след като операцията приключила, собственикът на колата издумал за изпроводяк: „Йебем ти крнтийу що возиш“!
Когато нямало препятствия по пътя, шофьорът си бил съвсем нормален. Сърбин, преподавател в университет, говорили даже съвсем обикновени неща – за природата, морето, хората. И кебапчета обсъдили, и шопската салата, и плескавицата. Боби свенливо му признал, че бърза да се прибере за изпит по математика. В този момент сърбинът пуснал кормилото, плеснал двете си длани, после почукнал с юмрук по главата си, преди да се похвали, че има страхотен колега от София. Математик, професор. Името му – пълен съвпадеж с това на бъдещия екзаминатор. Свалям му шапка, говорил с нескрито възхищение събеседникът, размахвайки ръце, съвсем забравил за кормилото. Той , вика, е голям човек не само защото е великолепен учен, но и защото носи пиене повече от мен, а и псува повече от мен. Щом той ще те изпитва, непременно трябва да му носиш поздрави от Джука Николич и да ме извиниш, че не съм имал време да му се обадя. Нали ще го направиш?
И преди Боби да получи шанс за обещание, че ще изпълни заръката, Джука натиснал педала на газта, изравнил колата си със сребрист Мерцедес, измъкнал половината си тяло през сваления страничен прозорец и почнал да нарежда: „Йебем ли те у гузицу, кретену йебан, где си залетео као педер!”. Още малко останало двете коли да се блъснат една в друга, Боби впил ръце в седалката и замижал. Оказало се, че онзи с Мерцедеса на три пъти засичал пътя на темпераментния сърбин, докато му изчерпил всичкото миролюбие. Останалите епизоди потънали в безпаметността от нервен бяг на крайпътните дървета, отдалечаващи се задминати коли и уплашени очи. Почти пред припадък незвездният стопаджия се смъкнал от пежото още в покрайнините на столицата. Раздялата им била огласена от жизнерадостно хълцукане на клаксон, а ръка през прозореца на пежото се вживявала в крило на прелетна птица. Абсурдно беше дори да си помисля, че след няколко години същата кола ще има шанс отново да се появи по странен начин в моя живот.
