Драскулки – Проза

Зала „Стриндберг“ беше пълна с кибици, старци, залагащи дреб­ни суми на рулетка, и любители на ротативките. Инид не помнеше откога не се е забавлявала така. Петата монета, която пусна, и донесе три сливи; това изобилие от плодове като че ли раздразни вътреш­ностите на машината и от долната и част бликнаха монети. Инид заг­реба печалбата в пластмасова кошничка. Единайсет монети по-късно случилото се повтори: три череши, поток сребро. Белокосите играчи, които упорито губеха на съседните машини, я гледаха мрачно. „Срам ме е“, помисли си тя, макар че всъщност не я беше.

Десетилетията финансова недостатъчност я бяха превърнали в дис­циплиниран инвеститор. Прибра обратно в портфейла първоначално вложената сума и започна да заделя половината от всяка печалба.

Но фондът и за игра не показваше признаци на изчерпване.

– Начесах си крастата – заяви Силвия Рот след около час, като потупа Инид по рамото. – Да отидем да чуем струнния квартет?

– Да! Да! Той е в зала „Грийд“^[1].

– Григ – поправи я през смях Силвия.

– О, колко смешно, нали? Григ. Толкова съм глупава тази вечер.

– Колко спечели? Май ти върви добре.

– Не съм сигурна, не броих.

Силвия се усмихна многозначително.

– Не ти вярвам. Обзалагам се, че си преброила всяка монета.

– Добре. – Инид се изчерви, новата и приятелка толкова и допада­ше. – Сто и трийсет долара.

Портрет на Едвард Григ висеше в залата с истински позлатени орнаменти, които напомняха за разкоша на шведския кралски двор през осемнайсети век. Големият брой празни места потвърдиха по­дозренията на Инид, че повечето им спътници са от простолюдието. Тя беше пътувала на круизи, на които на класическите концерти се стоеше прав.

Макар че Силвия изобщо не изглеждаше впечатлена от музикан­тите, на Инид те се сториха прекрасни. Свиреха без ноти популярни класически мелодии като „Шведска рапсодия“ и откъси от „Фин­ландия“ и „Пер Гинт“. По средата на „Пер Гинт“ втората цигулка позеленя и изскочи навън (морето наистина беше малко бурно, но Инид беше със здрав стомах, а Силвия си беше сложила лепенка) и след като се върна, успя да се включи, без да изпусне нито един такт. Двайсетте души публика изкрещяха:

– Браво!

На елегантния прием след това Инид похарчи 7,7 % от хазартната си печалба за касета със записи на квартета. Опита безплатната чаша „Шпьог“, шведски ликьор, който в момента се радваше на маркетин­гова кампания за 15 милиона долара. „Шпьог“ имаше вкус на водка, захар и репички, и всъщност точно от това беше направен. Дока­то другите гости реагираха с изненадан вид и укорителни погледи, Инид и Силвия се разкикотиха.

– Специалитет! – извика Силвия. – Безплатен „Шпьог“! Опитайте!

– Ммм, прекрасно! – Инид не можеше да си поеме дъх от смях. – „Шпьог“!

След това дойде ред на алеята за разходки „Ибсен“, където в десет вечерта беше насрочена среща за сладолед. В асансьора на Инид и се струваше, че корабът не просто се люлее, а и изпитва някакво вътрешно съпротивление да се придържа към начертания курс, все едно на носа му се четеше изражението на човек, изпълнен с отвра­щение. На излизане от асансьора тя едва не падна върху един мъж, който лазеше по пода като половинка от дует ритащи се по кокалчетата шутове. На гърба на тениската му имаше шеговит надпис: „Размина се на косъм!“.

Инид прие сода със сладолед от един раздавач на храна с готварс­ка шапка. След това положи началото на обмен на информация със Силвия, който бързо се превърна по-скоро в обмен на въпроси, от­колкото на отговори. Инид имаше навика, щом усетеше, че семейс­твото е щекотлива тема за някого, да човърка в раната неуморно. Беше готова по-скоро да умре, отколкото да си признае, че децата и са я разочаровали, но като слушаше за пропадналите чужди деца – за техните мръсни разводи, злоупотреби с алкохол и наркотици, глупа­вите им инвестиции, – се чувстваше по-добре.

На пръв поглед Силвия Рот нямаше от какво да се срамува. И двамата и синове бяха в Калифорния, единият се занимаваше с меди­цина, другият – с компютри, и двамата бяха женени. При все това те като че ли бяха парлива тема, която трябва да се избягва или по нея да се притичва на бегом.

– Значи, дъщеря ти е учила в „Суортмор“?

– Да, за малко – отвърна Инид. – Колко каза, петима внуци? Боже мой! На колко е най-малкият?

– Навърши две миналия месец. А ти? Имаш ли внуци?

– Най-големият ни син, Гари, има три момчета. Колко интересно, пет години разлика между най-малките, така ли?

– Почти шест. А синът ти в Ню Йорк? Разкажи ми за него. Минах­те ли да го видите днес?

– Да, беше приготвил страхотен обяд, но заради лошото време не успяхме да надникнем в кабинета му в „Уолстрийт Джърнъл“, където работи отскоро. Често ли ходите в Калифорния на гости на внуците?

Духът, желанието да продължи играта, напуснаха Силвия. Тя се взираше мрачно в празната си чаша.

– Инид, би ли ми направила услуга? – попита накрая. – Хайде да се качим да изпием по едно преди лягане.

Денят на Инид беше започнал в пет сутринта в Сейнт Джуд, но тя никога не отказваше изкусителни покани. В бар „Лагерквист“ на горната палуба двете със Силвия бяха обслужени от джудже с рогат шлем и кожен жакет, което ги убеди да си поръчат аквавит с дива къпина.

– Искам да ти кажа нещо – поде Силвия, – защото все на някого на кораба трябва да го кажа, но не бива и дума да излезе от устата ти. Можеш ли да пазиш тайна?

– Ако не друго, поне това ми се удава.

– Добре тогава. След три дни ще има екзекуция в Пенсилвания. А два дни след нея, в четвъртък, с Тед ще празнуваме четирийсет го­дини от сватбата. Ако питаш Тед, той ще ти каже, че заради това сме на този круиз, заради годишнината. Само че това не е вярно. Или, по-скоро, вярно е за Тед, но не и за мен.

Инид настръхна.

– Мъжът, когото ще екзекутират – продължи Силвия Рот, – уби дъщеря ни.

– О, не!

В ясния син взор на Силвия виждаше красиво, мило живо същес­тво, което обаче не беше човек.

– С Тед дойдохме на круиза, защото имаме проблем с тази екзеку­ция. Имаме проблем един с друг.

– Не! Какви ги говориш? – Инид потрепери. – Не, не искам да слушам повече! Не искам!

Силвия прие спокойно тази непоносимост към тайната си.

– Извинявай. Не е честно да ти се нахвърлям така. Май е по-добре да вървим да си лягаме.

Само че Инид бързо възвърна самообладанието си. Не биваше да пропуска шанса да стане довереничка на новата си приятелка.

– Разкажи ми всичко – рече тя. – Ще те изслушам. – Положи ръце в скута като примерен слушател. – Продължавай, моля те.

– В такъв случай, другото, което трябва да знаеш, е, че съм ху­дожник на оръжия. Рисувам оръжия. Наистина ли искаш да чуеш всичко?

– Да – кимна нетърпеливо и мъгляво Инид. Джуджето, забеляза тя, използваше стълба, за да смъква бутилките. – Интересно...

В продължение на години, обясни Силвия, се занимавала с ли­тографии като аматьор. Имала си слънчево ателие в дома си в Чадс Форд, гладък литографски камък и немски комплект от двайсет игли и тушове, и членувала в художествената гилдия в Уилмингтън, на чиито изложения два пъти в годината продавала декоративни лито­графии за по четирийсет долара, а през това време най-малкото и дете, Джордан, пораснала от мъжкарана в независима млада жена. След това Джордан била убита и в продължение на пет години Сил­вия литографирала, щрихирала и рисувала само оръжия. Година след година само оръжия.

– Ужасно, ужасно – измърмори с нескрито неодобрение Инид.

Стволът на изпочупената от вятъра магнолия пред ателието на Силвия и приличал на цев и приклад. Всяка човешка форма се прев­ръщала в ударник, предпазител, барабан, спусък. Която и да било абстракция можело да бъде трасиращ огън или пушек от барут, или взривяващ се куховръх куршум. Подобно на света, тялото било бога­то на възможности и както куршумът може да прониже всяка части­ца от този малък свят, така и във всяко нещо от големия свят можело да се види някакво оръжие. Дори и малкото шарено бобче било като късоцевен пистолет, или пък снежинката като картечница. Силвия не била луда, можела да се насили да нарисува кръг или да щрихова роза. Но копнеела да рисува оръжия. Оръжия, стрелби, амуниции, снаряди. С часове предавала с молив блясъка на никелираните части. Понякога рисувала дланите и китките си и по-нагоре чак до лакти­те така, както смятала, че трябва да са поставени (тъй като никога не била докосвала оръжие), за да държат полуавтоматичен пистолет „Пустинен орел“, деветмилиметров „Глок“, автомат М-16 със сгъва­ем алуминиев приклад и всякакви други странни оръжия от катало­зите, които криела в кафяви пликове в слънчевото си ателие. Отдала се на порока на адското си занимание като изгубена душа (макар че Чадс Форд, плашливите коприварчета, осмелили се да се покажат от Брендивин, ароматът на напечени от слънцето папури и гниещи райски ябълки, който октомврийският вятър носел от близките до­лини, категорично отказвали да се оставят да ги превърне в адски пейзаж); мъчела се като Сизиф, всяка нощ унищожавала творенията си, разкъсвала ги, изличавала ги с терпентин. Стъквала буен огън във всекидневната.

– Ужасно – прошепна отново Инид. – Едва ли има по-лошо нещо за една майка.

Тя даде знак на джуджетото за по още един аквавит с дива къпина.

Сред необяснимите неща в манията и били, продължи Силвия, че тя била отгледана в семейство на квакери и все още ходела на сре­щи на Кенет Скуеър; че всъщност Джордан била измъчвана и убита със здраво изкуствено въже за простиране, един пешкир, две теле­ни закачалки, ютия на „Дженерал Илектрик“, голям назъбен нож за хляб на WMF, купен от „Уилямс Сонома“, т.е. нямало огнестрелно оръжие; че убиецът, деветнайсетгодишен младеж, на име Кели Уитърс, се предал на полицията във Филаделфия, без изобщо да бъде изваден пистолет от кобура; че благодарение на съпруга си, който в края на кариерата си като вицепрезидент на „Дюпон“ получавал бас­нословна заплата, разполагала с голям тежък джип, по който дори и при челен удар с фолксваген кабриолет не би останала и драскотина, както и с къща с шест спални в стила на кралица Ана, в чиято кухня и килер спокойно би се побрал целият апартамент на Джордан във Филаделфия, и се радвала на едва ли не безсмислено спокойствие и комфорт, като единствената и задача, освен готвенето за Тед, буквално единствената, била да се възстанови от смъртта на Джордан; но въпреки това тя често пъти така се отнасяла в пресъздаването на пле­тениците по ръкохватката на някой пистолет или на вените на ръката си, че след това трябвало да шофира като луда, за да не изтърве часа си при лекаря, доктор на медицинските науки, в Уилмингтън, при ко­гото ходела на терапия три пъти седмично; благодарение на сеансите с лекаря, доктор на медицинските науки, на посещенията си в сряда вечер на сбирките на родители на жертви на насилие, а в четвъртък на групата на възрастните жени, на четенето на стихове, романи и мемоари и на „вдъхновяващи“ книги, препоръчани и от приятели, на работата си като доброволен асистент за физическа терапия в детска­та болница, Силвия успяла да се пребори с мъката, макар че страстта и към рисуването на оръжия нараствала; не споменала за тази страст на никого, дори и на лекаря, доктор на медицинските науки, в Уилмингтън; приятелите и доброжелателите и постоянно я призовавали да се „излекува“ сама чрез „изкуството“, а под „изкуство“ разбирали нейните декоративни гравюри и литографии; само че когато зърнела своя стара гравюра в банята или стаята за гости на свой приятел, тя­лото и се сгърчвало от срам заради подражателския стил; по подобен начин и поради същите причини се свивала и когато зърнела оръжие по телевизията или в киното; с други думи, тайно в себе си била непоклатимо сигурна, че е станала истински художник, истински ху­дожник на оръжия, а фактът, че унищожавала всичко в края на деня, бил доказателство за това; била убедена, че Джордан, макар да имала бакалавърска степен по изящни изкуства, специалност рисуване, и магистърска степен по художествена терапия, и въпреки подкрепата вкъщи и частните уроци в продължение на двайсет години, не била добра художничка; след като постигнала тази обективна оценка за мъртвата си дъщеря, продължила да рисува оръжия и амуниции, но въпреки гнева и жаждата за отмъщение, които очевидно подсказвала трайната и обсесия, нито веднъж за тези пет години не била нарису­вала лицето на Кели Уитърс.

Една октомврийска утрин всички тези необясними неща се стова­рили отгоре и накуп и след закуска Силвия на бегом изкачила стълби­те към ателието си. На лист дебела хартия и с помощта на огледало, така че да се появи образът на дясната и ръка, тя нарисувала лявата си с вдигнат палец и свити пръсти, гледани отзад от шейсет граду­са. След това поставила в ръката късоцевен револвер, майсторски изпъкващ на преден план, чиято цев прониквала в стиснати устни, над които изписала с молив запечаталите се в паметта и насмешливи очи на Кели Уитърс, чиято молба за помилване била отхвърлена не­отдавна, без никой да пролее и една сълза. И тогава – след устните и очите – Силвия оставила молива.

– Време беше да продължа нататък – рече тя. – Осъзнах го извед­нъж. Независимо дали ми харесва, или не, оцелелият и художникът съм аз, а не тя. Всички сме научени да мислим, че децата ни са по-важ­ни от нас, и се мъчим да живеем чрез тях. Но на мен изведнъж ми писна. Утре може да умра, казах си, сега обаче съм жива. И мога да живея съзнателно. Платила съм си цената, свършила съм си работата и няма от какво да се срамувам.

И когато голямото събитие, голямата промяна в живота ти е само някакво прозрение... Не е ли странно? Нищо друго не се променя, само дето сега виждаш нещата различно и не те е толкова страх, не се тревожиш толкова и като цяло си по-силен. Невероятно е, че едно напълно невидимо нещо в главата ти може да ти се струва по-реално от всичко друго, което си изпитвал преди. Виждаш света по-ясно и го съзнаваш. И разбираш, че точно това означава да обичаш живота, точно това има предвид всеки, който говори за Бог. Такива мигове...

Превел от английски Владимир Молев
Публикува се със съгласието на издателите.