Огненочервено слънце
прави се, че не усеща
полъха на есента.
Башо (Японски майстор на хайку)
Пу, да му еба майката!
Писна ми на кура вече,
ей до тука ми дойде.
Бакшишо (Софийски майстор на хайку)
Направил съм си импровизирана чайна церемония на мокета, защото татамито ми е на химическо. Посръбвам зелен чай и размишлявам върху творчеството на тези двама поети. Чудя се дали повече ме привлича изтънчената фраза на Башо или реализмът на Бакшишо, който стъписва мисълта като медийна изява на Бойко Борисов. Дали повече ми въздейства японският умерен оптимизъм, умело замаскиран като небрежен реализъм, или пък агресивният песимизъм на българския майстор, който цепи съзнанието като любовен писък на Азис от женския му период. В главата ми се редуват картини от Япония. Не такива от земетресението, а хубави. Не съм бил там, но човек не може да се оплаче от липса на снимки от Япония. Цъфнали вишневи градини, вулканът Фуджи, вулканът Фуджи на фона на цъфнали вишневи градини, градината „Сейрю-ен“ и всякакви други прелестни гледки, с които може би е започнал деня си Башо, когато е написал своето тристишие. Изгреви, залези и камъни, редени от инженери с обсесивно-компулсивно разстройство – ей такива картинки. Почти ми се струва, че съм се пренесъл там.
Обаче не съм. Умът ми се изпълва с картини, с които вероятно е започнал денят на Бакшишо. Средностатистически панелен квартал, буренясала градинка, в която са налягали бездомни кучета, по средата мижаво дръвче, окичено с разноцветни торбички с боклук. Прозрението ме връхлита със страшна сила. Прехвърлям разните картини в главата си и в един момент разбирам не само каква е разликата между Башо и Бакшишо. Разбирам каква е разликата между Котоошу и Петър Стоянов; между Йоко Оно и Нона Йотова. Виждам разликата между японското икономическо чудо и българското икономическо чудовище. И ако си мислите, че този жален пейзаж от панелния квартал няма нищо общо с това, за което говоря, не забравяйте, че със същата тази гледка започва денят на огромна част от това, което повечето коментатори, анализатори и редови дърдорковци обобщаващо наричат „българина“.
Няма да казвам, че битието определя съзнанието, защото ще ме наречете „червен дядка“. Ще се опитам да го формулирам с изразните средства на посткомунистическото (разбирай ранно консуматорското) общество. Нещо от сорта на: ако едно кюфте го сложиш в хлебче и го гарнираш с малко кетчуп и една маруля, то вече е станало хамбургер. Не искам да кажа, че ако вземем Башо и го сложим в България, той ще се превърне в Бакшишо. Не съм сигурен. Сигурен съм обаче, че Башо няма да се роди в България. Просто защото, раждайки се тук, той се пръква малко или много в хлебче и някъде в годините между три и пет го полагат върху една маруля, между седем и десет му пльосват щедра порция кетчуп и като му дойде време да твори, най-много да съчини някоя песен за нашата полиция.
Само не бързайте да ме заклеймявате. Предполагам кои са повечето примери, които ще ми посочите, за да ме опровергаете и мога да споря до утре колко човека щяха да са чували „Мисия Лондон“, ако не беше филмиран; дали „Мистерията на българските гласове“ изобщо се слуша в България или е „музика за пред хората“; защо Кристо Явашев не идва в България.
Културата, освен своите автори, си има и своите потребители. Тя отдавна вече се развива според много простите правила на търсенето и предлагането. Този модел е по-познат в икономиката и твърди, че цената на даден продукт ще се променя, докато не намери равновесна точка, в която количеството, търсено от потребителите (на текущата цена), ще отговаря на предлаганото количество (на текущата цена). Тоест: каквото се търси – това се предлага. А с други думи: крайно време е да спрем да виним Министерството на културата за нивото на културата. Не че го защитавам или оправдавам, просто от тях нищо не зависи, ама наистина нищо. Това далеч не означава, че промените в културната среда не се подчиняват на никакви правила и се осъществяват хаотично. Напротив. Просто правилата са извън обсега на министерството, на Европейския съюз или пък дори на самите творци. Те зависят по-скоро от потребителите на това изкуство, а те рядко се влияят от решения на институциите. При тях действат други механизми. В САЩ например никога не е имало министерство на културата. Никой никога не е получавал задачата да създава, развива или реформира джаза. Той просто се е появил, защото е имало кой да го свири, а и кой да го слуша.
– Коничиуа, Филип сан – обажда се Башо. – Какво ви пречи да слушате „Мистерията на българските гласове“ и да ядете кисело мляко? Аз да се бях родил няколко века по-късно, в епохата на българо-японската дружба, щях само кисело мляко да ям.
– Какво да ти кажа, Башо? Модели на поведение.
Точно на него ли да го обяснявам. Неговите хора са открили ефекта на стотната маймуна през петдесетте години на миналия век на остров Кошима. Според тази теория, когато достатъчно голям брой маймуни от една популация придобият ново умение, то се усвоява от цялата популация. И теорията, и експериментът са много интересни, но популярната им версия е леко опростена и видоизменена с времето. Това, което повечето хора ще пропуснат да ви кажат, е колко време е минало, за да се усвои нацяло новото умение, както и кои точно маймуни са били първите. Всъщност вместо популярното, почти мистично, мигновено разпространение, става въпрос за един доста бавен процес, в който предимно младите маймуни учат от старите чрез наблюдение. Другите стари, които не са усвоили умението, постепенно измират и така с раждането на нови маймуни, умението се придобива от все по-голяма част от популацията.
Има обаче нещо в по-пренебрегваната част от този експеримент, което го прави толкова интересен – кои са маймуните, които първи започват да придобиват и да разпространяват новото умение, въпросните „по-стари маймуни“? От описанията на експеримента знаем, че първата обучена в новото умение – да мие сладките картофи, преди да ги яде, била 18-месечната женска маймуна Аймо. Както може да се очаква, тя изпробвала педагогическите си похвати върху партньора си, след което преподала хигиенния навик на по-младите. Много специалисти изследват феномена формиране на обществено мнение, мода, вкусове. Малкълм Гладуел разделя дългата и сложна верига от участници в процеса на „знаещи“, „свързващи“ и „продаващи“; Ирма Зандл ги нарича „алфа потребители“, но всъщност те говорят за едно и също нещо – за лидери. Хората, които първи обличат новите модерни дрехи или купуват новите модерни играчки. Готините, които са винаги в центъра на вниманието, имат мнение по всеки въпрос, но за разлика от останалите многознайковци, тях ги слушат. Вижте ги с какви дрехи са облечени и ще знаете какво вече търсят по магазините всички останали.
Същите такива хора определят и модните тенденции в културата. Те са гледали всички нови филми и казват на другите кои са яки и кои са тъпи. Слушали са всички нови албуми. Много често те имат достъп до тези произведения на изкуството преди всички останали. Точно защото тяхното мнение е определящо, те ги получават от творците или разпространителите предварително. Често пишат в списания или пък водят предавания по радиото или телевизията, което ги превръща в още по-значими авторитети. Колкото по-голяма е тяхната аудитория, толкова по-влиятелни са. Вижте какво харесват и какво правят те и ще разберете какво ще правят голяма част от хората около вас след около година.
Не е чудно тогава, че сега жънем плодовете на няколко сезона „Биг Брадър“, „Цената на истината“, новогодишни концерти на Пайнер и други мисловни супресанти по всички национални телевизии. Не казвам, че това е лошо, то е въпрос на вкус, просто казвам, че не оставя избор. В такава среда няма как да твори Башо, ще трябва да се задоволим с Бакшишо. До следващата вълна. Тръпнем в очакване да видим какво ще бъде. Ако видите например, че в новогодишното издание на „Шоуто на Слави“ гостува Софийската филхармония и свири „Четирите годишни времена“ (пък било то и с Найджъл Кенеди), вадете фраковете и вечерните тоалети и тичайте към зала „България“, че скоро билетите ще станат дефицитни и ще се намират само с връзки.
