Тя се страхува. Не, тя е в паника. И това се случва винаги, когато го види. Усмихва се, гушва го, не казва здрасти. Целува го. Някак небрежно, разсеяно. А как ѝ се иска да е иначе – да е жадно, да е горещо. Даже диво, а не така стреснато. Но не може. Всеки път го поглежда и усеща как на върха на езика ѝ се покатерват старите буквички, току виж се изплъзнали като отпасани. Не, не бива да го допуска. Търкулнат ли се веднъж тя си знае – това ще е краят.
Затова по-добре да мълчи. Да стиска устни. Свидливо. Няма как той да знае. Нали се познават отскоро. Тя си е просто такава. Най-много един ден да си тръгне без нея.
Какво пък толкова – няма да е първият. Нито последният.
По-важното е сега да стиска устни, даже ще си захапе езичето и ще гледа надолу. В земята, в обувките му. Хубави са. Изглеждат стабилни и май не пропускат. С рошави, проскубани връзки.
А после, после просто ще си говорят. Дълго. Ще го гледа в очите, ще се усмихва. Иначе няма нищо да се получи – не я бива много с мъжете.
После ще си легнат, а тя никога няма да заспи. Дори за една нощ от всичките им нощи заедно. Очите ѝ ще горят, ще отива изморена на работа. И тъжна. Защото не може, не може да спи – ако заспи дори за секунда ще трябва да спре да стиска устни. Тогава? Тогава ще стане страшно. Езикът ѝ няма да слуша, на върха му ще се катурнат пак страшните буквички…и ще ги каже. В просъница. А не бива. Той ще чуе. Ще му стане тъжно, ще се обиди и ще си тръгне. Посред нощ ще си тръгне. В студа. А навън задължително ще бъде студено, тя е сигурна. За това по-добре да не спи. Ще будува. Нищо работа. Една нощ. Тъкмо ще му се радва. И ще стиска устни.
Но напук един ден той няма да дойде. Ще каже, че повече няма. Той не знае защо, но ще е сигурен, че така не може. Така не бивало да продължава. Не е първият. И последният не е. Всички си тръгват без да знаят какво им е липсвало. Но поне лъжат красиво. Ако всички те знаеха истината нямаше да губят време за съчинения. И без туй не им се отдава.
После тя пак ще стиска устни. Този път с друг. Ще се усмихва в промеждутъците, ще му разказва за птиците, за самотните локви, за дъгите размазани в нафтата. Накратко – ще им бъде хубаво. Но тя никога няма да каже името му. От страх да не го нарече инак – с вкус на бившия и с очите на миналото, онова все същото, несъвършеното. А той – днешният – никога няма да се сети да пита. Досущ като всички останали. Ужасно разсеяни типове.
Точно заради това стискане тя мрази зелките. Искрено и упорито – всеки път, когато началото идва. Мрази ги още от първия допир – когато те още имат дъх на нов мъж, мрази ги когато отделя първото листо и игриво го топва в кафето на първата им среща. Добре оттренирано, спор няма. Но най-много мрази онези белите, къдрави зелеви листа, сврени около сърцето. Чак се изнервя. По график. Защото тогава езикът хич не я слуша – като отпасан е – хвърчи непрестанно, сънува, чертае. А тя трябва да го причаква зад ъгъла и да го шамаросва. Не може така да дивее и да се плиска в пространството. Затова стиска устни, за да бъде той кротък. Трудно е, но се справя. При това все по-добре. Прекалено добре даже – листата едно по едно, всяко в своята последователност, без внезапни обрати, без погрешни движения. Точка три е преди четвърта.
А когато всичко свършва, изведнъж спира да се страхува. Отпуска устните и го казва. Казва цялото му име. Изрича го бавно и гладко. Спокойно, уверено. Право в очите. Не мигва. После гледа как то лети към него, как плавно се носи във въздуха. Но това не я плаши вече. Този път знае, че е уцелила. Защото той си тръгва и грешки в такива минути не стават. И няма мъж, който да я попита – ти защо чак сега, кой бях аз. Пък и кой ще ти забележи, че е за пръв път. Нали не може да види как името му лети към него като… ами като мъничка зелчица. Къдрава с нарисувани червени устни. Поръбени, до кръв изпохапани. Зелести едни такива.
После тя си отспива. Спи дни наред и нахапаните от уплах устни си почиват. Тогава сънува. Сънува всички имена на всички бивши. Пуска ги да се разхождат в тъмната стая, да полегнат в саксиите, да подишат. Уморени, недоизживяни, недоразлюбени, като прокиснало вино самотни. Ще се носят тежко, несръчно и кухо, на зазоряване ще се топнат в лъчите на слънцето и пак ще потънат обратно. В тяхното любимо зелесто място, в дълбокото, по лавиците.
А на другия ден тя ще е бодра. Усмихната. И ще бъде убедена, че нищо никъде не се кани да се търкулне от нея. Да се разплиска внезапно, да се изплъзне. Тя дори ще бъде щастлива и ще забрави да плаче.
Но тя още не знае. Няма как да го знае. Някой ден устните ѝ ще ожаднеят – съвсем непланирано, съвсем без порядък – ей тъй – насред листата. Ще звъннат в обувките му, ще тупнат учудени буквички…Ще я погледне…И ще познае по бузите тайната с името.
Любовта не е зелка, ще каже.
И ще си тръгне. За спомен ще остави часовник – от онези черните, без секундарник.
