От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 04 box

 

Бях забравил, че с жена ми решихме да предоставим известна самостоятелност на дъщеричката ни. До днес винаги я придружавахме – по-често жената, но и аз, поне два пъти седмично – и до училище, и на английски, и когато ходи на плуване. Най-накрая решихме, че не само не можем, а и не трябва винаги да сме около нея. Причината да забравя за съвместното ни решение е съвсем банална. Преди три дни приех нова поръчка и вече работех по нея. Тази сутрин попитах жена си защо още не е облечена.

– Детето ще закъснее за първия час, ако те чака. Май ще трябва да я закарам с колата.

– Не помниш ли какво решихме за днес?

– Татко, сама ще отида на училище – обади се Мими. – Откога го чакам този момент. Вече съм в пети клас.

– Забравил съм! – признах пообъркан аз. – Не искаш ли от утре да тръгнеш сама на училище? Един ден по-късно.

– Не! – отсече категорично тя. – Днес. Обещали сте ми!

Погледнах часовника си – закъснявах – и отново въздъхнах. Този път да покажа, че съм съгласен. Но докато слизах с асансьора и после навън, когато се отправих към паркинга да взема колата, се усъмних, че съм готов да оставя дъщеря си точно този ден сама да се оправя с опасностите, които я очакваха първо в претъпкания автобус и после, когато тръгне по дългата и стръмна улица към училището. Качих се в беемвето, погледнах часовника си, вдигнах очи и към минаващите рейсове. Извадих бокса, който смятах да използвам тази сутрин, и го поставих на седалката до мен. Раздвижих пръсти, размачках ги. Разтрих с длани лицето си, за да се освежа допълнително.


Small Ad GF 1

Започнах да се занимавам с изпълнението на „сухи“ поръчки не само защото дълго време бях без работа. Но и заради убеждението, че от такъв като мен има нужда. Защото у нас освен закони, договори, устни уговорки, мъжко ръкостискане – всичко, което подпомага движението на парите и човешките отношения, – има нужда и от някой плесник, подсещащ удар по дебелия врат, два-три ритника или юмрук в носа. В по-тежки случаи, когато обикновено става дума за повече пари или за наистина проклети изроди, използвам бокс с три шипа или обвита във фолио метална тръба. Границата между „повече“ и „много“ пари е съвсем тънка. Но повярвайте, аз я определям доста точно. Другата граница – между „суха“ и „мокра“ поръчка – е ясна в крайните си варианти. Може да я преминеш само защото си замахнал по-широко с металната тръба, а боксът се е плъзнал и е влязъл между ребрата, без действително да си го искал. Но и когато се налагат по-груби действия – трудно е да накараш когото и да било да извади парите, които вече е сложил в джоба си, даже ако не са негови, – се стремя да преценявам рисковете хладнокръвно и премерено.

Днес беше дошъл подходящият момент да изгърбя един тип. Поръчителят, негов бивш съдружник, дори не обясни за какво ще го удрям.

– Той си знае! – каза. – Но понеже е гьонсурат, трябва да бъде засегнат основно, как да кажа, до кокал.

– Кокалът да се счупи, или само да се нарани? Тарифата, предупреждавам, в двата случая е различна.

– Парите нямат значение. На този етап нека да го постреснем.

– Какво ще кажете за удар в плешката?

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Разчитам на вас. Вие решете.

– Или предпочитате в ключицата – продължих с уточненията аз. – Но ви предупреждавам, че тази кост е по-крехка.

Целта в случая беше да го уплаша достатъчно, защото по принцип не вярвам на щедрите обещания. Парите нямат значение само когато те е страх, че и теб може да те сполети същото, което си поръчал на доскорошния си съдружник. И затова бръкнах с палец във вдлъбнатината зад ключицата му, от което той буквално подскочи. Изчаках да си спомни, че в случая само трябва да избира, и внимателно преместих ръка върху плешката му.

– Тук, да, в плешката – изрече бързо той. – Мисля, че ще свърши работа.

Преди да се разделим, за доказателство, че е „узрял“ напълно, искаше да ми даде предварително цялата сума.

– Имам ви пълно доверие, господине – съскаше мазно той. – С отлични препоръки сте.

– Не приемам цялата сума по принцип – отсякох аз. – Една трета в началото. Останалото, когато изпълня каквото съм обещал.

– Както кажете, господине. Както ви е най-удобно.

През последните два дни по цял ден следях маршрутите на въпросния тип. Опитвах се, като анализирах изражението на лицето му и начина, по който се движи и разговаря, да преценя кога шансовете ми са най-големи. Бях готов, както обикновено, за всякаква изненада. Не се осланям изцяло на първоначалната информация. Що се отнася до конкретния случай, и двамата, поръчителят и бившият му съдружник, бяха еднакви боклуци. Независимо от естественото ми отношение към подобни типове – отвращение, неприязън и дори омраза – в този момент голямата част от съществото ми беше насочена към изпълнение на задачата. Не забравях и русата си дъщеричка, Мими, която днес за първи път изпращахме сама на училище.

Представих си я в претъпкания с пътници рейс – с огромна раница на гърба – как се оглежда неспокойно. Колко пъти съм я предупреждавал какво може да ѝ се случи. Заради настоящата си работа опознах всички изроди, които изпълзяха през последните години. Виждах ги как се промъкват от най-отдалечените краища на рейса и се събират в плътен обръч около нея. Вместо да съм наблизо, за да ѝ помогна, тръгнал съм да върша работа на някакъв крадлив комсомолец. Поведението ми може да изглежда непрофесионално. Но след като става дума за детето, не ме интересуват нито професионализмът, нито дори парите. Сега виждах единствено Мими, заобиколена от дрогирани мангасари, които протягат ръце към телефона, окачен на вратлето ѝ, а тя само кротко рони сълзи.

Излязох с пълна газ на улицата и подгоних рейса, който тръгна от спирката пред очите ми. Задминаха го и продължих с висока скорост. Задминах още няколко рейса. Знаех, че каквото и да е станало вътре, най-опасно е на спирката, когато слиза. Там ще е кулминацията и развръзката. Спрях на подходящо място, от което да наблюдавам слизащите, и зачаках. Разчитах да я забележа отдалеко, залепила както обикновено носле на стъклото. Накрая не издържах и излязох от колата. Бях готов да се качвам във всеки рейс, докато намеря наркоманите, които си представях как я обират. Но я видях – с огромната раница на гърба, съсредоточена – говореше по телефона, най-вероятно с майка си, и кимаше с русата си главица. Изчаках я да се отдалечи, като през цялото време се движех по широка дъга. Дори ако се обърне, трудно ще ме забележи. Щеше да се обиди, ако разбере, че не съм я оставил сама да отиде на училище. Наблюдавах я как пресича на светофара, като през цялото време стисках палци да не тръгне с някой идиот на червено. После се върнах и отново се качих в колата.

Изчаках още една смяна на светлините и чак тогава подкарах. Допусках, че още на следващия ъгъл към нея ще приближи някой с неспокойни очи. Винаги гузен в присъствието на възрастни. Но сега лесно заговаря русото момиченце. Пита я как се казва. И кога за последен път е яла сладолед. Вчера, бе изроде! – чувам се да крещя отдалеко. Сега ще видиш за какво става дума. Но Мими, поприведена, за да върви по-лесно, продължи храбро по тротоара. Раницата се поклащаше при всяка нейна крачка. Карах бавно и през цялото време на подходящо разстояние – хем я наблюдавах внимателно, хем тя не ме виждаше. Скоро бях почти сигурен, че малките гаменчета с провиснали дънки и размъкнати фланели с надписи ще я наобиколят. И ще пребъркат джобовете на якето ѝ. Но те се разкрещяха, размахали ръце над главите си, и затичаха покрай нея. Дъщеря ми се обърна след тях усмихната.

Погледнах часовника си. До началото на първия час оставаха още петнайсет минути. Бяха напълно достатъчни да пристигне навреме, ако нищо не я спира по пътя. Нагоре имаше само редки минувачи, които се движеха по отсрещния тротоар. Никой не я закачаше. Дори уличните кучета, събрали се на глутница пред месарницата, не се разлаяха. Скоро вече се намираше на сравнително безопасна територия. Малко по-късно наблюдавах как пресича асфалтирания двор на училището. Срещна приятелката, с която седят на един чин, и хванати за ръце, двете весело заподскачаха.

Въздъхнах няколко пъти и чак тогава забелязах, че към мен заплашително приближава някакъв дебеланко.

– Ти какво правиш тук? – попита той.

– Изпращам дъщеря си на училище.

– Тогава защо ти е това желязо в ръката?

Забелязах, че шиповете на бокса, който бях поставил в колата на съседната седалка, сега стърчаха между пръстите ми.

– Професионална деформация – обясних, след като се досетих, че това е бодигардът на училището: беше с униформа. – Много се извинявам за безпокойствието.

– Какво означава това?

– Историята е прекалено дълга.

Прибрах бокса в джоба на панталона си и с наведена глава тръгнах обратно към колата.

Палми Ранчев е български поет и писател. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Автор е на стихосбирките: "Шапката на скитника", "Манхатън, почти събитие", "Парцаливо знаме", "Хотелска стая", "Среднощен човек: биографии" и "Любовник на самотни улици и запустели къщи". Носител е на няколко второстепенни литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици.

Pin It

Прочетете още...

Рязан

Марин Дамянов 11 Ян, 2013 Hits: 26463
В казармата много бързо разбрах, че ще ми…

Порт Мариел

Красимир Дамянов 30 Авг, 2010 Hits: 9279
Започвах да пиша това писмо два пъти.…

Стрелци по стихове

Федя Филкова 26 Окт, 2010 Hits: 8605
Днес най-после беше решила да отвори малкото…