Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Чужда земя, новият роман от Румен М. Еверт

Чужда земя разказва историята за разпада на личността на художника Андерсон и неговото постепенно пропадане в един фантасмагорчен свят, който в края на краищата се оказва отражение на действителността – но за Андерсон това разбиране идва прекалено късно.

Действието на романа се развива в английското графство Норфолк, първата част в селска къща, разположена между гора и река. Тук са се оттеглили Андерсон и съпругата му Сара, за да се справят с екзистенциалната криза, в която е изпаднал бракът им. Но Сара е изчезнала внезапно и Андерсон се страхува, че може би я е убил. С надеждата да си спомни какво се е случило, но също и като един вид изкупление, обезщетение, той се опитва да постигне хармония със заобикалящия го свят, но не успява. Природата, все по-буйно разгръщаща се с напредването на сезона, започва да го притиска все повече, а разстроената памет му играе зли шеги. Той се чувства преследван. Но кой го преследва? Собствената гузна съвест? Или може би е жертва на някаква интрига? Когато открива снимка на влюбено усмихващата се Сара, позираща пред средновековна воденица, той решава, че е намерил отговора. След устроеното от него аутодафе, един вид пречистен от силата на огъня, Андерсон се впуска в търсене на съпругата си – и на непознатия, който му я е отнел.

В своята своеобразност и странност Чужда земя е радикален роман, предизвикателство. Тук става дума за принципната самота на човека, за неспособността на мъжа да обича, болестната му заплененост от Ерос и неговия близнак, Танатос.

Това е кратък роман, съставен от три различни по стил части. Общото между тях е преливането между реалност и фантазия, настояще и минало, възприятие и спомен. От началото до края си текстът е определян от поетиката на мита.

Отделните нишки на действието са само привидно слабо свързани едни с други; подобно на класическа трагедия, романът е внимателно композиран, всичко в него се движи по посока на една определена развръзка. Мрежата от думи е гъсто преплетена, а езикът, може би дори повече от сюжета, примамва читателя и го води (надолу, така да се каже) към сложния подтекст и изобилието от алюзии из областите на литературата, изкуството, мита, фолклора и така нататък, чието разшифроване сигурно ще очарова образования читател.


Small Ad GF 1

 

2014 08 Evert-Chuzhda-Zemja

Румен М. Еверт - Чужда земя

ИК „Жанет 45”, ISBN: 9786191860548, Цена: 13.00 лв.

* * *

Откъс

Превод от немски: Емилия Драганова

Theatrum mundi

Всяка вечер в хотелския бар на Пик цареше голямо оживление, застаряващи ромеовци, провинциални чичковци, кръчмарски философи, както и един ушат скорец, който закъсал португалец носеше на лявото си рамо, до един на средна възраст, вкупом луди по Кейт, даже птицата. Забелязваше се склонност към причудливото и всеки си имаше съкровищница с историийки, от която безмилостно грабеше. Пиеха мощно, пускаха мръсни вицове, хвърляха безспир заровете винаги с една и съща миза: ракия. Кейт, неизбежната фльорца, ги подшишкваше. Беше суетна като котка и независимо от облеклото си излагаше на показ много рамо, много крак, много бюст. Никой не си позволяваше да интимничи с нея, тъй като се намираше под смръщената опека на Пик, а настроенията на хотелиера бяха непредсказуеми. Сега той често киснеше зад бар плота с подути очи и четинеста брадичка, наливаше необщително и скъпернически, прибираше недоверчиво парите дори на солидни длъжници, току поглеждаше многозначително към стенния часовник, който неумолимо тиктакаше, показвайки наближаващия край на работното време, мълчеше навъсено и забраняваше да се играе, щом някой посегнеше към чашата със зарове. Тогава безмълвно-мрачното му присъствие тегнеше над помещението като заплаха, докато и най-големите веселяци не се изсулеха крадешком през задната врата. Имаше обаче и други нощи, в които Пик плуваше на вълните на еуфорията. Под техния гребен естествено кипеше гняв. Толкова подразбра пришълецът, гледайки отстрани. Седеше отделно от другите, с гръб към бара, стоически изяждаше каквото му поднасяха с бутилката съмнително бургундско, благодареше, плащаше, учтиво хвалеше Мейзи, готвачката, и се качваше в стаята си. Само че рядко, преди да е поръчал втора бутилка и бавно да я е изпил до дъно, глътка след глътка с вкус на корк. Пред него, по посока към морето, висеше огледалото на нощно черния прозорец. Светлините в него пламтяха като огньове на плажни пирати и очите на пришълеца проблясваха в жълто, сякаш съзнанието му бе заето със зли помисли или с опасна любовна връзка.

Дълбоко деколтирана, Кейт се навежда към пиянски потреперващите мустаци на Клайв. Белите ѝ гърди се тресат в черната пача на прозореца. Направо да ги схрускаш. Да ги схрускаш. Две тежести. Един щик. Другият обожател, провинциален гениталмен, алкохоликаристократанастомист, залита към задника ѝ, пардонбездаискамцелувамвиръка, изломотва поръчката си и декламира със сонорен глас:

„----------------------; ... бе създадена сякаш
за любов, чувстваше, че принадлежи на оногова,
когото бе избрала: какво се говореше или вършеше другаде,
не я засягаше. – Тя нямаше от какво да се бои,
нито надежда, мъка или обич,
защото тук сърцето ѝ туптеше.“

Стансите, абсурдният им стенторски лайтмотив, заглъхват върху сцената на неговия черен театър, изцеждат се като кръв – като кръв от едно най-сетне, най-сетне туптящо сърце, което някъденикъде е туптяло за него. Чарът на Зулейка, мъхът на Камила. Една дума, хиляда образа. Така функционира винаги то, неговото ревю от лъжи. Но защо никой не нарушава мълчанието? Всички слушат запленени, всички слушат омагьосани. Затаили дъх. И пришълецът спира с ръка времето – белият бюст на Кейт се разтапя в примигващия огън на неговите зеници. Пик измърморва язвително, сграбчва протритата кожена чаша, заровете политат. Alea eiaculata est. Скорецът заграчва с подозрително-южняшки акцент, какъвто господарят, такъв и домашният любимец, подскача нагоре-надолу, нагоре-надолу по рамото на доста мургавия португалец: от огледалото в нощта, от нощта в огледалото: „Тук сърцето ѝ туптеше.“ Всичко живо се смее, времето на стиховете отмина, крайно време беше. Заровете се търкулват от косматите ръце на Пик, троп-троп, троп-троп, троп-троп, на бар плота. Какво обявяваме? Дама. Дама? Дама! „Пет знойни дамички!“, издрънчава стъклото. Готварското туловище на Мейзи захлупва бар табуретката, синът ѝ – тоест Клайв – безпомощно бръщолеви нещо на голобялото рамо. Което ледено студено разрязва фантазията на пришълеца, разрязва черното огледално стъкло на прозореца, пада в море от нищо. Байронистът дирижира цинична кантата в прослава на Мейзината мушмула отпреди, от времето на „Кингс Крос“, когато дамата е била млада и луда, но само за пари в брой, любов: сори. Някакъв майтапчия изпрасква шест аса. Вече нищо не се получава. През това време пришълецът мачка света в шепата си, превръщайки го във хумиден глобус. Всички тези глобуси! Отмества чашата и бутилката по-далеч от себе си, и вазата с пъстрите изкуствени цветя, прави място за своите шаржирани герои, Клайв, Кейт, Пик, Мейзи, Байрон, португалеца, подлата азиатска птица, хора, място за играта, която той, така да се каже, внимателно поглъща от сигурното място в ложата, както пиещият опиум – лауданум. Ето че всички те заиграват пантомима за негова угода, пред огледалото на нощта. О, колко ги обича, своите малки-малки кукли, дори брат П., чиято уста сега отваря хоризонтална дупка в прозореца. Драскотини върху ледения паркет, завихрени полички, вдигнати поли, смъкнати гащички, потна пораснала брада, резки от бръснач, как се асоциират картините, колко нахакани, колко недвусмислени, колко влажни: преследващи вечно едно и също, добре, че никой не знае...

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Туксърцетоѝтуптеше! Туксърцетоѝтуптеше!

Там! Точно там, където Пик неволно се хваща за чатала. Пришълецът знае как се чувства тоя тип, каква случка ще му се случи скоро (стига да има кураж). Толкова е лесно да въртиш една жена на пръста си, женските вярват чисто и просто на всичко, тоест в началото, когато има защо. По-късно... е, в живота нищо не се дава даром. Те, твоите камбанки, звънят, идва му да извика на мухльото, звънят с убийствено-бурен възторг: Тя идва, идва, ииидва! – (Барабани!) – Не с теб! Е, видя ли, звънна ли ти камбанката? Отведнъж Пик вижда навсякъде съперници, даже скорецът, който с портокаловата си човка разбърква на каша свещения въздух около нефритената грива на Кейт, събужда демона в него. Каша. Цимент. И краката завързани. Палецът надолу: в морето! Което шуми в черното огледало, блъска се догоре в стъклото. С очите си пришълецът изписва на прозореца самодоволно предупреждение към хотелиера: Верността, с която тя се кичи, е невидима; и се ухилва злорадо. Пик, не пълен тъпак, вдига показалец, оставя осколките на анекдот да се пръснат в дупката на нощта. Пришълецът се засмива: Давай. Пик отвръща с кимване от кулисите, приведен като горила, размахал ръце, всички ние сме троглодити. Младолик нехранимайко, решен да бръкне под гащичките не на друга, а на Кейт. Ръцете на Пик като крила на вятърна мелница. Кожената чаша се премята, заровете се понасят във въздуха, политат, окрилени от една мисъл, в чашата на пришълеца и се разтварят: вале спатия. Байронистът се захилва неопределено, мустаците на Клайв треперят, хорът измучава: Закон и ред! Законът разцепва стъклото в очите на пришълеца без усилие, все едно е диамант. Обсидиан. Кръвожаден жрец. Женски сърца. Женско мляко. Кейт кърви сластно от ухо до ухо, човекът, който се смее. Никога незарастващата пурпурна рана.

– Тук сърцето ѝ туптеше! Тук сърцето ѝ туптеше!

Как помпи, млечнобялото ѝ сърце; как набъбва изпод роклята, набъбва, насочено към нейния герой. Отпечатъкът от палеца на Пик избледнява върху бялата ѝ шия. Пришълецът копнее за битка, схватка в огледалото, скришом намигва на Мейзи, курвите са единствените почтени жени, в чийто седми двоен джин пада и умира, без да пририта, смехът на хиена. Кървавочервената ухилена физиономия на Кейт. Старата рана. Червеното ядро на света. А ако ядрото се обезкръви, какво ще остане тогава? Пришълецът се държи за масата, чува страха си, навън, в откритото черно море, чиито ръбове горят. А Пик се усмихва, сякаш е прозрял играта в огледалото, играта на криеница... Твърде жив отведнъж става театърът, твърде близо актьорите, той пожелава да изпотроши кулисите. Устните му тънка желязна черта, скулите потреперват като на екзекутиран на електрическия стол. Другите си шептят, надсмиват му се, тайно му хвърлят безсрамни и нахални погледи, а малодушните му щения капят като през сито в нощта. Турбуленции. Усмивката на Кейт се бракосъчетава с тази на Пик, подла двойна усмивка, опърля устата му. Яд, кураж. Картини, картина след картина след картина, калейдоскопична мозайка от мултиекспозиции. Странни вибрации, тази двойна усмивка, предназначена изцяло за него. Или вижда собствената си усмивка? Ето пак две страни, две различни глави. Или те искат нещо? Да речем, да го отведат от този пущинак на топло. Глупаци! Виното се сгъстява върху небцето му като кръв. Съсирено като кръв, на вкус като кръв, раната на Кейт. Вещицата! Тя шепне. Тя намига – а по-късно те се оплакват; по-късно вечно хленчат, тези... Пик се усмихва с нея, сега може да си го позволи, герой и гладиатор. Ръка върху бедрото ѝ. Ръката на Клайв? На Байрон? Двамата трябва да се подпрат, да се подпрат на чашите си. Зноят на Кейт вони чак до морето, тя иска повече, иска да види кръв, животинския двоен акт върху прашния терен на арената, обесения, който изпъва тяло за сетен път, за нея, всички жени, все-жената отсреща в ложата с театралния бинокъл върху смръщеното носле, нейният зной изпотява стъклото, искри танцуват по него като във Валпургиевата нощ. Чудати шеги. Причудливи желания. Троп-троп, троп-троп, троп-троп – заровете се търкалят в слалом по дървения бар плот. Кой плаща? Кой печели? Кой губи? Кой се отказва? Банкноти се вадят с върховете на пръстите от тънки портмонета. Плът и пари се бракосъчетават и се кръщават с джин. В името на фалоса, вулвата и... Пришълецът се изплюва в очите на действителността и простодушно обърсва лицето си. Пурпурни устни се издуват срещу него в цинично „О“. Нощни пещери. А ръката – коя ръка? – се всмуква от чернотата, от морето, потъва.

– Тук! Тук сърцето ѝ туптеше!

Той, воден от покорство и подлост, иска да изтрие с целувка потта от веждата ѝ. Вече усеща стегнатата ѝ вагина, топлите пухкави пръсти, меките влажни устни, оголените ѝ зъби, зъб след зъб, мелнични камъни на сластта. Мъртви листа, хумус при хумуса, целинà. Мъжът и жената не се срастват чрез нищо, не се съединяват чрез нищо. Въпреки това новатастаратановата жажда. „Бараж!“, реве хорът. Сега хиляди ръце по тялото ѝ; не: по чашата със заровете, по бар плота, по чашите, зъб до зъб, чаша до чаша. Победната физиономия на Пик се слива със знойната момичешка муцунка на Кейт. Бисексуална маска. Транссексуална, неопределена, отворена към всички страни. Тя го разгорещява, тази хлапачка. Проклето либидо. Ще ти покажа аз. Ще ти го вкарам. Ругае той без звук, без устни, скришом. Дава ѝ имена, влага думи в устата ѝ. Да, време е да продължи пътуването, търсенето. Малко багаж, само известна вина и памет, същият стар баласт, който междувременно се носи едва ли не сам. Отново го тегли надолу, надолу към долината. От какво се страхува? Няма какво повече да загуби. Тъй че точка по въпроса! Трябва да разруши театъра, непристойната пиеса в неговата латерна магика на границата между къща и море, между око и съзнание, едно хвърляне, едно движение на ръката и пръстите, например този черен пепелник там или вазата...

– Имам една молба.

Дългите почернени мигли пърхат кокетно, меката ленива уста го поздравява влажно с добре дошъл.

– Моля? – Недоверие, страх и надменност в гласа му. Бузите му се зачервяват. С показалец изтърква потта по дланите си, оформяйки черни рулца.

– Имам една молба – повтаря Кейт и се прави на смутена, което не ѝ се удава много-много.

Той стисва устни. Погледът му се лута, с крайчеца на едното око следи сцената (или тя внезапно се е превърнала в зрителна зала?), с другото – Кейт. Вижда я двойна. Двойно по-могъща е застанала до него. В прозореца троен ред от чифтове очи, чифтове уши, цинични тънки устни. Отново се изчервява, този път от гняв.

– А по-точно много ми се иска да пипна брадата ви. Може ли?

Болезнен спомен. Само шега, дори не и това – и колко кардинално я бе заличил от паметта си. Седеше встрани на мястото си до прозореца и гледаше отвъд училищния двор и игрищата, към група кестени и черен облачен юмрук, надвиснал застрашително над безлистните корони на дърветата. Пръстите ѝ се разтвориха и щракнаха като паст на морски звяр, чудовище от плейстоцена. От този юмрук се кълбеше пушек и захранваше с чернота небесния покров, който като механично контролирана желязна плоча се спускаше все по-надолу към дърветата, към земята. В стъклото на прозореца се срещаха световете, от една страна, учениците плуваха подобно на риби по сцената на акватеатър, а от друга – облаците щурмуваха толкова стихийно, толкова необуздано, толкова свободно... Той можеше да диша, изплъзнал се от изпаренията на класа, тези сладко-кисели изпарения от пот и кожа и тебешир. Като собственик и обитател на прозореца беше автаркичен, крал, там живееше в реалност, създавана с негова помощ. Колко прекрасно беше, че е отделèн, сигурен в собствената си вселена, и все пак единен с външния свят, който както презираше, така и бленуваше. И тогава това момиче, пачаврата на класа разруши мечтата му. Вечно жените. Или правеха нещо, или, още по-зле, отказваха да го направят. Колко безсрамна беше, колко коварна и безсрамна, колко оскърбителен въпросът ѝ, този просташки, просташки въпрос, толкова просташки, че той не се осмеляваше да го зададе даже сега, след всичкото това време.

Бдителни чифтове очи, конспиративни мутри. Е, добре, той няма избор. Хълбоците ѝ, току пред побелелите му от гняв устни, миришат влудяващо. Къде е била снощи? Не, беше тихо, остана тихо, само старият познат шум на мислите му нощ подир нощ до сутринта. Бързо плъзва поглед нагоре по тялото ѝ. Бялата лебедова плът на гърдите ѝ е покрита с фина влага; също и меката гънка между устата и носа. Толкова нежни косъмчета, като крачка на паяк, геми.

Внезапно той кимва и се усмихва прецизно, в очите ѝ не ехидство, а несигурност. Плахо, едва ли не детско любопитство. Предпазливо, методично, сякаш проверява качеството на плат, Кейт хваща брадата му с два пръста. Поглежда надолу с крайчеца на окото си, сега смутена и неуверена. Пришълецът разбира. Окуражава я, развеселен разиграва цинични пантомими, Кейт се включва. И тогава забравят за другите, само за миг, ала какъв изключителен миг, интимен и невинен. Ако можеше да задържи този миг, мисли си той... Тя отдръпва ръката си.

– Едно пени за мислите ви!

Той ѝ хвърля снизходителен поглед: глупачка.

– За мен – прошепва тя и кокетно, и злобно, – за мен си мислехте, нали?

Сега му се приисква да я нарани, изпитателно се вглежда в шията ѝ. Клати глава. Арогантно, това винаги има ефект.

Тя го перва – леко – през пръстите.

– Изобщо не сте галантен. – Това го е чел някъде. – Май вече никак не ви харесвам.

Чевръсто ѝ предлага цигара и огънче. Тя ядосано изпуска дима през носа и ъгълчетата на устата си, но решително стиска ръката му.

– Хубава запалка. От истинско сребро ли е?

Пришълецът кимва; дръпва ръката си. Тя го стрелва нахакано с тъмните си очи. Той неволно се засмива. Смехът извира от дълбините на гърдите му и изпълва цялото помещение. Завладява го комична, направо космична еуфория, сякаш след продължителна обсада е превзел смятана за непристъпна крепост. Лоша работа, ей-богу.

– Ще ме почерпите ли? – пита Кейт без капка срам.

– Ама разбира се.

Кръчмарят налива, прибира парите и пита предизвикателно:

– Една игричка?

– Играта свърши. Аз спечелих. Не го ли проумяхте?

Отначало всички се вторачват в него, със зяпнали уста. После взрив от смях. Пик, надвит, свежда глава. Кейт енергично трясва пресушената си на един дъх чаша на бар плота, обгръща с мека ръка раменете му и доближава уста до ухото му:

– Хайде, разправяйте. Кой вятър ви довя тук, всички сме тооолкова любопитни. Ама без да шмекерувате! Инак ще ви оскубя брадата.

Пришълецът вдига рамене и пуска заровете в чашата. Тя размахва заканително пръст.

Той се предава.

– Търся една къща.

– От балкона? С далекогледа?

Той се засмива. Тъпкано ще ѝ го върне за тези думи.

– Точко така! Ударихте в десятката, ма бел!

– Ъъ, ма бел ли? Как се казвате всъщност? – Кейт сбръчква чело. – Не сте се записали в книгата за гости.

– Тук никой не го прави – заявява невъзмутимо той, взема чашата и търкулва заровете.

Публикува се със съгласието на автора.

Румен М. Еверт е немски писател, преводач и издател, тясно свързан с културния и литературен живот на България. Автор на множество литературни творби, сред които „Bob Marley“, Herrsching 1981, „Die Distel“, München 1992 „Nur Stückwerk, lauter Scherben“, Berlin 2008, „Die Immigrantin“, Berlin 2009. Два от романите му – „Имигрантката“ и „Чужда земя“, са преведени и публикувани на български език в издателство „Жанет 45“. Заедно със съпругата си Недялка Еверт той е редактор и издател на поредицата „Балкани“, излизаща в берлинското издателство Dittrich.


Pin It

Прочетете още...

Терористите

Палми Ранчев 26 Авг, 2016 Hits: 8349
Опитваше се да върви сравнително спокойно.…

Я по-бодро!

Джеръм К. Джеръм 28 Мар, 2020 Hits: 3677
Невероятно, наистина, но просто не мога да…

Целувката

Златко Енев 24 Мар, 2008 Hits: 21752
Аз съм най-щастливият мъж на света.Знам, че…