Една дърта-предърта проскубана кукумявка – а всяка кукумявка, навършила онзи ден 573 години е точно такава, нали?, – вместо да си лови нощем бръмбарчетата, жабчетата и мишлетата, както би подобавало на почтената й възраст, причаквала зад някой ъгъл окъснели минувачи и плахо питала:
– Ей, момче, ще ми дадеш ли, баби, две/пет/двайсет/петдесет[1] стотинки за телефон?
Очите й изпускали зелен фосфорен огън и затова на минувача му се сторвало, че го е заговорил газов котлон, който го кани да си свари на него яйце. Той започвал да тършува из джобовете си за яйца, но според правилото на Хомски-Чомски, гласящо, че ако търсиш едно, винаги намираш друго, вадел ту монети от две/пет/двайсет/петдесет стотинки, ту монети от две/пет/двайсет/петдесет стотинки, ту пък монети от две/пет/двайсет/петдесет стотинки.
Дъртата-предърта кукумявка отново подхващала:
– Ти, баби, може вече и на сто, двеста или триста години да си и да не си в първа младост, ама и на четиристотин или петстотин да беше, за мене щеше да си си момче. Като те гледам, можеш правнук да ми бъдеш, та ще ме прощаваш, дето те заговарям така направо. Я ми кажи, обичаш ли приказки?
През това време минувачът обръщал и последния си джоб и усмихвайки се малко виновно, разпервал ръце:
– Много съжалявам, но не ми е останало нито едно яйце. Връщам се от танцова забава и там, знаете, като ни свършиха конфетите, взехме да се замеряме с яйца. Но щом настоявате така любезно, ще нагрея върху вас две-три монети по две/пет/двайсет/петдесет стотинки и ще ги глътна вместо хапчета за изпотяване. Ще ми дойдат тъкмо навреме, защото излязох запотен от танците, а през нощите вече застудява и като нищо може да ме втресе.
Минувачът изваждал няколко монети и ги слагал на зеления фосфорен пламък. А кукумявката продължавала:
– Веднага разбрах, че обичаш приказки – то на лицето ти е написано, баби. Затуй сега ще ти разкажа една хубава приказка с щастлив край, която ще те научи на много неща:
Баба и внуче
Ръсел морис – пиърс;
емпсън остин: ричардс.
Лотман, шкловски мукаржовски
хавранек юус, малиновски?
Проп тинянов – фрай,
бюлер... Трубецкой!
Дъртата-предърта кукумявка се усмихвала благо и литвала с предъртите си крила, монетите под предъртите й клепачи звънвали, а минувачът си оставал на улицата с разперени ръце и продължавал да се извинява:
– Наистина ужасно съжалявам, но не ми е останало и пукнато яйце... Свършихме конфетите и – прас! прас! – почнахме с яйцата... Иначе с най-голямо удоволствие... Но още утре аз бих могъл да намеря съвсем пресни яйца и...
Щом съмвало, дъртата-предърта проскубана кукумявка влизала в една телефонна кабина, напъхвала слушалката в предъртото си ухо и започвала да пуска от очите си не зелен фосфорен огън, а монети по две/пет/двайсет/петдесет стотинки, които телефонът лапал по-лакомо и от малко кукумявче.
Скоро около кабината се натрупвала навалица. Най-отпред заставали децата; те притискали нослета о стъклото на кабината, а в ръцете си държали кошнички с пресни яйца, грижливо покрити с бели везани кърпи. Зад тях се изправяли майките и татковците, които носели купички с майонеза, гърненца с чер пипер и сол, стъкленици с олио и връзки мерудия. Най-отзад се облизвали дядовците и бабите със салфетки на врата. Те тракали с лъжици и вилици и размахвали тави, тенджери, чинии и тигани. А най-отзад се гушело едно русоляво момче-лондончанче, което искало да изучи бита и душевността на българския народ, та затова навсякъде носело един много дебел „Българско-македонски и македонско-български речник”, от който сричало: „А: ахмак – ахмак, Б: бунак – бунак, В: варак – варак, Г: гьобек – гьобек, Д: дирек – дирек, Е: елек – елек...”
Около обяд долитала и правнучката на нашата познайница – една млада-премлада пригладена кукумявка на 321 години и четири месеца. Тя първом мятала копнежен поглед към момчето-лондончанче, а после почвала да блъска по телефонната кабина и да вика:
(вариант за деца)[2]
Стотинки дай тозчас,
предърта кукумявко,
среднощна просякиньо,
стотинки дай тозчас!
Ако се инатиш,
съдбовната ти тайна
на всички ще разкрия,
ако се инатиш!
(вариант за възрастни)
Съдбовни вощеници
Земя като една човешка кожа.
В Гранитово стоя, в Гранитово.
Пендарите и пафтите звънят.
Менци и опинци,
чакмаци и куйруци,
кобиляци и мотовиляци,
угари и Угърчини звънят на
1
6
6
!
Живожарица
и
самосъд!
Ура! – Смърт!
Ура! – Смърт!
Скулест хан на кулест кон –
Омар, Токту, Паган, Симеон –
без
билет
за Кремиковци!
Изсичането на Лонгоза
ужасно като Пиринска балада!
Като виждала внучката си, дъртата-предърта проскубана кукумявка грейвала от щастие и казвала:
– О, мила, скъпа, безценна, ненагледна моя млада-премлада, гладена-пригладена внучко-правнучко, още ли не си заспала, прабаби? Та слънчо откога изгря, палавнице, а на теб още ти се играе! Хайде ела, ела на коленете ми, прабаба да ти изпее приспивна песенчица, че скоро ще се мръкне и ще трябва да те вдигам, ама като не си заспала до това време, не знам галиба как ще те събуждам довечера.
И дъртата-предърта кукумявка запявала тихичко:
Нани-на, нани-на.
Живееше богат човек в Лион (във Лом)[3]
с добрата си жена в разкошен дом.
И тук допълваме веднага
живееше човекът в Хага (в братска Прага)
без пукнат грош, ерген и без подслон.
Нани-на, нани-на,
на, на, на.
Младата-премлада кукумявка обаче побеснявала и почвала да крещи:
Я млъквай с твойто „на”
и бързо дай стотинки,
че иначе юмручно
ще бъде мойто „на”![4]
Дъртата-предърта проскубана кукумявка пущала нова монета в телефона и се смеела добродушно:
– У-у, лудетино, заспивай мари! Е хайде, от мен да мине, ще ти кажа и една приказка, ама веднага след това ще заспиш, обещаваш ли? Слушай тогава:
Приказка за китаеца, който седял по турски
Имало едно време един китаец, който седял по турски. И както си седял по турски, китаецът си повтарял: „Китаец аз съм, а седя по турски”. Това много го учудвало и тогава той започвал да се пита: „Седя ли аз, китаецът, по турски?” И понеже бил философ, китаецът се замислял дълбоко: „Как бих могъл по турски да седя, когато съм китаец стопроцентов?” След много дълги размишления той заключавал, че си струва един китаец да седи по турски, защото след време хората ще си спомнят за него и ще си казват: „Един китаец бил седял по турски”. Ето защо китаецът, който седял по турски, най-подир облекчено извиквал: „Седи, китаецо, по турски!”
От ярост на младата-премлада пригладена кукумявка й излизала пяна на човката. Тя изблъсквала баба си от телефонната кабина, скубела я по особено болезнен начин за стотинки и доста невъзпитано й ревяла, та се късала:
(вариант за деца)
О, чуйте всички вий
на тази кукумявка
съдбовната й тайна,
о, чуйте всички вий!
Тя слуша нещо уж,
а всъщност за прищевки
стотинките ми пръска –
а слуша нещо уж!
Защото близо век
тя нищичко не чува!
Да – глуха, глуха, глуха
е вече близо век!
(вариант за възрастни)
Космогонии
Ние – уморените от чудото,
ние – силните на нощта,
ние – ренесансовите мъже,
ние – певците на палинодии,
ние – щастливо пльоснатите в тинята,
ние – остриганите битълсоведи,
ние – мъже и съпрузи на жената Мария,
ние – неидентифицираните летящи пълзящи субобекти,
ние – славеите грачещи в търбуха на Тато,
ние – пишещите хайку за вълци,
ние – постмодернистите на пост[5] до трактористите,
ние – аз, ти, той, тя, то, ние[6], вие, те...
– Ех-ех, добри хора – оплаквала се дъртата-предърта проскубана кукумявка, докато перушината й хвърчала на всички страни под ударите на младата-премлада пригладена кукумявка,– помогнете ми! Помогнете ми, баби! В чудо съм се видяла с тая пуста моя внучка – не мога да я приспивам тая сладка моя лудетина! Няма насита тя на приказки, брей! Чува, като й казвам да заспива, ама хич не ще да слуша. Та затуй аз, дето вече никак не чувам, по цял ден слушам приказки по телефона и после й ги разправям, белки заспи. Излиза, значи, че да чуваш е едно, а да слушаш е съвсем друго, нали, баби?
Момчето лондончанче преплюнчвало русолявия си перчем по нашенски и с вдигнат указателен пръст сричало от речника: „...Ю: юмрук – юмрук, Я: язък – язък”. Сред народа около телефонната кабина подрипвал един пастор от Източното крайбрежие и подвиквал в микрофона: „Нито един българин в ада!” А хората клатели разбиращо глави и пеели бодро на три гласа:
О, да, то се знай, съвсем друго е
варени яйца да си хапнеш
варени яйца на салатка,
варени яйца с майонезка,
варени яйца с мерудийка,
варени яйца с чер пиперец,
варени яйца със солчица,
варени яйца пърженки,
варени яйца варенки,
варени яйца на очички,
варени яйца на тавичка,
варени яйца на чинийка,
варени яйца на тиганче,
варени яйца на иху-ху,
варени яйца на иха-ха...
[1] През 1984 г., когато бе написана приказката, уличните телефони работеха с монети от две стотинки, по-късно от пет стотинки, днес от двайсет стотинки, след месец от петдесет стотинки. Б. а.
[2] Петдесет и тримата редактори, на които показах приказката, бяха единодушни, че тя е много хубава, но не е ясно дали е за деца или за възрастни, поради което любезно отказаха да я публикуват. Настоящето обяснение премахва този проблем и допринася за същественото повишаване на идейно-естетическите качества на предлаганата творба. Б. а.
[3] Петдесет и тримата редактори бяха единодушни, че приспивната песен на кукумявката баба е превъзходна, макар и малко неясна, но й липсва родният елемент. Прибавеното в скоби е израз на пълното ми съгласие с тези добронамерени забележки на бдителните редактори и допринася за същественото повишаване на идейно-естетическите качества на предлаганата творба Б. а.
[4] Липсата на вариант за възрастни лесно може да се компенсира. Достатъчно е на това място читателят да прочете половин страница от някой класик и после да продължи с приказката Б. а.
[5] и молитва Б. а.
[6] аз, ти, той, тя, то, ние7, вие, те
7 аз, ти, той, тя, то, ние8, вие, те
8 аз, ти, той, тя, то, ние9, вие, те
9 аз, ти, той, тя, то, ние10, вие, те
10 Понеже хартията я има, за да я няма, тази творба остава fragmentum. Sorry! Б. а.