От автора:
Започвам днес един експеримент, чиято валидност ми се вижда – като минимум! – скромничка. Всъщност, за да бъда честен, трябва да призная, че го започвам, защото се чувствам притиснат плътно до стената – притиснат не от нещо външно, а от собствената си капризна и непостоянна природа, която напоследък ме докарва най-вече до безсилни изблици на гняв, насочени срещу всички и всичко, освен към реалния им източник: собствените ми страхове и неудобства, собствените ми несигурности.
Впрочем, достатъчно общи приказки: онова, което ще намирате в отделните части на тази история, е продължение на романа „Реквием за никого“ (който можете да намерите ето тук, напълно безплатно, ако и само в електронни формати), написан в далечната 2011, и започнат дори още по-отдавна, през 2006. Каня се да напиша продължението на тази гнойна и болезнена история от много години насам, но не успявам да надвия дребното човече вътре в себе си, което не ще и не ще да приеме, че усилията му може и да бъдат отминати с мълчание, с липса на внимание, просто с безразличие. И което се отчайва безумно, колчем се сблъска с усещането, че цялото му бъхтене е напразно, че всичко е все същите лайна, блъскаш-не-блъскаш, че това, че онова. Човечето, което не ще да приеме, че хората си имат свои собствени проблеми и грижи, напълно независими или дори напълно несъвместими с неговите.
Това е всичко. Започвам с надеждата, че публичното представяне на тази история, парче по парче, може би ще доведе до неочаквани неща, че в някакъв момент ще ме зареди с енергия или просто срам от публичната излагация, в случай, че отново се излегна на ленивия хълбок и ви кажа „ми не ми се пише сега, кво толкова да направя?“
Не ми помагайте, ръчкайте ме (ако това не е просто поредна излагация на мегаломанска себе-втораченост: пука му на някого за твоите писания, че и да те ръчкат ще искаш на всичко отгоре. Нахалник такъв!)
Това е всичко. Да видим сега какво ще излезе от тази история.
Аудитория номер шест, най-голямата в Тъменския университет, беше претъпкана до пръсване, че и още веднъж отгоре. Е, не точно със студенти. На пръв поглед публиката изглеждаше пъстра и разнолика като на пазарище, но за опитното око на Живко Гергански, декан на Педагогическия факултет и един от най-страстните поборници за организирането на днешното празнично събитие, фините разграничения между отделните групички бяха също толкова очевидни, колкото и границите на всяка политическа карта. На преден план – бойната група на юмрукаджиите, най-вече начумерени хлапета в анцузи, тук-там по някой дебеловрат десетник, да надзирава и внимава хлапетиите да не направят някоя беля. Зад тях, на достатъчно разстояние, избрани представители на преспанския Комитет на благодарните граждани, лелки в рокли от соца и чичковци в костюми, които някога са им били по мярка. Следва неразборията на свободните посетители, всевъзможни типове със спортно-боен изглед, сред тях по някоя и друга моминска физиономия, с набухнати устнички и знанието на целия свят в очите, оттам нататък е карашик, каквото дойде, а най-отзад… Той неволно присви вежди и едва потисна гневния изблик на изненадата си. Тия пък що щат тук? Наредени като мургави маниста, наконтени, изтупани като маймунки в цирк, седят едно до друго хлапетата от циганската паралелка, пред тях байрактарят им, Христо Бочуков, основател и баш-радетел на специалността „Начална училищна педагогика (НУП) и ромски език“ – както винаги облечен като някой баровец, в изискан черен костюм с белоснежна кърпичка в джобчето, ризата му закопчана догоре дори в тази блъсканица, вратовръзката стегната в идеален възел, наперен, нахален, направо да му шибнеш един през носа! Щот бил имал дипломи и докторски степени от нам колко западни университети, ще ми се пери и пъчи тук кат някой папунгел, а? Все едно от циганин ще направиш нещо друго, като му продадеш диплома, а после го наконтиш и изтупаш по най-шикарната мода, само да дразни и ядосва хората. Я гледай юмрукаджийчетата как го полазват с мътни погледи, ако не са десетниците им, досега да са му опънали кожата на тъпан, че и десет пъти.
Гергански се покашля и посочи дискретно с пръст към ярката групичка.
– Нашата гордост, децата, които на практика ще реализират новата министерска концепция за десегрегация на образованието. Времето върви напред, но и ние не изоставаме, както виждате.
Съседката му, дърта врана от „Тъмненска заря“, която сигурно е била репортерка още по времето на Балканската война, извади бележниче и старателно си записа всичко. Тъй. Отметнахме и тази точка.
– Вашите читатели със сигурност ще искат да узнаят нещо повече за това как ние превръщаме в практика новите тенденции в образователната политика на републиката. Господин ректорът лично…
В този момент откъм коридора се надигна гълчава и той преглътна края на фразата си. Аха, идват.
Засвяткаха фотоапарати, журналистическите хиени се юрнаха към входа, после се връцнаха обратно, също някоя мътна вълна. Публиката избухна във възторжени овации.
Пръв се показа шефът, господин Румен Тежкоступ, ректор и самодържец на университета, ако и да е само някакъв си мърляв художник, дето картините му бял свят не са виждали откак им е изсъхнала боята. А зад него, майко мила…
Човекът-планина с лице, разсечено по средата, се понаведе по навик, минавайки през вратата. Поспря се, огледа залата, вдигна ръка за поздрав. Аве, Цезар! Опа, почакай, това май от другата страна се викаше. Абе айде сега, на дъното му ряпа ще сеем! Здравей, здравей, избранико наший! Здравей, велики Българино!
Гергански скочи от мястото си и размаха ръчища, заръкопляска. Ех, майко родна, как да не се разтупка сърце българско, как да не потече сълза благодарна при вида на таз наша гордост, как да останеш спокоен, а? А ония идиоти, дет се дърлиха сто години срещу решението на ректора, сега да си ядат ушите! Не можело, не бивало, срамота било! Срамота ли? Ще ви дам аз на вас една срамота, гиди мекерета с мекерета такива! Бо-ри-меч-ков! Бо-ри-меч-ков!
Изминаха доста минути, преди всенародният възторг да се уталожи достатъчно, за да може да се начене церемонията. Ректорът застана зад катедрата, разгърна тържествено грамотата, наджиджана и нагиздена по всички правила на науката, на нея с ей такива букви изписано „Доктор Хонорис Кауза“, а по-долу „Димитър Боримечков“. Разнесоха се нови възгласи на радост и възторг. Тежкоступ започна да гъгне нещо, ама кой ли го слуша, хеле претупаха официалната част набързо, та да могат хората най-после да чуят гласа на своя любимец, гласа на героя.
– Драги съграждани, сънародници, българи!
Гласът на Главоча се носи мощно и силно, но едното му око прескача, та се не види. Е, не е лесна работа това да си народен любимец. Не е лесна, има си хас да е лесна. Милият, двеста кила човек, ама и на него му става тясно кога се изправи пред взора народен. То така си и трябва. Народът да определя всичко, ей това му се вика демокрация.
– Благодаря ви за великата чест, която ми оказвате, както на мен, така и на всички други български спортисти, които накараха цял свят да слуша на крака „Мила Родино“!
Публиката ревна и го заглуши. Главочът зачака търпеливо, помаха с ръка, пак зачака.
– Познавам един човек, който казва, че България, това били земята, слънцето и гроздето.
Отсреща занемяха, заслушаха се. Брех, мааму стара, тоя май не само от пехливанлък му разбира.
– Но към това аз ще добавя: и спорта, България е и спорта. Защото, кажете ми, има ли нещо друго, което да е прославило българското име по същия начин, по целия свят? Колко са малките народи като нашия, които са успявали да докажат на всички, че не големината, а волята решава всичко на тоя свят? Волята, лична и народна!
Той направи изчаквателна пауза, ония отсреща се усетиха и заръкопляскаха с все сили.
– Това малко парче земя, за нас по-голямо от него няма – продължи Главочът и, странно, колкото си беше грамаден, сега изведнъж започна да расте пред очите им, ей така, както си го зяпаха опулено. Ще речеш, че нещо го раздуваше отвътре.
– Днес всичко се е обърнало с главата надолу, няма горе, няма долу, хората изпозабравиха кои сме, всеки гледа само как себе си да уреди, как да прецака другия. Децата бягат навън, ние се гледаме едни други в ръцете, не ни е останало кажи-речи нищо общо, нищо, дето да ни свързва. Нищо освен едната тая думичка, България.
Гласът му се прекърши, апломбът изведнъж го напусна, също тъй взривно, както и беше го изпълнил. Той потри брада, някак замислено и уморено, после добави, почти извинително:
– За България съм се борил, не за пари и медали. За България.
В залата цареше гробовно мълчание, игла да пуснеш, ще се чуе.
* * *
Тъъъй. Докъде бях стигнал, може ли някой да ме подсети? А, да, Германията. Заминах аз към края на 96-та, то вече беше започнало да става ясно и на кокошките, че у нас оправия няма, та започнахме да се изсулваме едни след други, като гащи с хлабав ластик – кой в Полша и Чехия, кой в Холандия, Швеция, Англия, Америка, някои чак и до Южна Африка се добраха, барабар негърчета с тамошните. Ама дòма седи ли се, като тръгнала къщата да се събаря от вси страни, няма кьоше здраво, братко, то и Господ да беше на тоя хал, и той сигурно пак така щеше да се издуфти, тихичко и по терлици. Спасявай се кой как може и това е! Друго няма, ако ще и с лупа да го търсиш.
Та попаднах аз значи там, ама, живот шибан, то може ли нещо с нас да стане като хората? Немците им дошло до гуша от такива като нас, то да бяха един-двама, с мед да ги нараниш, ама цял свят като се юрне да ти се качва на главата, как да се оправиш? И да се задържи човек в Германия се оказа не съвсем лесна работа, то добре пак, че по онова време от други места, пò на Запад от нас, започна народът да бяга с милиони, щото при тях не стига другата, ами и гуша за гуша се хванаха, всички знаем какво беше, та ние българите малко така метър минавахме. Е, казвам ви, хора, все съм си мислил, че знам какво е да си циганин, но чак като отидох там го разбрах наистина. Дето седнеш, дето станеш, на челото ти сякаш дамга отпечатана, минимум колкото петолевка голяма, и на нея с ей такива букви изписано: ВАРДА! Заобикаля те народът отдалече, не ще никой да се омешва с тебе, гледат те всички изпод вежди, ти каканижеш нещо по дойчовски, опитваш се да им обясниш, абе хора, и аз съм човек бе, спрете, погледнете ме, поне дума кажете, но кой ли те слуша! Като чумав започваш да се чувстваш по някое време, че даже и сам започваш вече да вярваш, че, не, не съм и аз човек като тях, нещо нефелно трябва да има у мене, щом всички така упорито и злобно настояват. И се отчайваш, и се предаваш, и преставаш да се миеш, и всичко вече ти е през оная работа, ден да мине, друг да дойде, да живей, живей смрадта.
Така я карахме, ей Богу! Накамарили се бяхме към петнайсет души българи в едно апартаментче марцанско, долу-горе колкото пощенска марка голямо – и смрадта ни, братко, сигурно до възбог се е възнасяла. А Марцан по онова време си беше квартал разбойнишки, те после го пооправиха, щото се наляха в него пари много, но докато бяхме ние там, славата му по цял Берлин се носеше като на място, де само такива са останали, дето никъде другаде не могат да идат, малко кат нашта България. Живот!
Е не помня колко точно време изкарах така. Година ли беше, повече ли? Тук дупка изкопаем, там дупка запълним, работехме каквото завърнем всичките, тоест ония от нас, които издържаха, щото бая народ не можа да удържи на горчилката и се прибра у дома, да разправя там врели-некипели колко хубаво се живеело в странство. Е, аз издържах. И сам не съм знаел колко чворесто копеле съм бил, ако някой беше ми разправял по-рано, сигурно някоя водка щях да го черпя. Ама издържах, че накрая даже и късмета, с все мутричка подла, взе така, че ми се поусмихна. И тръгна тя, ама как само потръгна!
Марайке, моята първа немска изгора, срещнах в един парк. Бях си купил едно фотоапартаче дигитално, евтинко такова, щото втора ръка, та от едната скука и скомина бях започнал да щракам с него наляво и надясно. Няма филм, няма хартия, снимките без пари, що пък тогава да не щракам? И гледам я значи, момата, седнала така настрана, самичка, кажи-речи на брега на езерото в парка, и храни патките. И ми направи впечатление, щото при тях това е забранено, не знам дали сте чували, да се хвърля храна на гадинките във водата, щото не било добре за околната среда и нам си кво още. А немец да наруши забрана, то се знае, не е лесна работа, тоест моментално ми прещрака нещо отвътре, че тая мома няма да е баш-таман като всички, или я яде нещо отвътре, или просто не ѝ пука ни за Германия, ни за нищо, а тия неща нашего брата с лъжица ги сърба, ката ден, то се знае, тъй че, викам си, Пламене, тука има нещо, действай.
И задействах. Приближавам се така предпазливо, щрак оттук, щрак оттам, уж патките снимам де, но момата не е вчерашна, по едно време току се вторачи такава в мене и вика, „Ти какво сега, белята си ли търсиш?“ Това на немски го вика де, то е ясно, но още като ги каза тия думи и като ми стана отвътре едно такова хубаво, топло, братко, направо ми се доплака, ей Богу, щото все едно с някоя от нашите моми се заприказвах, всичко точ-в-точ, направо не ми приказвай. Уж ти вика „махай ми се от очите“, ама отдолу всичко крещи, ще се скъса, „ела, та ме изяж, не мога да чакам повече!“
Та изядохме се ние значи, то какво толкова да ви разправям. Заведе ме тя в нейното апартаментче, аз пък по изключение бях чист, гледай късмет, та се грабнахме там и овършахме де що имаше равна повърхност в апартаментчето. Ей така я започнах, моята нова професия.
* * *
В аудиторията цареше лъжовна тишина – безкрайно проточена, претенциозно режисирана пауза по средата на драматичен акт, която, естествено, не може да измами никого. Двете групи студенти, едните силно мургави, другите по-малко, бяха разделени от невидима, но напълно осезаема граница, опъната помежду им като натегната до скъсване струна, à си я докоснал, à си се порязал. Прекосяваха я единствено поредици от мълниеносни погледи, и те натоварени със същото електричество – опипващи, преценяващи погледи, изпълнени колкото с потискано любопитство, толкова и с детинска увереност в непоклатимостта на собствения опит: абе, на мене ли тия, сякаш не ви знам кои сте. И от двете страни.
Така де, никой не е вчерашен. Има неща на тоя свят, дето и самия него могат да надживеят. Човешки неща, най-вече.
Христо Бочуков се поусмихна над собствените си мисли и пристъпи пред катедрата, леко напрегнат, но изпълнен с усещане за контрол. Такааа. Време е да започваме.
– Колеги, днес съм поканил групи от две различни специалности, и двете от Началната училищна педагогика, веднъж с руски и веднъж с ромски език. Звучат някак подобно, не намирате ли?
Шегичката падна на пода и издрънча, все едно празна консервена кутия. Той не обърна внимание, свикнал беше. Тия хлапета имат черепи с дебелината на танкова броня, каквото си знаят, знаят го.
– Бях обещал на колегите от руската паралелка, че някой ден ще им покажа на практика какво долу-горе представлява ромския език и фолклор. Особено на онези от вас, които не вярват, че такова нещо съществува. Приготвил съм ви и малка изненада, но това вече по-късно. И така, да започваме. Кирчо, заповядай, заеми си мястото.
Изправи се едно от мургавите хлапета, черно като гардже и почти толкова начумерено, но стегнато в костюм, и то като професора си. Поприсви се под натиска на враждебно-любопитните погледи, вкопчи се в папката, която притискаше към гърдите си, после размисли и я остави на банката пред себе си.
– Така те искам – подхвърли Бочуков окуражително. – Знаеш си материала, нужда от помагала няма.
Кирчо направи усилие да се усмихне и започна с леко потрепващ глас.
– Ромите, наричани още цигани, са номадски народ, който произхожда от района Пенджаб в Северна Индия. В Европа са навлезли между осми и девети век от новата ера.
– След Христà! – поправи го ехидно-агресивен глас откъм българската група. – Има ера след Христà, няма ера от новото време.
– Това е въпрос на научен подход – обади се Бочуков от първия ред, където междувременно беше седнал. – Продължавай, Кирчо.
– В Европа са навлезли между осми и девети век и първоначално са били считани за египтяни, откъдето е дошло названието „Egyptians“, по-късно трансформирано в „Gypsy“, което все още се използва широко в английския език. Думата „Zigeuner“, използвана в немския език и възприета в българския като „циганин“, идва от гръцки и означава…
Момчето преглътна, пое дълбоко дъх.
– … означава недосегаем, недокосваем.
– Тъй ли? – обади се отново същият ехиден глас. – Това пък що бе, мой човек. Я гледай кви сте си хубавки.
Бочуков се изправи и впери тежък поглед в оратора – намръщен дангалак с ниско остригана глава и зло, гневно лице над фланелка с надпис „България на три морета!“
– Виж сега, Марияне – проточи професорът с подлъгващо-любезен тон. – Това тук не е агитка на формацията „Юмрук“, а академично заведение, нека да се разберем. Ако искаш да изкажеш различно мнение, ще трябва да изчакаш реда си. И да говориш с аргументи, а не с подхвърляния.
Онзи отсреща изпръхтя и се присви, та чак се изгърби. Бочуков кимна към говорителя да продължава.
– Ромското население на Европа се състои от две основни групи – синти и роми, като има отделни групи, които предпочитат да бъдат наричани „цигани“. Всички ромски групи говорят общ език, наричан ромски, който се базира на санскрит, класическия древен език на Индия. Някои роми са християни, а други мюсюлмани.
Традиционният начин на живот на ромите е бил предимно номадски, тоест те са се придвижвали постоянно от едно място на друго, но към началото на 20 век се забелязват известни признаци на уседналост. Някои ромски групи са се специализирали в конкретни занаяти – ковачeство, обущарство, тенекеджийство и пр. Днешното ромско население на света се преценява на около двадесет милиона души, като основните групи са разпределени в САЩ, Бразилия и Испания, а България има седмото по големина ромско малцинство в света.
– Имала глава да пати! – изпръхтя Мариян отново.
Бочуков стана и мълчаливо посочи към вратата. Сърдитият дангалак скокна от мястото си, изтропа по масата с все сила и пое навън. Изпрати го мълчание, изпъстрено от ожесточено шушукане, и сред двете групи.
– Отлично, Кирчо, седни си – обърна се Бочуков към говорителя. – А сега думата има Даринка Джендова, която ще ни разкаже малко повече за българските роми.
Изправи се друго хлапе, женско и миловидно, но с присвити рамене и очи, свикнали да гледат надолу. Облечено беше скромно, но изрядно – пола и блузка, никакви украшения, никакъв грим. За разлика от Кирчо Даринка беше напълно бяла и, ако не би седяла от страната на ромската група, никой не би могъл да я различи от българчетата. Това не им пречеше да я разглеждат със същата хладна враждебност, разбира се. Което си е, то си е.
– Оценките за броя на ромското население в България се различават рязко, но според последните преброявания то възлиза на около 750 000 души – започна тя доклада си. – За разлика от българските турци, които са съсредоточени основно в два региона – североизточна и югозападна България, ромите са представени равномерно навсякъде, но живеят предимно в собствени, сравнително затворени общности. Всички роми по света са като минимум двуезични, те говорят както официалния език на общността, в която живеят, така и майчиния си ромски език. Това важи и за нас, българските роми, но в много случаи ние говорим още от детството си по три езика – ромски, турски и български, особено в североизточната част на страната.
Тя се поизчерви и запъна, погледна несигурно към професора си. Той се усмихна окуражително.
– Продължавай, Даринке, в това няма нищо срамно, дори напротив. Сигурен съм, че твоите български колеги също говорят още от детството си по два-три езика.
Българчетата зашумяха ядовито. Бочуков ги загледа спокойно, без предизвикателство или насмешка, докато кротнаха. Даринка продължи:
– Ромският език принадлежи към групата на Индо-иранските езици и прилича на други четири езика, които се говорят или произлизат от Индия: санскрит, хинди, пунджаби и гуджарати. До много скоро не са правени никакви опити той да бъде стандартизиран или обединяван, в резултат на което в него има множество диалекти. Вътре в географските граници на България се говорят пет различни диалекта: хорахани, ерлий, влашки, калдердаш и дръндар.
Девойчето потръпна, покашля се и продължи с очи, вперени в пода.
– Големи части от българското общество отказват да приемат ромския език като самостоятелен и говоренето му се възприема като заплаха. Това предизвиква постоянни конфликти между ромите и другите етнически групи в страната. За да избегнат тези конфликти, някои хора предпочитат да не говорят ромски на публични места, а много често и у дома. В резултат на това децата им не говорят майчиния си език, а използват вместо него турски или български.
Замлъкна и се присви изчаквателно. Бочуков се приближи и сложи ръка на рамото ѝ.
– De na anglè, Dari!
Поусмихна се и поясни за останалите:
– Само така, Дари! Много добре се справи!
Помълча, докато Даринка сядаше обратно, потри брада с механично, разсеяно движение. В очите му припламнаха дяволити искрици.
– А сега, колеги, идва реда на изненадата, която ви обещах в началото. Само минутка търпение, ако обичате.
Отиде до вратата, пооткрехна я, подаде глава навън. Дочу се бърза поредица от ромски фрази, после Бочуков отвори широко и обяви, малко циркаджийски:
– Дами и господа, представям ви моята племенница Зина, която ще ви покаже на практика какво точно означават думичките „ромски фолклор“.
Замълча отново, пред очите му изведнъж се спусна пелена от емоции, та се покашля и добави, малко приглушено:
– И ромска душа.
На прага се появи друго момиче – дребно и крехко като фиданка, ще рече човек от кибритени клечки майсторено – но хубаво като картинка, пък и така нагиздено, че откъм българска група се долови потиснато възклицание. Ромчетата мълчаха, очите им светнали като електрически лампички.
Облечена беше в нещо леко и ефирно, я от коприна, я от друг някакъв фин материал, шалварите хем по тялото, хем направени свободно, да може да се танцува, бюстчето ѝ, малко и стегнато, прихванато в сутиен без презрамки, а над него пъстро везано елече, дето повече показва, отколкото прикрива, та малкото пружиниращо телце буквално се носи пред очите ти, ей така, не ходи, ами се носи, леко, гъвкаво и плавно, ще рече човек някаква лодчица по вълни, а не човешко тяло. В ръчицата си носеше лъскаво дайре, което леко прозвънтяваше при всяка крачка.
Застана на свободното място пред катедрата, тропна по дайрето. Онова прозвъня, леко и приканващо. Девойчето отвори уста и запя:
Chajorije shukarije, ma pir urde pala mande
Ma pir urde pala mande, chaje.
Гледай го ти, хлапето му с хлапе, едно джезве кокали, а гласището му като тръба, мощно и уверено, ехти и примамва, направо някъде отдолу те хваща, първо откъм краката, които започват да потропват от само себе си, някак щеш не щеш, после по-нагоре, накъм слабините и диафрагмата, кара те да настръхваш, да се вдървяваш, мъж или жена, да подхващаш и с таза, с корема, с гърдите си, ритмите на магическата любовна песен, да се подрусваш и припляскваш в такт. Cajе sukarije!
А онова продължава, дяволèто му недно!
Chajorije shukarije, ma pir urde pala mande
Ma pir urde pala mande, chaje.
Haljan pekljan man, chaje shukarije
Mo vogi ljiljan, chaje shukarije
Irin dikh man chaje.[1]
Девойчето затанцува, подавайки такта с дайрето. Странна работа, горната и долна части на тялото му изглеждаха като откачени една от друга, то очевидно беше в състояние да ги движи напълно независимо една от друга, като някаква механична играчка. Ето, сега подскачат хълбоците ѝ, извиват се и потрепват по начин, който хем те кара да изтръпваш, хем да се оглеждаш малко гузно наоколо, така де, удобно ли е човек да се оцъкля пред тази изкусителна гледка като детенце някакво, аха да му потекат лигите, неудобно е все пак, зрели хора сме. О, по дяволите, сега пък тазът му е абсолютно неподвижен, подскачат и играят единствено гърдичките, малки били, а? Безсрамна работа, свободна и необременена, както само тия могат да я правят. Направо да се чудиш, в земята ли да потънеш от срам или да вземеш, та да се раздрусаш и ти заедно с нея, ха така, дай сега, опа, давай, давай, пък ако ще и целия свят след това по дяволите да отиде, кой ли му пука, един път се живее, хора!
Малката лудетина приключи представлението си също тъй безхитростно, като беше го и започнала, няма поклони, няма благодаря, няма фалшиви скромности, само ги изгледа ей така, кво бе, толкова ли не сте виждали човек да танцува, после се изсмя гърлено и се изнесе навън без дума да продума. Остана само странното усещане, че в живота има нещо много объркано, нещо много погрешно и фалшиво, че всъщност би трябвало да се живее другояче, по-пълно, по-живо, по-естествено и необременено, но тук вече магията беше започнала да изтлява и малко по малко младежите в залата, или поне едната половина от тях, допреди миг готови да захвърлят всякакво приличие и да заскачат заедно с хубавата циганка, започнаха да се отърсват от омаята и да се завръщат към сигурните окопи на нормалното си ежедневие. Което си е, то си е, какво толкова има тук да му се мисли?
* * *
Та, докъде бях стигнал? Ах, да, как започнах бизнеса. Ами с опитване, то как ли другояче се започва бизнес, освен ако татко ти е някой баровец с пари и връзки? Така и моята работа, опитвах.
Започна се с това, че тая моята Марайке нещо много отворена излезе, аз все си бях мислел, че нещо разбирам от тия истории, креватните де, щото съм момче старателно и работливо, когато опре до това, не ме мързи, не се ослушвам, ами гледам да си свърша работата като хората, тоест не само моят кеф да се получи, ами и тя да остане доволна, да се почувства обгрижена и задоволена, да те иска пак, а не само за единия път. Абе какво толкова да приказваме, гледам да не съм нерез и това е. И докато отидох в Германията все си бях мислел, че няма какво толкова да науча, таковането си е таковане, или ти идва отръки, или не. Божа работа.
Е да, ама не. Любенето, братлета, си е възтънка работа и, като всяка друга майстория, си идва от знаене и можене, а не толкова от мерак. И, което си е най-важно, всичко се случва горе в главата, а не там долу, ей това е първото и най-важно нещо, което човек или разбира, или не. За да ти иде това отръки, се иска много свобода, много спокойствие и липса на страхове и задръжки, демек все неща, дето у нас на човек му ги набиват и в главата, и навсякъде още от прощъпулника, не може това, не може онова, за нещо друго изобщо пък и да не си помисляш, абе не ти е работа. Задръстен народ сме си ние, задръстен и стреснат, само дето устите ни вечно ей такива, това ни е всичкото.
А в Германия е друго. Там народът е свободен, искам да кажа в креватните истории е свободен, за друго не говоря. И са започнали тия неща не от вчера, ами преди сто и кусур години още, по онова време, когато жените са ги стягали в нам кви труфила, корсети, морсети, знам ли ги всичките. И припадал така народът женски редовно, губели свяст момичетата непрестанно, щото като те стегнат в гърдите с разни пранги и не можеш дъх да си поемеш като хората, как няма да припадаш, ехо? И се замислили разни там доктори, та го измислили: варда и от корсети, и от всичко, че и от дрешки даже варда! Голи-голенички ще си ходим, как ни е майка родила, и ще се движим свободно, и ще мислим свободно, и свян и страх ще загърбим, щото то си е здравословно и хубаво, не само дет на човек очите му ще изхвръкнат, когато види за пръв път.
А какво толкова има да се гледа ли? Ами има си, не е като да няма. Стане ли по-топло време, в който и немски парк да влезеш, никъде няма табелка да намериш „не газете тревата“, както си е у нас, ами напротив, навсякъде ще видиш народът опънат на слънце, че и голичък, тоест и мъже, и жени, на никого не му пука, щъкат си хората насам-натам и хич не се зазяпват, или поне не им личи. Учили са се дълго време, свиквали са, много са напред с материала.
И то не е само това, тоест да нямаш срам от голо, ами и във всичко останало си е така, кога стане дума за нещата, дето ги вършим заедно, това мъжете и жените. Не се свенят хората, казват си всичко и, ей Богу, то май с това започва цялата работа. Да си кажеш какво точно ти се иска, как, кога, къде, абе всичко. И не само като у нас, да я командваш, ха сега така, ха сега онака, ами да я слушаш и почиташ, да внимаваш наистина за това какво ти казва или показва, да я вземаш на сериозно, жената, ей с това започва всичко. Ама докат се научи човек…
Та така я почнахме ние двамцата с Марайке, ха сега така, пък после така, накрая онака. И да ми се услажда започна, има си хас, та взех и аз да правя предложения, да я щракам с камерата в това или онова положение, после си ги гледаме и им се радваме, докато накрая взех да ги качвам и в Интернет, по разни сайтове, и така взех, та му намерих колая.
Създадох собствен сайт, тоест поръчах си го и ми го направиха, та почнах малко по малко да качвам по него разни картинки и видеа, все от тоя тертип. А то такива сайтове в Интернет като на морето пясък, тоест не са нещо рядко. А това пък означава, че да те забележи някой, пък после да започне да идва редовно, да те търси, щот при тебе се случва нещо по-различно, това хич не е лесна работа, но, изобретателно момче българско, измислих го аз как да стане накрая.
А какъв точно е номера ли? Е, то като знае човек вече е лесно и днес вече, гледам, се нароиха такива сайтове като пчелини, но по онова време, преди седем-осем години, още никой не го знаеше чалъма и мераклии да идват редовно, че и да си плащат за гледането, имаше много. Днес е друго, но тогава беше така.
Работата е там, че това нещо, порнографията, ако и да действа безотказно, щото ни пипа по хардуера, много бързо омръзва, като всяко друго чудо. Ден-два-три, накрая ти писва да гледаш как там некви се преструват, че им е много гот и много кеф, че това, че онова, а то си личи на секундата, че им е писнало до рев и, ако не е за парàта, инак няма да се пипнат ако ще и насила да ги буташ. А тя една работа като е престорена, не ми я хвали ти мене.
Та ето това е номера, значи: да го правиш, ама да е истинско, а не преструвка. Да има игра, да има надлъгване и надцакване, да има борбичка истинска, както става в живота, когато се опитвате да се надхитрите с някоя женска. А за да бъде истинско се иска то да си е истинско, да не се преструвате, да не играете роли некви там, холивудски-моливудски, дрън-дрън, та пляс!
Ей тука идва цялата мъчнотия, щото как се прави тоя номер, хем всичко да си е наяве, хем да е истинско, а не престорено? Коя нормална жена ще вземе да се показва по Интернет в нещо такова, ако не е роля, ако не е игра неква фалшива, дето само заради едната парà се играе? Никоя, нали?
Е, никоя, но не съвсем. Ей тука си дойде на място моята изобретателност, щото, докато си играехме така с Марайке и се правехме на много интересни, изведнъж ми хрумна тая много проста мисъл, като Колумбовото яйце проста, как работата може да се направи така, че хем да е истинска, хем всичко да си е на ачика. И тръгна тогава моя бизнес, та литна.
[1] Малко красиво момиче,
не върви бавно зад мен,
не върви бавно зад мен, момиче!
Ти ме изяде и изгори,
взе сърцето ми,
обърни се, погледни ме момиче!
