– Махнах си пръстените, за да не ги загубя.
Баба ѝ говореше забавено, леко завалваше думите. Кая си помисли, че това вероятно се дължи на лекарствата.
Загледа се в ръцете ѝ, безпомощно отпуснати в скута. Наистина изглеждаха отънели.
Не знаеше какво да ѝ отвърне. Какво можеше да ѝ отвърне?
Преди два дни баба ѝ се обади по телефона. Звучеше разстроена.
– Кайче, Мати тука до мене плаче за теб. Ей го на – плаче.
Кая отведнъж усети някакви хладни тръпки в стомаха си.
– Бабо, Мати е на лагер. Не е при теб – кротко ѝ обясни.
– То не е Мати, сянката му е. Чакай, Мати, не плачи. Говоря с мама. Ей я тука сянката му.
– Просто си го сънувала, това е – Кая стисна очи, опитвайки се да запази самообладание.
– Не, не. Още не съм лягала, какво говориш? Ей го тука до мене, седи и плаче за теб.
– Добре, бабо. Хайде, ще се видим скоро. Ти си почивай.
Побърза да приключи разговора, така странен и тягостен.
Сега стоеше срещу нея и мълчеше. Баба ѝ продължи, прескачайки рязко на друга тема.
– Помниш ли като умря прабаба ти, моята майка, и на погребението сестра ти как само повтаряше: Ама защо я заравят? Кажи им, бабо, да я извадят оттам – трескаво нареждаше, гледайки някъде напред в нищото.
Като надрусана, помисли си неволно Кая, после осъзна. Тя е надрусана от всички тия лекарства.
– А тя нали беше съвсем мъничка, не можеше да разбере. И само питаше защо я заравят.
Баба ѝ не беше тук. Беше години назад, много години. Мъчителна гледка. Динозавърът рухваше поразен и нищо не можеше да се направи. Цяла една епоха си отиваше.
Кая реши да си тръгва, но първо трябваше да свърши още нещо.
– Бабо, отивам до спалнята. Ей сега се връщам.
Не беше сигурна дали я чу. Погледът ѝ все така блуждаеше.
Прекоси сумрачния коридор и отвори вратата на спалнята. Влезе, без да се оглежда – вляво от вратата имаше стар двукрилен гардероб, който си стоеше там, откакто се помнеше.
Отвори го и моментално я лъхна познатата миризма на нафталин. Странно, но сега не ѝ подейства неприятно. Вместо това отново усети ония хладни тръпки в стомаха си – този път топлата утеха на познатото.
Бързо намери онова, което търсеше. Една торбичка с терлици, изплетени от баба ѝ, докато ръцете ѝ все още не изтръпваха. Докато погледът ѝ беше бистър и не говореше за сенки и прочие.
Върна се обратно в другата стая с торбичката в ръка и намери баба си заспала на фотьойла. Седнала, както преди, с отънелите ръце без пръстени в скута, само очите ѝ бяха затворени.
Кая постоя на прага, без да влиза, погледа няколко секунди заспалата жена, след което се обърна да си ходи.
Вече в колата, посягайки да запали, си спомни.
В спалнята освен грохналия от старост двукрилен гардероб имаше две единични легла, разположени така, че образуваха прав ъгъл. Когато Кая беше малка, спеше на едното легло, баба ѝ на другото. По този начин главите им бяха съвсем близо една до друга, възглавниците им почти се докосваха и тя слушаше полузаспала гласа на баба си, докато ѝ разказваше приказка за лека нощ. Веднага, щом приключеше приказката, следваше неизменното:
– Бабо, дай ръчичка.
Баба ѝ протягаше ръка в тъмното, Кая провираше своята изпод завивките и страшното изчезваше.
Един слънчев лъч блесна измежду есенните облаци и я заслепи. Кая притвори очи и се отпусна назад.
След четири дни беше рожденият ѝ ден. Време за горчиви равносметки, припомняне на обещания, които не бяха спазени, грешки, които бяха повторени, прошки, които не бяха дадени, нито получени. Напоследък се чувстваше особено. Разбира се, част от причината беше състоянието на баба ѝ, но не само това. Разбира се.
Беше стигнала до етап, в който наистина можеше да разбере тези, които искат да живеят. И ония, които живеейки, бяха спряли да живеят. И другите, които избраха да не живеят. No judgement. No nothing.
През повечето време усещаше, че сякаш се рее през деня и живота си, безтегловна и апатична. Отдалечаваше се от себе си и от другите, все така неспособна да се приспособи успешно – успешно?, да е успешна?, колкото и да опитва, да се впише в този сбъркан свят. В този болезнено красив свят с всичкото му, поправи се наум.
И тая умора, просмукала се в костите и клетките ѝ.
Имаше моменти, божичко, наистина не бяха редки, нито краткотрайни, когато отчаяно ѝ се искаше нечия топла ръка да я издърпа обратно и навреме. Преди да се е отдалечила съвсем, преди да е достигнала Космоса с всичките му поглъщащи черни дупки, от които е невъзможно връщането.
Рязко отвори очи. Следобедът преваляше, светлината беше избледняла, смирена, почти бяла.
Изчезнало ли е страшното наистина, помисли си. Погледна към торбичката с терлици на седалката до нея и запали колата.
