От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

За разлика от всички останали шефове от ръководството, Лесов носеше мустаци. Бяха гъсти и черни, с незначителен брой бели косми, и залесяваха парцела между носа, горната устна и двете вертикални бръчки под външния край на ноздрите. Моделът им представляваше някакъв компромис между Франк Запа и Йосиф Сталин, с елементи на Зигмунд Фройд по време на интелектуално усилие. Подозираха го, че в бюрото си пази гребенче и вакса, за да ги вчесва. И той наистина държеше там гребенче и вакса, но мислеше, че никой не подозира. Мустаците контрастираха на бледото му лице и на моменти приемаха облика на тайнствен печат над устата му.

– Лесов, хайде на мач, Лесов – от време на време казваше шефът, който беше запален фен на слаб първодивизионен отбор и не искаше да плаче сам на трибуните. Затова обикновено вземаше със себе си и началниците на отдели, които се водеха на длъжност регионални мениджъри. Те до един бяха мъже и съществуваха като много единна група. Единството им се крепеше върху факта, че каквото кажеше шефът, това ставаше. Всички освен него живееха с лекия страх, че ако утре се окажат на улицата, няма да знаят каква нова работа да започнат. За шефа едно излизане на улицата също щеше да е проблем, но тъй като над главата му бяха само чуждестранните собственици на фирмата, той нямаше толкова чести поводи да се страхува.

– Само така! – отговаряше Лесов, вдигаше дясната си ръка в юмрук и я дръпваше към себе си, все едно свиваше юздата на необуздан кон. Той подозираше, че жестът му на ентусиазъм е малко непремерен, но шефът не виждаше нищо прекалено в него. После Лесов прибираше сакото си на закачалка в ъгловия гардероб, прикрит зад етажерките с класьори, а оттам вадеше пуловер с едра плетка, който държеше за такива спортни случаи. И докато шефът обикаляше останалите полуначалници от компанията, Лесов проверяваше пред огледалото дали яката на днешната риза стои по-добре вън или вътре в облото деколте на пуловера. По-близо до отразяващата повърхност, по-далеч от нея. Това под очите сенки ли бяха? Проклетата луминесцентна светлина в кабинета. Съвсем отблизо порите на носа му изглеждаха огромни. Лесов се вглеждаше в огледалото за да събере сили, но то винаги намираше начин как да го ужили в отговор.

Час по-късно цялото им каре попове седеше на пластмасовите седалки в най-гъсто населения сектор от инак празния стадион. Бобо, интелектуалецът-простак, който преди да дойде във фирмата беше работил като редактор в издателство, обикновено смучеше фас с два пръста и го хвърляше едва след като усети дима на филтъра. Когато говореше с някого, Бобо имаше навика или да гледа настрани, или да гледа събеседника си право в очите без коментар, като и в двата случая успяваше да внуши, че от глупости го болят ушите. До него обикновено вееше русоляв перчем Паздеров, който се мъчеше да докаже, че си взема заплатата по заслуги, но за никого не беше тайна, че произхожда от славната във всички променливи времена фамилия Паздерови и не може да не е протеже. Той се криеше зад псевдопролетарското рамо на Бобо и невинно се наслаждаваше на бездействието по време на мача. Паздеров беше млад и хубав, редовно играеше тенис, алкохолът не му се отразяваше, и можеше да си позволи всичко. Понякога челото над чипия му нос тревожно се смръщваше в две малки бръчки между веждите, но никой не го подозираше, че си блъска главата върху фундаменталните въпроси на битието. Лесов с черните си мустаци и симетрично навитите си ръкави чувстваше нужда да коментира драмата на терена с остроумни забележки и не спираше да ги повтаря, докато останалите – чак до Паздеров на другия край на редицата – не се засмееха. Шефът – нисък, енергичен тип с врат на бик и чувствителни очи – обикновено седеше между Лесов и Бобо и беше единственият всеотдаен зрител от четиримата. Всички викаха заедно с него заради изпуснатите положения и скачаха на крака, когато топката се доближаваше до вратата на противника. Днес бирите им бяха топли и хич не вървяха.

– Засада бе, педал – извика Бобо до чатала на шефа, който се беше изправил, за да свири с два пръста.


Small Ad GF 1

– Не е мъж съдията, не е мъж! – обясни Лесов на останалата част от групата.

– Кой е мъж? – попита шефът, като си извади пръстите от устата.

– Не бе, Лесов каза, че съдията не е мъж – провикна се Паздеров. Тъй като не го биваше да направи нищо сложно, той беше много услужлив, когато ставаше дума за прости работи.

– Тихо, тихо, още има шанс да им го начукаме.

– Шефе, и пет минути да дадат продължение...

– Млъкни малко бе, Бобец, от тебе човек не може... Е, не! Е, не!

Последният съдийски сигнал завари шефа прав, а останалите пуснаха по една псувня, за да се разбере, че са внимавали. Само Лесов, който беше преметнал крак връз крак, но така, че да не измачка ръба на панталона си, направи опит за рационален анализ.

– Голът им не беше чист.

– Кой гол – първият или вторият? – процеди през зъби Бобо.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Останалите от групата му направиха знаци да замълчи.

В подземната механа, където по традиция давеха мъката си след всеки мач, разговорът не потръгна до началото на втората бира. Въпреки предвидимия резултат, шефът беше начумерен. Паздеров подреждаше трохите от предишните клиенти в две прави редици. Лесов поиска чиста покривка от сервитьорката. Бобо го чу и просто въздъхна. Повечето маси наоколо бяха заети и всеобщото дърдорене се бореше с ритмичния вой на изветряла естрада.

– Можехме да им го натеглим още в първото полувреме.

– Съдията гледаше с едно око – помирително се вмъкна Паздеров.

– Абе, съдията с едно око, а ние с ей такъв задник отворен – каза Бобо настрани, все едно, че говореше на солницата.

Лесов се престори, че не го е чул, и оправи новата покривка така, че да не виси отникъде. Сега тя беше в съвършен вид, като мустаците му. А шефът за щастие наистина не чу Бобо. Идеята за виновния съдия все още го занимаваше.

– Едноока пачавра! Мач от първенството ще ми свири!

– Педал, педал – съгласиха се останалите.

– Ей, аз познавах едно еднооко гадже, ама тая пък колко дива беше – удари се по челото Паздеров и разговорът се изплъзна в новата посока. Дойдоха следващите бири и потекоха спомени. Най-ранните датираха от ученическите години, а най-пресните бяха от такова време, че никой на масата не би искал да се разчуват. Лесов се смееше заедно с всички, пляскаше се по бедрата, когато степента на хумора го изискваше, и от време на време извикваше: „А стига бе!“.

– Лесов, я разкажи нещо и ти де, няма само ние да се излагаме – подкани го Бобо.

– А, куче, което лае, не хапе – намигна той.

– Така де, нали затова те караме да разкажеш нещо – включи се и шефа. – Ние какво, женени хора, колко можем да направим? Аз като изчезна за петнайсет минути и жена ми върти на полицията. Хе-хе-хе-ха-ха-ха-ха.

Дружен смях и кимане на глави подкрепи думите му и се насочи към Лесов. Той се опита отново да отклони поканата, но три чифта очи се забодоха в него. Лесов отпи, сви рамене, почеса се по дланта и когато изчерпа всичките си идеи за печелене на време, започна.

– Преди много години – не, няма да ви казвам кога – до нас се нанесе да живее една мацурана, около трийсетгодишна май беше.

– А, описание, описание!

– С тънко кръстче, ей такова й беше кръстчето – и той сглоби пръстите на двете си ръце в общ кръг – ама иначе всичко си имаше. И един ден както се прибирам от училище...

– Ти беше ли вече с мустаци?

– Не, те са ми от следването. Та прибирам се аз през задния двор и точно пред краката ми пада един комбинезон. Спуска се като копринен облак през въздуха – другите на масата обмениха възхитени погледи. – А тя отгоре: „Злато мое, донеси ми, моля ти се, дрешката“. И аз – какво – качвам се два етажа по-нагоре и звъня на вратата. Никой не ми отваря. Само чувам отвътре гласа й: „Отключено е, влез. Само че със затворени очи.“ Влизам аз, нали съм малък, честно стискам очите, и пристъпвам едвам-едвам, и не знам на какво ще се натъкна. А вътре мирише на парфюм и на една такава миризма, дето все оставаше по стълбището след нея. И изведнъж лицето ми се забива в нещо топло и меко. Ама буквално пльокна като в крем-карамел. Отварям очи и какво да видя: аз съм между голите й цици. Такива едни бели, още им виждам веничките. И аз, глупакът, отскачам назад. И поглеждам надолу – тогава жените не се бръснеха като сега – и я виждам, че тя е цялата гола. Ама защо си гола, питам я. Ами защото ти ми държиш комбинезона, ми вика тя и ми се хили.

Компанията беше омагьосана. След едно стаено поемане на дъх, избухна във викове и ръкопляскания.

– И какво?

– Е това ми беше първия път.

– И какво?

Ха наздраве, ха наздраве. С едно рязко движение на халбата Паздеров събори поставката за салфетки. Наведе се да я вдигне.

И Лесов го шляпна по задника.

Бобо разшири очи. Неловкост прелетя над масата. Шефът, който си солеше пържените картофи, усети затишието и зашари с поглед насам-натам из сътрапезниците си. Паздеров вдигна изненадано лице изпод покривката.

– Ха-ха-ха – разсмя се Лесов и го тупна и по гърба. Тупна по гърба и шефа, който, макар и в първия момент леко неподготвен, на свой ред тупна Лесов по гърба и поръча още по едно. Тупането по гърба спря при Бобо, който не помръдна. Паздеров смръщи вежди и се загледа към мустакатия си колега с невярващи очи. Изглеждаше сякаш го вижда за пръв път и тепърва трябва да прецени какво да мисли за него.

Тази вечер Лесов се прибра в малкия си апартамент, който беше доста по-разхвърлян от него самия, и се просна по очи на леглото без да си събува обувките. „Какъв идиот съм – повтаряше той, – какъв идиот“. Стисна възглавницата в юмруци и му идеше да я разпердушини. На стената висяха два плаката на Фреди Мъркюри от периода, в който беше започнал да излиза на сцената гол до кръста и с фуражка. До тях беше бодната с кабърче увеличена снимка на Жан Маре с Кокто на плажа. Украсата завършваше с четирите разцветки на Мерилин Монро в изпълнение на Анди Уорхол. Прозорците бяха затворени и спареният въздух още пазеше безгрижното настроение, с което Лесов беше гладил ризата си тази сутрин. Тогава отношенията му с колегите все още бяха изрядни. Никой не се съмняваше. Нищо не го застрашаваше.

Всъщност какво точно знаеха сега? Бобо видя със сигурност. Трябваха му секунди, за да прецени какво вижда. Замълча си. Но никой не можеше да излъже Бобо. За щастие той не ходеше да пее в ухото на шефа и не беше сред любимците му. Запазеното място на мачовете се дължеше по-скоро на поста му, отколкото на някакви лични симпатии. Шефът вярваше в йерархията и в правото на по-силния, въпреки че и с примка на шията би отричал това. Той привилегироваше близките до себе си, което пък важеше с обратен знак за онези, които не му бяха близки. Обратен знак, натърти в ума си Лесов и му идеше да се закопае под някое дърво, което да изпие час по-скоро соковете му и да ги преработи в листна маса. Не, Бобо едва ли щеше да тръгне да отваря очите на шефа. Само че той не можеше да премълчава неприятните тайни. Отначало щеше да има двусмислици, придружени от изпитателни погледи, после подмятания, след това прозрачни намеци и накрая дебелооки шеги по всеки повод. Шеги, на които всички ще се смеят с пълно гърло и това ще разнообразява работния им ден от зори до здрач. Може би на Лесов щеше да му се прииска сам да напусне още преди шефът да го е уволнил заради развалянето на времето или по някоя друга, също толкова основателна причина. И без това се чуваше, че прекалено много хора в тази фирма работят неясно какво.

Лесов се замисли на какво ново поприще би могъл да се отдаде. На четиридесет години и с диплома по педагогика той не беше точно мечтата на работодателя. Прерови колекцията си с музика и си пусна Шестата – и последна – симфония на Чайковски. Слисаният поглед на Паздеров не му излизаше от главата, точно както атлетичният му малоумен задник месеци наред се бе разполагал в мислите му. В известен смисъл, погледът влезе на мястото на задника, а фоновата болка, от скрита и сладостна, се изостри и обля в страх. През вратата на полуоткрехнатия гардероб, до комбинезоните, един от които наскоро беше описал, се виждаха костюмите му от скъп плат. С тях Лесов ден след ден бе уверявал околните, че най-важното му качество е добрият вкус. И наистина най-важното му качество беше добрият вкус, макар че скоро всички в службата щяха да мислят за него друго, независимо че костюмите му щяха да си останат същите. Защо всички бяха толкова ненормални? Лесов влезе под душа и загледа лицето си в огледалото, докато банята се пълнеше с пара. „Няма надежда за тебе“, каза си той на глас с педагогическа интонация, каквато никога не му се беше налагало да ползва по служба.

На другия ден в офиса първият човек, с когото се размина на етажа, беше Бобо. От притеснение, че Бобо може да не го поздрави, Лесов забоде нос в папките, които носеше, и когато чу „здрасти“, не можа да реагира навреме. В крайна сметка стана така, че Лесов не поздрави Бобо. „Трябва да бъда по-внимателен, трябва да се успокоя, най-вероятно никой нищо не подозира“, каза си Лесов и се върна от средата на коридора, защото беше взел грешните папки. Но каквото и да си говореше наум, беше му трудно да почувства увереност. Струваше му се, че всички го гледат изпитателно. Кимат му иронично. Секретарките му правят път да мине между тях с тънки усмивчици и бързат да си обменят по някоя безгласна реплика зад гърба му. Знаеше, че трови сам себе си, но тъй като отровата беше невидима, не беше лесно да се прецени как, колко и дали човек трябва да се бори с нея.

Независимо от опасенията му, сутринта премина без особености и постепенно Лесов успя да се съсредоточи в работата си. Хората от отдела влизаха да го питат разни неща, държаха се уважително. Те пък какво ли можеха да знаят? Но се държаха уважително. Лесов се ядоса на себе си как може така да се тревожи от нищо, и въпреки лекия дъждец, който барабанеше по ламаринения перваз, в тъмната сцена на съзнанието му проблесна лъч. И в светлината на този прожектор танцуваше Паздеров, с изпокъсани копчета на ризата и полицейска свирка в уста, и въртеше сако над главата си под звуците на видиотяващо евродиско, заобиколен от четири кълчотещи се асистентки по продажбата. Мускулестите му гърди се свиваха и разпускаха под оголените ключици. Образът бе изскочил от новогодишното тържество, несъзнателно запаметен в три измерения за по-нататъшна употреба. Леко усмихнат, Лесов продължи да гледа в монитора си, макар че вече не четеше.

– Знам какво направи вчера!

Паздеров се беше привел над бюрото му и го гледаше в упор. Бръчките над малкото му носле се бяха вдълбали в челото. Лицето му беше хванало загар още от първия възможен светъл ден в годината и сега сякаш имаше единствената грижа да разнася ефекта от следващите слънчеви лъчи равномерно. Изражението му обаче беше погнусено. Повечето мисли проникваха бавно у Паздеров, но явно някои все пак проникваха.

– Какво, какво съм направил? – стресна се Лесов.

– Не се преструвай, че падаш от луната.

Устните на Паздеров се бяха напукали, сигурно по време на сутрешния му крос, той никога не се грижеше за тези неща, никога.

– Нямам представа за какво говориш.

Лесов демонстративно сведе поглед към таблиците пред себе си и се направи, че не може да отдели нито минута повече. Върховете на пръстите на ръцете и краката му леденееха. На ръба на зрението си все още виждаше двата чужди юмрука, подпрени на бюрото му, и ципа на кафявите джинси.

Паздеров се наведе напред.

– Ще говоря с шефа за това. Той си няма представа какво става под носа му, но аз ще му го изясня. Ще му изясня някои положения – каза той и тръгна да си върви.

– Чакай – извика Лесов и го спря почти от другата страна на вратата. – Нека да поговорим първо заедно!

Паздеров го изслуша с гръб и продължи нататък по коридора. Не тресна вратата, просто не я докосна.

След работа Лесов излезе малко по-рано и зачака на паркинга. Облаците се бяха разнесли и късното слънце като че ли се опитваше да грее със задна дата. Плитки локви се изпаряваха от неравния асфалт. Всички излизаха един по един, качваха се по колите си и поемаха към различните квартали на града, чертаейки невидимия октопод на фирмата. Бобо мина край Лесов и го изгледа. По някое време излезе и шефът. Сам. Качи се в служебния ситроен и се измъкна с мръсна газ на заден от паркираната редица. Половин час по-късно на входа се показа и Паздеров, заедно със секретарката на шефа. Помахаха си за довиждане и тръгнаха в противоположни посоки. Лесов му препречи пътя.

– Чакай, трябва да поговорим.

– С тебе не искам да говоря.

Гласът му потрепери и Лесов прие това като небесен знак. Приглади мустаците си с палец и показалец, с привичния жест на жена, която изправя плисетата на полата си на излизане от тоалетната.

– Моля те, дай да изпием по едно питие. Ей там, в заведението в градинката.

– Не мога да пия, с колата съм.

Двамата се състезаваха към далечния ъгъл на паркинга, където беше червеното рено на Паздеров.

– Дължиш ми едно обяснение – запъхтян каза Лесов.

– Кой? Аз? На тебе?

– Добре де, аз ти дължа.

Паздеров премисли и тръгна с Лесов към близкото заведение на открито. То се намираше в началото на забравен от общината парк, обрасъл с високи чинари. Наблизо имаше изкуствено езеро, от което леко лъхаше на тиня. Взеха си чайове в пластмасови чашки. Сред цигарения дим на отегчени майки и виковете на боричкащи се деца двамата известно време си разбъркваха напитките, всеки от тях вторачен в оранжевия кръговрат около пакетчето. Столовете им мокрееха. В края на масата имаше забравена ракета за бадминтон. Лесов я взе, повъртя я в ръце и полугласно изчете надписите по нея сякаш бяха много важни. Прочисти си гърлото.

– Ние сме колеги от четири години... което не значи, че се познаваме добре, имам предвид, познаваме се добре, но не чак толкова...

– Абсолютно си прав – прекъсна го Паздеров. – Толкова години работим заедно и аз просто не съм те познавал. Просто не мога да повярвам, че ме шляпна по задника в заведението!

– Беше случайно.

– Не беше случайно!

– Ти говори ли с шефа?

Паздеров замълча.

– Какво му каза?

Една топка прелетя между тях и се удари в тезгяха със захарниците.

– Нищо не съм му казал. Засега.

Лесов се опита да го хване за ръцете.

– Много добре! Много добре. Не е и нужно. Виж сега, аз наистина съм малко особен, но това не значи, че...

– Млъкни. Това значи, онова значи. Стига си ми обяснявал кое какво значи! Мислиш, че не разбирам. Искаше да покажеш пред цялата компания, че... че... владееш положението. Да ме унижиш. Шефът на върха, а ти, малко по-долу, дясната му ръка. И раздаваш оценки! Паздеров, курвата на ротата. Горкото връзкарче, то за друго не става. Обаче моят отдел върви по-добре от твоя. И ако си въобразяваш, че сега, около съкращенията, ще ме удавиш, а ти ще плуваш като шамандура, много се лъжеш. Ще се боря. И досега не съм си използвал връзките, да знаеш!

Лесов пое въздух и го изпусна.

– Какво? – попита Паздеров.

– Аз се уплаших да не би да сте си помислили за мен, че съм...

– Гей ли?

Лесов се поколеба и кимна.

– Батка, всички те знаем, че си обратен. Нали затова пада такъв майтап като почнеш да си разказваш историите! Кой нормален мъж си държи пуловер с едра плетка в гардеробчето за ходене по стадионите? Бобо казва...

– Остави го Бобо...

– Хм, Бобо. Много е хитро това копеле...

Лесов успя да хване лявата му ръка и я стисна. Обърна се настрани, за да скрие зачервените си очи. На детската площадка една дебела майка шамаросваше детето си и то пищеше, като че ли това беше най-страшното, което можеше да му се случи.

Кристин Димитрова е българска поетеса, писателка и журналистка. Автор е на множество стихосбирки, разкази и романа Сабазий (2007). Носител е на многобройни литературни награди. Нейни стихове са публикувани в антологии и литературни издания в Австрия, Англия, Германия, Ирландия, Исландия, Канада, Литва, Македония, Полша, САЩ, Сърбия, Унгария, Холандия, Хърватска и Швеция.

Pin It

Прочетете още...

Пратеникът

Кристин Димитрова 08 Ное, 2015 Hits: 6221
Петър, наричан в тесни кръгове още Брадата,…

Моят шабат – част 2

Вивиана Асса-Леонидова 01 Фев, 2020 Hits: 3683
Подготвям в главата си менюто за предстоящия…