Обикаля известно време по спирката на автобусите, и не защото любопитства, докато разглежда масата на продавачката на преоценени книги или витрините на грозния метален павилион за евтина козметика. Никак не ѝ се чака, а нейният автобус както винаги закъснява. Живее почти до центъра, в стар квартал. Но рейсът обикаля дълго, докато стигне до нейната спирка. Маршрутът му е такъв, и затова с него се пътува доста по-дълго. Може да се прибере пеша, по-бързо е, но не го прави. Или го прави все по-рядко, защото в края на деня е доста уморена. Една жена на висок глас коментира с продавачката и избира лак за нокти. Лаковете са наредени по цвят. Момичето подава глава почти извън прозорчето на павилиона, за да види дали има търсения от жената. Не е ясно защо просто не си го избере сама. Ноктите ѝ са с различна дължина, лошо поддържани, с изгризани кожички отстрани. Косата на продавачката се заплита в наредените шампоани и кремове за ръце и ги събаря. После ядно излиза отпред пред павилиона и подрежда всичко отново както си е било.
Междувременно автобусът на жената е дошъл и тя изтичва да се качи в последния момент, докато напъхва лака и портмонето си в чантата.
Всичко се е случило за секунди, може би минута-две.
Продавачката се е прибрала и на спирката отново е както преди.
Тя се отмества встрани и обръща глава в посоката, от която трябва да се появи автобусът. Вече е пет без четвърт. Един от първите топли дни в края на пролетта. Слънцето отслабва в този час, но тя си знае, че ще се прибере капнала. Като се замисли, не може да се каже, че точно ѝ се прибира. Както зимата наслоява непоносимост към дебелите дрехи и стоенето вътре, така и на нея ѝ се иска нещо да се промени, нещо неочаквано да се случи и може би да я отклони от обичайния път към къщи, нещо топло и приветливо. Тук се усмихва на думата „приветливо“, защото не е от мечтателната порода. Настроения като това, което бавно я обзема в момента – предполага се, подпомогнато от закъснението на автобуса и пълната с народ спирка, ѝ е съвсем неприсъщо. Може би от времето, когато беше в гимназията, ако трябва да е точна. Няма нищо против подобни изблици, все пак човек трябва да се разтоварва от напрежението, да си позволява малки волности понякога.
Автобусът идва навреме и тя се прибира с торбичка с газирана вода и шоколад за детето, също и сладолед, ако сезонът позволява. Всичко купува на път за вкъщи, докато влачи крака по малката уличка до тях. Носи кожено черно сако и семпла, но скъпа пола – нито дълга, нито къса – точно по модата. Чорапогащникът ѝ е в телесен цвят. Обувките – винаги на ток – не много висок, но достатъчно, за да изглежда още по-стройна. Ако някой ѝ беше казал навремето, че ще работи от осем до пет, никога нямаше да повярва. Още от ученичка се занимаваше с театър. След като по настояване на техните кандидатства и я приеха в Техническия университет, театърът остана само хоби. Често ходи на премиери. Това я кара да се чувства приповдигнато и тържествено. Всички или почти всички зрители тогава се познават, поздравяват се, коментират, питат се кой с какъв транспорт ще се прибира. Тя остава до последно, до последния зрител, докато всички си отидат, а разпоредителите я подканят, моля излезте навън, трябва да си тръгвате, чакате ли някого, за да могат да затворят вратите, да ги заключат и да се приберат по домовете.
Тръгва си бавно. Не, първо стои известно време пред театъра, сякаш е там да чака някой артист да излезе от служебния вход и тя да го поздрави. Но и артистите, и всички останали са си отишли тази вечер. Всички, с които за час и нещо е била близка, защото са се вълнували заедно или поне само са гледали заедно, с вперени очи в актьорите.
„Нина:
Във вашата пиеса е трудно да се играе. В нея няма живи лица.
Трепльов:
Живи лица! Животът не бива да се изобразява какъвто е, нито какъвто трябва да бъде, а такъв, какъвто е в мечтите ни.
Нина:
В пиесата ви има малко действие, а само думи. А според мен във всяка пиеса непременно трябва да има и любов…“
Оглеждаше се крадешком в полутъмната зала – кой седи до нея, а през един стол вляво, а отпред, ей там, два реда по-напред, където ѝ се стори, че видя една съученичка. Беше ѝ интересно какви са хората, дошли тази вечер, да види лицата им, израженията им, да усети на коя реплика се вълнуват, на коя остават безразлични. Иначе в живота ѝ няма тържествени моменти, но тя не е очаквала кой знае какво.
С мъжа си се запозна на един Осми декември в „Боровец“, където бяха организирали посрещане на празника с колеги от университета. Тръгнаха си от дискотеката заедно, еднакво отегчени и позадрямали. Разходката до хотела в хладния въздух им се отрази добре. Шегуваха се. Той я покани в стаята си да изчакат заедно другите, но другите се бавеха, на нея ѝ се доспа от чашата уиски, която едвам близа цялата вечер. После той я целуна набързо и се опита неловко да ѝ разкопчае сутиена, което хем я разсмя вътрешно, хем ѝ беше хубаво, хем ѝ стана малко жал за него. Помогна му и по-късно, когато беше забравил да ѝ събуе чорапогащника и се опитваше ли опитваше да вкара нещо в нея, вече не се сдържа, изкиска се по детски, сякаш я беше гъдел. Така се провали първата им нощ, но тогава още не знаеха, че им предстоят още 17 пъти по 365 нощи заедно. Или почти. Той никак не обича театъра. Обикновено гледа телевизия или уморено заспива над някоя кримка. Дано детето успее да дръпне напред и нагоре и това непрекъснато седене пред компютъра да даде резултат… Любовта се беше разразила бурно, бързо и по същия вихрен начин изтля между взимането на детето от детската градина и алианса, между „спи ми се, не сега“ и „ще ставам рано, затова пък в събота ще пратя детето при нашите и ще бъдем цялата сутрин в леглото“. Дълго. Доста дълго не се отказа да го кани да идат заедно на театър. Винаги имаше уважителна причина да ѝ откаже. Тя също се отказа. Сега двамата с детето си деляха стаята – единият на компютъра, другият – пред телевизора.
Автобусът още го няма. Разсеяно погледна встрани към една пейка. Няколко тийнейджъри седяха и пиеха бира от пластмасови бутилки, надвикваха се, а момиче и момче от компанията се целуваха така страстно и демонстративно, че на нея ѝ стана неудобно да ги гледа и отмести поглед.
Часовникът на мобилния показваше – чака вече петнайсет минути. Страшно я заболяха краката и главата почти внезапно и едновременно. Всеки момент ще дойде, търпение. Другите автобуси сякаш напук минаваха един след друг. Погледна с крайчеца на окото си към пейката. Бяха останали само двамата, които продължаваха да обменят слюнка и да си пъхат ръцете под тишъртите. Прииска ѝ се да ги погледа по-дълго, неясно защо я привличаше това, което правят. Сети се, че никога не позволи на някой да се отнася така с нея. Така я бяха възпитали. Страстите да се потискат и любовта да е с мярка. Днес подобен морал е направо смешен, но как на тази възраст да се промени? Досрамя я, че по тялото ѝ въпреки умората пробяга някакво подобие на тръпка, но точно в този момент автобусът се зададе и тя се втурна към спирката. Множеството от чакащи също се залюля натам и после едвам се сместиха вътре. Онези на пейката останаха.
Така беше застанала – почти на един крак, че не можа да си продупчи билета и помоли едно момче зад гърба си. Тогава видя стареца. Той седеше на мястото до прозореца и беше наклонил главата си встрани. Първоначално не забеляза нищо особено – един възрастен човек се е облегнал на стъклото, затворил е очи и си почива от блъсканицата наоколо. Минаха няколко спирки и хората се поразредиха, тя застана по-удобно и несъзнателно избра позиция с лице към спящия, когото откровено започна да наблюдава. Нямаше съмнение, че спи, а не просто е задрямал. Шумът, липсата на въздух и блъсканицата не го събуждаха. По лицето му премина конвулсия, мъчителна, както после щеше да отбележи, когато си припомня този ден. Сънят, който човекът сънуваше не беше с щастлив край. Но нали сънищата нямат край – винаги се намира нещо или някой да те събуди, ако не се събудиш сам. Ако сам не прекъснеш кошмара или приятното усещане за пълнота. Така настъпва краят на сънищата.
Ръката ѝ стисна по-здраво дръжката, защото автобусът спря рязко на спирката и потокът от хора можеше да я избута навън. До нейната има още много.
Старецът
Косата му е изтъняла, но е сресана и личеше старание общото впечатление да е на спретнат човек. Само при по-внимателно вглеждане можеха да се забележат незначителни петна по ревера на сакото и по-надолу, даже две-три по панталоните, близо до коленете, които изглеждаха изпод протрития плат мършави и остри, та чак можеха да пробият тъканта, да се покажат в цялата си разтрепераност, разкривеност и жалкост, което старецът в никой случай не искаше. Той искаше да види внука си, към когото се беше запътил с този автобус, но умората го налягаше, той пропускаше заспал спирката си и продължаваше до следващия кръг на линията, когато – обещаваше си тържествено, щом се събудеше, че наистина този път няма да я пропусне. Пропускаше я, а шофьорите вече шушукаха помежду си, че всъщност той няма внук изобщо, че няма къде да отиде и вместо да стои в студения си апартамент, замърсен, с лепкав под и непочистена тоалетна, по-добре да попътува с автобуса, на топло, сред хора.
Но старецът спеше и сънуваше своя внук. Сънуваше как като малък го люлееше на люлките в квартала, как веднъж помисли, че го е загубил, а той беше клекнал зад един храст и чоплеше с лопатка земята. Да, щеше да умре тогава от ужас. Детето беше голямата му радост. Винаги си беше представял, че ще има кой да го наследи, защото синът му не захвана неговата професия на икономист, а все по театрите висеше, все актьорско майсторство кандидатстваше, а накрая си остана сценичен работник и повече пребиваваше в кафето на театъра, отколкото вкъщи. Затова го напусна тя. Малко след като внукът се роди.
Сънува, че е легнал на едно широко легло, май спалнята им, а момченцето е седнало на коленете му, издигнати като пързалка. Неочаквано за детето той отпуска леко крака и то се хлъзва към протегнатите му ръце уплашено и радостно. Тази игра можеха да повтарят оттам насетне безкрай. Спускане и после – издигане. Спускане. Издигане. Видя, че гледа от висотата на коленете на внука си, който е с бели, оредели коси, с набола двудневна брада и почти беззъба усмивка. Спускане надолу. Две ръце, тези на неговия собствен внук го издигат нагоре. И пак – надолу. Не можеше да се прецени как изглежда отстрани, но усещаше огромна лекота и веселост. В съня нямаше никой друг. Просто две фигури – на старец и дете, които са щастливи. При поредното спускане дедето падна по корем върху корема на стареца и обгърна врата му в прегръдка. Стягаше все повече. Старецът не можеше да извика, че и без това има астма и диша трудно, че знае колко много го обича и да престане с тази игра, но детето не отпускаше ръце. Стиска, докато краката на стареца се отпуснаха и пързалката се развали. Тогава то изпълзя настрани, скочи от кревата и продължи да си играе с играчките в стаята. Когато някой отвори вратата и оттам нахлу непоносима светлина, старият човек отвори очи и видя спирката си.
Докато наблюдаваше спящото лице на възрастния господин, тя забеляза, че очите му потрепват, че сякаш иска да се събуди от нещо мъчително, което сънува, и ѝ се прииска да го побутне. Не можеше да понесе да слезе, да се прибере у дома и да мисли как той спи, спи и не се събужда дори до последната спирка, дори и след това, когато дойдат лекарите и линейката, не – направо колата на съдебна медицина, за да го откарат и да го няма вече този мил, спретнат дядо, седнал сякаш за малко да си дремне, да си почине за миг на тази протрита автобусна седалка.
Старецът рязко отвори очи. Даже може да се каже, че я стресна, и с неочаквана пъргавина се спусна към вратата. Слезе.
Момичето
То се качи на същата спирка и седна на същото място, на което допреди малко седеше старецът. Носеше цигулка и найлонов плик с ноти. Настани се удобно и се зазяпа навън през прозореца. Леко запръска дъжд и по стъклата потекоха малки чертички. Те, от своя страна, образуваха малки фигурки на какво ли не. Момиченцето отиваше на урок, но хич не му се ходеше. Искаше му се да пътува много дълго, дълго, да гледа уж навън, а всъщност да си представя кон или къща, или слънце, или молив, въобще всичко, което можеше да му дойде на ум, и този дъждец да не престава, и да не стигне никога до учителката по цигулка, и да слезе на някоя спирка сред блокове, които не познава, и да играе с деца, които не познава, и да е весело. Ще извади тайно взетата от къщи кутийка с цветни тебешири и може да порисуват. Не, много валеше и дъждът щеше да измие рисунките. Трябва да измисли нещо друго. Детето гледаше навън и докато гледаше, сякаш всичките пътници в автобуса започнаха да се смаляват, да се превръщат в деца. После момиченцето се умори да се взира в мокрото стъкло, защото дъждът навън се беше усилил и клепачите му се затвориха. Заспа.
Тя се опитваше да си представи какво сънува. Струваше ѝ се толкова отдавна времето, когато беше малка колкото нея. С подобни обувки с връзки, с яке, което беше наследила от братовчедка си, с подобна цигулка половинка, която техните бързо продадоха на една колежка на майка ѝ за нейното момиченце, което, засрами се от мързела си, имаше желание да стане цигуларка. И наистина стана. След музикалното училище, Академията и известно време без работа сега свири в оркестъра на Радиото и е много доволна. Напъна се да си спомни името ѝ. Помнеше само няколко имена на съученички, но и с тях не поддържаше връзка. На срещата на класа за петнайсетгодишнината от завършването на елитната им гимназия отиде, за да види, че никой не се беше променил, не беше изневерил на това, за което още тогава си личеше, че става – един за счетоводител, друг за лекар, трети за спортист. Това слабо я вълнуваше и тогава, и сега, и повече не отговаряше даже на поканите за сбирки по женски на своите съученички. Беше приключила с това. Странно, но до този момент не си беше дала сметка, че няма нито една приятелка отпреди брака. За тези след него не беше сигурна доколко са нейни, доколко на двамата с мъжа ѝ.
Момиченцето сбърчи нос – сънят явно не беше приятен или просто то спеше, както спят само децата – дълбоко, без сънища. Прииска ѝ се да го събуди, може би за да не си изпусне спирката. Удържа се и тогава детето кихна. Почти едновременно с това отвори очи. Погледите им се срещнаха за миг и тя видя, че детето не разбира къде е, но бързо се ориентира и на другата спирка скочи пъргаво, извади като фокусник чадър от плика с нотите и го отвори. Вратата на автобуса се затръшна. Още няколко спирки и щеше да си е у дома. Седна на една свободна седалка и отпусна уморено краката си. Умората се уголеми, смаза я. Мобилният ѝ телефон звънна. Затършува из чантата и докато го намери, звъненето спря. Извади очилата си, за да види кой е бил. Преди да ги сложи, инстинктивно погледна към мястото, на което седяха старецът и момичето. Там, с допряна до стъклото глава вече спеше друг пътник – елегантен мъж с чанта за лаптоп в скута.
Разтрепери се без да има защо. Възможно ли е? Какво приспиваше хората на тази седалка – съвсем обикновена впрочем. Не, няма да мисли глупости, по-добре да види кой я е търсил. Беше непознат номер, но тя и без това трудно помнеше цифри. Сигурно е било грешка. Едва ли е възможно да ѝ звъни някой, който вече не е записан в телефона ѝ. Пъхна обратно апарата в чантата и се загледа навън. Беше вече тъмно и дъждът обилно се стичаше по стъклото. Нищо не се виждаше. По-точно виждаше се отражението на вътрешността на автобуса. И седалката със спящия мъж. Сигурна беше, че случайно се вози с автобус. Може би колата му е на ремонт. Може би отива някъде инкогнито. Започна да си фантазира и се усети, че това ѝ харесва. Да, носът, брадичката, начинът, по който си беше отпуснал ръцете върху чантата, вкусът му за обличане. Защо ли никога не си беше позволила да изневери, просто една авантюра за освежаване… Не беше по вкуса ѝ, тя имаше принцип – както се държиш с другите, така и те ще се отнасят към теб.
Въобрази си как автобусът стига до последната спирка и продължава отново по маршрута си. А цяла вечер тя се вози, седнала срещу него, загледана в него, без да може да отмести поглед. Автобусът най-сетне спира, защото това е последното завъртане по графика му, защото е последната спирка и вече трябва да освободите колата, казва шофьорът и никак не е любезен или съпричастен, а напротив – почти се кара, строг и нервен, иска да се прибира за гараж, и тогава тя го моли да не го буди, да го остави да спи, да позволи на нея да остане на седалката, и когато той отвори очи утре, да не бъде сам сред многото червени автобуси в гаража, да не бъде отчайващо сам, без да знае къде е, объркан от случилото се, а да има някой до него, който да го успокои, че ето, нищо не е станало, просто е бил изморен и е заспал, и е сънувал сигурно нещо много хубаво, за да не се събуди, а тя е стояла, почти без да дремне, само за мъничко, за да бди над съня му, да бъде заедно с него, да са двамата рано сутринта, когато още не се е развиделило, а шофьорите идват на работа за първия си курс.
Мъжът
Само за миг му се искаше да си затвори очите. Само за миг. Днес беше уморително и досадно. От известно време тази толкова желана работа, заради която се яви на конкурс, му се струваше все по-скучна. Оказа се, че знае и може повече, отколкото е предполагал и отколкото му се предлага. Но какво повече да иска? Да иде да работи в някоя престижна фирма навън? Ами ако и там е същото? Докато седеше със затворени очи, заспа. Сънят беше почти реален – цветен и динамичен. Тичаше. Тичаше в парка, обут с новите си маратонки. Кривна от алеята и се озова сред дърветата. Затича се по-бързо, криволичейки. По-бързо, а дърветата ставаха все по-нагъсто. Той се задъха, изпоти се. Сърцето му се блъскаше в гърдите. Клоните вече го удряха по лицето – беше стигнал най-далечната и гъста част на парка. Искаше му се да спре. Веднага. Но краката отказват да му се подчинят. Продължават да тичат. Положи максимални усилия. Нищо не стана. За момент му се стори, че тялото му се отдели от краката. Увисна във въздуха, но не падна. Краката обаче се почувстваха изоставени и се строполиха, като че бяха крака на манекен от витрина за бельо, която аранжорката все още подрежда, без да е обула краката, а те лежат в тясното пространство, разхвърляни на различни страни, ненужни. Чувството на пропадане беше така осезаемо, че му се прииска някой да прегърне това самотно, изоставено от краката си тяло. Прииска му се да е много влюбен и момичето му да го целуне, точно сега майка му да го събужда с чаша топло какао, а баща му да му подари нова баскетболна топка.
Шумът от автобусната врата го стресна. Очите му срещнаха очите на една случайна жена, която седеше точно насреща. Погледна часовника си, стисна чантата и стана. Наближаваше неговата спирка.
Трябва веднага да стане и да го последва. Това спонтанно решение я възбуди по особен начин. Не знаеше какво да мисли. Не мислеше. Изправи се сковано. Закрачи като кукла към вратата и за части от секундата погледът ѝ се спря върху онази седалка.
Тъкмо в този момент една жена с черно кожено сако, семпла пола и елегантни обувки с деколте седна на мястото. Пак там – на същата седалка. Не можа да види дали заспива, защото вратите на автобуса хлопнаха с автоматичен трясък, а мъжът беше вече взел преднина. Докато почти тичаше след него, осъзна, че това е нейната спирка. Той тръгна по нейната улица и се отби в нейното квартално магазинче.
Влезе след него и застана точно отзад в тясното пространство между хладилната витрина и касетките с увехнали картофи, полуизгнили банани и очукани ябълки. Почти дишаше във врата му.
– Един шоколад и литър и половина газирана минерална вода „Девин“, от хладилника, моля – гласът не беше нейният.
