От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 01 Krasi Damjanov

 

Откъс от недовършената книга на Красимир Дамянов „Испания“, последна част от трилогията, включваща още романите „Дневникът на една пеперуда“ и „Студентът по хармония. Балада за Виктор Пасков“

 

Заминах за Бангкок на двайсет и пети октомври хиляда деветстотин деветдесет и трета година. Една от най-дългите в живота ми. Междувременно Бил Клинтън бе поел кормилото в Съединените Американски Щати от стария Буш. Чехословакия се бе разпаднала без кръв, докато войната в Югославия бушуваше от близо година. Идеше редът на Босна, а след нея и на Косово. Когато стигнеше в Македония, ансестралната ми земя, щях да се запиша доброволец. Жестокостите, извършени на Балканите изпълваха страниците на европейския печат. Музиката на Горан Брегович заливаше ефира – нищо, че беше сърбин или може би точно затова. Една покъртителна история за двама влюбени – Адмира Исмич и Божко Бъркич, бошначка и сърбин, застреляни по средата на моста Връбна от снайперисти при опит да избягат от града, обиколи света. Нарекоха ги Ромео и Жулиета от Сараево. Починаха Дизи Гилеспи, Кобо Абе („Жената от пясъците“), Борис Христов (гениалният бас) и Цола Драгойчева, някогашна членка на някогашното Политбюро („баба Цола“), която направи така през седемдесет и трета, че да загубя година и половина в казармата за разлика от теб, галеникът на съдбата.

Но загуба ли беше?

Ако се наложеше да воювам, а нещата отиваха бавно натам, я за България, я за Македония (която е част от България в съзнанието на нашия род, както знаеш) – поне щях да знам как се прави. Това си мислех нерадостно докато се подстригвах в бръснарницата на Маркез де Корбера преди заминаването ми за Бангкок, а като станах от стола, в синия двуреден окъсял костюм от захода на социализма, с внушителния си ръст, високо подстриган и с оголен тил и сноп все още черна четка на темето, приличах повече от всичко на барета в отпуск, макар и да бях служил в инженерни войски и най-малко на международен журналист.

Никой не ме изпрати.

Кацах на летище Шипхол, Амстердам, най-голямото в Европа, около седем часа вечерта. Беше ми хладно в остарелия шлифер на татко, който пазех от пристигането ни в Мадрид. Колкото повече време минаваше, толкова повече чувствах диво, разяждащо безпокойство. Опитвах се да мисля на английски, но в главата ми звучеше полски. Стига да беше полски, разбира се, а не някаква „линга словена“, езикът на който говорехме като млади по Черноморието с туристките. По дяволите, нали щяха да не прашат във Варшава! Постепенно, някъде преди полунощ чакалнята започна да се изпълва с дребни, нисички хора от азиатски произход с чанти и торби в ръце. Тук-таме някоя цветна чалма, каквито помнех от младостта си, когато през Централна гара София гастарбайтерите пътуваха за Западна Германия да положат основите на Задоволеното съвременно западно общество.

За да се окуража, започнах да си повтарям доводите на Йосиф:

– Те са малки, подкупни и приказливи. Ти си Голям, Неподкупен и Могъщ.


Small Ad GF 1

Чувствах как изпълвам стария двуреден костюм до пръсване.

– Макар и проницателни, не бива да почувстват смущението ти.

Нямаше да им позволя. Можех да се справя с трима от тях. Бях Ван Дайм.

– Говорят пиджин инглиш, какъв е проблемът ти? А ти на всичко отгоре си и писател.

Бях. Имах повече английски думи в главата, отколкото полски. Само за седмица щях да го наваксам.

– И най-важното: следвай указанията ми по телефакса! Останалото ябълкарката го знае.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Имаше предвид координаторката ни там, родом от Мичиган.

Моля пътниците за Бангкок да се подготвят за отвеждане към самолета – изведе ме от унеса ми съобщение на английски, от което нищо не разбрах и се отправих по-скоро по усет с всички към изхода, но дребните човеци, на които до преди малко се чувствах пълновластен господар, така жестоко ме изблъскаха, че се озовах на края на опашката. Никога не бях пътувал в по голям самолет. Имаше два или може би три етажа, както ми се стори в стресовото състояние, в което се намирах.

Но в същото време – и в по-тесен.

Дали защото беше разчетен за размера на пътниците по източните аеролинии или се бях уголемил под внушенията на Йосиф Даидов, главния ни редактор, но на петорната седалка мястото ми бе в средата и до мен се намести не виетнамец или китаец, а огромен африкански моряк, който моментално заспа и ме затисна с туловището си, та трябваше да го прескачам до края, за да ида в тоалетната. Не че бях расист, но единственото хубаво, което мога да си спомня от това безкрайно пътуване, единственото смислено и полезно нещо освен вечерята, беше показването на маршрута след всеки филм (гледах „Беглецът“ с Харисън Форд и още пет други филма) очертан със синя дебела черта на екрана върху картата на света.

Беше вълнуваща, тази груба начупена линия с малкия самолет накрая, пълзяща по земното кълбо. Първо Европа, почти до Москва, после надолу, надолу през средна Азия към Хималаите, още по надолу и когато след десет часа най-сетне нощта свърши и се разсъмна, и видях онова, което никога няма да забравя – меандрите на Ганг, по пътя си към Бенгалския залив да се вият величествено под мен, – разбрах едно: всеки поглед е едно откровение, всяко пътуване има видима и скрита цел.

7.

На летището не ме чакаше никой.

(Спомних си вица от времето на студената война за шпионина, който, когато парашутът му не се отворил, с тъга си помислил, докато падал: „И ако сега не ме чака и джипа долу, хубаво се подредих!“)

Нито американка – дълго се взирах в неколцината бели жени сред посрещачите, – нито служител от администрацията на хотел Рийджънс, нито дори някой хоп с грижливо написан на ръка надпис „М-р Дамианов“. Никой. След половин час разхождане обсаден от рой досадни водачи на четириколесни и триколесни таксиметрови автомобили, „Мистъл! Тук-тук, Тук-тук?… Масаж?“ особено настървено крещяха последните (тук-тук, щяха да разбера по-късно, наричат от Индия до Африка странните триколки със сандък за пътниците), се обадих в Хотела и след хиляди извинения ми изпратиха шофьор. Пътуването ни отне около час. За да ти опиша хаоса и нечовешкото задръстване, в което попаднах, ще кажа само, че регулировчиците бяха с противогази! Седем реда коли от едната и седем от другата бавно се влачеха по магистралата, разнебитени сиви здания от предградията с алуминиеви дограми, тук-там някой храм в дъното между тях и над всичко сиво небе и чудовищна влага. Влагата ме прегърна още със слизането ми от самолета, облази голотата ми под ризата и полепна навсякъде, за да остане до края на престоя ми по кожата. Спомних си Хавана, но тогава бях двайсетгодишен и ми беше все едно дали съм сух или мокър, потен или чист.

Хотелът ме потресе с изискания си вид. Бях смаян от гостите – махараджи, паши и шахове с по дванадесет жени наредени една след друга в индийска нишка, богати западни граждани в безупречни костюми и разноцветни коктейли в ръка, дами с воалетки и кученца. В един момент помислих, че съм попаднал в друга епоха и друг свят. А когато ме отведоха в апартамента – салон, спалня с кабинет и баня с басейн колкото хола ни в Елипа, окончателно изстинах; беше станало грешка, недоразумение, бяха ме сбъркали с друг! По двуметровия матрак, състоящ се от няколко етажа възглавници, имаше посипан цвят от лотос, а на масичката до него купа с тропически плодове.

Изкъпах се срамежливо в единия край на басейнчето и си легнах да спя, като се надявах никога повече да не се събудя. Преди това четиримата или пет прислужника напуснаха безшумно моята обител, без да знам нито как, нито с колко да ги възнаградя. Нито пък имах с какво: до края никога, нищо не платих – разписвах се, бях попаднал в комунизма, плащаше за всичко Мери Мак’Колин. Червенокосата ябълкоберчака от Мичиган. Все още не я бях видял и, вече буден, криво ляво навързал началните фрази на представянето си, когато телефонът до главата ми иззвъня. От другия край на жицата гърлен женски глас изстреля неразбираема тирада с още по-неразбираем американски акцент. Разбрах, че трябва да сляза на етажа ѝ, имах записан номера на стаята ѝ, нахлузих чиста риза, костюма и полетях към долния етаж. Позвъних.

– Какво правиш тук? – изумено ме погледна тя. Беше възпълна, наистина червенокоса и с лунички и по ръцете, още по нощница и с разпуснати коси.

– Защо?

– Казах ти долу! Във фоайето. След половин час! Защо идеш сега?…

– Извинявай, не разбрах точно къде – оправдах се. Истината, е че не бях разбрал нищо, но така, един срещу друг, май нямах проблем; последното малко ме окуражи.

– На колко си години? – подозрително попита тя след кратко мълчание.

– На четиридесет и пет. Защо?

Мери почти се свлече надолу по стената и отметна трагично глава като Медуза, преди да ѝ я отсекат:

– О, боже! Пращат ми стогодишен старец, при това женен!

– И какво? Да не ме е газил трамвай! – ядосах се вече и аз.

Изглежда не ме разбра, защото глупаво попита:

– Трамвай?

Изобщо, всичко тръгна наопаки между нас от самото начало.

– Май не си много в час и с английския – отбеляза небрежно тя като се поотпусна на вечерята, задълбочена в менюто.

– Говоренето не ми е проблем, само чуването. Особено когато ти крещят по телефон. Въпрос на някакъв дребен дефект с обертоновете, мисля. Дори и на български не разбирам текстове на песни, например.

– Сигурно е от възрастта – сбърчи нос тя.

Никога не се бях чувствал стар дотогава. Само това ще ти кажа.

Помниш Зорбас. Когато Антъни Куин, от филма, доста по-стар от мен между впрочем, купи на младото момиче от бардака, дето не му обръщаше внимание, шампанско и всичките рози на продавачката на цветя. Нещо такова трябваше да направя и аз и да ѝ взема акъла, но за зла участ никой не мина с цветя, а алкохол не близваше! Веднага започна да се държи с мен покровителствено и властно като с подчинен.

– Внимавай – предупреди ме, когато си поръчах от онези гигантски, виолетови скариди, които в Мадрид продаваха само по Коледа на баснословни цени и се наричаха като италианските жандармеристи – „карабинери“.

– Казваш го заради цената ли?

– Не. Сосът – посочи менюто. –Дъ смол хот чили пепърс. Чушлетата отстрани, три на брой са!

Наистина на всички ястия в менюто имаше отбелязани някакви тънки, грациозно извити като „фа“ ключ червени чушлета, степените на лютивост, предположих, но въпреки всичко реших да постъпя като в романа на Казанзакис и поради липса на рози, да ѝ натрия носа по нашенски:

– Поръчай ми с пет! – казах дрезгаво.

Щеше да види тя стогодишния старец на какво е способен!

Имах предвид не само чушлетата. Щях да се прежаля. И ако не бяха проклетите карабинери, може би всичко наистина щеше да бъде като по Казанзакис: „Малко лудост трябва в тоя живот, началство“! Но ефектът от соса беше тъй чудовищен, смехът ѝ толкова писклив и оскърбителен – какво ли се бе изписало на лицето ми? – трябва да съм бил наистина жалък в мига, който хукнах към тоалетната, уловен за устата, защото като плати и изчака малко да се съвзема, тя просто си тръгна, без да съм в състояние да я последвам в апартамента. Вече не беше нужно да ме гази трамвай, не, а ѝ не помня имаше ли в Бангок или не, за да се хвърля под него. Ужасът беше влязъл през устата ми като огнен меч и щеше да ме чака на другия изход нажежен до бяло.

8.

Работата ни започна с посещение в пресцентъра на премиера и офиса на губернатора на националната банка. Тайланд, някогашното царство Сиам, ми обясни Мери (Сиамска котко! – си казах, като я гледах), за разлика от всички околни държави никога не бе владяна от никого никога. Това даваше отпечатък на начина по който любезно, но твърдо ни отказваха достъп до всичко. Нямаше никакви изгледи в близките дни да се доберем до премиера и се нахвърлих яростно в английския. Нощите си прекарвах пред СNN канал и завесата, която скриваше англоговорящия свят от мен започна бавно да се вдига. Трябваха ми седмица или две и за мой късмет се заредиха някакви празници, така че изоставихме идеята за интервютата и се съсредоточихме в проучвания.

– За да продам една страница реклама от петдесет хиляди марки, избраното с височайшата чест да бъде интервюиран директора му от теб предприятие, трябва да е осъществило приходи след данъци над четвърт милион заминалата година. Т.е двеста и петдсетхиляди долара, от които два процента се отделят за реклама. За сигурност ще съсредоточим диренията си в тези с над половин милион печалба. Това може да се види в публикациите на годишника на търговската камера, където вече съм отъпкала пътека – каза тя. – За три месеца по две интервюта дневно, ще ни трябват следователно поне сто и осемдесет, значи двеста фирми. Трудността не е в издирването им, а в проследяването на това каква се явява компанията: дъщерна, майка или смесена.

– В смисъл? – Беше около трийсет и пет градуса на сянка. Намирахме се в читалнята на търговската камера. Мери в свободна копринена блузка, аз – в злополучния тъмносин маоистки костюм, в който, съгласно Йосифовите инструкции, трябваше да „потисна“ източните ни партньори с огромния си ръст и възрастова разлика. Други новини не бях получил от него.

– В смисъл какво е участието на чуждия капитал. Защото, ако една фирма е дъщерна, т.е. напълно подчинена на друга, ще даде или не пари за реклама, решава майката; освен хотелите, те рекламират директно. Ти ще правиш точно това: ще проследяващ произхода на капиталите. Не ти е задължение, но и аз не съм детска учителка и не давам уроци по английски ей така, ясно?

– Ясно – поклатих глава. – Съгласен. По-нататък.

– Имаш две седмици да влезеш в крак с езика, нещата ще се проточат не по наша вина. Родолфо беснее, но страната е спряла до Раждането на Бащата. Рождения ден на монарха. Националният им празник. Всички се готвят за този ден.

– Добре де, какво пречи да почнем по предприятия, едва ли проучването ще ни отнеме толкова време?

Мери вдигна глава от каталога, остави за момент фишовете и присмехулно ме изгледа:

– Гледай и се учи. Президентът, губернаторът на банката, министъра на финансите са първите яки клони върху които изграждаме нашето „дръвце“. Ел арболито – каза на испански тя. – Родолфов израз за схемата на проучванията ни. Те, естествено, на въпроса ни кои водещи предприятия да изтъкнем в материала си за Форбс – имаш ли представа магнетичната сила на това име за един азиатски индустриалец?…

– Не – признах си. – Дори не знаех, че съществува такова списание…

– О, боже – разпери възпълните си, луничави ръце тя, – забравих, че идеш от Изток! Та те, имено те, политиците ще ни посочат съвсем логично ония предприятия в които под една или друга форма са собственици или имат участие зад имената на техни далечни или близки роднини. Тук това е широко разпространено: половината индустрия принадлежи на краля и семейството му и местните управници под едно или друго име. А препоръчително писмо написано от ръката им или дори визитната им картичка е нов клон по пътя към листака, където се крият златните ябълки. Така че политическите интервюта са на загуба като хартия, но от огромна полза като информация. Оттам нататък всеки ще ни препраща към своите хора по същия сигурен начин и ако с в предварителния ни списък, работата е наполовина свършена: ти ставаш от масата, сядам аз.

– Мери – казах едва ли не с благодарност. – Бъди сигурна, че ще се справя. Все пак не може ли ако намерим някоя фирма, която си струва и е в състояние да ни приеме, да не чакаме две седмици да се роди Бащата. Някоя дребна риба, но тлъстичка според критериите ти, на която да си наточа зъбите. Ще ти призная нещо – никога не съм интервюирал премиер министър. Познавах сегашният ни преди още да е, но и него не съм. Да почнем от по-ниско. Всъщност интервюирал съм само директори на комунистически предприятия около едно от най-замърсените езера в Европа.

– А ти виждал ли си тукашните?

– Директори?

– Езера. Видя ли реката? Бррр!

– Не. Още не съм имал време.

– Утре ще разгледаме града, тази вечер сме канени на Денят на благодарността в Американското посолство.

– Сигурна ли си, че съм предвиден и аз?

– Какво знаение има? Поканата ми е за двама.

9.

Навярно си спомняш оня странен червен сос с варени кестени, който ви правих години в Мадрид, всяка нова година след деветдесет и четвърта. Е, там го научих, застанал сам, като на пост до огромната пуйка с почти женски крака в Американското посолство в Бангкок. Мери ме запозна с посланика, секретаря му, със западногерманското културно аташе, за което каза, че някога е избягал от ГДР, после изчезна, отвлечена от няколко млади офицерчета от посолството. Германецът, по-възрастен от мен, много приятен и любезен, разбирах му всичко, ми прави известно време компания, но в момента, в който останахме само двамата, се огледа, наведе се към мен и без никаква връзка с това, за което говореше, мушна ме силно с пръст в гърдите и все така дружелюбно усмихнат просъска:

– Кей Джи Бииииий, а?… Ка Ге Бе! От сто метра ви помирисвам! Ауфвидерзеен!

И офейка.

Останах като посран, сам по средата на салона.

До пуйката. И се съсредоточих в соса, уж го изучвам…

Когато споделих със задавено гърло на закуска случилото се – „Къде изчезна! Защо ме заряза!“ – тя отначало се смя, после се замисли, накрая критично ме огледа.

– По-скоро приличаш на Мао Зедонг в тоя костюм и с тая небесносиня риза. Изплашил си го. Нищо. Днес ще ти поръчаме подходящи дрехи…

Не търсихме дълго. Мери се спря пред първия магазин с нарисуван шивач с метър и зад тезгяха пъргаво скочи нисък индиец: заповядайте моля! Тя дори не ме остави да си избера плат, посочи един не лош възсив синьозелен вълнен, друг черен, а имаше такива невероятни пъстри, вълнени и памучни, гладки и възлести материи! Заповядайте в четири на проба, каза индиецът, още двама подскачаха около мен, мериха и пресмятаха, и като се извини, че не не могат да ги завършат днес, се закле утре в десет часа да ми ги доставят. По обяд, ще ви чакат в стаята, сър, оставете ни номера!

– А пари?

– После, после пари! – изплашено заръкомахаха те.

Не можех да повярвам, че някой е в състояние да ушие костюм за такъв кратък срок, при това два. Баба ми беше шивачка и помнех целия дълъг отегчителен процес.

Постепенно някак свикнахме един с друг. Дори се появи между нас нещо подобно на доверие. Когато разгледах компютъра ѝ, първият лаптоп, който виждах, останах поразен колко малко използва възможностите му. Употребяваше го като обикновена пишеща машина, а не устройство, за което знаех, че може да сравнява данни, да избира, отделя и класифицира. Да мисли.

– Давай да направим нещо разумно – казах една вечер. Работехме всеки ден до към девет в кабинета на апартамента ѝ. Беше по-голям от моя и с по-хубава гледка. Към един зелен парк с езеро, до което все още не бях имал време да отида. – Остави ме да систематизирам данните, а ти после ги вкарай и ако знаеш как, ги обработи, накарай това чудо да работи. Не пиши само на него а го накарай да мисли.

Не спах цяла нощ. На другия ден беше неделя и я помолих да си почине, а аз взех всички фишове, които бяхме изписали през седмицата, справочниците и годишниците на търговската камара. Покрай въпроса „кой кого управлява“ се натъкнах на любопитни разкрития. Оказваше се понякога, че даден петзвезден хотел на брега на индийския океан, собственост на човек със звучно име, почти непроизносимо, бе не само част от световна верига – английска или американска, тя пък собственост на друга, холандска или белгийска, но и че в холдингът, който управляваше това разпростряло се по света луксозно членестоного, регистриран на остров Ман, имаше участие от 15 или 20 процента капитал съшият оня първоначален бизнесмен, трети братовчед на краля, с който, ако случаят определеше, можеше и да седнем един срещу друг и разговаряме. Но не на „пиджън инглиш“, както Йосиф ме надъхваше в нощта преди лова на азиатски тигри, не, приятелюм а на много, много по-висок и изискан английски от бащиния ти! Почти всички ръководители от държавния апарат или на предприятия и банки бяха завършили я Оксфорд, я Итън (това също го пишеше в справочниците) и кръвта ми направо се смразяваше само като си помисля в какви дълбоки води ми предстоеше да се хвърля!

– Представи си Мери – разказах ѝ като и подадох изписаните с данни таблици, – има заводи, собственост на банки, собственост на финансови дружества от пет националности, собственост, на осигурителни компании, собственост на държавни предприятия, те пък на частни и в крайна сметка, чрез миноритарни или мажоритарни участия собственици пак на част от себе си! Змия захапала опашката си.

– Е, и?

–Затворен кръг. Кого да дирим? Изумен съм! Има компании майки, татковци, дъщери, близнаци, тризнаци, фирми фантоми, фирми хермафродити и дори такива, които се размножават с пъпкуване! Флора и фауна на съвременния капитал…

– Какъв каза, че си бил преди, писател? – приближи се до мен тя. – Нали беше инженер? Добър фантазьор си си, но си избий всяка фикция от главата, ако искаш да спечелим пари. Иначе системата ти не е лоша – работи, качих таблиците на компютъра. Веднага е ясно какво търсиш и с кого си имаме работа, наистина – каза доволна. – Извинявай за първоначалната ми реакция. Но не си прави илюзии. Тоя свят е такъв.

И ме погали по ръката.

Ако не бях живял вече близо три години на Запад – и не помнех как отначало всяка по-любезна усмивка на продавачката в магазина ми приличаше на покана за правене на бебета, веднага бих понесъл бедната Мери на ръце към спалнята ѝ, за да сключим пакта за приятелство и ненападение между нашите две страни. Вратата беше само на една крачка от работната ни маса. И защо ли не го сторих!… Но Зорбас бе помъдрял, отстъпил пред спокойствието на Буда в тая част на света. Всяка сутрин той се събуждаше рано-рано от нежните звуци на един или два бамбукови цимбала. Под прозореца, непосредствено до хотела имаше мъничък будистки храм и около храма (а когато вали – под сводовете на безистена) танцуваха няколко момичета с голи пъпове в пъстри носии и цветя на шията. От съседната автогара прииждаха хора, оставяха жълти гирлянди по оградата, продаваха ги навсякъде, или по специалните колове за тая цел, слушаха за малко звънчетата, някои се молеха, други не, тръгваха си, идеха нови и всичко беше спокойно, красиво и естествено, а над всичко – безкрайното монотонно кльонкане на цимбала. Зорбас погалваше замислен настръхналия си балкански фалос в леглото и питаше като в любимия си коан[1]:

„Ще ти задам един въпрос. Можеш ли да ми отговориш?“

„Задайте го, моля“ – отвръщаше фалосът.

„Аз вече го зададох“.

„А аз вече отговорих.“

„И какво отговори?“

„А вие какво попитахте?“

„Нищо.“

„И аз отговорих с нищо.“

 

[1] дзен притча

Красимир Дамянов е роден на 25 март 1948 година в София. Първата си книга – сборника разкази „Защо няма бог“ – публикува през 1981 г. Работи като редактор в издателство „Български писател“. С втората си книга „Дяволски нокът“ (1985) става член на Съюза на българските писатели. От 1990 живее и пише в Барселона, собственик и уредник на културната асоциация Артхостал. (www.arthostal.com). „Дневникът на една пеперуда“, 2008, е първата му публикувана книга след двадесетгодишно мълчание. През 2013 излезе и продължението на „ Дневника на една пеперуда“, „Студентът по хармония“, посветена на дружбата и литературното си приятелство с вече покойния голям български писател Виктор Пасков.

Pin It

Прочетете още...

Кайнан

Филип Анастасиу 21 Май, 2014 Hits: 8573
Добре. Слушай сега тази – подхвана Халед. –…

Куба либре

Таня Рупел – Тера 31 Окт, 2012 Hits: 13621
В началото, когато се обичаха, имаше…

Храната от вчера

Мая Кисьова 04 Окт, 2011 Hits: 11506
Всичко, което правеше за него, беше хубаво.…

Ябълките

Яна Букова 01 Ян, 2010 Hits: 13577
Каза, че се надява да не я снимат в едър…